Джули Гарууд
От милост (10)

ДЕВЕТА ГЛАВА

Мишел почти привършваше с оформянето на документите на един от пациентите на д-р Ландуски, когото предстоеше да изпишат. Седеше на бюрото си на етажа на хирургията в общинската болница на Сейнт Клеър, опитвайки да събере сили, за да довърши картоните. Девет бяха готови, оставаха й още два. Повечето пациенти бяха на д-р Ландуски. Тя бе поела дежурствата му през изминалите две седмици, докато той бе на пътешествие из Европа, но утре колегата й се връщаше на работа и Мишел можеше официално да излезе в отпуск — първия й отпуск от толкова години, че дори не помнеше колко точно.

Но не можеше да мръдне, докато не попълнеше картоните. И докато не разчистеше пощата си. Боже, имаше купчина неотворени писма, които разнасяше със себе си и си бе обещала, че няма да се измъкне, докато не ги сортира. Погледна часовника си и изстена. Беше на крак от четири и петнайсет сутринта. Една перфорирана жлъчка при катастрофа с мотоциклет я бе измъкнала от леглото час по-рано от обичайното — а вече бе пет часът следобед. Подпря лакти на купчината картони, които вече бе попълнила, оброни лице върху дланите си и затвори очи.

Трийсет секунди по-късно вече спеше дълбоко. Докато караше специализацията си, Мишел се бе научила да заспива навсякъде, независимо от времето и мястото.

— Доктор Майк?

Тя се стресна и отвори очи.

— Да?

— Имате нужда от малко кофеин — отбеляза една сестра, докато минаваше край вратата. — Да ви донеса ли нещо? Изглеждате изтощена.

Мишел не прикри раздразнението си.

— Мегън, събуди ме, за да ми кажеш, че изглеждам уморена?

Сестрата бе красива млада жена, току-що завършила училище. Работеше в болницата по-малко от седмица, но пече познаваше всички по име. Току-що бе получила известие, че е издържала държавния си изпит. Нищо не можеше да развали настроението й днес, дори и някой сърдит хирург.

— Не знам как можете да спите така. Само преди минута говорехте по телефона, а сега спите върху картоните и хъркате.

Мишел поклати глава.

— Изобщо не хъркам.

— Отивам до кафенето — каза Мегън. — Да ви взема ли нещо?

— Не, благодаря. След малко си тръгвам. Само трябва да сортирам пощата си и съм готова.

Една санитарка я прекъсна:

— Доктор Майк?

— Да?

— Пристигна пратка за вас долу в спешното. Мисля, че трябва да се подпишете за нея. Да не би да ви съди някой?

— Доктор Майк не е чак толкова отдавна на работа, че да започнат да я съдят — намеси се Мегън.

— Куриерът каза, че пратката е от някаква юридическа фирма в Ню Орлиънс и че няма да си тръгне, докато не ви предаде пакета лично и не му се подпишете. Какво да му кажа?

— Ей сега ще сляза.

Мишел взе попълнените картони и ги постави на мястото им. Сложи двата, които не бяха готови, върху купчината с пощата и тръгна по стълбите към спешното. Куриерът не се виждаше никакъв. Секретарката на спешното я забеляза, бързо тръгна към нея и й подаде голям кафяв плик.

— Ето пакета ви. Знаех, че сте заета и казах на куриера, че съм упълномощена да получавам пратки вместо нас.

— Благодаря, Елена.

Мишел тръгна обратно към етажа на хирургията, но Елена я спря.

— Не ми благодарете. Има тежка катастрофа в центъра и линейката кара няколко деца. Пристигат след две минути. Ще се нуждаем от помощта ви.

Мишел взе големия плик със себе си и отиде в лекарската стая, за да си вземе една диетична кола. После се върна на рецепцията, седна на един стол и си отвори колата. Разчиташе на кофеина да й даде малко сили. Остави кутийката с колата и протегна ръка към плика, но точно в този момент вратата се отвори и един лекар от спешното извика за помощ.

— Имаме пациент с кръвотечение.

Мишел хукна, напълно забравила за плика.