Джули Гарууд
От милост (4)

ТРЕТА ГЛАВА

Беше паметна нощ.

Мишел никога не бе посещавала толкова пищен коктейл и докато стоеше на стъпалата и гледаше отвисоко балната зала, се почувства като Алиса в Страната на чудесата.

Навсякъде виждаше цветя, красиви пролетни цветя в огромни каменни саксии върху мраморния под и в кристални вази върху покритите с искрящо бели покривки маси. В центъра на балната зала под разкошния кристален полилей имаше множество огромни парникови магнолии с разцъфнали цветове. Божественият им аромат изпълваше въздуха.

Сервитьорите се движеха сред тълпата и разнасяха сребърни подноси с шампанско, а други бързаха от маса на маса и палеха дългите бели свещи.

Мери-Ан Уинтърс, приятелка на Мишел от детинство, стоеше сега до нея и оглеждаше залата с блеснал поглед.

— Тук не съм в свои води — прошепна Мишел. — Чувствам се като недодялана тийнейджърка.

— Не приличаш на такава — каза Мери-Ан. — Аз сигурно съм станала невидима. Мога да се закълна, че всички мъже в залата те гледат.

— По-скоро гледат неприлично тясната ми рокля. Как може нещо да изглежда толкова просто и обикновено на закачалката и толкова…

— … толкова невероятно секси върху теб? Направо е като излята по тялото ти. Приеми фактите, имаш страхотна фигура.

— Изобщо не трябваше да харча толкова пари за една рокля.

— За бога, Мишел, това е „Армани“. Купи я направо без пари, мен ако питаш.

Мишел смутено приглади с длан мекия плат. Замисли се колко бе платила за роклята и реши, че ще трябва да я облече поне двайсет пъти, за да оправдае цената й. Зачуди се дали и другите жени постъпват така — да представят като рационална някоя разточителна покупка, за да се отърват от чувството за вина. Имаше толкова много по-важни неща, за които би могла да изхарчи парите, а и кога, за бога, щеше да има друг повод да облече отново тази красива рокля? Не и в Боуън, със сигурност. Не и през следващите милион години.

— Къде ми беше умът? Не трябваше да ти позволявам да ме убедиш да купя тази рокля.

Мери-Ан нетърпеливо отметна през рамо един кичур от силно изрусената си коса.

— Да не си посмяла отново да се вайкаш за цената на роклята. Никога не харчиш пари за себе си. Обзалагам се, че това е първата наистина хубава рокля, която притежаваш, не е ли така? Тази вечер си просто неотразима. Обещай ми, че ще престанеш да се тормозиш и ще се забавляваш.

Мишел кимна.

— Права си. Ще престана да се тормозя.

— Браво. А сега да отидем да се смесим с хората. Има ордьоври и шампанско и трябва да изядем храна поне за хиляда долара. Чух, че толкова стрували билетите. Ще се открием там някъде.

Приятелката й тъкмо слезе по стълбите, когато д-р Купър забеляза Мишел и й направи знак да отиде при него. Той бе шеф на хирургията в болницата „Бредрин“, където тя заместваше през изминалия месец. Купър обичайно бе много резервиран, но шампанското го бе освободило от задръжките му и той се държеше доста любвеобилно. И приповдигнато. Постоянно й повтаряше колко е щастлив, че тя е склонила да използва билетите, които й е дал, и колко красива изглежда в официалната си рокля. Мишел реши, че ако щастието на д-р Купър се увеличи още малко, той ще припадне.

Когато д-р Купър се отплесна в обяснения за достойнствата на омарите, разпръсквайки слюнка при всяко споменаване на думата „омар“, Мишел отстъпи леко назад, за да излезе извън обсега на обстрела. След няколко минути съпругата на Купър се присъедини към тях, придружавана от една възрастна двойка. Мишел се възползва от тази възможност, за да се измъкне.

Не искаше да се окаже принудена да седи до семейство Купър по време на вечерята. Единственото по-неприятно нещо от щастливия пиян бе пияният, който флиртува, а Купър определено се бе отправил в такава посока. Тъй като Купър и жена му стояха точно до вратата към вътрешния двор и щяха да я видят, ако тя тръгнеше натам, Мишел мина по един страничен коридор, който водеше към асансьорите, с надеждата, че така ще излезе от противоположната страна на вътрешния двор.

И точно тогава го забеляза. Стоеше облегнат на една колона, прегърбен, присвит инстинктивно на една страна. Мъжът бе висок, широкоплещест, добре сложен като спортист, оцени го с поглед тя. Но тенът му бе болезнено сивкав и докато тя вървеше към него, видя как лицето му се изкривява в гримаса и той притиска корема си.

Очевидно имаше проблем. Мишел докосна ръката му, за да привлече вниманието му и точно в този момент вратите на асансьора се отвориха. Мъжът се изпъна с усилие и я погледна отвисоко. Сивите му очи блестяха от болка.

— Имате ли нужда от помощ?

Вместо отговор той повърна върху нея.

Тя не успя да се отмести, защото мъжът се бе вкопчил в ръката й. Коленете му се подкосиха и Мишел разбра, че ще припадне. Тя обви ръце около кръста му и опита да му помогне да седне на пода, но в този момент той се наклони напред и я събори заедно със себе си.

Главата на Тео се въртеше. Строполи се върху жената. Чу я, че изстена и отчаяно се опита да събере сили, за да се надигне. Реши, че навярно умира и си помисли, че това няма да е толкова лошо, ако смъртта можеше да го отърве от болката. Тя бе станала непоносима. Стомахът му се преобръщаше и го заля нова вълна от раздираща болка. Тео се запита дали това е усещането, ако отново и отново забиват нож в теб. В следващия миг загуби съзнание и когато отново отвори очи, вече лежеше по гръб, а жената стоеше надвесена над него.

Опита се да фокусира погледа си върху лицето й. Тя имаше красиви сини очи, по-скоро виолетови отколкото сини, помисли си той и лунички по носа. После, също толкова внезапно колкото бе стихнал, огънят изригна отново, този път още по-непоносим.

Спазмите в стомаха му се появиха отново и той се присви.

— Мамка му!

Жената му говореше, но той не разбираше нищо. И какво, по дяволите, му правеше? Опитваше се да го ограби ли? Ръцете й обхождаха тялото му, дърпаха сакото му, връзката, ризата. Опитваше се да изправи краката му. Тя му причиняваше болка, по дяволите и всеки път, когато той опитваше да избута ръцете й, те се връщаха, и продължаваха да натискат, и опипват още повече.

Тео ту губеше съзнание, ту отново се свестяваше. Усети някакво поклащане и чу сирена някъде над главата си. Синеоката още бе там и продължаваше да го тормози.

Пак му задаваше въпроси. Нещо за алергии. Да не би да й се искаше да е алергичен към нещо?

— Да, сигурно.

Усети, че тя разтвори сакото му и се сети, че така ще види оръжието в кобура над хълбока му. Болката бе непоносима и му пречеше да мисли нормално. Знаеше само, че не трябва да й позволи да му вземе оръжието.

Тя бе твърде приказлива за крадла. Това поне й признаваше. И приличаше на манекенка. Сладурана, помисли си той. Не, не беше сладурана. Постоянно му причиняваше болка.

— Виж какво, можеш да вземеш портфейла ми, но няма да пипаш пистолета. Ясно? — Думите едва се процедиха през стиснатите му зъби.

Ръката й натисна корема му отстрани. Той реагира инстинктивно и я блъсна назад. Реши, че може да е докоснал гърдите й, защото я чу да вика, преди отново да загуби съзнание.

Тео не знаеше колко време бе прекарал в несвяст, но когато отново отвори очи, го заслепиха ярки светлини. Къде, по дяволите, беше? Не можеше да събере достатъчно сили, за да помръдне. Помисли, че май е на някаква маса. Беше твърда и студена.

— Къде съм? — Устата му бе пресъхнала и въпросът прозвуча заваляно.

— В болница „Бредрин“, господин Бюканън — чу се мъжки глас някъде зад него, но Тео не видя кой говореше.

— Заловиха ли я?

— Кого?

— Красивата джебчийка?

— Замаян е.

Коментарът дойде от непознат женски глас.

Изведнъж Тео осъзна, че вече не изпитва болка. Всъщност се чувстваше много добре. Съвсем добре. Сякаш можеше да полети. Странното бе, че не можеше да помръдне ръцете си. На устата и носа му имаше някаква маска. Той завъртя глава, за да се измъкне от нея.

— Усещате ли да ви се доспива, господин Бюканън?

Отново завъртя глава и я видя. Синеоката. Приличаше на ангел, обграждаше я златисто сияние. Я чакай. Какво, по дяволите, правеше тя тук? Чакай…

— Майк, ще можеш ли да виждаш какво правиш? Окото ти изглежда доста зле.

— Няма му нищо.

— Как стана? — попита гласът зад главата на Тео.

— Стовари се отгоре ми.

— Пациентът те е съборил?

— Да.

Тя се взираше в очите на Тео, докато отговаряше. Имаше зелена маска на лицето си, но Тео бе сигурен, че се усмихва.

Вече бе в такъв блажен унес и толкова му се спеше, че едва удържаше очите си отворени. Разговорът край него продължаваше, но той вече не разбираше нито дума.

Женски глас:

— Къде го намерихте, доктор Ренърд?

— На един прием.

Друга жена се надвеси над него. Бъра-бъра.

— Любов от пръв поглед ли беше?

— Ти предени. Повърна отгоре ми и съсипа новата ми рокля.

Някой се засмя.

— На мен ми прилича на любов. Обзалагам се, че е женен. Всички хубави мъже са женени. Този е добре сложен. Огледа ли го целия, Ани?

— Надявам се, че пациентът вече спи.

— Не още — каза един мъжки глас. — Но няма да запомни нищо.

— Къде е асистентът?

— Мие се.

Сякаш имаше някакво парти. Тео си помисли, че в стаята край него има поне двайсет или трийсет човека. Защо бе толкова студено, по дяволите? И кой издаваше тези тракащи звуци? Беше жаден. Имаше чувството, че устата му е пълна с памук. Май трябваше да си потърси нещо за пиене. Да, точно това щеше да направи.

— Къде е доктор Купър?

— Сигурно вече е припаднал върху десерта.

Синеоката отговори на този въпрос. Тео хареса много гласа й. Беше толкова секси.

— Значи видя Купър на партито?

— Аха — отвърна синеоката. — Тази вечер не е на повикване. Зарадвах се, че си прекарва много добре. Сигурно и Мери-Ан си прекарва добре.

— Хей — Тео изрече с мъка думата.

Все пак бе привлякъл вниманието й, защото, когато отвори очи, видя, че тя се е надвесила над него и закрива ярката светлина от тавана.

— Време е да заспивате, господин Бюканън.

— Той се противи.

— Какво… — започна Тео.

— Да?

— Какво искате от мен?

Мъжът зад него му отговори.

— Май иска апендикса ви, господин Бюканън.

Това му се стори приемливо. Винаги бе готов да изпълни желанията на една красива жена.

— Добре — прошепна той. — В портфейла ми е.

— Готови сме.

— Време е — каза мъжът.

— Какво искате да слушате тази вечер, доктор Ренърд?

— Има ли нужда от питане, Ани?

В стаята отекна стенание. После щракване. Тео чу как столът зад него изскърцва, после някакъв непознат глас му каза да диша дълбоко. Тео най-после разбра кой е мъжът зад него. Дяволите да го вземат, ако не беше Уили Нелсън, който му пееше нещо за сини очи, които плачат в дъжда.

Страхотно парти беше, няма що.