Джули Гарууд
От милост (42)

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Винаги трябва да имаш резервен план.

Когато двете полицейски коли пристигнаха пред болницата с надути сирени, Джон разбра, че е време да тръгва. Сниши се на седалката си — излишна предпазливост, но съвсем инстинктивна — и запали двигателя. Изчака две-три секунди, докато се увери, че полицаите се втурват в болницата. После бавно даде на заден, за да изкара колата от паркинга.

Не му пукаше дали приятелите му бяха живи или мъртви. Защо да му пука? Плановете му нямаше да се променят, независимо от изхода.

Дори ако полицаите ги заловяха живи и приятелите му разкажеха всичко, което знаеха, щеше да бъде твърде късно. А ако по някаква случайност един или двама успееха да избягат, ами това просто нямаше значение. Джон имаше достатъчно време да преведе парите от сметката на Клуба в сметката в швейцарската банка, която си бе открил още преди години. Носеше лаптопа със себе си — стори му се забавно, че Далас не се учуди защо го е взел, — сега просто трябваше да го закачи за някой телефон, да въведе няколко команди в компютъра и щеше да бъде осигурен до края на живота си.

Сега единственото, което го интересуваше, бе да се измъкне бързо. До няколко минути един от онези полицаи можеше да изтича обратно и да се опита да блокира изхода от алеята към болницата.

— Хммм — прошепна си той. Там може би вече имаше кола. Беше твърде рисковано, ако го спрат, прецени Джон. Върна колата отново на паркинга, направи обратен завой и подкара съвсем бавно по чакълирания обходен път зад болницата.

И точно тогава забеляза Мънк да тича по стръмното към пътя. Притискаше с ръка хълбока си. Дали беше прострелян? Май беше така.

Джон се засмя. Възможността бе прекалено добра, за да я подмине. Наоколо нямаше никой. Никой нямаше да види. Той дължеше на Мънк значителна сума пари.

— Хммм — прошепна отново. Направи го, настоя един глас в мозъка му. Направи го веднага!

Възползва се от момента. Рязко обърна колата и натисна газта. Мънк чу шума от колата и се обърна. Когато видя Джон, спря и зачака.

Той мисли, че ще го взема. Увеличи скоростта, когато наближи Мънк. Изражението на Мънк, когато осъзна какво ще стане, бе много смешно. Изглеждаше крайно шокиран.

Но Джон не пресметна добре удара си. Очакваше Мънк да се хвърли наляво и изви кормилото, така че да го блъсне с предницата на колата, но Мънк отскочи от пътя и колата само го докосна странично, когато мина край него.

Не рискува да се върне назад и да опита отново.

— Е, добре, направи каквото можа — каза той, след като се блъсна в тротоара и се върна обратно на улицата. Мина през някакъв западнал квартал и стигна до главната улица, която беше на шест преки от болницата. Вече знаеше, че е в безопасност.

Взе мобилния си телефон, набра номера на пилота, когото бе наел още преди месеци и му каза, че ще пристигне на летището след четирийсет и пет минути. Зави наляво на следващия светофар и се отправи в посока, която го отдалечаваше от Ню Орлиънс. Никога нямаше да може да се върне, разбира се. Въпреки че имаше нова самоличност — паспортът бе в чантата при компютъра му — знаеше, че никога вече няма да се върне в Съединените щати.

„Не е голяма загуба“, помисли си. В края на краищата имаше милиони долари, които щяха да го направят щастлив. Джон не обичаше да се отдава на самозадоволство, но сега направи точно това. В крайна сметка се бе измъкнал безнаказано, въпреки че бе извършил убийство.