Джули Гарууд
От милост (38)

ТРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Филип Бенчли не изглеждаше щастлив. Адвокатът тъкмо бе стигнал до деветата дупка на голф игрището в престижния кънтри клуб на Ню Орлиънс, когато го извикаха в сградата на клуба да се срещне с някакъв прокурор от Министерство на правосъдието.

Раздразнен, но учтив той съобщи още като влезе в съблекалнята:

— Приятелите ме чакат — и седна на пейката, за да завърже черно-белите си обувки за голф. — Ще съм ви благодарен, ако бъдете кратък.

Тео се представи. В секундата, когато Бенчли чу, че Тео иска да обсъди нещо свързано с Джон Ръсел, маниерите му се промениха и той направо се усмихна.

— Разследвате Джон Ръсел? О, ще се радвам, ако пипнете този негодник. Арогантността на този човек е невероятна. Когато Катрин Ръсел ми се обади и ме помоли да променя завещанието й, аз искрено я приветствах за решението. Изобщо не трябваше да се омъжва за този човек. Изобщо — повтори той. — Кажете сега с какво мога да ви помогна.

— Казали сте на агента от ФБР Ноа Клейборн, че сте изпратили на доктор Мишел Ренърд едно писмо от Катрин. Така ли е?

Бенчли кимна.

— Точно така, но както обясних и на него, ако искате да знаете какво е имало вътре, ще трябва да питате доктор Ренърд. Катрин ми даде един запечатан плик и ме помоли да не го отварям.

— Пликът бе взет от Мишел, преди да успее го види — каза Тео. — Катрин не ви ли намекна какво има вътре? Нещо подобно на извлечение от банкови сметки или одит, най-общо казано? — попита Тео.

— Не, но ще ви кажа следното. Каквото и да е това, трябва да е изключително опасно, защото тя ме увери, че щом Джон разбере за него, няма да посмее да оспори завещанието й. Беше съвсем сигурна в това.

— Той е подписал предбрачно споразумение?

— Да. Но Джон е адвокат и е много умен. Той не би позволил толкова много пари да се изплъзнат от ръцете му. Би оспорил завещанието в съда.

— Как стана така, че изчакахте шест седмици след смъртта на Катрин, преди да прочетете завещанието й?

— Явно сте направили някои проучвания. Такива бяха нарежданията на Катрин. — Той се усмихна и добави: — Тя беше малко отмъстителна и ми каза да изчакам, докато Джон натрупа дългове. Той живееше разточително, не умееше да бъде дискретен и използваше нейните пари, за да купува подаръци на любовниците си. Когато Катрин разбра за изневярата му, ме повика и каза, че иска да промени завещанието си.

— Вие бяхте ли на погребението?

— Ходих на службата. Но не бях на гробищата.

— Мишел каза, че имало много малко хора. Познавахте ли някои от тях?

— Познавах икономката, Роза Винчети. Срещах я, когато ходех у Катрин да обсъждаме промените в завещанието.

— А колегите и приятелите на Джон?

— Имаше няколко мъже и жени от банката, в която работи. Говорих с един от тях, той ме запозна с останалите, но не помня имената им.

— А приятели на Джон?

— Чакайте да помисля. Помня, че имаше една жена, която стоеше в дъното на църквата. Представи се като дизайнерката, която Катрин наела да преобзаведе къщата. Но също така направила проекта за офиса на Джон. Като си тръгвах от църквата, тази жена ме настигна и ми даде визитната си картичка. Това ми се стори крайно неприлично и изхвърлих визитката веднага щом се прибрах в офиса си. Единственият човек, когото помня, че видях на погребението, беше Камерън Линч. Той е близък приятел на Джон.

— Разкажете ми за него.

— Той е борсов брокер. Жъне големи успехи — подчерта адвокатът. — Бях чувал за него, но се запознахме официално в деня на погребението. Помня, че си помислих, че може би е алкохолик. Беше доста грубо да си го мисля, но той миришеше на алкохол и очите му бяха кръвясали. Бях сигурен, че има тежък махмурлук. Освен това целият му вид — сивкава кожа, червен нос, подпухнали очи — подсказваше, че прекалява с пиенето от доста време. Камерън не се отделяше от Джон, дори седна до него по време на службата, сякаш е член на семейството.

— Говорихте ли с Джон на погребението?

— Шегувате ли се? Той се правеше, че не ме забелязва, и трябва да отбележа, че това ми се стори доста смешно. Той ме мрази, а това ме кара да се чувствам изключително щастлив.

Тео почти свърши. Зададе още няколко въпроса, после благодари на Бенчли за помощта и си тръгна. Адвокатът с готовност се обади на секретарката си, за да даде на Тео необходимите адреси.

Тео трябваше да се отбие още поне на две места, преди да тръгне обратно за Боуън.

Първо трябваше да се увери, че именно Камерън Линч е мъжът, когото Мишел бе видяла предната нощ. Той отиде до брокерската фирма и влезе във фоайето. Вече беше измислил каква лъжа да каже на секретарката, за да се сдобие със снимка на Камерън. Не му се наложи да лъже. Веднага щом влезе през вратата, забеляза цветната снимка на стената. Тео се закова на място. Беше групова снимка на всички брокери във фирмата. Камерън беше в средата. Тео погледна към секретарката на рецепцията. Тя говореше по телефона и му се усмихваше. Тео също й се усмихна. После откачи снимката от стената, обърна се и излезе.

Трябваше му малко помощ, преди да направи следващата си визита. Обади се на капитан Уелс, полицая, с когото се бе запознал на церемонията по случай награждаването си и го помоли за помощ. После отиде с колата си до апартамента на Камерън Линч, който се намираше в един западнал квартал близо до модернизирания наскоро индустриален район. Паркира колата по-надолу в улицата и остана да чака двамата детективи, които капитанът трябваше да изпрати.

Петнайсет минути по-късно двама мъже спряха точно зад него. Детектив Андърууд, по-старшият от двамата, се ръкува с Тео.

— Капитанът ни каза, че вие сте човекът, който прати зад решетките Графа. За нас е чест да се запознаем.

Детектив Башъм също пристъпи напред.

— Чух речта ви на банкета.

Тео извади откраднатата снимка. Той я подаде на Андърууд и каза:

— Това е човекът, когото търся.

— Капитанът каза, че ще арестуваме Линч за опит за убийство и че имате свидетел — каза Башъм.

— Аз съм единият свидетел. Линч се опита да убие една моя приятелка и мен.

— Проверихме квартала, колата му не е тук — каза Андърууд.

— Как искате да действаме? — попита Башъм. — Капитанът каза, че имате специални инструкции.

— Приемете, че е въоръжен и опасен — каза Тео. — Като го закопчеете с белезниците, му прочетете правата и го откарайте в участъка, но не го регистрирайте веднага. Искам да го заключите в някоя стая за разпити, за да мога да говоря с него. Не искам името му да се появява в бюлетина, поне не веднага.

— Ще поставим дома му под наблюдение. Искате ли да чакате с нас?

— Не, трябва да отида на още едно място, но веднага щом го заловите, ми се обадете на мобилния телефон или в бар „Лебедът“ в Боуън. Надявам се, че няма да се наложи да чакате дълго. Мисля, че в момента пътува насам.

Струваше му се логично. Линч не би останал в Боуън, след като е бил разпознат, а от друга страна не можеше да знае, че Тео е проумял връзката между събитията. Тео написа номера си и подаде листа на детективите, после подчерта, че иска да му се обадят незабавно, щом арестуват Линч, независимо от часа.

— Да, сър, ще се обадим — обеща Башъм.

— Чакайте малко — каза Тео, когато двамата тръгнаха към колата си. Извади тефтера си, прелисти го, докато намери това, което търсеше и ги попита дали могат да го упътят как да стигне до адреса, който бе записан в тефтера.

Андърууд му каза кой е най-краткият път и после отбеляза:

— Това е опасен квартал. Внимавайте.

Тео пое през центъра на Ню Орлиънс, като бавно си пробиваше път по тесните улици. Беше сигурен, че се е загубил, но неочаквано зави и видя улицата, която търсеше. След две пресечки намери и търсения номер. Паркира колата, после извади телефона си и се обади на Ноа.

— Откри ли нещо? — попита Ноа.

Тео му каза за Камерън Линч.

— Помоли Бен Нелсън да потърси син форд „Таурус–92“. — Той му даде номера на колата и му поръча да предупреди Бен да бъде крайно предпазлив, ако намери колата.

— Мислиш ли, че ще се справи? — попита Ноа.

— Да. Той си знае работата. Просто му обясни, че Линч е един от нападателите. Искам да прибере това копеле и да го изолира, докато не дойда да го разпитам.

— Съмнявам се Линч да е още в Боуън. Трябва да се е сетил, че можеш да го идентифицираш.

— И аз не вярвам да е още там — каза Тео. — Надявам се да е тръгнал към дома си. Какво прави Мишел?

— Тя е странна жена — отговори Ноа. — Заспа, както си седеше на масата.

— Имаше тежка нощ.

— Ти също — изтъкна Ноа. — Както и да е, тя се кани да тръгва за „Лебедът“ с Джейк и мен, и онази драка, дето й се пада брат. Детектив Харис обади ли ти се?

— Не, не е, а вече оставих три съобщения. Първите две бяха що-годе учтиви. Третото — не.

— Докато бях в Ню Орлиънс сутринта, ходих до нейния участък, както ме помоли — каза Ноа. — Говорих с шефа й.

— Получи ли копие от досието на Мънк?

— Не. Шефът й ми каза, че тя се занимава с разследването и е някъде навън. Не уточни къде по-конкретно може да е. Ясно ми показа, че не иска да се меся. Дванайсетте часа свършват скоро. Ти кога се връщаш в Боуън?

— Имам да се отбия на още едно място и после тръгвам.

— Трябва да вървя — каза Ноа. — Мишел ме вика.

Тео взе тефтера и очилата си и се взря в малката къща пред себе си. Миниатюрното дворче бе изключително грижливо поддържано. От двете страни на пътеката към входа имаше цветя. Къщата се нуждаеше от боядисване и дървото край прозорците бе започнало да гние. Термити, помисли си Тео, докато вървеше към вратата, фактът, че дворът бе добре поддържан, а къщата не, подсказваше, че домакинята се грижеше за това, което бе в кръга на възможностите й.

Той натисна звънеца и зачака. С ъгълчето на окото си забеляза, че пердето на предния прозорец помръдна. Отново натисна звънеца.

Женски глас извика през вратата.

— Какво искате?

— Търся Роза Винчети.

— От полицията ли сте? — попита жената.

— Не. Приятел съм на Джейк Ренърд.

Жената открехна вратата, без да сваля веригата.

— Аз съм Роза. Какво искате?

Очевидно бе много изплашена. Тео съжали, че не си е направил труда да се избръсне.

— Джейк Ренърд ми каза, че често си говорел с вас по телефона, когато се обаждал на Катрин.

— Да. Господин Ренърд обичаше Катрин.

Тео не виждаше лицето на жената. Тя се криеше зад вратата. Зад нея примигваше някаква светлина. Тео помисли, че може да е от свещ.

— Не сте от полицията, така ли? — попита тя отново.

— Не, адвокат съм — обясни той.

Роза затвори вратата, свали веригата и отвори отново. Пристъпи назад, за да направи място на Тео да влезе. Тео остана на верандата. Притесни се, че тя ще се изплаши, като види пистолета му, затова набързо й обясни защо е въоръжен. После отново я увери, че не е полицай и че не е дошъл при нея, за да й причинява неприятности.

Роза го изненада. Тя беше много по-млада, отколкото очакваше, някъде към петдесетгодишна и висока почти колкото него. Тъмната й коса бе прошарена. Дебелите вежди подчертаваха тъмните й очи, в които имаше сълзи. Тя отново го покани да влезе.

— Казвам се Тео Бюканън — представи се той, като влезе в дневната.

Тя вече кимаше.

— Знам кой сте. Молих се на бог и той ви изпрати.

Тео не знаеше какво да каже на това, така че просто кимна.

— Моля, седнете — каза тя и посочи сивото канапе — и ми кажете защо сте дошъл.

Тео я изчака да седне срещу него. Помежду им имаше овална стъклена маса. Тео се наведе напред, опря лакти на коленете си и разказа на Роза как се бе запознал с Мишел Ренърд. Опитваше се да я предразположи и да й помогне да разбере неговата връзка със семейство Ренърд. Роза слушаше внимателно.

Тя очевидно бе дълбоко религиозна жена. Доказателства за вярата й красяха всяка повърхност в дома й. На стената зад нея имаше дълга тясна маса с дантелена покривка, която бе превърната в олтар. В единия й край горяха две свещи, а в другия имаше икона на Богородица. На рамката на иконата бе закачена черна молитвена броеница.

Тео обясни какво се беше случило предната нощ и как бяха нападнати двамата с Мишел.

— Катрин е изпратила на Мишел един пакет — каза той.

Тя кимна.

— Да, знам.

Той не издаде вълнението си. Не беше сгрешил в предположението си.

— Смятам, че мъжете, които нападнаха Мишел и мен, са искали да вземат този пакет — каза той. — Не успяха. Пакетът вече е в полицията.

Роза се напрегна.

— Успяхте ли да прочетете документите? — попита тя.

— Не още. Но съм сигурен, че Джон Ръсел стои зад всичко това и искам да го пипна. За тази цел ми е нужна помощта ви.

— Той е зъл човек — прошепна Роза. — Ще отиде в ада, когато умре. Той я уби, знаете ли?

Каза го почти небрежно, сякаш тази поразителна новина бе присъствала във вестниците седмици наред.

— Той е убил Катрин?

— Да. Нямам доказателство — добави бързо. — Но в сърцето си съм сигурна, че той я е убил. Хората от „Бърза помощ“, които дойдоха в къщата… един от тях ми каза, че Катрин се е задавила с карамел и се е задушила. — Тя поклати глава. — Тогава разбрах истината.

— Как разбрахте?

— Тя не ядеше карамел. Един мост й се клатеше и тя постоянно се тревожеше, че може да се счупи. Не искаше да излезе от къщата, за да отиде на зъболекар, така че внимаваше много за зъбите си. Господин Ръсел й носеше кутия шоколадови бонбони всяка вечер, а после излизаше със своите уличници, но Катрин ядеше само меките бонбони. Изобщо не докосваше тези с карамел. — Тя се прекръсти и събра длани като за молитва. — Трябва да намерите доказателство и да арестувате Джон Ръсел. Грехота е такъв зъл човек да остане ненаказан. Трябва да направите това за Катрин и за мен.

Тео кимна.

— Ще опитам — обеща той. — Катрин е разбрала за изневерите на Джон, нали? Това е била причината да му остави само сто долара в завещанието си.

— Да, чу го, като говореше по телефона. Наричаше я с ужасни имена, когато разговаряше с любовницата си. Катрин плака дни наред. А после една вечер го чу да говори с някакъв мъж за влог, който направил извън страната. Чу го да казва на мъжа да не се тревожи, че никой нямало да разбере, защото всичко било записано единствено в домашния му компютър.

Тео започна да си води бележки и Роза му разказа за наученото от Катрин.

— Но как е проникнала във файловете му? Как е отгатнала паролата му?

— Джон й я даде — каза Роза. — Разбира се, той не подозираше нищо. Тя подслушваше телефонните му разговори. Един ден, след като той отиде на работа, аз изпратих прислужницата на пазар и помогнах на Катрин да слезе в библиотеката. Тя въведе паролата, но не успя да влезе. Пробва още няколко пъти и накрая успя. Катрин беше умна жена. Така получи достъп до секретните файлове.

— Каза ли ви какво има в тях?

— Каза, че съпругът й участвал в незаконни финансови машинации.

Тео потърка челюстта си.

— Защо не е предотвратила смъртта си? Защо адвокатът е трябвало да изчака шест седмици от смъртта, за да изпрати копия от файловете? Защо не е направила така, че да арестуват Джон още докато е била жива?

— Вие не разбирате.

— Помогнете ми да разбера.

— Катрин имаше много хубави качества, но наред с това беше много властна жена. Искаше всичко да става така, както тя каже, най-много от всичко искаше съпругът й да спазва брачната клетва. — Тя поклати глава и добави. — Не искаше да се разделят, освен това не би допуснала след нейната смърт друга жена да го има. Смяташе да използва документите, които беше дала на господин Бенчли, за да го накара…

— … да падне в капана? — попита Тео.

— Да.

— Вие познавате ли някой от приятелите на Джон?

Тя поклати глава.

— Той не канеше никого в къщата. Мисля, че нарочно държеше Катрин изолирана. Той се срамуваше от нея. Дори и след като тя остана на легло и не излизаше от стаята си, той пак не канеше приятели вкъщи.

Тео затвори тефтера си.

— Може ли да ви задам един личен въпрос?

— Какъв?

— Защо се страхувате толкова много от полицията?

Тя сведе поглед.

— Синът ми се забърка в неприятности миналата година. Полицаите… дойдоха вкъщи посред нощ и го измъкнаха от леглото. Арестуваха го и аз много се изплаших за него. Катрин се обади на адвоката си и той й даде името на един друг адвокат, който можел да помогне на момчето ми.

— Специалист по криминални дела?

— Май да. Синът ми сега е под гаранция, но всяка вечер, когато не си дойде, си мисля, че пак са го прибрали. Той попадна на лоши хора и всяка нощ се моля на бог да се грижи за него. Той е добро момче — прошепна тя. — Но се води по чужд акъл и прави каквото му кажат лошите.

— В какви неприятности се беше забъркал?

— Наркотици — каза тя и пак се прекръсти. — Вземаше пари от хората и им даваше наркотици. Вече не го прави — добави бързо. — Обеща ми и спря.

Тео кимна.

— Разбирам. Не искам да усложнявам нещата за вас, но се нуждая от едно нещо, Роза… и то е при вас, нали?