Джули Гарууд
От милост (22)

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Новият училищен стадион бе впечатляващ, футболният отбор, от друга страна, беше всичко друго, но не и впечатляващ. По преценка на Тео играчите бяха невероятно слаби.

Момчетата искаха да се изфукат пред него. Те имаха талант, просто не знаеха как да го използват. Конрад Фрилънд крещеше с пълно гърло, за да надвика момчетата. Използваше свирката си толкова често, че те изобщо не й обръщаха внимание. Тренировката бе един оглушителен хаос.

Конрад най-после успя да накара първата група да се подреди в редица. Момчетата започнаха да се мотаят напред-назад по грижливо поддържаното игрище като пилета без глави.

Тео и Мишел стояха редом с учителя по музика на петдесет метровата линия и гледаха. Сияещ от гордост, Конрад се обърна към Тео и попита:

— Как намираш новите си момчета?

Тео реши да не обръща внимание, че нарече момчетата негови — беше абсурдно да му приписват претенции за собственост над тази разгащена шайка и каза:

— Защо не разиграете някоя комбинация, а ние с Мишел ще седнем да погледаме. Минаха доста години — предупреди той, — но все пак бих могъл да ви дам някои предложения.

Конрад го погледна объркан. Кимна към полето и каза:

— Това беше комбинацията.

— Моля?!

— Вече видяхте комбинацията.

— Комбинацията? Вие имахте само един… — Тео се опита да сдържи усмивката си, защото не искаше Конрад да помисли, че не приема тренировката на сериозно.

Учителят по музика нервно подръпна яката си. Беше облечен като за концерт: с безупречно изгладена бяла риза, вратовръзка и тъмносин блейзър. Небето бе обсипано с дъждовни облаци и въздухът бе горещ и влажен. Тео предположи, че Конрад се задушава.

Мишел го сръга.

— Добра игра, какво ще кажеш?

Тео не отговори. После Конрад каза:

— Засега сме усъвършенствали само една комбинация, тази, която видяхте току-що. Наричаме я жилото.

— Ясно — кимна Тео, тъй като не му хрумна какво да каже в тази безумна ситуация.

— Добре я правят, нали?

Мишел отново сръга Тео. Той невъзмутимо насочи вниманието си към Конрад. Не искаше да обиди човека. Бе очевидно, че беше положил много усилия, за да накара недисциплинираните момчета да изпълняват нарежданията му, но Тео нямаше намерение да го лъже, така че просто кимна.

— Интересно.

— Трябва да разберете моето положение и какво е постигнал отборът досега — продължи Конрад съвсем сериозно. — Миналата година бе първата за отбора ни и треньорът… ами той просто си взе шапката и напусна по средата на сезона. Разбира се, не беше спечелил нито един мач. Момчетата не знаят какво да правят, когато са на игрището. И аз не знам — призна си той. — Дайте ми флейта и ще ви науча да свирите, но това. — Той махна с ръка. — Това е извън възможностите ми. Затова отчаяно се нуждая от футболните ви ръководства и наръчници. Опитах се да върша добре работата си.

— Сигурен съм, че си направил всичко по силите си — съгласи се Тео, опитвайки да измисли някаква, дори и дребна похвала.

— Дори търсих информация в Интернет. Мога да ви разкажа историята на футбола като спорт, но не мога да обясня как трябва да се играе. Не мога да проумея нищо от всички тия схеми, които намерих в Интернет. Купища кръгове и стрелкички, които ми се струват съвсем безсмислени.

Той свали свирката от врата си и я подаде на Тео.

— Виж какво ще можеш да направиш ти като треньор.

— Аз не съм… — Конрад вече търчеше към автомата за студена вода — … треньор — завърши Тео.

Мишел се наведе към него.

— Наистина са ужасни, нали? — прошепна тя.

— Определено — кимна й.

Тя се усмихна.

— Ще ида да седна на сянка, докато свършиш.

Добре, помисли си той. Една тренировка. Ще поговори с момчетата, ще им каже, че ще изпрати на Фрилънд футболните наръчници с комбинации и няколко видеокасети, които да гледат и толкова. После щеше да се измъкне. Да, това бе планът му за тренировката.

Пъхна два пръста в устата си и изсвири на момчетата, за да привлече вниманието им, после им махна да се приближат към него.

Те се втурнаха тромаво, сякаш носеха тежести на гърбовете си. Едно момче падна, изправи се, пробяга още няколко метра и отново се препъна. „Дано не се натиска да играе защитник“, помисли си Тео. Скупчиха се около него и веднага го затрупаха с въпроси. Тео не каза нито дума. Просто вдигна ръка и изчака. Шумът най-после стихна.

Съвсем тихо той им каза да си свалят шлемовете и да седнат на тревата пред него. Те се подчиниха. Когато седнаха, Тео можеше да се закълне, че земята се разтресе под краката му. После Елиът Уотърсън извика:

— Къде ти е пистолетът, тренер? — И шумът изригна наново.

Тео не каза нито дума. Просто стоеше със скръстени на гърдите ръце и ги чакаше да млъкнат. Не се наложи да чака дълго. След минута отново бе тихо.

Почти шепнейки, той каза:

— Елиът, пистолетът ми е на сигурно място, но се кълна, че следващият, който ме прекъсне, си е изпросил боя. Ясно? — Принуждаваше момчетата да стоят неподвижно и да се напрягат, за да чуват какво им казва. — А сега, ето какво ще направим.

Мишел седеше на пейката и наблюдаваше метаморфозата. Беше удивена колко лесно Тео установи контрол над момчетата. Те седяха с прибрани крака, с шлемовете в скута. Бяха вперили очи в Тео и попиваха всяка негова дума. Конрад бе видимо впечатлен. Той бе застанал близо до Тео и кимаше от време на време.

— Извинете, госпожо?

Мишел се обърна по посока на гласа и видя един висок, леко пълен мъж с тъмна коса, който стоеше точно пред тунела, който водеше към съблекалните. Стори й се смътно познат.

— Да?

Приближи се към нея. Беше облечен с бермуди и спортна риза с къси ръкави в един и същ кафеникав цвят. На джобчето на ризата имаше избродиран надпис „Спийди“. Под джоба му бе закачена табелка с име. Носеше пакет с опаковка на куриерската служба „Спийди Месинджър“. Мишел зърна логото, но от такова разстояние не можа да прочете името на табелката.

— Търся доктор Мишел Ренърд. Случайно да я познавате?

— Аз съм доктор Ренърд.

Куриерът се усмихна облекчено.

— Слава богу. Обиколих целия град да ви търся. Той пъхна пакета под мишницата си и бързо се заизкачва по металните стълби към пейката, на която седеше Мишел.

— Имате пратка за мен ли?

— Не, доктор Ренърд. Имам проблем, но се надявам, че ще ми помогнете да го разреша, преди да са изритали Еди.

— Моля?

Куриерът се усмихна.

— Еди е новото момче във фирмата ни и е направил голям гаф. Аз съм Франк между впрочем. — Той протегна ръка да се ръкува с Мишел. Дланта му бе влажна, а ръкостискането немощно.

— И какъв гаф е направил приятелят ви? — попита Мишел.

— Объркал е коя пратка на кого да достави — обясни мъжът. — Но той се нуждае от тази работа, защото жена му е бременна. Ако уволнят Еди заради тази издънка, ще загуби здравната си осигуровка. Чувствам се отговорен, защото аз съм човекът, който го обучи, така че използвам почивния си ден, за да се опитам да оправя тази бъркотия, преди шефът да е научил за нея.

— Много мило от ваша страна. С какво мога да ви помогна?

— Еди е приел пратка от една юридическа кантора в Ню Орлиънс в понеделник и е трябвало още там, на място, да попълни бланката и да я закрепи за пакета, но Еди не го направил. Занесъл пакета в пикапа. Вече бил взел друга пратка от „Белцър Лабс“, на която също не бил попълнил навреме бланката. Смятал да попълни и двете на хладно в колата, тя е с климатик. Така и направил, но разменил бланките на двете пратки. Аз разбрах за гафа само защото една секретарка от друга юридическа фирма се обади и каза, че е получила някакъв чужд колет, в който имало литература за ново лекарство, което предстояло да бъде пуснато в продажба. За сметка на това тяхната пратка липсвала. За късмет на Еди аз се случих на телефона, когато се обадиха в офиса. Ако бяха стигнали до шефа, не ми се мисли какво щеше да стане. „Спийди Месинджър“ се гордее с бързите си и надеждни куриерски услуги, кълна се, че това е първата грешка за повече от три години. Както и да е — добави той и прехвърли тежестта си на другия крак, — надявах се да ми дадете пакета, който сте получила по погрешка, и аз да го доставя в юридическата кантора още днес.

Мишел поклати глава.

— Бих искала да ви помогна, но не помня да съм получавала никакви пратки. Кога и къде е била доставена? Знаете ли?

— Еди я занесъл в болницата.

Мишел забеляза, че ръцете му трепереха, докато прелистваше бележника си. Беше нервен и не смееше да я погледне в очите. Тя реши, че това е странно, но после отдаде притеснението му на допуснатата грешка.

— Вече ходих в болницата, с надеждата да ви открия там и една от сестрите бе така добра да провери седмичния журнал. Каза, че имало катастрофа късно същия следобед и че сте били в операция, когато Еди е доставил пратката, но това е много странно, тъй като вие сте се подписали като получател.

— Да, помня катастрофата. Бях в хирургията и се борех с една планина картони, които трябваше да попълня, преди да си тръгна. Обадиха ми се от спешното, че има пратка за мен. Но не помня да съм я получавала.

— Може би ще се сетите, ако ви кажа, че вие сте се подписали.

— Така ли? — Тя определено не помнеше такова нещо.

С видимо отчаяние той каза:

— Да, доктор Ренърд, в бланката пише вашето име. Винаги пазим копие от формуляра при нас, въпреки че изпращаме оригинала на изпращача. Уверявам ви — добави той, без да успее да представи яда си като тревога, — вашият подпис е съвсем ясен и четлив.

— Няма полза да се ядосвате — каза тя. — И ако сте успели да прочетете подписа ми, значи със сигурност не е моят. Никой не успява да разчете почерка ми. Все пак мисля, че знам какво се е случило — добави тя. — Секретарката на отделението се е подписала вместо мен. Това е стандартна процедура.

Мишел напрегна мозъка си, опитвайки се да си спомни какво бе станало след това. Помнеше, че бе изтощена, защото бе работила почти цялата предишна нощ, беше решила да не си тръгва, преди да попълни всички картони.

— Помня, че слязох да взема пакета.

— Къде? — попита той нетърпеливо и хвърли бърз поглед през рамо към игрището. — На регистратурата или в спешното?

— В спешното. И точно тогава пристигнаха линейките. — Тя сви рамене. — Веднага се върнах в операционната и направих две операции една след друга.

— Значи изобщо не сте отворили пакета, така ли? — Той се усмихваше и изглеждаше облекчен.

— Не, не съм го отваряла. Със сигурност щях да си спомням това, особено ако са били документи от юридическа кантора.

— Нали разбирате колко притеснени са онези адвокати. Държат веднага да получат документите си. Били са предназначени за друга юридическа фирма. Някакви поверителни документи. Мога да отида веднага до болницата и да получа пакета от онази секретарка, нали? Как се казва?

— Елена Милър, но няма да ви даде нищо, освен ако не й се обадя преди това.

— Ще може ли да й се обадите сега? Еди вече е взел пакета, който е бил предназначен за вас и сега пътува насам. Определено бих искал да приключим с тази история още днес. Имам мобилен телефон.

Той пристъпи към нея и й подаде телефона си. Мишел подуши афтършейва му. Беше се намазал доста обилно, но въпреки това не бе успял да скрие мириса на пот.

Държеше се ужасно нервно. Нищо чудно, че се потеше непрестанно. Постоянно хвърляше погледи през рамо към игрището, сякаш се страхуваше, че някое от момчетата ще запрати топката към него. Мишел набра номера на болницата и помоли да я свържат с Елена.

— Направо ги е хипнотизирал, не мислите ли? — отбеляза тя, докато чакаше секретарката да отговори.

— Какво?

— Треньорът. Момчетата попиват всяка негова дума. Забелязах, че ги гледате.

— А… да, да, така е.

Елена Милър се обади от спешното и каза с обичайния си отривист говор:

— Милър на телефона.

— Здравей, Елена. Обажда се доктор Ренърд. Прекъсвам ли те, може би си заета с нещо важно?

— Тук винаги сме заети с нещо важно, доктор Ренърд, а вие забравихте да попълните картоните си. Пропуснахте два. Оставихте и пощата си недокосната. Кутията ви е препълнена. Добре, че се обадихте, нали? Какво мога да направя за вас?

— Аз довърших картоните — настоя Мишел. — Абсолютно всички, така че ако Мърфи си мисли да ме натопи, кажи му, че ще му го върна.

— Спокойно. Мърфи също е в отпуска. Какво мога да направя за вас? — повтори тя.

Мишел обясни случая с обърканите пратки.

— Помниш ли да си се подписвала за някаква пратка вместо мен, доставили са я към пет часа в понеделник?

— В момента не мога да си спомня дори какво ядох на вечеря снощи. Помня, че понеделникът беше един от онези адски дни в спешното. Имаше върволица от пострадали и една тежка катастрофа на магистралата. Поне двайсет майки и бащи бяха задръстили фоайетата и коридорите, докато лекарите се грижеха за децата им. Почти съм сигурна, че не съм подписвала нищо, но това няма значение. Ако съм се подписала, значи съм залепила жълта бележка на шкафчето ви, че при мен има пакет за вас. Бих го прибрала вътре, но още не сте ми казали комбинацията на ключалката.

— Съжалявам. Все забравям. Имаш ли представа къде може да е пакетът сега?

— Ще се огледам. Или е на бюрото ми, или върху вашето шкафче. Какво искате да направя, като го открия?

— Предай го на човека от „Спийди Месинджър“. Той ще бъде при теб съвсем скоро.

— Добре. Аз съм тук до шест, но нито минута по-късно. Днес ми е вечерта за бридж с приятели и трябва да съм у нас преди шест и трийсет. Мой ред е да бъда домакиня.

— Сигурна съм, че куриерът ще пристигне преди това. Благодаря, Елена.

Тя затвори и върна телефона на Франк. Забеляза, че Тео върви през игрището към тях. Франк явно също го бе видял. Без да го изпуска от погледа си, той попита Мишел:

— Какво ви каза тя? При нея ли е пакетът?

— Спокойно. Еди няма да загуби работата си. Елена ще бъде в болницата до шест и ще направи размяната.

Той не й благодари. Всъщност си тръгна съвсем внезапно. Нахлупи козирката на шапката си още по-ниско на челото и се втурна надолу по стъпалата. Почти се бе скрил в тунела, преди тя да извика:

— Няма проблем.

Той не я чу. В отчаяното си желание да се измъкне, преди някой друг да е видял лицето му, той хукна с всички сили през съблекалните към паркинга до стадиона. Задъха се от усилието. Облегна се на колата и се опита да си поеме дъх, докато отваряше вратата. Чу някакъв звук зад себе си и рязко се извърна.

Очите му се разшириха от изненада.

— Какво, по дяволите, ти става? Защо се промъкваш така зад мен? Следиш ли ме?

— Какво си мислиш, че правиш?

— Правя каквото е необходимо — настоя той. — Никой друг нямаше да свърши работа. Докторката повече няма да ме види. Освен това рискът си струваше. Знам къде е пакетът. И отивам да го взема.

— Беше ти казано да не контактуваш с нея. Изяснихме ти го пределно ясно. Сега лекарката знае как изглеждаш. Направи глупава грешка и смятам, че на другите това никак няма да им хареса.