Джули Гарууд
От милост (41)

ЧЕТИРИДЕСЕТА ГЛАВА

Тео се отби на още едно място, преди да потегли за болницата. Спря в един универсален магазин и направи копия на документите, които му беше дала Роза. После се обади от един обществен телефон на шефа си в Бостън и го осведоми в детайли за случая. Докато говореше с него, един от служителите на магазина изпрати документите по факса на шефа му.

Когато стигна до покрайнините на Сейнт Клеър, сигналът на мобилния му телефон бе съвсем отслабнал. Батерията бе почти изтощена. Искаше да се обади на Бен Нелсън и да го помоли да се срещнат в болницата, за да даде и на него копия от документите, тъй като възнамеряваше да включи шефа на местната полиция в разследването. Тео реши, че ще му се обади от болницата. Докато чакаше на един светофар, натъпка документите в жабката.

Сега бе спокоен, че е задействал всички възможни механизми — шефът му щеше да изпрати по факса документите на един приятел в Данъчната служба. Тео отново се замисли за разговора, който бе провел с Роза Винчети. Бедната жена се страхуваше от полицията и като се имаше предвид какво бе преживяла, Тео я разбираше напълно. Полицаите бяха нахълтали в дома й посред нощ с извадени пистолети, бяха издърпали сина й от леглото и го бяха отвели. От онази нощ Роза явно живееше с ужаса, че това може да се случи отново.

— Катрин знаеше ли за вашия страх от полицията? — беше я попитал той.

— Да — отвърна тя. — Разказах й всичко. Бяхме много близки. Почти като сестри. Тя разчиташе на мен.

После, когато Тео вече си тръгваше, Роза му разказа как все се надявала да прочете във вестниците, че Джон е арестуван, защото Катрин й казала, че копията от тайните файлове на съпруга й ще го изпратят в затвора до края на живота му.

— Какво трябваше да правите вие с вашите копия? — [! ]опита той.

— Не знам. Тя ми каза да ги пазя на сигурно място. Молех се… и чаках.

— Какво?

— Бог да ми подскаже какво да направя — отвърна тя.

След като я увери, че документите ще са в безопасност при него, той й благодари и си тръгна.

Беше само на две преки от болницата, когато погледна часовника на таблото. Девет и петнайсет. Времето лети, когато се забавляваш, каза си той. Нищо чудно, че стомахът му се бунтуваше и че се прозяваше през минута. Имаше нужда от храна и кофеин. Може би, след като се видеше с Мишел и поговореше с Ноа, щеше да успее да хапне нещо в кафенето на болницата.

Влезе в алеята към болницата. Забеляза, че пред козирката на спешното няма никакви линейки и коли и спря точно до знака „Паркирането забранено“, на местата, запазени за полицията.

Един санитар се появи от входа точно когато Тео излизаше от колата.

— Ей, приятел, не можеш да паркираш тук. Ще те глобят.

— Кола на ФБР — извика му Тео в отговор.

— По дяволите! — измърмори Джон, когато видя, че Бюканън паркира точно до сградата и влезе вътре.

Далас посегна към вратата.

— Обади се на Престън и Мънк. Кажи им да ме чакат на стълбището, от северната страна. Трябва да съгласуваме действията си, в случай че Бюканън създаде проблеми.

Далас затръшна вратата и побягна към болницата, а Джон грабна телефона си. След като приключи разговора, се пресегна към задната седалка и издърпа лаптопа си отпред. После отвори жабката, извади резервния ключ за колата, който бе поискал, когато вземаше колата под наем, и го пъхна в контактния ключ.

Далас едва сега започваше да се съмнява дали можеше да има доверие на Джон. Джон се усмихна на тази мисъл. Всички те — включително циничният, превъртял Камерън — при всичките им незаконни сделки и машинации си оставаха съвсем наивни и не оценяваха способностите на Джон. Те наистина вярваха, че той не може да вземе парите без тях. Още по-забавен бе фактът, че неговите работни пчелички смятаха, че той ще подели богатството с тях. Доверие. Какво чудесно оръжие.

Облегна се назад и изчака. Беше красива знойна нощ. Може би всичко щеше да се нареди и нямаше да се наложи да прибегне до резервния си план. Престън започваше да става твърде избухлив. Джон беше почти сигурен, че той няма да издържи и ще застреля някого. Тогава положението ставаше сериозно. Може би всички те щяха да умрат.

А това си беше истински късмет.

 

 

Тео се канеше да се качи пеша до втория етаж, но докато прекосяваше фоайето, Елиът Уотърсън му извика.

— Тренер? Родителите ми са горе.

Тийнейджърът стоеше в асансьора и държеше вратата отворена. Той очевидно си мислеше, че Тео е дошъл да постои с Чери и Даръл, докато трае операцията на Джон-Патрик.

Тео се качи в асансьора.

— Как си, Елиът?

Тийнейджърът се разплака. Изглеждаше така, сякаш се връща от полесражение. Очите му бяха подути, носът му — червен, изглеждаше тъжен и измъчен.

Сведе глава и прошепна:

— Чухте ли какво направих на малкия си брат? — Започна да плаче. — Нараних го, тренер. Нараних го много лошо.

— Сигурен съм, че е било нещастен случай, Елиът.

Тео знаеше, че Мишел бе дошла спешно в болницата и че пациентът й бе Джон-Патрик, малкото момче, което искаше Тео да застреля Лоис, но Джон-Пол, който му се обади по телефона, не му каза никакви подробности за това колко сериозно бе нараняването или как се бе случило. Въпреки това Тео знаеше, че Елиът никога не би наранил съзнателно брат си. Елиът бе добро момче от сплотено, любящо семейство.

— Знам, че не си искал да нараниш Джон-Патрик.

— Да, но аз съм виновен, а сега той ще умре.

Елиът едва не събори Тео, като се хвърли отгоре му. Вече ридаеше неудържимо, заровил лице в рамото на Тео. Елиът бе едро момче и бе поне петнайсет килограма по-тежък от Тео, но все още бе дете и се нуждаеше от утеха.

— Хайде да намерим майка ти — предложи Тео.

Елиът заекваше и говореше несвързано.

— Изобщо не трябваше… не исках да…

Тео съжали момчето от сърце. Прегърна го и го потупа по рамото.

— Всичко ще бъде наред. — Не беше обещание, беше молитва. — Не трябва да губиш надежда, Елиът.

Осъзна, че асансьорът не се движи. Протегна се и натисна бутона.

— Кажи ми какво се случи.

— Мама ми каза да не му купувам дартс. Каза, че е много малък и може да се нарани с тези остри стрелички, но Джон-Патрик много искаше да получи дартс за рождения ден, така че аз му купих. Мама много ми се ядоса. Трябваше да го върна… но не го направих. Закачих кръга на голямото дърво в предния двор. Закачих го ниско, за да е удобно за Джон-Патрик. Когато започна да се стъмва, му омръзна да играе и се качи на дървото, както обича да прави. Аз взех стреличките и започнах да ги хвърлям. Отдалечих се доста и ги хвърлях много силно.

Тео примигна. Знаеше какво ще последва. Елиът бе твърде разстроен, за да продължи. Вратите на асансьора се отвориха и Тео го издърпа да излезе.

Ноа стоеше облегнат на стената срещу асансьорите. Когато видя Елиът с Тео, той веднага тръгна по коридора, за да извика родителите на момчето.

— Джон-Патрик скочи от дървото точно когато бях хвърлил една стрела — изхлипа Елиът. — Улучих го в гърдите, може би в сърцето… Не знам, не заплака. Само погледна толкова изненадано. Аз извиках „не“ и се втурнах към него, защото знаех какво ще направи. Опита се да изтегли стреличката… но тя не излезе… само краят й се подаваше… и той затвори очи и падна на земята. Просто… се… строполи. Помислих, че е умрял. И татко видя как стана. Той тъкмо беше слязъл от пикапа и се качваше по стълбите. Джон-Патрик ще умре, нали? Знам, че ще умре.

Тео не знаеше какво да каже, за да успокои момчето. Прокашля се и каза решително:

— Хайде, ела. Да намерим майка ти.

На стената срещу асансьора имаше табелки с надписи. Хирургията беше наляво по един дълъг коридор. Ноа бе тръгнал надясно и Тео дръпна Елиът да върви с него. Ноа излезе от една отворена врата и направи път на Чери и Даръл, които се втурнаха към Тео.

Когато Елиът видя майка си, пусна Тео и изтича към нея. Тя го прегърна силно.

— Много съжалявам за Джон-Патрик — каза Тео на Даръл.

Бащата изглеждаше така, сякаш се бе състарил с десет години от предишната им среща.

— Знам, знам.

— Толкова е малък — изплака Чери.

— Но е силен — напомни й Даръл. — Ще издържи.

— Кога започна операцията? — попита Тео.

— Преди половин час.

— Някакви новини? Как протича?

Елиът бе застанал до майка си и я държеше за ръка. Чери изглеждаше вцепенена.

Даръл отговори на въпроса.

— Доктор Майк изпрати една сестра преди малко да ни каже, че всичко върви добре. Чу ли това, Елиът? Ти тъкмо слезе долу, когато сестрата дойде. Доктор Майк казала, че ангелът хранител на Джон-Патрик се е грижел за него, защото стреличката не успяла да засегне артерия. Сестрата предположи, че операцията ще продължи поне още час.

— Може да се наложи да му преливат кръв — каза Чери.

— Затова си мислехме да слезем долу в лабораторията и да дадем кръв — каза Даръл. — В случай че има нужда да преливат на Джон-Патрик.

— Няма да ти разрешат да дадеш кръв, Даръл — каза Чери. — Не и след като толкова скоро си бил опериран.

— Все пак ще попитам.

— И аз ще дам кръв — обади се Елиът. Той се отдръпна от майка си, изпъна се и изтри очи с опакото на дланите си.

— Къде са другите деца? — попита Тео.

— Долу в кафенето — обясни Чери. — Трябва да проверя как са. Хенри сигурно вече е кисел. Мина времето му за лягане, а аз не се сетих да взема одеалцето, с което заспива. — Тя заплака.

Даръл я прегърна през рамото.

— Хенри е добре. Жената на свещеника ще ги закара вкъщи и ще ги сложи да спят — обясни той на Тео. — Трябва да пристигнат всеки момент, така че хайде да тръгваме към лабораторията, Чери. Искам да се върнем, преди доктор Майк да е излязла.

Даръл беше напрегнат. Тео разбираше желанието на бащата да направи нещо, каквото и да е, за да помогне на детето си. Чакането би побъркало и самия Тео, а не можеше дори да си представи каква болка и тревога изпитваха родителите на Джон-Патрик.

— Може би един от нас трябва да остане тук — каза Чери, когато вратите на асансьора се отвориха.

— Аз ще остана тук — каза Тео. — Ще ви извикам, ако нещо стане.

Ноа се беше дръпнал встрани, но когато вратите на асансьора се затвориха, той веднага отиде при Тео.

— Майката е като в шок.

— Много ли е зле? Знаеш ли нещо?

— Изглеждаше доста зле, но честно казано, нищо не разбрах. Тук стана истинска лудница. Гледах Майк през прозореца. Тя стоеше на мивката и се миеше, после сложи ръкавиците и в същото време оглеждаше рентгеновите снимки, които един друг доктор държеше вдигнати. Разни сестри, лекари и техници търчаха напред-назад. Всички крещяха някакви заповеди — всички освен Майк. Тя изглеждаше спокойна и невъзмутима като скала. — В гласа му се долови възхищение. — Тя със сигурност знае как да се държи по време на криза. Предполагам, че затова е станала хирург.

Тео кимна.

— И снощи се държа така, макар че куршумите свиреха в ушите й.

— Като стана въпрос за куршуми, успя ли да свършиш всичко в Ню Орлиънс?

— О, да. Няма да повярваш какво открих.

Той разказа на Ноа за Клуба на четиримата и милионите долари, скрити в сметка на Каймановите острови. Когато завърши разказа си за това как бе достигнал до Камерън и Роза, той добави:

— Искам да пипна Джон Ръсел, но имам чувството, че неговите престъпления са много повече от тези в документите. Веднага щом детективите заловят Камерън Линч, ще говоря с него. Той ще ми каже това, което искам да знам.

— Съдейки по това, което ми каза Ник, знам колко убедителен можеш да бъдеш. Не се съмнявам, че ще го накараш да говори. Искам да хвърля един поглед на онези документи.

— Оставих копията в жабката на колата ти.

— Мислиш ли, че това е разумно?

Тео се усмихна.

— Не споменах ли, че изпратих копия на шефа си, на Данъчната служба, на ФБР и на домашния си адрес?

— Не, не спомена това. Каза, че инициалите до различните редове в разпечатките били Дж, К, П и Д. Жалко, че Джон не е написал пълните имена.

— Може би Катрин ги е написала. Може би има обяснение защо е изпратила тези документи на Мишел.

Джон Ръсел очевидно е Дж, а Камерън Линч е К. Но кои са П и Д?

— Това е загадката, но се обзалагам, че скоро ще я разрешим. Детективи Андърууд и Башъм са изпратили няколко свои колеги из Ню Орлиънс да говорят с колегите на Джон. Съвсем скоро ще научим имената.

— Може би детектив Харис знае кои са. Тя обади ли се?

— Не.

Ноа поклати глава.

— Явно не е жена, която държи на думата си. Минаха повече от дванайсет часа. Нали обеща, че ще ти даде копия от документите?

— Сигурно ще побеснее, когато разбере, че съм получил копията от Роза.

— Но ти няма да й кажеш?

— За бога, не. Нямам намерение да споделям информацията си с нея. Ще оставя Андърууд и Башъм да спечелят похвалите и да си заслужат повишение.

Тео чу, че съобщават името му по уредбата, видя телефона на стената срещу асансьора и отиде да провери кой го търси. Веднага щом се представи, телефонистката го помоли да изчака. След две секунди се обади детектив Андърууд.

Информацията, която получи, бе много ценна. Накрая Тео каза:

— Разбира се, че ще почакам. Обадете ми се. — Затвори телефона и се обърна към Ноа. — Престън и Далас.

— Така ли? Много бързо.

— Един от детективите научил имената от бившата приятелка на Джон. Някоя си Линдзи. Опитвала се да влезе в къщата на Джон под предлог, че трябва да прибере някакви свои вещи. Разказала на детектива, че е виждала Камерън, но не и останалите. Но чувала Джон да говори по телефона и запомнила имената Престън и Далас, тъй като били постоянни събеседници.

— Не се знаят фамилиите им?

— Засега — не. Но познай какво? Някакъв друг мъж се обаждал веднъж и търсел Далас. Представил се като Мънк. Тя запомнила това обаждане, защото Джон се държал много почтително, сякаш се страхувал от него.

— Интересно — каза Ноа. — Линдзи разговаряла ли е с него или с някой от другите?

— Не. Джон не й разрешавал да вдига телефона, защото не искал хората да разберат, че е отишла да живее при него толкова скоро след смъртта на жена му. Казала на детектива, че щели да се женят, но преди няколко вечери Джон се прибрал и й казал да си събира багажа и да се омита. Не се държал приятно.

— И затова тя се е разбъбрила пред полицая?

— Точно така. Предполагам, че ще открият Престън и Далас преди полунощ.

— Може би и по-рано — каза Ноа. — Как те откри детектив Андърууд?

— Казах му, че ще бъда на мобилния си телефон или в „Лебедът“. Сигурно Джон-Пол или Джейк са му казали, че съм в болницата.

— Значи просто трябва да чакаме и да стоим нащрек още малко? Скоро ще свърши.

Тео се прозя шумно и разтри врата си.

— Трябва ми кофеин.

— Има кафе в чакалнята.

— Добре. Но първо ще отида да видя Мишел. Мога ли да вляза там? — попита той, като посочи с глава към широката двойна врата, над която имаше червен надпис „Вход забранен“.

— Разбира се, че може. Аз влязох. Можеш да погледнеш през прозореца и да видиш Майк. Тя е в операционната — последната врата в дъното на левия коридор. Само гледай никой да не те види. Сестрите са склонни да крещят за щяло и нещяло. Аз ще завъртя няколко телефона. — Той се отправи по коридора към чакалнята. — Да ти донеса ли кафе?

— Не — отвърна Тео. — Сам ще си взема. — Беше поставил вече ръка върху вратата, готов да я бутне, когато изведнъж спря и се обърна. — Хей, Ноа, знаеш ли какво е най-странното?

— Какво?

— Каналите, които Катрин е използвала… изпратила е файловете на нищо неподозираща роднина, която не е виждала дори веднъж през живота си.

— Джон-Пол каза, че била странна птица.

— Така е.

— Може би това е обяснението.

— Да. Може би — каза той, но не беше убеден.

Бутна вратата и влезе в забранената зона, чувствайки се като малко дете, влязло да гледа забранен филм. Почти очакваше някой да започне да му крещи или да го сграбчи за яката и да го изхвърли навън.

Беше в широк коридор с няколко двойни летящи врати и асансьор. Избра вратата вляво. В дъното на коридора имаше подпряна носилка, а до нея се намираше операционната, в която бе Майк.

Тук бе поне двайсет градуса по-студено. Докато се приближаваше, Тео чу музиката и разпозна гласа. Добрият стар Уили Нелсън, любимият на Мишел. Тео усети, че го сполетя някакъв спомен, твърде бегъл, за да го задържи. Имаше нещо познато в миризмата и песента, и студа. Може би заради операцията, която наскоро бе преживял.

Погледна през квадратния прозорец и се изненада колко малка е залата. Беше пълна с хора. Преброи шестима, включително анестезиолога, който седеше до главата на пациента и следеше жизнените му показатели в мониторите. Тео не видя Джон-Патрик, защото една сестра го скриваше от погледа му, но успя да зърне челото на Мишел, когато сестрата й подаваше някакъв инструмент и тя леко се извърна. Докато я гледаше, усети как напрежението го напуска. Започна да се отпуска, пое си дълбоко дъх и осъзна, че изведнъж се чувства по-добре само защото тя бе наблизо.

— Боже, здравата съм хлътнал! — прошепна си той, после се завъртя и излезе по обратния път. Преувеличаваше ли чувствата си към Мишел? Не, разбира се, но светът изглеждаше малко по-ярък и определено по-хубав, когато беше с нея.

Катрин бе друго нещо. Тя бе въплъщение на вманиачеността. Тази мисъл го отведе отново до загадката, която се опитваше да разгадае. Роза му беше казала, че Катрин е искала да използва файловете като заплаха, за да контролира поведението на Джон, докато е била жива. Защо просто не бе наредила на адвоката си да изпрати документите в полицията след смъртта й? Нима се е тревожела, че Бенчли няма да изпълни волята й, или недоверието на Роза към властите се бе предало и на нея?

Тео можеше да разбере защо Катрин бе избрала Мишел. Давала си е сметка колко умна е братовчедка й. Всеки път, когато Джейк й се е обаждал, той се хвалел с децата си, и Катрин, която е знаела, че братовчедка й вече е постигнала много в живота си, е била сигурна, че Мишел ще разбере какво означават всички тези цифри и сметки, Катрин навярно не се е надявала, че Джейк ще проумее нещо от това — добродушната му външност заблуждаваше доста хора, че той не е толкова интелигентен, колкото всъщност беше. Катрин не е знаела това, но със сигурност е била наясно колко неотстъпчив може да бъде, след като така и не се е отрекъл от нея. Обаждал й се всеки месец, отказвайки да приеме студеното й безразлично поведение, което би отблъснало всеки друг. Катрин вероятно е предположила, че Джейк ще се погрижи Мишел да обърне достатъчно внимание на документите и да ги даде на когото трябва.

Но тя бе пренебрегнала полицията и бе предала второто копие на Роза. Защо бе направила това?

Изведнъж отговорът изплува кристално ясен. Защото е знаела, че Роза никога не би отишла в полицията. А това означаваше…

— Мамка му! — прошепна той.

Ядоса се на себе си, че му бе отнело толкова време да се сети. Извинявай, Катрин. Малко бавно загрях, нали?

Нямаше търпение да каже на Ноа. Блъсна летящата врата, изтича в коридора и в бързината бутна една от количките, така че тя се удари в отсрещната стена. Купчина кърпи паднаха в краката му, докато той се опитваше да задържи количката да не се преобърне. Наведе се и започна да събира кърпите, когато чу звънеца на асансьора и свистящия звук от отварянето на вратите му.

Детектив Харис се появи откъм нишата, която водеше към асансьора. Вървеше бързо, както инстинктивно правят повечето преуморени полицаи, когато са изостанали с работата си, и токовете й тракаха по пода като кастанети.

Тео тръгна след нея и й извика:

— Детектив Харис, мен ли търсите?

Тя бе стигнала почти до чакалнята. Обърна се стресната, пъхна ръка в джоба си и се усмихна.

— Откъде изскочихте?

Ноа се появи в коридора зад Харис, докато тя бързаше към Тео.

— От операционната — отговори той. — Ей сега ще дойда да говорим. Трябва само да се обадя по телефона. — Обърна се към апарата на стената, вдигна слушалката, свърза се с телефонистката и говори нещо с нея съвсем тихо. После затвори и отново се усмихна. — Как разбрахте, че съм тук?

— Нали съм детектив. Знам как да откривам хората. — Тя се засмя. — Един човек в „Лебедът“ ми обясни, че сте тук, а на регистратурата ми казаха, че сте на този етаж. Не ми костваше особени усилия. Малко закъснях. Минаха повече от дванайсет часа, но ме задържаха. Обаче държа на думата си.

— Не очаквах да се появите. Впечатлен съм.

— Нося копия на документите от онзи пакет и ще ви позволя да ги прочетете само защото съм добра по сърце — каза тя. — Но помнете, че това си е мое разследване — добави тя бързо.

— Няма да ви се меся — обеща той. — Е, къде е досието на Мънк?

— Сигурно не сте ми повярвали, когато ви казах, че съм прекарала три години в преследването на един призрак. Нося два огромни кашона в багажника. Ще ви трябват поне две седмици, за да прегледате всичко.

— Карате ме да съжалявам, че съм ги поискал ли?

— Разбира се. — Тя потрепери демонстративно. — Боже, колко е студено тук. Като в гробница. Е, какво искате да направим? Да прехвърлим кашоните във вашата кола сега или да ги закарам донякъде?

— Можем да ги прехвърлим сега. Ще започна да ги чета още довечера.

— Както желаете.

— Извършихте ли вече някакви арести?

Очите й се присвиха леко. Въпросът очевидно я подразни.

— Не още — отвърна тя рязко. — Измъкна се. Всеки проклет път ми погажда този номер. Сякаш се изпарява във въздуха. Проследихме го до един мотел в Сейнт Клеър. Обградихме го и започнахме да стесняваме кръга. Колата му беше там, паркирана точно пред вратата, но него го нямаше. Но явно си бе тръгнал набързо. Не е имал време да събере вещите и дрехите си. Надявам се, хората ми да извадят късмет този път и да открият отпечатъци от пръсти. В момента обработват стаята.

— Ще може ли да отида дотам и да хвърля един поглед?

— Разбира се, стига да не се месите.

— Вече обещах, че няма.

— Добре. Може да огледате. Мотел „Сейнт Клеър“, на Четвърта и Съмит.

Тя натисна бутона на асансьора и зачака. Вдигна глава и видя, че свети цифрата четири. Чакаха един до друг няколко секунди. Тя отново натисна бутона.

— Хайде да слезем по стъпалата — каза изнервено. — Ще стане по-бързо, а аз трябва да се връщам в Ню Орлиънс.

— Среща ли имате?

— Откъде знаете?

— Просто предположих. Ще бъде доста късно, когато се приберете.

Тя отново погледна на кой етаж е асансьорът. Все още светеше цифрата четири.

— Ню Орлиънс никога не заспива, френският квартал ще кипи от живот, когато пристигна. — Тео отстъпи крачка встрани от нея точно когато тя каза: — Да вървим.

Обърна се да тръгне първа и изведнъж се закова на мястото си. Ноа стоеше пред нея, сложил ръце зад гърба си.

— Здравейте — поздрави той весело.

— А, ето те и теб — каза Тео. — Нека ти представя детектив Харис. Детектив, това е Ноа Клейборн — каза той, като постави ръка на рамото й. — Ноа работи за ФБР, но освен това е мой добър приятел.

Тео отстъпи назад. Ноа каза:

— Радвам се да се запознаем, детектив Харис. Тъкмо се…

Тео отстъпи още крачка назад.

— Хей, Далас — извика той.

Тя инстинктивно се обърна. Още докато го правеше, осъзна какво бе станало. Очите й се разшириха и тя се дръпна назад, но вече бе твърде късно. Тео я притисна с лице към вратата на асансьора, така че да не може да употреби пистолета, който бе държала скрит в джоба си.

Ноа пристъпи напред, изви ръката й зад гърба и удари силно китката й, за да я накара да пусне оръжието. Пистолетът падна на пода и Тео го изрита настрани.

— Къде са приятелите ти? — попита Тео. Отпусна леко хватката си, за да я накара да се обърне. Тя се възползва и опита да забие коляно в слабините на Ноа. Не спираше да ругае.

— Това не е хубаво — каза той, като избегна коляното й. — Къде са приятелите ти? — повтори въпроса си Тео, този път много по-недружелюбно.

Тя мълчеше. Беше стиснала устни и зъби и гледаше Ноа с презрение и омраза.

Тео вдигна глава и отново погледна цифрата на асансьора. Още светеше четири.

— Те са на стълбите — каза той. — Сигурно са блокирали асансьора, за да се наложи да сляза пеша. Може би не знаят, че и ти си тук.

— Знаят ли? — попита Ноа Далас. Ръката му стискаше врата й и палецът му се забиваше в кожата й. Беше я повдигнал във въздуха и я притискаше към асансьора.

Тя завъртя глава наляво и извика с пълно гърло:

— Престън! — После се изви надясно. — Мънк! Сега!

Юмрукът на Тео я накара да млъкне. Очите й веднага се затвориха, а когато Ноа я пусна, тя се свлече в безсъзнание на пода. Ноа посочи с глава коридора и прошепна:

— Приготви се! — Бързо претърси Далас за скрито оръжие. Намери глока в кобура на кръста й и го взе. Блъсна я по гръб и тъкмо се канеше да провери дали има нещо и на глезена, когато чу леко скърцане на врата. Погледна към чакалнята и направи знак на Тео, че звукът идва оттам.

Тео го беше чул. Той кимна и пристъпи по-близо. Ноа намери кобура на глезена, извади пистолета от него и го пъхна в колана на дънките си. Претърси отново джобовете на якето й, извади четири пълнителя и се изправи. Придвижи се бързо и безшумно и застана плътно зад Тео. Пъхна два от пълнителите в задните джобове на Тео, после му подаде глока на Харис, за да има по един пистолет във всяка ръка. С насочени към тавана пистолети те зачакаха, скрити в нишата пред вратите на асансьора.

После чуха лекото тракване от затваряне на врата. Дойде от изхода, който бе точно до чакалнята. Мънк. Още едно тракване в противоположния край на коридора, близо до операционните. Явно Престън бе в другия край на коридора. Къде беше Джон? Дали бе в асансьора? Или на стълбището?

Тео се напрегна да чуе шум от стъпки. Нищо. Никакъв звук. Дали чакаха двамата с Ноа да излязат в коридора?

Усещаше пулса си в ушите, дишането му бе съвсем учестено.

— Засада — прошепна Ноа. — Нека те да дойдат при нас.

Тео поклати глава. Не го интересуваше, че може да е капан. Не искаше да чака. Нямаше да чака. Асансьорът още стоеше на четвъртия етаж. Двама мъже ги дебнеха в коридора, за да ги убият. Но тези мъже нямаше да се колебаят, ако Мишел или някоя от сестрите излезеше от операционната, за да говори със семейство Уотърсън. Щяха да стрелят.

— Мишел — прошепна той.

Ноа кимна, че е разбрал.

Тео пъхна единия пистолет под мишницата си, пресегна се надолу и издърпа една от обувките на Далас. После я хвърли в коридора. Престън веднага откри огън. Три изстрела. После тишина.

И двамата чуха звука от приближаващи се сирени.

— Полицията? — попита Ноа.

Тео кимна и му обясни, че е казал на телефонистката да извика полиция. После прошепна:

— Не можем да чакаме.

Тео знаеше, че Престън, Мънк и Джон също бяха чули сирените. Можеше да помислят, че са сирени на линейка, но въпреки това щяха да побързат да свършат работата си. Не, нямаше да чакат още дълго. Пристъпи една крачка към коридора. Ноа го сръга.

— Гръб до гръб — прошепна той — Само така можем да го направим. Да тръгнем заедно. На три?

Приготвиха пистолетите си, поеха си дълбоко дъх. Ноа опря гърба си до гърба на Тео и прошепна:

— Едно.

С ъгълчето на окото си Тео видя, че Далас се раздвижи. Изправи се на колене. Беше достигнала до пистолета, който Тео бе изритал настрани, и сега се прицелваше в Ноа.

Тео стреля. Вратите на асансьора потрепериха. Куршумът улучи Харис във вдлъбнатината точно под гърлото й. Отворила широко и невярващо очи, тя се отпусна назад. След секунда затвори очи, беше мъртва. Главата се отпусна на гърдите и тя се свлече до вратата на асансьора.

Ноа почти не я погледна и продължи броенето.

— Две… — Пак се обърна и опря раменете си до тези на Тео.

— Хайде! — прошепна Тео.

— Три!

Тео и Ноа се втурнаха в коридора. Всеки откри противника си, прицели се и стреля.

Ноа рани Мънк, но не можа да го спре. Убиецът отвори вратата и се хвърли към стълбището. Ноа хукна след него. Знаеше, че е в безопасност, защото Тео пазеше гърба му така, както и той пазеше неговия. Когато стигна до вратата, се притисна към стената, протегна ръка и стреля отново. Мънк го чакаше. Стреля в същия момент. Куршумът проби бразда във вратата и Ноа отскочи назад. Последва дъжд от куршуми и стената срещу вратата стана на решето, парченца мазилка се разхвърчаха във всички посоки. Въздухът посивя от праха.

Шумът бе оглушителен. Изстрелите отекваха в ушите му, но на Ноа му се стори, че чува писък на жена. Не можеше да бъде сигурен. Видя Тео да тича, без да спира да стреля, а мъжът, когото преследваше, се хвърли към вратата на операционната.

Върви надясно! Надясно. Надалеч от Мишел! Тео се втурна напред, мина през летящите врати. Хвърли се на пода, претърколи се, молейки се на бога Престън да се опитва да намери изхода.

Глокът в лявата му ръка беше празен. Не можеше да губи време да презарежда. Вратите към интензивното отделение се поклащаха. Престън бе там и чакаше, Тео бе сигурен в това. Изправи се на крака, долови движение до прозореца и разбра, че трябва да успее да мине зад ъгъла, извън линията на огъня.

Успя, но бе на ръба. Куршумът мина на сантиметри покрай лицето му. Една сестра изтича откъм операционната, пищейки.

— Върни се обратно — извика й той, докато вадеше празния пълнител от пистолета, грабна нов от задния си джоб и го зареди с едно движение. Сестрата изчезна в операционната, а той се притисна към стената и зачака. Чуваше, че Уили пее.

Без да се отделя от стената, започна да се придвижва предпазливо към ъгъла. По някаква случайност намери ключа за осветлението в момента, в който песента свърши. Коридорът потъна в мрак. Светлината, която идваше откъм операционната, бе достатъчна, за да вижда. Къде беше отишъл Престън? Дали вече бе взел някого за заложник? Или си бе намерил друг път за бягство? Би трябвало да мине оттук, нали така?

Къде, по дяволите, се бавеха полицаите? Никога не идват навреме, когато ти трябват. Хайде, Бен. Домъкни си задника тук. Стой вътре, Мишел. Не излизай, докато всичко не свърши. Спомни си носилката и продължи да се придвижва, докато кракът му се опря в нея. Преметна крака си около металния й крак и издърпа носилката по-близо до ъгъла.

Хайде. Хайде. Направи своя ход!

 

 

Мишел тъкмо бе направила последния шев и чакаше за онова чудесно първо изкашляне, след като анестезиологът екстубираше пациента. Детето бе издържало операцията като шампион. Ако не се появяха някакви усложнения, Джон-Патрик щеше да се катери на любимото си дърво до месец. Разбира се, ако майка му позволеше да се отдалечи от полата й.

— Хайде, миличък. Изкашляй се — прошепна тя.

Чу леко стенание, последвано от суха кашлица само секунда по-късно.

— Всичко е наред — каза анестезиологът. Издърпа маската си и се усмихна. — Това момче е късметлия.

— Чудесна работа свършихте — благодари Мишел на екипа.

Изведнъж в коридора отекнаха изстрели. Настана хаос. Една от сестрите изпищя и изтича навън, без да обръща внимание на виковете на Мишел и Ландуски да не излиза. После Мишел чу как Тео извика на жената да се върне в операционната.

— Това е Тео. Ранен ли е? — попита Мишел.

— Не знам. Какво, за бога, става?

Никой не можеше да отговори. Сега всички се тревожеха за пациента. Джон-Патрик дишаше самостоятелно, ясно и чисто. Ландуски бързо помогна на Мишел да избутат масата до стената край вратите. Една сестра премести стойката със системата. Постави я до момчето, а после тя и още една сестра се надвесиха над него, за да го защитят, ако някой нахлуе, стреляйки в операционната. Ландуски се сети за същото. Той застана над главата на Джон-Патрик и постави длани от двете страни на лицето му, после са надвеси над него. Останалите се скупчиха в другия край на масата и зачакаха. Една от санитарките затисна ушите си и заплака тихо.

Мишел вече бе взела тежкия пожарогасител и го държеше като бейзболна бухалка. Стоеше отстрани на вратата, но на достатъчно разстояние, така че ако стрелецът отвореше широко, тя да не се озовеше блокирана зад вратата. Мишел изгаси лампите и зачака. Не си позволяваше да мисли за Тео. В главата й имаше само една мисъл и тя бе как да задържи стрелеца извън операционната.

— Ако някой стреля тук, може да взриви целия етаж — прошепна Ландуски. — Кислородните бутилки и…

— Шшшт — прошепна тя. И тя, и всички останали в залата осъзнаваха тази опасност.

Наведе се напред и се ослуша. Какъв беше този странен звук? Приличаше на шум от центрофуга на перална машина. О, боже, касетата й с Уили Нелсън автоматично се пренавиваше. Когато стигнеше до началото, щеше да се включи отново. Касетофонът бе на масата до стената от другата страна на вратата. Беше покрит със стерилен чаршаф.

Мишел искаше да извика на Тео. Но не трябваше, разбира се. Дано той да е добре. Ако е ранен… ако кръвта му изтича, а аз се крия зад тази врата… Не. Не мисли това! Къде беше Ноа? Защо не помагаше на Тео? И той ли беше там? Тео, къде си?

 

 

Тео се скри зад количката. Беше готов. По-скоро усети, отколкото чу, че мъжът идва и ритна количката с всичка сила точно когато Престън изтича иззад ъгъла, стреляйки напосоки в средата на коридора. Количката го блъсна, но не го забави. Той лесно я спря с ръка, после я запрати с цялата си тежест обратно към Тео.

Тео се стовари тежко върху стената. Докато Престън се опитваше да дръпне количката настрани, за да се прицели по-добре, Тео се претърколи зад нея и стреля. Куршумът попадна в лявото бедро на Престън. Това също не успя да задържи убиеца. Празният му пълнител изтрака на пода, той веднага пъхна друг в пистолета си. В този момент Тео изрева като мечка, надигна количката с рамото си, хвана я с ръка и я засили във въздуха срещу Престън, за да го избута назад. В същото време стреля през тапицерията. Престън се извъртя и куршумът ожули рамото му отгоре.

Негодникът дори и не мигна. Какво, по дяволите, трябваше да направи, за да падне? Престън се втурна да се скрие зад ъгъла, а Тео се прицели и стреля отново. Щрак. Нищо не се случи. Пълнителят беше празен. Тео посегна към задния си джоб за втория пълнител, който Ноа му бе дал, зареди пистолета си и се хвърли на земята в мига, в който Престън откри огън по него.

Един куршум мина на милиметри от челото му. Колко патрона му бяха останали, запита се Тео. Ако имаше късмет — може би два. Три беше твърде невероятно. Усети остра болка в ръката си, когато се претърколи, за да се отдалечи от обсега на пистолета му.

Количката лежеше преобърната настрани. Слава богу, помисли си той, като се скри зад нея.

Престън се подаде напред, за да види къде е Тео, но Тео протегна крак и го ритна в коляното. Пак не успя да събори Престън. Той залитна назад, стреляйки към тавана.

В този момент вратата зад ъгъла изтрещя. Престън не погледна назад, за да види кой идва. Беше само на крачка от тъмната зала, видя летящите врати и разбра, че е време да изчезва. Втурна се в операционната с надеждата, че тя има и друг изход.

Престън спря и присви очи, за да различи нещо в мрака, после пристъпи тихо навътре, като се ослушваше. Обърна се към Мишел с насочен към нея пистолет.

Тя чу задъханото му дишане. Беше твърде близо. Още крачка и щеше да се блъсне в нея. Тя знаеше, че трябва да се дръпне назад, за да успее да замахне добре. Но той щеше да я чуе.

Защо стоеше неподвижен? Знаеше ли, че тя е там? Само една крачка напред.

Трябваше нещо да го разсее за миг. Нещо… каквото и да е, което да го накара да обърне глава в другата посока, за да може тя да го удари. Спаси я Уили Нелсън.

„На всички момичета, които съм обичал…“ — В мига, когато песента започна, Престън се извърна рязко и стреля по посока на касетофона. Мишел замахна с пожарогасителя и го стовари върху челюстта на Престън.

— Светнете — извика тя, когато той залитна назад в коридора. Тръгна след него и го удари още веднъж отстрани по главата. Вторият удар успя. Престън политна назад и се стовари тежко върху стената.

Мишел спря. Тео изскочи пред нея точно когато Престън насочи пистолета си към Мишел. Тео стреля и го уцели в корема.

С гърба си избутваше Мишел обратно в операционната, където тя щеше да е в безопасност.

Престън падна на колене. Ноа тичаше към него и викаше:

— Хвърли оръжието!

Престън се обърна към Ноа и се прицели. Не успя да натисне спусъка. Ноа стреля. Един куршум проби слепоочието му. Престън се заби по очи на пода. Около него бързо се появи локва тъмна кръв.

Мишел бутна Тео да се дръпне от вратите и извика:

— Вече е чисто. Закарайте пациента в интензивното.

Тео се облегна на стената, после бавно се свлече надолу и седна. Ноа се наведе към Престън и измъкна пистолета от ръката му.

Изведнъж всички започнаха да крещят и да говорят. Тео затвори очи и си пое дълбоко дъх. Чуваше скърцането на колелцата на количката, с която изкараха Джон-Патрик от операционната покрай Престън.

Мишел коленичи до Тео. Свали ръкавиците си и внимателно опипа раната под окото му.

— Твърде стар съм за такива работи — измърмори той.

— Добре ли си? — попита Ноа, който прибираше пистолета в кобура си.

— Да. Ти пипна ли онзи Мънк?

— Не.

— Не? — извика Тео. Опита се да избута ръката на Мишел, за да види Ноа.

— Не знам как го направи, но се измъкна. Сигурен съм, че го раних — каза Ноа. — Всички изходи са блокирани и в момента претърсват етажите, но мина доста време.

— Не можеш да бъдеш сигурен.

— Един пациент на четвъртия етаж гледал през прозореца и видял някакъв мъж да тича през цветната алея нагоре по хълма. Пациентът каза, че мъжът тичал приведен.

— Ами Джон Ръсел? Някакви следи от него?

— Не.

— Разкъсал си шевовете си — каза Мишел.

— Какво?

Тя шепнеше, макар да прозвуча така, сякаш го мъмреше. Тео бе зяпнал Ноа и се чудеше какви са тези бели ивици по лицето му, когато Мишел ги прекъсна. Най-после я погледна в лицето. Видя сълзите, които се стичаха по страните й и се изненада. Тя не бе чак толкова твърда, в края на краищата. Не и по отношение на него във всеки случай.

— Не съм го направил нарочно, скъпа.

Опита да изтрие една сълза от бузата й. Тя избута ръката му.

— Ще трябва пак да те шия. — Трепереше като алкохолик, който не е пил от дълго време. — Виж ми ръцете. Треперят.

— Тогава ще трябва да почакаме, докато се успокоиш, преди да вземеш иглата и да се заемеш с мен.

— Ти се хвърли пред мен, за да ме спасиш от куршумите му. Защо се правиш на герой, глупак такъв. Можеше да те убие.

Този път не й позволи да го избута настрани. Хвана лицето й в дланите си и прошепна:

— И аз те обичам.