Джули Гарууд
От милост (16)

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Ето я къщата на Даръл, в края на пътя — каза Мишел.

Тео искаше да паркира до тротоара, но такъв нямаше. Нямаше и алея за коли пред къщата, така че той спря на тревистия хълм до един очукан стар шевролет. Двуетажната къща се нуждаеше отчаяно от ремонт. Изкривените стъпала изглеждаха така, сякаш всеки момент щяха да хлътнат необратимо.

Жената на Даръл, Чери, ги гледаше иззад мрежестата врата. Веднага щом Тео и Мишел слязоха от колата, тя излезе на верандата и им махна с ръка.

— Благодаря ти, че дойде, доктор Майк. Ръката на Даръл му създава проблеми. Той не се оплаква, но виждам, че има силни болки.

Тео взе лекарската чанта на Мишел и я последва. Тя го представи. Чери изтри ръцете си в престилката и се ръкува с него. Беше съвсем обикновена жена, с обрулен вид, към четирийсетгодишна, предположи Тео, но когато се усмихнеше, лицето й грейваше. Прякорът Чери^[1] очевидно се дължеше на естествено червената й коса.

— Чух за вас от големия ми син Елиът. Не помня да съм го виждала толкова развълнуван — обясни Чери. — Вие със сигурност сте го впечатлили — добави тя. — Заповядайте вътре. Тъкмо започнах да подреждам масата за вечеря. А, преди да съм забравила, да ви кажа, че господин Фрилънд може да се отбие за малко. Обади се преди около двайсет минути.

— Господин Фрилънд? — Името се стори познато на Тео, но той не помнеше къде го е чувал.

— Учителят по музика в гимназията — подсказа му Мишел.

Чери ги заведе в дневната, която бе свързана с трапезарията. Мебелите бяха съвсем малко и стари. Кухнята беше тясна и претъпкана с дълга дъбова маса и десет стола, всеки от които бе различен.

Даръл ги чакаше. Той беше начело на масата и даваше банан на бебето, което седеше на малко столче до него. Повечето от банана бе размазан по лицето и ръцете на малкото момченце. То видя майка си и се усмихна с беззъбата си уста. После забеляза Мишел и веднага се начумери. Долната му устна потрепери.

Мишел съзнателно не се доближи до него.

— Днес няма да ти правя инжекции, Хенри — обеща му тя.

Детето избухна в плач. Чери потупа ръката му и го успокои с шепа царевични пръчици, които остави на таблата пред него.

— Всеки път, когато се видим, аз му причинявам болка — каза Мишел. — Ако мога да си го позволя, ще наема сестра и ще прехвърля инжекциите на нея.

— Не обръщай внимание на Хенри. Още минута-две и ще разбере, че не си дошла при него — каза Чери.

Даръл стана и протегна ръка да се ръкува с Тео, докато Мишел ги представяше един на друг. Лявата му ръка бе бинтована до лакътя.

— Защо не седнете до онази купчина документи — предложи Чери на Тео, — докато доктор Майк преглежда ръката на Даръл.

Даръл доста безцеремонно побутна документите към Тео.

— Големият Джейк каза, че може да се заинтересуваш от тези документи… нали си адвокат.

Тео не падаше от небето и веднага разгада плана на Джейк. Кимна и седна на масата. Мишел също разбра какво става, но се зае с прегледа на ръката на Даръл.

След като провери цвета на пръстите му, тя попита:

— Сменяш ли превръзката редовно?

— Да — каза той, без да отделя поглед от Тео. — Чери ми я сменя всеки ден.

— Имаме от мехлема, който ни даде за още една седмица — допълни Чери. И тя наблюдаваше Тео и нервно въртеше престилката си.

Тео не бе сигурен какво се очаква от него. Мишел реши да му помогне.

— Даръл работеше в захарната фабрика на братята Карсън.

— След злополуката ме освободиха. Направо ме уволниха — обясни той и поглади брадата си.

— Злополуката докато беше на работа ли стана? — попита Тео.

— Да.

— Даръл работи двайсет и две години във фабриката.

Тео бързо пресметна наум и се шокира, като осъзна, че Даръл е само на трийсет и девет или четирийсет години. Изглеждаше поне на петдесет. Беше грохнал, също като къщата си. Косата му бе прошарена, имаше дебели мазоли на дясната ръка и раменете му бяха прегърбени.

— Разкажи ми за злополуката.

— Преди или след като прегледаш документите — попита Даръл.

— Преди.

— Добре. Ще го обясня накратко. Работех на резачката, която е една голяма машина, каквато има във всяка захарна фабрика. Казах на Джим Карсън, че резачката не работи както трябва и че трябва да я спре и да извика техници да я оправят, но той не ме послуша. Той много трудно дава пари, което е разбираемо, нали тъй. Де да беше ме послушал. Та тъй, аз си работех както обичайно и изведнъж ремъкът се скъса и цялата проклетия се стовари отгоре ми. Счупи всяка костичка в ръката ми, нали тъй, Майк?

— В общо линии — съгласи се тя.

Мишел стоеше надвесена над него и реши, че навярно го изнервя така, затова си придърпа един стол и седна между Даръл и Тео.

— Ти ли направи операцията? — попита Тео.

— Не, не аз.

— Доктор Майк убеди един хирург от Ню Орлиънс да ме оперира — каза Даръл.

— И той се справи добре, нали, Даръл? — добави Чери.

— Няма спор. Благодарение на него, запазих всичките си пръсти. Вече мога да ги мърдам.

— Това си е истинско чудо — обади се Чери.

— Джим Карсън дойде да ме види в болницата. Не беше посещение от загриженост. Каза ми, че съм проявил небрежност, защото съм знаел, че машината не работи както трябва и въпреки това не съм я спрял, а съм продължил да работя на нея. Нарече ме кръшкач и ме уволни.

— Имате ли профсъюз във фабриката?

— Ами, братята Карсън по-скоро ще затворят фабриката, отколкото да позволят там да влезе профсъюз. Оплакват се, че и така не изкарват достатъчно пари, за да свързват двата края и да плащат заплатите, а ако трябва да се разправят и с работнически искания, по-добре направо да затварят.

— Все заплашват да затворят фабриката, ако някой започне да им създава проблеми — допълни Чери. Тя пусна престилката си, отиде до мивката, за да намокри една кърпа и изчисти лицето на бебето.

— Имаш ли химикал? — попита Тео Мишел. — Искам да си отбележа някои неща.

Тя отвори лекарската си чанта и затършува вътре. Тео забеляза, че бебето наблюдаваше Мишел с изражение, което можеше да се определи като комично разтревожено.

— Хенри ти няма доверие — каза Тео ухилен.

Бебето се обърна към Тео и му се усмихна. По брадичката му потече слюнка.

— Получи ли компенсация? — попита Тео.

— Джим каза, че застрахователните им тарифи ще се повишат, ако предявя иск, а че и без това не отговарям на условията, защото злополуката е станала по моя вина.

— Даръл се тревожи за другите работници във фабриката — каза Чери. — Ако Джим Карсън я затвори, всички ще останат без работа.

Тео кимна, после взе документите, които Даръл бе събрал и започна да ги чете. Разговорът веднага спря, а Даръл и Чери го гледаха с очакване. Единственият шум в кухнята идваше от бебето, което смучеше юмручето си.

На Тео не му отне много време да изчете всичко.

— Подписвал ли си някакви документи за уволнението си? — попита той.

— Не.

— Не забравяй да кажеш на Тео за адвоката — напомни Чери на съпруга си.

— Тъкмо се канех да му кажа. Джим изпрати франк Трип да говори с мен.

— Всички му викат Червея — обади се Чери. Тя се бе преместила пред печката и разбъркваше яденето, което бе сготвила за вечеря. — Ние му викаме Червей и в лицето. Не зад гърба му. Искаме да знае какво мислим за него.

— Чери, успокой се и ме остави да обясня — прекъсна я Даръл. — Франк е адвокат в Сейнт Клеър и ако не бях в собствената си къща, щях да плюя всеки път, когато произнасям името му. Той е жив обирджия, а също и партньорът му, Боб Грийн. Двамата имат обща фирма и работят на месечни… каква беше думата, Чери, скъпа?

— Комисиони?

— Хонорари — подсказа Тео.

— Да, точно тъй беше. Както и да е, та казвах, че получават месечни хонорари от Карсън и работата им е да се справят с всякакви проблеми, които изникват, проблеми като мен.

— Прилича ми на добра сделка — обади се Мишел.

— Та се чудехме… — започна Чери, после кимна на Даръл. — Говори ти, душко. Кажи му какво искаш, тъй както те посъветва Джейк.

— Добре. Двамата с Чери се чудехме дали не можем да направим нещо по тоя въпрос, щом си адвокат. Ще ти платим за времето, разбира се. Не приемаме милостиня.

— Но не искаме да ти създаваме неприятности — каза Чери.

— Как можете да ми създадете неприятности? — попита Тео, напълно объркан.

— Джейк ни обясни, че тъй като официално не си напуснал министерството и не си подписал договора за треньор, не можеш да вземаш пари.

— Защото ти плащат от министерството. Така ли е? Или Джейк си измисля?

— Ако ще има такса, трябва да знам колко, за да започна да мисля откъде ще намеря парите — допълни Даръл.

— Няма да има такса — каза Тео.

— Значи Джейк ни е казал истината?

— Да — излъга той.

— Можеш ли да направиш нещо с тези Карсън? — попита отново Чери. Гласът й бе пълен с надежда, но лицето й бе загрижено.

— Без да ги ядосаш толкова, че да затворят фабриката — напомни му Даръл. — Джейк много те хвали…

— Така ли? — Тео едва не се разсмя. — Не можеше да си представи какво е казал Джейк по негов адрес. Джейк със сигурност не знаеше нищо за Тео като адвокат. Двамата почти не бяха говорили за друго, освен за риболов.

— Да, сър, така е. Той мисли, че можеш да си поприказваш с Джим Карсън от мое име. Нали знаеш, да го накараш да отстъпи. Удържат ни толкова много за медицинска осигуровка всеки месец, а после не ни дават да я използваме за спешни случаи. Не ми се струва редно.

— Не е редно — съгласи се Тео.

— Може да поговориш с брата на Джим, Гари. Той е по-голям и Джим прави каквото Гари му каже. Гари ръководи всичко — обясни Чери.

Тео пак кимна.

— Не съм запознат със законите на Луизиана — започна той и веднага забеляза как лицето на Даръл помръкна. — Което означава, че трябва да направя някои проучвания, да поговоря с някои приятели, които да ме посъветват — добави бързо той и видя, че Даръл отново кима усмихнат. — Ето какво предлагам. Ще направя проучванията си, ще измисля план за действие, а после ще седнем заедно и ще ви изложа вариантите. Междувременно е по-добре да не казвате на никого за този разговор. Не искам Карсън или адвокатите им да знаят, че се занимавам с този случай.

— Да — кимна Даръл. — Няма да кажа и дума.

— Ами Джейк? — попита Чери. — Той вече знае, че сме говорили с теб.

— Той няма да каже на никого — успокои Даръл жена си.

Едно от децата повика майка си и прекъсна разговора.

— Мамо, господин Фрилънд е на верандата. Да влезе ли?

После друго момче, някъде към пет шестгодишно, дотича в кухнята. То имаше лице, покрито с лунички и бе наследило къдравата коса на майка си.

— Джон-Патрик, доведи господин Фрилънд в кухнята.

Момчето не обърна никакво внимание на майка си. Мушна се до Мишел и се вкопчи в ръката й.

— Няма да ви притесняваме повече — каза Тео и се надигна. — Прочетох документите, Даръл. Няма нужда да ги вземам със себе си.

— Не може да си тръгнете сега — каза Чери. — Господин Фрилънд дойде чак дотук, за да се запознае… тъй де, няма да е редно да си тръгнете, без да се запознаете.

— Той и без това е имал път насам — измърмори Даръл, забил поглед в покривката.

Тео усети, че това е лъжа.

— Господин Фрилънд също ли има правен проблем? — попита той Мишел.

Тя се усмихна и бързо смени темата.

— Джон-Патрик — каза на детето, което се мотаеше край нея, — това е моят приятел Тео Бюканън. Той е дошъл чак от Бостън, за да лови риба по нашите места.

Джон-Патрик кимна.

— Вече знам кой е. Всички знаят. Доктор Майк, може ли да кажете на брат си, че трябва да дойде пак? И ще кажете ли на Джон-Пол да побърза, защото си оставих топката в задния двор, а ми трябва.

— Лоис да не се е върнала? — попита Мишел.

— Момчето явно мисли, че се е върнала — кимна Даръл. — Ще получи язва от тревоги заради нея.

— Не сме виждали Лоис от месец, но Джон-Патрик още се тревожи, че тя може да се появи неочаквано. Не може да си прибере топката от двора, докато брат ти не ни навести отново, а и не пуска никой друг да иде в двора да му я донесе. Налага се да простирам прането отстрани на къщата, за да го успокоя. На нашия Джон-Патрик му дай да се тревожи за нещо — каза Чери на Тео, сякаш това щеше да обясни странното поведение на детето.

— Джон-Патрик е кръстен на брата на доктор Майк, Джон-Пол — вметна Даръл.

— Нали ще му кажете?

Мишел прегърна момчето.

— Веднага щом го видя, ще му кажа, че искаш да ви навести. А сега спри да се тревожиш, Джон-Патрик.

— Добре — прошепна момчето. — Този мъж, който седи до теб…

— Тео?

Джон-Патрик кимна.

— Какво за него? — попита Мишел.

— Може ли да го питам нещо?

— Можеш да ме питаш всичко, каквото искаш — обади се Тео.

Джон-Патрик се изправи и се обърна към Тео. Въпреки че младият мъж нямаше много опит в общуването с деца, смяташе, че може да се справи с едно шестгодишно момче.

— Какво искаш да знаеш?

Момчето не се смути. Облегна се на крака на Тео, погледна го право в очите и изрече на един дъх:

— Татко каза, че Големия Джейк разправял, че имаш пистолет. Наистина ли?

Въпросът го изненада.

— Да, имам пистолет, но няма да го нося още дълго. Скоро ще върна пистолета — обясни той на детето. — Не обичам оръжията.

— Но сега го носиш?

— Да.

Въодушевлението на момчето от този факт доста разтревожи Тео и той реши, че няма да е зле да изнесе кратка лекция за опасностите, които крият оръжията, и че те изобщо не са играчки. Докато се чудеше как да изложи това по достъпен за едно шестгодишно дете начин, Джон-Патрик продължи с въпросите.

— А ще можеш ли да излезеш на двора?

— Искаш да отида в задния ви двор ли?

Джон-Патрик кимна сериозно. Тео погледна Мишел и забеляза пламъчето в очите й.

— Става ли? — попита момчето.

— Става — съгласи се Тео. — И какво искаш да направя, като изляза навън?

— Можеш ли да застреляш Лоис?

Знаеше, че детето ще му зададе този въпрос, но все пак се шокира доста от него. Остана безмълвен.

— Не, Тео няма да застреля Лоис — каза бащата раздразнено. — Не искаш приятелят на доктор Майк да си навлече неприятности със закона, нали?

— Не, татко, не искам.

— Така е по-добре — каза Мишел. Тя потупа момчето, за да го успокои: — Ако Тео стреля по Лоис, това много ще я ядоса.

— А тя е много зла, когато е ядосана — обясни детето на Тео.

Входната врата изтрака веднъж, после още веднъж и още веднъж.

— Върви си измий ръцете за вечеря — каза Чери на Джон-Патрик.

Момчето изгледа Тео разочаровано и тръгна към чешмата.

— Кръвожаден малчуган, какво ще кажеш? — прошепна Тео на Мишел.

— Голям е сладур — отвърна му тя.

— Ако бях на мястото на Лоис, щях да избягам в гората.

Вратата отново хлопна и изведнъж подът под краката на Тео започна да вибрира. Сякаш стадо бикове тичаше в дневната. Няколко момчета на най-различна възраст и ръст пристигнаха в кухнята. Тео загуби броя им малко след пет.

Г-н Фрилънд влезе последен в претъпканата кухня. Елиът се притисна до хладилника, за да му направи път.

Г-н Фрилънд можеше да мине за един от синовете на семейството, само дето беше с риза и вратовръзка. Беше малко над метър и петдесет и бе тънък като клечка. Носеше дебели очила с рогови рамки, които постоянно се плъзгаха надолу по носа му. Той ги наместваше с показалеца си.

— Господин Фрилънд е учителят по музика в гимназията — обясни Даръл.

— Приятно ми е, господин Фрилънд.

Две от момчетата стояха зад стола на Тео и той не можеше да помръдне от мястото си. Протегна ръка да се ръкува с Фрилънд.

— Наричайте ме Конрад, моля ви — настоя учителят. — Чери, Даръл — кимна той на домакините. После се обърна към Мишел и кимна и на нея. — Майк.

— Здравей, Конрад — кимна му Чери. — Как е Били?

— Били е жена ми — обясни Конрад на Тео. — Много е добре. Бебето вече ни вдига само по веднъж на нощ, така че и двамата успяваме да поспим. Били ви праща много поздрави.

— Момчета, дръпнете се и направете място на господин Фрилънд да седне до Тео, за да си поговорят — каза Чери.

Последва сложно разместване в кухнята, докато децата заемаха местата си на масата. Тео се премести по-плътно до Мишел, за да направи място на Конрад.

— Мога да седна само за минута-две — каза Конрад, докато се настаняваше. — Били ме чака за вечеря. — Той насочи вниманието си изцяло към Тео и каза: — Даръл и Чери разбират колко е важно образованието за осемте им момчета. Искат всичките им деца да отидат в колеж.

Тео кимна. Не беше сигурен какво се очаква да каже.

— Елиът има добър успех. Ще кандидатства за стипендия, но надали ще получи — продължи Конрад. — Елиът е умно момче и се труди много.

— Благодаря, Конрад — обади се Даръл, сякаш правеха комплимент на него, а не на сина му.

— Мислим, че Елиът би могъл да получи пълна стипендия… с твоя помощ.

— Но как мога да помогна аз? — попита Тео озадачен.

— Като му осигуриш футболна стипендия.

Тео примигна.

— Моля?

— Елиът има нужния талант — каза Конрад. — Може да стане много добър… с подходящи напътствия.

Всички заговориха едновременно.

— Отборът на Сейнт Клеър бе непобедим миналата година — обясни Чери на Тео, а в същото време Даръл каза:

— Звучи като невъзможна цел, но ти можеш да се справиш. Големия Джейк те похвали много.

— Каза, че имаш и връзки — допълни Конрад.

Тео се обърна към Мишел.

— Защо ли не се учудвам, че баща ти стои зад това?

Тя сви рамене и се усмихна.

— Татко те харесва.

— Джейк мисли, че ако видят как нашето момче блести на игрището, ще му направят предложение и ще му дадат пълна стипендия — обясни Даръл.

Тео вдигна ръка.

— Чакайте малко…

Те не обърнаха внимание на протестите му.

— Винаги се търсят добри защитници — вметна Конрад.

— Точно така — съгласи се Даръл. — Но Джейк смята, че Елиът е толкова бърз, че може да играе и в атака.

Мишел сръга Тео в ребрата, за да привлече вниманието му.

— Треньори от колежите ходят на мачовете на Сейнт Клеър да търсят таланти.

Сега пък Конрад сръга Тео да се обърне към него.

— Защо не започваме?

— Да започваме? — попита Тео, като разтриваше слепоочията си. — Какво да започваме?

Конрад извади някакви листи от задния джоб на панталона си и ги постави на масата. После бръкна в джоба на ризата си, извади едно по-малко листче хартия и очукан жълт молив и погледна Тео въпросително.

— В кой колеж си учил?

— Моля?

Конрад повтори въпроса.

— В Мичигън — отговори Тео. — Защо искаш да знаеш…

— Това е голям колеж, нали? — попита Чери.

— Да — кимна Конрад.

— Сигурно е и хубав — отбеляза Даръл.

Тео обиколи с поглед масата и забеляза, че всички включително, и децата, го гледат. Всички, изглежда, бяха наясно какво ставаше. Всички освен него.

— Джейк ли предложи да ме разпитате за колежите? — попита той.

Никой не отговори на въпроса му. Конрад продължи.

— И си играл футбол, нали?

— Да.

— После си учил право.

Това не бе въпрос, но Тео кимна.

— Точно така.

— В Мичигън ли получи юридическата си диплома? Какво, за бога, ставаше?

— Не. Завърших право и Би Ей на Изток.

— Какво е Би Ей? — попита Чери.

— Бизнес администрация — обясни й Мишел.

— И право. Не го забравяйте — каза Даръл със страхопочитание.

— Ами да, доста хора завършват…

Конрад го прекъсна:

— Къде точно си учил?

— Йейл.

— О, боже, това е хубаво училище — обади се Чери.

Конрад кимна.

— Предполагам, че си имал впечатляващ успех. Не греша, нали? — попита той, докато бясно си записваше нещо.

Изведнъж му прищрака. Тео не разбираше как не се бе сетил по-рано. Учителят го интервюираше за работа в гимназията.

Тео реши, че ще се наложи да си поговори добре с Джейк при първа възможност. За да се кротне.

— Сигурно още си пазиш старите наръчници? — попита Конрад.

— Наръчници?

— Футболните наръчници със схеми и диаграми — подсказа му Мишел.

Тя се усмихваше сладко и видимо се забавляваше при вида на неговото смущение и объркване. Тео реши, че трябва да си поговори насаме и с нея.

— Добре, отидохме прекалено далече — каза той решително. — Трябва веднага да изясня едно недоразумение. Като спрях да заредя на бензиностанцията на път за Боуън, имаше едно момче…

Не можа да продължи, защото Мишел го прекъсна. Тя постави ръката си върху неговата и каза:

— Нали си пазиш старите футболни наръчници?

— Защо мислиш така?

— Всеки мъж си ги пази.

— Ами да, всъщност пазя някои от тях. Но… — добави той бързо — те са прибрани с другите ми вехтории на тавана.

— Не може ли някой от братята ти да ти ги изпрати? Ще го помолиш да ги прати по куриер.

— И после какво?

— Можеш да дойдеш с мен на следващата тренировка и да огледаш отбора.

Елиът настоя.

— Много ще се радваме.

Всички започнаха да говорят за отбора, всички освен Джон-Патрик. Момчето се опитваше да измъкне пистолета на Тео. Тео постоянно буташе ръката му. Имаше чувството, че внезапно е попаднал в чужда страна, където никой не разбира и дума от това, което той казва.

— Аз не съм треньор по футбол! — извика той. Когато всички млъкнаха, той кимна настойчиво. — Точно така! Чухте ме. Не съм треньор по футбол.

Най-после бе поел контрола над ситуацията и се почувства необикновено доволен от себе си. Облегна се и изчака те да осмислят истината.

Неговото изявление не ги смути.

— Момчетата учат с огромно желание — каза Конрад. — Но аз няма да ти оказвам натиск, Тео. Не, в никакъв случай. В Боуън не постъпваме по този начин. Нали, Даръл? Ние не настояваме.

— Не настояваме.

Конрад откъсна парче от листа, наведе се над масата и записа нещо. После го сгъна и отново погледна Тео.

— Директорът на училището е в Мемфис, но говорих с него по телефона, преди да дойда тук. — Побутна сгънатия лист към Тео. — И двамата смятаме, че това ще те задоволи. — После се изправи и кимна на Чери. — Не мога да карам Били да ме чака повече. Извинете, че ви прекъснах вечерята. Тео, очаквам да те видя на тренировката утре. Майк знае къде и кога.

Той подаде на Тео големите листове, които бе оставил до сгънатата бележка, ръкува се с него и му каза, че се радва, задето са се запознали, после си проправи път до вратата. Спря на прага.

— Случайно да имаш разрешително за учител, Тео?

— Не.

— Така и очаквах, но държах все пак да попитам. Няма нищо. Не се тревожи. Ще го уредим заедно, при тези специални обстоятелства. Довиждане.

Тео не се втурна след Фрилънд, за да му обясни, че бърка. Реши, че може да изчака до тренировката на следващия ден. Далеч от хаоса, който го заобикаляше в малката кухня, здравият разум щеше да надделее.

— Мамо, кога ще ядем? — попита Джон-Патрик.

— Веднага слагам масата.

— Ние трябва да тръгваме — каза Тео на Мишел.

— Ще останете ли за вечеря? — попита Чери. — Има достатъчно храна за всички.

Той поклати глава.

— Бих приел поканата ти, но в момента стомахът ми не е съвсем добре. Хапнах от пилешката супа на Джейк и тя се оказа твърде люта за моя вкус. Стомахът още ме присвива.

Това беше лъжа, но Мишел прецени, че е бил убедителен. Чери кимаше съчувствено. Даръл гледаше малко подозрително.

— Винаги можем да предложим вечеря на гостите си.

— Той е от големия град, Даръл — напомни му Мишел, сякаш това обясняваше всичко.

— Бях забравил — каза той. — Сигурно супата на Джейк може да разстрои стомаха ти, ако не си свикнал да ядеш лютиво.

— Мога да ти направя чаша специален чай — предложи Чери. — За нула време ще те оправи.

— Благодаря, с удоволствие ще го изпия.

Даръл кимна.

— Тогава го направи, Чери. Майк, ще ми смениш ли превръзката, така и така си тук?

Така че Тео пи горещ, горчив чай в малката и задушна кухня, докато Мишел превързваше ръката на Даръл, а Чери хранеше децата. Джон-Патрик настоя да премести чинията си до Тео и когато детето свърши с яденето, червата на Тео вече куркаха. Струваше му доста усилия на волята да не грабне от ръката на детето една от домашните курабийки.

Тръгнаха си, след като Тео изпи третата си чаша чай. Джон-Патрик хвана ръката на Тео и тържествено го изведе на верандата. Момчето подръпна Тео за ризата и каза:

— Утре имам рожден ден. Ще ми подариш ли подарък?

— Зависи — отвърна Тео. — Имаш ли нещо конкретно предвид?

— Може ли да дойдеш с по-голям пистолет? — Той пусна ръката на Тео и хвърли поглед през рамото си. — Не казвай на мама, че съм поискал подарък.

Мишел вече бе слязла по стъпалата и чакаше Тео до колата.

— Страхотно дете — отбеляза Тео, докато изкарваше колата на пътя. — Имам чувството, че ще четем за него след петнайсет години.

— Той е истински ангел.

— Той е кръвожаден — възрази Тео. — Не разбирам. Той има поне четирима по-големи братя, нали така?

— Да?

— Защо тогава те не кажат на тази Лоис да го остави на мира? Навремето аз много защитавах по-малките си братя и сестри. Не давах никой да ги тормози. Нали затова са големите братя?

— Още ли се грижиш за тях така?

— Твоите братя не се ли грижат за теб?

— Опитват се. За щастие, Реми е в Колорадо, така че напоследък не може много да се бърка в живота ми, а Джон-Пол винаги си е бил затворен. Разбира се, все още се появява у нас най-неочаквано. Мисля, че татко му праща сигнали за помощ от време на време.

Джон-Патрик им махаше трескаво. Мишел отвори прозореца си и помаха на момчето.

Тео подкара обратно към Боуън. Като хвърли поглед назад към момчето, поклати глава и каза:

— Казвам ти, това дете е необикновено.

Тя се засмя.

— Съвсем нормално малко момче.

— Лоис не е някоя съседка, нали?

— Значи си забелязал, че няма никакви къщи близо до тяхната. Нищо чудно, че работиш в Министерството на правосъдието. Много си наблюдателен.

— Хей, аз съм в отпуск — възрази той. — Позволено ми е да съм със забавени реакции. Кажи сега — какво всъщност е Лоис? Опосум? Не, сигурно е миеща мечка? Боже, не е змия, нали? Змиите си издълбават дупки и…

— Лоис е женски алигатор.

Той рязко натисна спирачката и едва не заби колата в един голям дъб встрани от пътя. Въпреки че знаеше, че алигаторите живеят в тресавища — и той четеше научнопопулярни списания и гледаше „Дискавъри“ по телевизията от време на време, когато страдаше от безсъние, изобщо не му бе хрумнало, че тези опасни животни могат да се доближават толкова много до къщите. И кой човек със здрав разум би нарекъл някой алигатор Лоис?

— Казваш ми, че има истински, голям алигатор в задния двор на къщата им? — Изражението му бе просто неописуемо. Сякаш току-що бе открил, че стават вълшебства.

— Точно това ти казвам. Женските алигатори много ревниво пазят територията си. Лоис е решила, че задният двор й принадлежи. Преследва всеки, който стъпи там… или поне така правеше, преди брат ми да я премести. А, между впрочем ще съм ти благодарна, ако не споменаваш това пред Бен Нелсън. Алигаторите са защитен вид и брат ми може да си навлече неприятности.

— На всички ли алигатори измисляте имена?

— Само на някои.

Той разтри челото си.

— Милостиви боже! — прошепна.

— Готов ли си да си тръгваш за Бостън?

— Не и преди да отида за риба. Кажи сега как да стигнем обратно до дома ти?

Тя го упъти и преди той да усети, вече бяха в Сейнт Клеър, където имаше тротоари. Когато зави на един напълно излишен светофар, видя голямото „М“ на „Макдоналдс“ да блести в далечината.

— А! — въздъхна той. — Цивилизация.

— Все още съм твърдо решена да ти приготвя здравословна вечеря, когато се приберем. Но предположих…

— Какво?

— Че заслужаваш награда.

— Така ли? Защо?

— Защото умираше от глад, докато седеше в кухнята и пиеше чай… защото не грабна онази бисквита от ръката на Джон-Патрик, въпреки че го гледаше като гладен вълк… и защото…

— Какво?

— Позволи на татко да се възползва от теб.