Джули Гарууд
От милост (24)

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Беше седем без петнайсет, когато Тео и Мишел пристигнаха в „Лебедът“. Барът вече бе пълен. Стари камиони и ръждясали пикапи с багажници за пушки и стикери по броните изпълваха паркинга. Предпочитам да съм за риба явно бе най-популярният девиз, но погледът на Тео бе привлечен от друг надпис, който се състоеше само от една дума — Гатор-пласт, изписана с ярки флуоресцентни букви. Като я загледа по-отблизо, Тео забеляза картинка на превързан алигатор. Не можа да разбере какъв е замисълът.

Тео забеляза, че на паркинга няма нито една нова кола. Ако досега се бе съмнявал, че това е беден район, сега около него бе пълно с доказателства. Някои от пикапите изглеждаха така, сякаш ги бяха извадили от автоморгата. Но Тео бе научил поне едно нещо от престоя си в Боуън — хората се справяха с това, което имаха.

— За какво мислиш? — го попита Мишел, докато заобикаляха един очукан стар микробус.

— Колко трудно се свързват двата края по тези места — отвърна той. — Но знаеш ли какво? Не съм чул никой да се оплаква.

— Няма и да чуеш. Твърде горди са.

— Споменах ли колко си красива тази вечер?

— В тази стара дреха?

Старата дреха бе една минирокля на синьо-бели карета с остро деколте и Мишел бе прекарала двайсет минути в размисъл, преди да се реши да я облече. Почти толкова време отдели и на косата си. Беше я пуснала свободно да пада на раменете. Доста се постара, докато й придаде такъв вид, сякаш изобщо не се бе занимавала с нея. После си сложи малко руж, за да подчертае скулите си и червило, и гланц. Когато осъзна, че прекалява с грижите за външността си — беше съблякла и облякла роклята три пъти, и че цялото това суетене е заради Тео, спря веднага.

— Когато някой ти направи комплимент, се очаква да благодариш. Изглеждаш много красива тази вечер — повтори той — в тази стара рокля.

— Присмиваш ми се, нали?

— Аха.

Той я бе излъгал, като й каза, че изглежда красива, но не можеше да формулира с думи как се бе почувствал, когато тя се появи. Хрумна му думата взривоопасна. Би могъл да използва и ослепителна, но се почувства притеснен да произнесе единствената дума, която се въртеше в главата му. Изтънчена.

„Този комплимент би я впечатлил силно“, помисли си той. И какво му ставайте на него? Редеше наум поетични епитети. Това пък откъде му хрумна?

— Грехота е да се присмиваш на някого.

Тео отвори вратата, но преди да й направи път да влезе, се зачете в написаната на ръка табелка на вратата.

— Нищо чудно, че е толкова претъпкано. Тази вечер е „пий колкото бира можеш да изпиеш“.

Мишел се усмихна.

— Тук винаги е „пий колкото бира можеш да изпиеш“, стига да си плащаш всяка халба и да не шофираш след това. Местните го знаят.

— Мирише ми на нещо вкусно. Хайде да хапнем. Боже, само да не е люто.

— Тъй като е сряда, можеш да хапнеш пържен скат и пържени картофи, което несъмнено ще те зарадва.

— Или?

— Пържени картофи и пържен скат.

— Това избирам.

Докато си пробиваха път към бара, разни хора спираха по-често Тео, отколкото нея. Поне дузина мъже и жени искаха да се ръкуват с него или просто да го потупат по рамото и всички те искаха да говорят за футбол.

Единственият човек, който спря Мишел, беше някакъв мъж, който искаше да я пита за хемороидите си.

Баща й бе в далечния край на бара, близо до склада, и си говореше с Конрад Фрилънд и Арти Рийвс. Джейк се мръщеше и кимаше на това, което Конрад разправяше на него и Арти, и не забеляза приближаването на дъщеря си.

Арманд, готвачът, действаше в кухнята, а брат му Майрън обслужваше бара.

— Татко е хванал Майрън да му помага — каза Мишел. — Май ще се откача за известно време.

— Баща ти ни маха.

Когато най-после стигнаха до баща й, той повдигна плота и бързо отиде при Мишел. Тя забеляза, че Арти и Конрад й се мръщят.

— Тео, защо не си налееш една бира и не седнеш на бара, докато аз си кажа две-три думи насаме с дъщеря ми.

Изражението на Джейк подсказа на Мишел, че е направила нещо, което той не одобрява. Последва го в склада и попита:

— Нещо не е наред ли, татко?

— Той ще си замине, Майк, това не е наред. Говорихме си с момчетата и решихме, че това просто не трябва да се случи. Този град има нужда от Тео Бюканън. Не може да не си разбрала това. Повечето хора са дошли тази вечер специално за да си поговорят с него.

— Искат безплатни правни съвети ли?

— Някои от тях — призна Джейк. — А и тази работа със захарната фабрика, пък и футболният сезон започва скоро.

— Татко, какво очакваш да направя? Този човек живее в Бостън. Той не може да пътува напред-назад.

— Разбира се, че не може. — Той се подсмихна на глупавата идея да се лети до Бостън и обратно до Боуън.

— Тогава какво?

— Мислим, че можеш да го накараш да промени решението си, ако се постараеш.

— Как? — попита тя.

Раздразнена, сложи ръце на кръста си и зачака. Знаеше, че престъпният мозък на баща й работеше и бе сигурна, че каквото и предложение да бе измислил той, то несъмнено щеше бъде нестандартно. Подготви се да чуе идеята му.

— Бъди по-гостоприемна.

— Какво значи това?

— Двамата с Конрад измислихме добър план и Арти смята, че може и да има успех. Тео споменал пред Конрад, че ти си искала той да отседне при мен.

— Точно така.

— На това гостоприемство ли му викаш, Майк?

Тя не разбра как стана, но пак се бе озовала в позиция да се оправдава.

— Сега се държа любезно с него. Честна дума.

— Сготви ли му твоята пилешка супа?

— Не, но…

— Добре — кимна Джейк. — Жената на Конрад ще донесе тайно утре сутрин една тенджера супа и ти може да излъжеш, че сама си я сготвила.

— Това не е честно — изтъкна тя. И тогава й светна какво всъщност й казваше баща й. — Чакай малко. Мислех, че харесваш моята пилешка супа.

Той продължи невъзмутимо:

— Ами лимоновата торта? Още не си му я правила, нали?

— Не. — Тя пристъпи към него. — Предупреждавам те, татко, ако кажеш „добре“, никога повече няма да те поканя на вечеря в дома си.

— Скъпа, сега не е време да проявяваш чувствителност. Трябва да се справим с кризата, а разполагаме само с два-три дни, за да го накараме да промени решението си.

— Ние не можем да направим нищо.

— Не и с подобно отношение, така няма да стане. Залавяй се с програмата и не бъди толкова негативно настроена.

Баща й бе толкова възторжен, че тя се почувства ужасно, задето трябва да попари ентусиазма му.

— Просто…

Той заговори в същия момент.

— Мерилин току-що тръгна.

— Жената на Арти ли?

— Именно. Тя прави много вкусна шоколадова торта и си отиде, за да изпече блатовете тази вечер. Утре до обяд тортата ще бъде в кухнята ти.

Мишел се чудеше дали да се обиди, или да се смее.

— И Тео ще си помисли, че аз съм я забъркала? Кога по-точно съм имала време да му изпека торта? Бях с него през целия ден, а утре сутрин отивам в клиниката и започвам да подреждам.

— Не, ти не разбираш какво се опитваме да направим. Мерилин ще остави с тортата и картичка „Радваме се, че си при нас“, за да разбере той колко дружелюбни са всички тук. Карън Крофърд ще донесе пушен бут и от нейната картофена салата. Разбира се, също ще сложи една картичка. Жената на Даръл също иска да участва. Тя ще донесе пресен зелен боб от градината си.

— С хубава картичка — каза Мишел, скръсти ръце и се намръщи.

— Точно така.

— Тогава защо да се преструвам, че аз съм сготвила пилешката супа?

— Защото не искам Тео да си мисли, че не можеш да готвиш.

— Аз мога да готвя.

— Завела си го в „Макдоналдс“. — Това не бе коментар, бе обвинение.

На Мишел вече не й харесваше толкова, че хората в малките градчета нямат тайни един от друг. Очевидно всичко се разчуваше. Изведнъж големият, лош, безличен град беше престанал да й се струва толкова ужасен.

— Той искаше да отиде там — настоя тя. — Тео обича „Макдоналдс“… и аз също. Правят страхотни салати.

— Ние само се опитваме да бъдем дружелюбни.

Мишел се засмя. Когато Джейк, Конрад и Арти се захващаха с нещо заедно, обикновено раждаха най-скандалните идеи. Тази поне нямаше да ги отведе в затвора.

— И искате аз също да бъда дружелюбна.

— Точно така. Знаеш какво имам предвид. Накарай го да се почувства като у дома си, сякаш тук му е мястото. Изведи го, покажи му забележителностите.

— Какви забележителности?

— Мишел, ще ни помагаш ли или не?

Започваше да се изнервя. Наричаше я Мишел само когато бе недоволен от нея. Тя отново се разсмя, макар да бе сигурна, че това ще го подразни още повече, но не се сдържа. Този разговор бе абсолютно смахнат.

— Добре — каза тя. — След като това е толкова важно за теб, Конрад и Арти, ще ви помогна.

— Това значи много за хората, които работят в захарната фабрика, също и за момчетата от отбора. Трябваше да чуеш какво ни разказа Конрад за тренировката днес. Каза, че Тео направо омагьосал момчетата. Каза също, че Тео разбира от футбол много повече от него.

— Всички разбират от футбол повече от Конрад.

— Тео знае как да организира момчетата. Спечелил е уважението им ей така — той щракна с пръсти и кимна. — Има и още един куп причини да искам той да остане, но ти сама знаеш най-важната от тях, нали?

— Не, татко. Каква я тя? — Вече бе решила, че ако той й кажеше, че се надява Тео да се ожени за нея, ще си тръгне от бара.

— Отишъл и купил за рождения ден на момчето на Даръл ограда. Напоследък не се намират много хора като Тео. И си помисли колко пари е дал за оградата.

— Ще направя каквото зависи от мен, но те моля да не възлагаш големи надежди. Тео ще си замине и ние не можем да променим това каквото и да правим.

— Ето го пак това негативно отношение. Трябва да направим всичко възможно, не мислиш ли? Този град се нуждае от добър, честен адвокат и Тео Бюканън е точно такъв.

Тя кимна.

— Добре. Какво ще кажеш утре да приготвя моето суфле?

Той я погледна стреснато.

— О, не, скъпа, не го прави. Сервирай му пилешката супа на Били. Помни, че пътят към сърцето на мъжа минава през стомаха.

— Но ти харесваш моето суфле. — Тя посърна. — Не го ли харесваш?

Той я потупа по рамото.

— Ти си ми дъщеря и аз те обичам. Трябваше да ти кажа, че го харесвам.

— Знаеш ли колко време ми отнема да го приготвя? Цял ден — съобщи му тя, преди той да направи предположение. — Можеше и по-рано да ми споменеш, че не държиш на него.

— Не искахме да нараним чувствата ти, нали си ни толкова крехка и чувствителна.

— Наистина, татко, можеше да… Чакай малко. Не искахме?

— Братята ти и аз. И те, те обичат, скъпа. Ти готвиш чудесно простите неща, бисквитите ти са меки и пръхкави, но сега трябва да шашнем човека. Както ти казвах, пътят към сърцето на мъжа…

— Да, знам… минава през стомаха. Това са глупости между другото.

— О! Как мислиш, че ме спечели майка ти?

Кога щеше да се научи, че няма да надделее в спор с баща си каквото и да приказва. Мишел най-после призна поражението си.

— Със световноизвестната си орехова торта.

— Точно така.

— Не искам да печеля Тео така, както мама е спечелила теб.

— Знам. Но градът иска да го спечелиш.

— Добре, ще изпълня моята част от плана. Обещавам. Но да си изясним нещата. Моята част означава да не готвя въобще, да излъжа за пилешката супа, като кажа, че аз съм я направила и да се държа дружелюбно. Да сложа ли ментово бонбонче на възглавницата му довечера?

Той я прегърна и я притисна в силната си мечешка прегръдка.

— Това може да е прекалено. Сега върви да седнеш, а аз ще донеса вечеря на двама ви.

Това бе единствената спокойна минута за Мишел през следващите три часа. След като двамата с Тео хапнаха, тя си сложи престилка и се зае да почиства масите и да разнася халби студена бира. Тео бе заклещен да седи на бара между двама мъже, които стискаха някакви листи в ръцете си. Зад него се бе образувала опашка. Джейк се навеждаше през бара и запознаваше Тео с всички.

„Още безплатни правни консултации“, помисли си Мишел. Майрън бе изчезнал още преди час и тъй като баща й бе зает да манипулира Тео, Мишел се зае да обслужва бара.

В десет и половина кухнята бе официално затворена и почистена и тълпата оредя. В бара имаше едва десетина човека, когато Мишел свали престилката си и отиде до джубокса. Пусна монетата, която бе взела от касата, натисна избрания бутон и седна на една ъглова маса, която току-що бе почистила. Сложи лакът на масата и подпря брадичка на дланта си.

Погледът й постоянно се връщаше на Тео. Той изглеждаше толкова сериозен и привлекателен в сивата си тениска и дънки. Защо трябваше да е толкова секси? И защо не можеше тя да му намери някакъв недостатък, за да се вкопчи в него и преодолее влечението, което изпитваше. Сега не мислеше за нищо друго, освен за това, че иска да прави секс с него. Боже, означаваше ли това, че се превръща в уличница? Сексът сигурно би бил страхотен. Стига си мислила за това. Мисли си за нещо друго.

Още една мисъл изникна в главата й и тя бе още по-потискаща. Страхотно. Когато той си тръгнеше — а той ще си тръгне, — градът щеше да вини нея за това. Не, нямаше да кажат нищо, но всички щяха да мислят, че вината е нейна. Че тя не е била достатъчно дружелюбна.

Тя се зачуди как биха се почувствали всички те, ако знаеха точно колко дружелюбна искаше да бъде тя. Признай си, по дяволите. Съжаляваш себе си, защото той ще се върне в Бостън, при изтънчения си живот там, а ти искаш той да остане в Боуън. Завинаги.

Как бе станало това? Как бе могла да се прояви като такава глупачка? Нищо ли не означаваха за нея причините, поради които не трябва да се влюбва в него, които си бе изброявала? Очевидно не. Тя бе прекалено наивна, за да обърне внимание на собствените си предупреждения. Беше силна жена, защо не бе успяла да се защити от него? Обичаше ли го? Боже, ами ако го обичаше?

Не е възможно, реши тя. Любовта не се случва толкова бързо… нали?

Мишел беше толкова заета с тревогите си, че не забеляза кога Тео се е приближил до нея.

— Имаш вид, сякаш е умрял най-добрият ти приятел. Хайде. Ела да танцуваш с мен.

Върви си и ме остави да тъна в самосъжаление.

— Добре.

Тео извади монета от джоба си, пусна я в джубокса, каза й да си избере песен и тя веднага натисна един бутон.

Музиката започна, но чак когато Тео я прегърна, Мишел осъзна каква грешка е направила. Последното нещо, което й трябваше сега, в уязвимото й самосъжалително състояние, бе той да я докосва.

— Напрегната си като пружина. Отпусни се — прошепна той в ухото й.

— Спокойна съм.

Той нежно натисна главата й надолу и я придърпа по-близо до себе си, така че телата им се докоснаха плътно. О, боже! Голяма, голяма грешка. Сега бе твърде късно, помисли си тя и се сгуши в него, като обви пръсти около врата му.

— Обичам тази песен.

— Звучи ми познато, но не се сещам. Обикновено не слушам кънтримузика.

— Това е Уили Нелсън, а песента се казва „Сини очи плачат в дъжда“.

Лицето му бе съвсем близо до нейното и това я разсейваше.

— Хубава песен. Харесва ми — каза той.

Тя се опита да се отдръпне, но той не й позволи.

— Тъжна песен е — каза тя.

Двамата се поклащаха бавно в ритъма на музиката.

— Разказва една стара история — обясни тя.

— Каква?

Той я целуна точно под ухото и от това по гърба й плъзнаха иглички. Тя потрепери. Той знаеше какво й причинява. О, боже, тя наистина бе като глина в ръцете му!

— Разказва се за една жена, която се влюбва в един мъж и после той я изоставя и тя…

— Нека отгатна… плаче в дъжда?

Тя усети присмеха в гласа му. Ръката му нежно галеше гърба й.

— Той защо я изоставя?

— Защото е гадняр. — Твърде късно осъзна, че е изрекла на глас мислите си. Бързо добави: — Това е просто песен. Само предполагам. Може би тя го е изоставила. И сега е толкова щастлива, че се е отървала от него, че плаче в дъжда.

— Аха.

Тя се притисна към него, а пръстите й нежно погалиха врата му.

— Най-добре спри да правиш това.

— Не ти ли харесва? — Тя прекара пръсти през косата му, докато задаваше въпроса.

— Да, харесва ми. Затова искам да спреш.

— О! — Значи и тя можеше да го смущава. Това чудесно откритие я накара да се почувства малко по-безразсъдна. — Значи не искаш да правя и така — прошепна тя и го целуна леко в основата на врата.

— Мишел, предупреждавам те. Тази игра се играе от двама.

— Каква игра? — попита тя учудено, после отново го целуна по врата, като го погъделичка с език. Чувстваше се дръзка. Джейк бе в кухнята, а никой от останалите хора в бара не им обръщаха внимание. Освен това едрото тяло на Тео почти скриваше нейното. Това я правеше по-безразсъдна и тя се притисна още по-силно към него. — Ако не ти харесва това, което правя…

Предизвикателството не остана без отговор.

— Държиш се лошо — каза й той.

Тя въздъхна.

— Благодаря.

— Знаеш ли какво ми харесва?

— Какво? — прошепна почти без дъх.

— Харесва ми как миришеш. Когато се приближа до теб, твоето ухание ме побърква и ме кара да мисля за всички неща, които искам да направя с теб.

Тя затвори очи. Не питай. За бога, не питай!

— Какви неща?

До този момент глупаво се бе заблуждавала, че държи нещата под контрол. Тя бе започнала този еротичен разговор и от начина, по който той я прегръщаше, бе сигурна, че го е разтърсила.

Но когато Тео започна да шепне в ухото й, Мишел осъзна, че може да я върти на малкия си пръст. С нисък, дрезгав глас той й каза точно какво иска да направи с нея. В неговите фантазии тя, разбира се, беше звездата и всяка частица от тялото й, включително и пръстите на краката й бяха включени в сценария. Той имаше богато въображение и със сигурност не се срамуваше да говори. Мишел знаеше, че сама се е поставила в това положение. Тя беше попитала. Но това нямаше значение. Когато той свърши с описанието на различните начини, по които би искал да я люби, кръвта бучеше в ушите й, костите й сякаш бяха омекнали, тя цялата се бе разтопила в ръцете му.

Песента свърши. Той я целуна по бузата, изправи се и я пусна.

— Благодаря за танца. Искаш ли бира или нещо друго? Изглеждаш нещо зачервена.

Нещо зачервена? Тя имаше чувството, че в бара е поне петдесет градуса. Когато погледна в очите му, разбра, че той много добре знаеше какво й бе причинил.

— Тук е доста задушно. Мисля да изляза навън да подишам чист въздух — съобщи той небрежно.

Тя го изпрати с поглед. Той едва бутна вратата и излезе навън, когато тя изтича след него.

— Край.

Той стоеше навън на лунната светлина. Тя го сръга в гърба между плешките и повтори по-силно.

— Край. Ти спечели.

Той се обърна.

— Моля?

Тя бе толкова ядосана, че заби пръст в гърдите му.

— Казах, че ти спечели.

— Добре — кимна той спокойно. — Какво спечелих?

— Знаеш за какво ти говоря, но след като сме сами, защо да не ти го кажа направо? Тази игра, която играем двамата. Ти я спечели. Честно ти казвам, мислех, че мога да контролирам положението, но очевидно съм грешила. Не съм достатъчно добра. Ясно? Ти спечели.

— И какво по-точно спечелих?

— Секс.

Той повдигна веждата си.

— Какво?

— Чу ме. Ще правим секс, Тео Бюканън. По-точно ще правим страхотен секс. Разбра ли?

Дяволита усмивка прекоси лицето на Тео, а после той се загледа в далечината. Дали вече си мислеше как ще се любят, или не можеше да задържи вниманието си толкова дълго, че да чуе как обявява поражението си?

— Мишел, скъпа…

— Не ме слушаше, нали? Искам да правя секс с теб. По-точно див, страстен секс — допълни тя. — Нали се сещаш за какво ти говоря? Горещ, пламенен, умопомрачителен секс, който ще ни накара да разкъсаме дрехите си и да крещим неистово. Като в онази песен — „Цяла нощ, скъпи“. Цяла нощ. Кажи времето и мястото и ще бъда там.

Тя очевидно го бе лишила от думи. Това бе постижение. Може би в края на краищата и нея я биваше за някои неща. Тео просто я гледаше втренчено с крива усмивка. Изведнъж Мишел се почувства наперена като петел.

Сложи ръце на кръста си и попита:

— Е? Какво ще кажеш?

Той пристъпи една крачка към нея.

— Мишел, искам да се запознаеш с един мой стар приятел, Ноа Клейборн. Ноа, това е Мишел Ренърд.

Той блъфираше. Не можеше да не блъфира. Тя поклати леко глава. Той кимна. Тя отново поклати глава и прошепна:

— О, боже! — и затвори очи. Това не биваше да се случва.

Не искаше да се обръща. Искаше й се да се изпари във въздуха. От колко време стоеше този мъж зад гърба й? Лицето й пламна. Тя преглътна с мъка, после се насили да се обърне.

Той наистина бе там. Висок, рус, с невероятни сини очи и съкрушителна усмивка.

— Приятно ми е — успя да произнесе. Гласът й прозвуча така, сякаш бе болна от ларингит.

Преди да се обърне, не бе предполагала, че положението може да стане още по-лошо. Но бе сгрешила. Баща й стоеше на прага, само на няколко крачки от Ноа и бе достатъчно близо, за да чуе това, което бе казала на Тео. Но може и да не беше чул. Може би се бе появил току-що. Тя събра куража си и го погледна. Джейк изглеждаше така, сякаш го бе ударил гръм.

Мишел бързо намисли план. Просто щеше да се преструва, че нищо не се е случило.

— Сега ли пристигна?

— Дааа — провлачи Ноа. — Е, Тео, всички дами в Боуън ли са толкова дружелюбни?

Вратата на бара се затръшна зад баща й, който се втурна към нея. Изглеждаше ужасен.

— Когато ти казах да бъдеш по-гостоприемна, мислех, че си разбрала какво имам предвид. Има дружелюбно и прекалено дружелюбно и мисля, че съм те възпитал да правиш разликата.

— Татко, Тео флиртуваше и аз отговарях на блъфа му с блъф.

— Аз не блъфирах — сви рамене Тео.

Кракът й се стовари върху неговия в следващата секунда.

— Блъфираше и още как. Честна дума, татко, само го… дразнех.

— Ще си поговорим по-късно за това, млада госпожице — каза Джейк, обърна се и влезе в бара.

Сега пък Ноа се намеси.

— Тео е флиртувал? Шегуваш се, нали?

— Наистина флиртуваше.

— Говорим за мъжа, който стои зад теб. Тео Бюканън?

— Да.

— Не ми се вярва. Не мисля, че той знае как се флиртува.

— О, много го бива. Честно — настоя тя.

— Така ли? Тогава причината си ти. Тъкмо разправях на Джейк, че за пръв път от пет и повече години виждам Тео облечен в нещо различно от костюм и вратовръзка. Откакто го познавам, е само един заклет работохолик. Може би ти вадиш на показ другите му страни.

Мишел отстъпи една крачка назад и се блъсна в Тео. Не мислеше да бяга, но не й хареса това, че той блокира пътя й.

— Може ли да сменим темата, ако обичаш?

Ноа я съжали.

— Разбира се. Тео ми каза, че си лекарка.

— Да, точно така. — Слава богу, най-после бе на безопасна територия. Може би Ноа имаше някакъв медицински проблем и искаше да чуе съвета й. Дано!

— Какъв лекар си?

— Тя е хирург — отговори Тео.

Ноа се ухили.

— Не си ли твърде малка, за да ти дават да си играеш с ножове?

— Тя ме оперира.

Ноа сви рамене. После пристъпи напред:

— Хайде да танцуваме. Ще намерим някоя хубава песен на Уили Нелсън и ще се опознаем.

Той я прегърна през рамото и я поведе към бара. Тео остана на мястото си и се намръщи при вида на тази фамилиарност. Ноа бе известен женкар. Имаше повече завоевания от Чингиз Хан и Тео никак не се зарадва, че приятелят му пуска чара си в действие пред Мишел.

Тя се оживи.

— Харесваш Уили Нелсън?

— Разбира се. Всички обичат Уили.

Тя се обърна за миг към Тео.

— Приятелят ти има добър вкус.

После Ноа привлече вниманието й.

— Може ли един въпрос?

Тя бе толкова благодарна, че се е измъкнала от неловката ситуация, че каза:

— Можеш да ме питаш всичко.

— Просто се чудех…

— Да?

— Има ли друг вид секс освен див и страстен?