Джули Гарууд
От милост (9)

ОСМА ГЛАВА

Джон трепереше неудържимо. Наруши всички възможни закони и ограничения, докато караше с бясна скорост и си пробиваше път в натовареното движение със сто и двайсет километра в час.

Продължаваше да стиска мръсното писмо на Катрин в ръката си. Блъскаше отново и отново с юмрук по коженото табло и си представяше, че размазва лицето й. Тази кучка! Тази подла кучка!

Не можеше да повярва какво му бе причинила, не искаше да повярва. Всичко беше блъф. Да, точно така. Дори и след смъртта си, тя искаше да го контролира и манипулира. Не бе възможно тя да е проникнала през всички защити, които бе поставил в компютъра си. Не бе толкова умна, по дяволите.

Когато пристигна пред дома си, вече бе почти убеден, че всичко е само измислица. Не прецени добре разстоянието и се блъсна във вратата на гаража, когато натисна спирачката. Изпсува и изскочи от колата, после хукна към страничния вход на къщата, но се сети, че не е изгасил мотора.

Отново изпсува. Спокойно, каза си той. Просто запази спокойствие. Кучката просто се опитваше да го вбеси, да го изкара от релси. Но той трябваше да се увери сам. Побягна през празната къща, като в бързината събори един от столовете в трапезарията. Когато стигна до библиотеката, ритна вратата да се затвори зад него и се хвърли към бюрото, за да включи компютъра си, после седна на тапицирания стол.

— Хайде, хайде, хайде — мърмореше той, като барабанеше с пръсти по бюрото, докато чакаше компютърът да се стартира. Веднага щом иконката се появи, той пъхна дискетата и въведе паролата.

Извика списъка с документите и отброи редовете, както му бе написала Катрин в писмото, и там, на шестнайсетия ред, точно по средата на цифрите от една финансова операция, която бе осъществил преди много време, видя петте вмъкнати думи. Ти няма да ми изневеряваш. Джон изрева като ранено животно.

— Тлъста кучка — извика той.

Напълно втрещен, се облегна назад на стола си.

Мобилният му телефон зазвъня, но той не му обърна внимание. Камерън или Престън, или Далас се обаждаха да разберат защо той се бави. Или Мънк се обаждаше, за да разбере кога и къде ще се срещнат, за да си получи парите.

Какво, за бога, щеше да каже на Мънк? Джон разтри слепоочията си, докато обмисляше проблема. Далас бе решението на проблема, реши той. Щеше да остави Далас да се оправя с Мънк. В края на краищата Мънк не правеше нищо без позволението на Далас и без съмнение щеше да се съгласи да изчака за плащането, ако Далас се разпоредеше за това.

Но какво щеше да каже Джон на останалите? Нямаше да се спаси от този кошмар с лъжи и колкото повече чакаше, толкова по-зле щеше да свърши това. Трябваше да им каже и то скоро, преди да е станало твърде късно.

Отчаяно се нуждаеше от едно питие. Прекоси стаята и отиде до барчето, забеляза празната сребърна купа за лед и я запокити на пода. Докато Катрин бе жива, тя се грижеше купата винаги да е пълна с лед, независимо по кое време на деня или нощта. Глупава дреболия, но изведнъж му се стори много важна. Тя въртеше цялата къща от леглото си, точно както се опитваше да командва и него с хленченето и изискванията си.

Наля си пълна чаша уиски и се върна при компютъра. Облегна се на бюрото и изпи чашата на един дъх с надеждата, че това ще успокои нервите му за изпитанието, което му предстоеше.

Телефонът иззвъня отново и този път той го вдигна.

Беше Престън.

— Къде си? Чакаме те да отпразнуваме забогатяването ти. Довлечи си задника дотук.

В далечината се чуваше музика и тракане на чаши.

Джон си пое дъх. Имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне.

— Не съм забогатял.

— Какво?

— Имаме проблем.

— Джон, почти не те чувам. Какво ми каза, че още не си получил парите ли?

— Другите с теб ли са?

— Да — отвърна Престън. Гласът му вече не звучеше толкова весело. — Дори ти поръчахме питие и…

— Чуй ме. Имаме сериозен проблем.

— Какъв проблем имаме?

— Не е нещо, което искам да обсъждам по телефона.

— Къде си?

— Вкъщи.

— Искаш ли да дойдем там? Необходимо ли е веднага да обсъдим този проблем?

— Да.

— Какво по…

— Много е лошо — извика Джон. — Елате тук.

И затвори, преди Престън да му е задал други въпроси. Напълни отново чашата си с уиски и пак се върна при бюрото. Седеше, вперил поглед в монитора, докато наоколо ставаше все по-тъмно.

Камерън и Престън пристигнаха заедно след около петнайсет минути. Далас ги последва почти незабавно.

Джон ги въведе в библиотеката и им посочи писмото, което бе поизгладил и разпънал на бюрото.

— Прочетете го и плачете — измърмори той. Скоро щеше да бъде пиян.

Камерън вдигна листа и го прочете мълчаливо. Когато свърши, пусна писмото на бюрото и се нахвърли върху Джон, опитвайки се да го докопа за гърлото. Престън му попречи.

— Полудял ли си? — крещеше Камерън с почервеняло лице. — Оставил си жена ти да се рови из нашите файлове? Боже мой!…

— Успокой се Камерън — повтаряше Престън и го дърпаше назад.

— Първо прочети писмото, после ми казвай да се успокоя — извика му Камерън.

Далас стана от стола, взе писмото и го прочете на глас на Престън.

Скъпи Джон,

Дългите сбогувания са уморителни, така че моето прощаване ще бъде кратко и приятно.

Сърцето ми не издържа, нали? Извини ме, че съм тъй дребнава, за да отбележа „нали ти казах“, но точно това подозирах през цялото време. Умрях от сърдечен удар, нали? Повярва ли най-после? В крайна сметка се оказа, че не съм чак такава хипохондричка.

В този момент сигурно се отърсваш от шока, че съм променила завещанието си и не съм ти оставила нищо. Познавам те добре, Джон, и знам, че сега си твърдо решен да оспориш завещанието, нали така? Може би смяташ да твърдиш, че съм загубила разсъдъка си или че болестта ми е била твърде напреднала, за да съзнавам какво правя. Предполагам обаче, че когато стигнеш края на това писмо, ще си решил да се измъкнеш тихомълком и да се скриеш. Сигурна съм в едно — ти няма да оспориш завещанието.

Мислиш си и за всички разходи, които си направил след смъртта ми. Пожелах завещанието да бъде прочетено не по-рано от шест седмици след смъртта ми точно защото знам, че ще се втурнеш да харчиш като луд и така ще натрупаш много дългове, които не можеш да платиш. Искам да ти се наложи да се криеш от кредиторите си.

Защо се отнесох с теб толкова жестоко? Отмъщение, Джон. Наистина ли вярваше, че ще те оставя да изхарчиш дори и долар за твоята курва? О, да, знам за нея. Знам всичко и за останалите.

Кипиш ли от гняв, скъпи? Приготви се за още. Запазих най-хубавата изненада за накрая. Не бях такава „глупава крава“. Точно така, чувала съм те как говориш по телефона с курвата си и ме наричаш по този начин. Отначало бях съкрушена и ядосана и толкова разочарована, че плаках цяла седмица. После реших да си го върна. Започнах да търся в кабинета ти доказателства за изневерите ти. Бях обсебена от идеята, че трябва да открия колко от моите пари си изхарчил по уличници. Когато тръгваше на работа, аз надигах „дебелия си задник“ от леглото и слизах долу в библиотеката. Отне ми доста време, докато открия паролата и да се добера до секретните ти файлове. О, Джон, не бях си давала сметка колко извратен и корумпиран си ти и приятелите ти от клуба. Какво ли ще кажат властите за тайните ви инвестиции? Направих копие от всеки файл и просто за да ти докажа, че казвам истината, бързо се прибери у дома и отвори файла, наречен „Покупки“. Слез надолу до ред шестнайсети. Оставила съм малко съобщение само за да ти покажа, че съм посветена в последните ти операции.

Разтревожен ли си? Ужасен? Аз, от друга страна, се къпя в задоволство. Представи си колко се радвам, като знам, че след като съм си отишла завинаги, ти ще прекараш остатъка от живота си, гниейки в затвора. В деня, а който получиш това, разпечатките ще бъдат изпратени на някого, който ще направи с тях каквото трябва.

Не трябваше да ме предаваш, Джон.

Катрин