Джули Гарууд
От милост (18)

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

В гласовата поща на мобилния телефон на Тео бяха записани шест съобщения. Той отиде в библиотеката да ги прослуша и да си запише някои неща, а Мишел се зае с вечерята. Когато свърши със съобщенията, Тео се обади на Ноа Клейборн и го помоли да дойде от Билокси.

— Вечерята готова ли е? Гладен съм — попита той, когато се появи в кухнята.

— Не, не е готова — отвърна му Мишел. — Това да не ти е пансион. Ще трябва да помогнеш.

Тя взе ножа и започна да реже моркови и целина. Тео се облегна на мивката и се загледа в ръцете й.

— Много си добра.

— Всички така казват.

— Направо си като робот с този нож. Бърза, точна… впечатляващо.

— Знаеш как да накараш едно момиче да ти обърне внимание.

Той грабна едно морковче и го лапна.

— Какво да ти помогна? Умирам от глад.

— Двойният чийзбургер не те ли засити?

— Той беше само предястие.

— Можеш да запалиш скарата. Има кибрит в чекмеджето вдясно от теб.

— Скарата в задния двор ли е? — Той погледна подозрително през прозореца и присви очи, за да различи нещо в сумрака.

— Разбира се, че е в задния двор. Какъв е проблемът?

— Трябва ли да се оглеждам за някоя Лоис в двора?

— Не — увери го тя. И после, точно както би казал баща й, дяволът в нея надделя, тя не можа да устои и добави: — Разбира се, може Елвис да е в квартала. Вземи метлата със себе си, просто за всеки случай.

Той се закова на място.

— Елвис?

Мишел откъсна лист алуминиево фолио и струпа зеленчуците в средата му.

— Нашата местна знаменитост. Последният, който каза, че го е виждал, се кълнеше, че бил към пет метра.

— Нарекли сте алигатор Елвис? Какво ви е на вас бе, хора?

— Не измисляме имена на всичките — защити се тя. — Само на по-впечатляващите.

— Шегуваш се за Елвис, нали?

Тя се усмихна сладко.

— Общо взето.

— Общо взето е жестоко да измъчваш човек, който очевидно има фобия от алигатори, Майк.

— Предпочитам да ме наричаш Мишел.

— А аз предпочитам да не се шегуваш за алигатори.

— Добре. Дадено.

— Защо да не мога да ти казвам Майк? Всички те наричат така.

Тя внимателно сгъваше краищата на фолиото, когато му отговори.

— Не искам да си мислиш за мен като… Майк.

— Защо не?

— Не е много женствено. Колко мъже познаваш, които биха имали връзка с жена на име Майк?

— Какво?

— Няма значение.

— Стига с това „няма значение“. Да не би да каза, че ако искаш да имаш връзка…

Тя го прекъсна.

— Не, не това исках да кажа. Просто не ми викай Майк. А сега върви да запалиш скарата и престани да ме зяпаш, сякаш съм си загубила ума. Ако нещо те изплаши, пищи и аз ще изляза с метлата да те спася.

— Мъжете не пищят, а ти, Мишел, имаш извратено чувство за хумор. — Той отново хвърли поглед през прозореца и каза: — По дяволите! Алигаторите излизат нощем, нали? Аз съм този, който си е загубил ума. Какво правя в това… — канеше се да каже забравено от бога място, но се спря навреме — … това диво място.

Но тя отгатна какво искаше да каже той. Студеният блясък в очите й му го подсказа.

— Не знам. Ти ми кажи. Какво правиш тук?

— Дойдох да ловя риба, забрави ли? Не очаквах, че тук гъмжи от алигатори.

— Засега не си попаднал на нито един — изтъкна тя. — А и не си дошъл само заради риболова.

— Права си.

— Е?

Той сви рамене.

— Може би търся нещо. Какво толкова. — Сега той звучеше войнствено.

Тя се обърна към мивката.

— Кажи ми какво е. Може да ти помогна да го намериш.

Той излезе навън, без да й отговори. Мишел можа да разбере откъде се бе появило това внезапно напрежение. В единия момент се шегуваха, а в следващия Тео бе станал съвсем сериозен. На повърхността бе непринуден, готов да приеме всичко, което животът му поднасяше. Тихата вода… помисли си тя. В Тео Бюканън имаше много повече от хубавата му външност.

Реши да не се тревожи. Ако той искаше да й каже какво смята да прави, щеше да го направи. Нямаше да му досажда с въпроси.

Беше толкова приятна знойна вечер, че изядоха вечерята си на металната маса на верандата. Разговорът бе повърхностен и объркан, но това не се отрази на апетита на Тео. Той ядеше като баща й, с неприкрито удоволствие. Когато свърши, не бе останала нито хапка храна.

— Ако ядях като теб, досега да съм станала кръгла като топка — каза Мишел.

Той се облегна назад и затвори очи.

— Толкова е спокойно тук, чуват се само жабите и щурците.

Тя не искаше да разстрои стомаха му, затова не спомена, че звуците в далечината бяха от алигатори. Беше израснала в мочурищата и дори не ги забелязваше. Но имаше чувството, че едно градско момче доста ще се стресне от подобно обяснение.

Тео настоя да измие чиниите. Тъй като нямаше миялна машина, трябваше да ги измие на ръка. Докато той беше на мивката, Мишел прибра подправките от плота, после взе една кърпа и започна да суши измитите чинии.

— Как така не си се омъжила? — попита той.

— Не ми остана време за това.

— Излизаш ли с някого в момента?

— Не.

„Браво“, помисли си той. Нямаше намерение да се застоява в Боуън, но докато бе тук, предпочиташе да не му се пречка някой мъж. „Това е доста коравосърдечно“, упрекна се в следващия момент.

— Какво си мислиш? — попита тя. — Гледаш много войнствено.

Че съм егоист и негодник. Това си мисля.

— Чудя се как така мъжете не се изтрепват за теб. Само да те зърне и всеки мъж ще разбере…

— Какво?

Той се ухили.

— Че си страхотно парче.

Тя направи гримаса.

— Много романтичен начин да направиш комплимент на едно момиче.

— Хей, аз съм от Бостън. Там мъжете са свикнали да бъдат прями. А има ли мъже наоколо, от които ти да се интересуваш?

— Защо искаш да знаеш?

— Просто съм любопитен.

— Мисля, че Бен Нелсън би искал да се пробва, но аз няма да го насърча. Бен е приятен, но как да ти кажа, между нас няма химия. Разбираш ли какво имам предвид?

— Разбира се. Като химията между нас двамата.

— Моля?

— Чу ме. — Той й подаде една чиния за сушене, но забеляза, че не е изплакнал пяната и бързо я дръпна, за да измие. — Иска ти се да скочиш отгоре ми още от минутата, когато ме видя в бара на баща ти.

Той стреляше право в целта, но тя нямаше намерение да го признае.

— Да ти скоча? Надали.

— Просто наричам нещата с истинските им имена.

— И как по-точно ти хрумна тази идея?

— Видях я в очите ти.

— Не е възможно.

— Така ли?

Тя се подсмихна.

— Беше прекалено зает да зяпаш краката ми.

Той не се смути изобщо.

— Краката ти си ги бива.

— Ще призная, че има известно физическо привличане, но това е съвсем здравословно.

— Това началото на лекция за хормоните ли е?

— Зависи колко дълго ще се наложи да стоя тук и да чакам да измиеш купата. Не миеш често чинии, нали?

— Какво намекваш?

— Че си много бавен.

— Подхождам бавно и спокойно към всяка работа.

Не това, което каза той, а начинът, по който го каза, накара сърцето й да подскочи. Дали бе такъв и в леглото? О, боже, това пък откъде й хрумна?

— Бил си женен, нали? — попита тя рязко.

— Да, бях. Но не бях добър съпруг.

— И жена ти е починала.

— Да.

Мишел се пресегна и прибра чинията в шкафа.

— Татко ми го каза. Как стана?

Той й подаде купата от салатата.

— Защо искаш да знаеш?

— Така. Интересувам се — призна си тя. — Ако мислиш, че прекалявам с въпросите, кажи ми и ще спра.

— Не, няма нищо. Умря в автомобилна злополука.

— О, Тео, съжалявам! Преди колко време стана катастрофата?

— Не беше катастрофа.

Нямаше абсолютно никакво чувство в гласа му. Със същия тон можеше да обсъжда капещия кран на чешмата.

— Така ли?

Той въздъхна.

— Не, не беше катастрофа. Знаеш ли какво? За пръв път, откакто се случи преди четири години, казвам това на глас.

Тя отгатна по тона му, че предпочита да сменят темата. Но тя не любопитстваше. Ако са му трябвали четири години да си признае истината, може би беше време да я изрече цялата.

— Самоубийство ли беше?

— И да, и не. — Той й подаде следващата купа. — Не мисля, че е искала да се самоубие. Поне не го е планирала. Беше тръгнала към смъртта по заобиколния път.

— Тоест?

— Алкохол и наркотици.

Мишел замълча и изчака той да продължи.

— Смесваше алкохола с всякакви хапчета и бог знае какво още влизаше в тялото й. Смъртоносна комбинация. Беше неконтролируема зад волана. Излетя с колата от един мост в залива. Ужасен край, не мислиш ли? — Не изчака отговора й. — Съмнявам се дали изобщо е осъзнала какво става с нея и благодаря на бога, че е била сама в колата.

Тя мобилизира цялата си воля, за да не реагира на казаното. Тео бе горд човек и Мишел знаеше, че ако прояви съчувствие или състрадание, той ще се затвори, а тя не искаше това.

— Приятелите ти и семейството ти… някой от тях знае ли какво се е случило всъщност?

— Не. Бях сигурен, че Ник е отгатнал нещо, но той никога не отвори дума.

— Може би е очаквал ти да започнеш разговора.

— Да, може би.

Мишел не знаеше докъде може да продължи. Облегна се на мивката, сгъна грижливо кърпата и попита:

— Виниш себе си за станалото ли?

Той сви рамене, сякаш въпросът бе маловажен.

— Примирих се с това, което се случи. То със сигурност ме убеди, че не съм подходящ за брак. Поставях всичко останало преди брака си. Трябваше да й обръщам повече внимание, безспорно. Бях толкова зает с работата си, работех по двайсет часа на ден, че не забелязвах какво става вкъщи. По дяволите, знаех, че пие, но не осъзнавах, че пиенето й се е превърнало в проблем. Мисля, че на това му викат „да си заровиш главата в пясъка“.

— Тя е направила този избор. Знам, че ще прозвучи жестоко, но ти не си наливал алкохола и хапчетата в гърлото й. Тя го е правила.

— Бракът е партньорство. Аз не изпълних моята страна от сделката. Тя беше… крехка. Да, крехка. Имаше нужда от помощ, но аз бях сляп и не забелязвах. Може би не съм искал да забележа.

— Мисля, че е добре, че ти най-после можеш да говориш за случилото се. Може би така ще се освободиш.

— От какво да се освободя?

— От гнева и от болката, от вината.

— Не ми се прави на психиатър. — Той й подаде една голяма лъжица, после изпразни водата от мивката. — Готово, свърших. Имаш ли още въпроси, или можем да сменим темата?

Тя искаше да го попита дали е обичал жена си, но не посмя. Бяха стигнали до границата, която той бе поставил.

— Добре, да сменим темата. Вечерята свърши.

— И?

— Помолих те да изчакаш, докато вечеряме. А сега искам да ми кажеш какво мислиш за тая вандалщина в клиниката ми.

— Добре — съгласи се той. — Ей сега се връщам. — Той излезе от кухнята и тръгна към стълбите.

— Къде отиваш? — извика тя след него.

— Ще донеса лаптопа си долу в библиотеката. Трябва да го включа и да проверя електронната си поща. — Той спря на най-горното стъпало и я погледна. — Надявам се да разполагам с някои отговори. После ще поговорим.

Мишел се върна в кухнята и изми плотовете. После изгаси лампите и се качи горе. Застана на вратата на спалнята за гости.

— Ще си взема душ. Имах дълъг ден.

Той стоеше надвесен над леглото и отключваше куфарчето си. Вече бе изпразнил пътната си чанта. Дрехите му бяха сгънати върху скрина.

В стаята цареше бъркотия. Пред прозорците имаше струпани кашони. Мишел не бе чистила с прахосмукачка пода и бе сигурна, че в ъглите има паяжини.

— Използвам тази стая за склад — каза тя. — А и това старо легло ще ти бъде много неудобно.

— Мислиш ли?

— Ти си по-дълъг от него, а матракът е целият на буци.

— Не се тревожи. Мога да спя навсякъде.

— Все пак се чувствам виновна. Мисля, че можеш да спиш на моето легло. То е двойно.

— Охо?

Той се изправи и изгледа Мишел многозначително. Мишел веднага разгада погледа му. Беше гледала достатъчно филми и познаваше достатъчно мъже, за да сбърка това изражение. Тео докарваше специалния поглед по-секси от Мел Гибсън, а тя адски си падаше по Мел.

— Стига! — нареди му тя и се засмя. — Спри веднага!

Той повдигна едната си вежда. О, боже, сега пък се правеше на Кари Грант.

— Какво да спра? — попита той невинно.

Какво можеше да му каже? Спри да ме гледаш, сякаш съм ти предложила да се разсъблечеш и да правиш див, страстен секс с мен?

— Няма значение. Е, искаш ли?

— Да спя в леглото ти? Страхотна покана.

— Моля?

— Искаш да спим в едно легло?

О, боже, точно това искаше тя. От колко време не бе спала с мъж? Не помнеше. Сигурно защото връзката бе завършила катастрофално и тя я бе изхвърлила от паметта си.

Бавно и спокойно. О, боже!

Гърлото й се стегна, сякаш се задушаваше.

— Не мисля, че това е добра идея.

Той пристъпи към нея.

— Защо не?

Ако беше трийсет години по-стара, щеше да си помисли, че я връхлитат горещи вълни. Почувства цялото си тяло пламнало и с мъка си пое дъх. Хормоните в тялото й забушуваха. Чувстваше главата си олекнала. Ако той пристъпеше още крачка към нея, тя бе сигурна, че ще припадне. А това щеше да е адски възбуждащо. Не само мъжете се нуждаеха от студен душ, за да потушат сексуалните си апетити. Имаше чувството, че трябва да влезе във фризера.

Той бе виновен за обърканите й мисли. Той я гледаше по онзи начин, в края на краищата.

Той бавно напредваше към нея, очевидно давайки й възможност да вземе решение. Краката й бяха като циментирани в пода, а стомахът й започна да се присвива.

— Това ще усложни всичко.

— Как?

— Ще правим секс и после…

— Страхотен секс — поправи я той. — Ще правим страхотен секс.

Накара я да мисли за това и погледът в очите му й подсказваше, че и той мисли за същото. Тя кимна, опита се да преглътне, но гърлото й бе съвсем пресъхнало. Сърцето й биеше до пръсване. Вероятно сто и шейсет удара в минута. Пулсът й беше неравномерен. Супер, помисли си Мишел, един привлекателен мъж флиртува с нея и тя изпада във вентрикулна фибрилация^[1]. Ако той направеше още една крачка, тя щеше да се строполи в несвяст. Това би било страхотно. Докладът на патолога щеше да сочи като причина за смъртта внезапно спиране на сърдечната дейност.

Той спря на една крачка от нея. Нежно погали бузата й с пръсти, после повдигна брадичката й, принуждавайки я да го погледне. Тя се чувстваше тромава и несигурна, докато не забеляза смеха в очите му.

— Е, какво си мислиш? — попита той.

Сякаш не знаеше.

— Че ме караш да се побърквам, Тео и е добре да разбереш, преди да сме отишли по-далече…

— Да? — попита той тихо. Ръката му се премести на врата й, почти я опари с топлината си.

— Какво?

— Каза, че трябва да разбера нещо.

Сега галеше врата й. Тя усети по гръбнака си нежни

— Да, така е — кимна. — Не, исках да кажа… — Дишай, помисли си тя. Поеми си дълбоко дъх и се опитай да си върнеш разсъдъка. — Добре, ето какво исках да ти кажа. Аз не си падам по случаен секс. Трябва да имам… стабилна връзка с един мъж, преди да легна с него. Не вярвам в секса за разтоварване. — Тя се насили да се усмихне, за да разпръсне поне малко напрежението и добави: — Аз съм динозавър.

— Споменах ли ти, че обичам динозаврите?

О, боже, въздъхна мислено тя. О, боже!

Пръстите му нежно си играеха с косата в основата на врата й.

— Косата ти е толкова мека — прошепна той. — И е като огън на цвят.

— Наследила съм червената коса и луничките от майка си — каза тя, вкопчила се в първата рационална мисъл.

— Споменах ли, че харесвам жени с лунички? Обзема ме неудържимо желание да целуна всяка луничка поотделно.

— Имам лунички по цялото тяло.

— Ще стигнем и до тях.

Главата й отново олекна.

— Не, няма.

— Ще видим.

Колко бе самонадеян! Той наистина трябваше да поработи върху този си недостатък и тя щеше да му го каже, когато мислите й се избистреха. Точно сега бе прекалено заета с усилието да се задържи на краката си. Този мъж я възбуждаше с всяко свое докосване. Всяко нервно окончание в тялото й откликваше на допира му.

В мига, в който Мишел осъзна, че копнее да го освободи от дрехите му, тя се дръпна назад. Избута внимателно ръката му. Краката й бяха омекнали, но успя да се обърне и да стигне до спалнята си. Докато затваряше вратата, направи грешка да погледне към него. Той стоеше облегнат на рамката на вратата и се усмихваше.

Нямаше да му позволи да разбере колко силно й въздействаше. Господин Тежкаря от Големия град трябваше да усвои един урок. Нямаше да получи своето.

— Ако си играеш с мен, ще трябва да плащаш за последствията — каза тя. — Можеш да си вземеш студен душ след мен. — Беше ли се издала. Твърде късно осъзна, какво е казала. — Ще си взема един студен душ, защото ми стана горещо — обясни тя, но разбра, че така само е влошила още повече ситуацията.

— Мишел? — извика я той провлечено.

— Да?

— Още не съм започнал да си играя с теб.

Тя затвори вратата и се облегна на нея.

— О, боже! — прошепна само.