Джули Гарууд
От милост (36)

ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Джейк прие новината много по-спокойно от Джон-Пол. Братът на Мишел искаше веднага да скочи в пикапа, да открие копелето и да му пръсне черепа. Не беше в настроение да слуша доводите на разума и изобщо не му пукаше за закона.

— Ако знаеш, че той стои зад това, трябва да го пречукаме, преди да се е опитал отново да я убие — настояваше той.

Тео не се впечатли от яростта на Джон-Пол.

— Още не мога да го докажа. Всички доказателства са косвени — обясни той. — Точно затова трябва да отида до Ню Орлиънс.

Джон-Пол изглеждаше така, сякаш се кани да удари Тео. Мишел застана между двамата мъже и се опита да успокои брат си.

На вратата се позвъни и това прекъсна спора. Джейк посрещна Ноа, а в това време Тео каза:

— Нямаме право на грешки.

— Какво, по дяволите, значи това?

— Значи, че не може да стреляш по никого.

Тео се обърна към Мишел.

— Обещай ми, че няма да излизаш от „Лебедът“, докато не се върна. Никакви ако и но. Не искам да се тревожа за теб…

— Добре — каза тя. Потупа го по гърдите и пристъпи към него. — Ти също се пази.

— Ако има някакъв проблем, ще правите каквото каже Ноа. Джон-Пол, ти пази баща си. Ясно?

Брат й престана да спори и кимна рязко. Ноа стоеше до входната врата и говореше с Джейк. Агентът от ФБР не си беше направил труда да се обръсне и изглеждаше доста мърляв в износените си дънки и избеляла синя риза. Мишел отиде да го поздрави. Тя разбираше интереса на Мери-Ан. Този човек имаше някакво фатално излъчване, което караше жените да искат да избягат от него и да опитват да го променят в същото време.

Сините му очи я пронизаха, когато той каза:

— Чух, че си имала тежка нощ. Бягала си под дъжд от куршуми.

Тя не устоя.

— Чух, че и ти си имал тежка нощ.

— О, да, така беше. Приятелката ти праща много поздрави — каза той ухилен. — Обаче сутринта определено не се забавлявах. Когато е в отпуск, човек се надява поне да се наспи сутрин, нали? Къде е Тео?

— На верандата с Джон-Пол. Мини през кухнята — упъти го тя.

Ноа бе тръгнал натам, но спря, когато тя каза:

— Ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се. Каква?

— Не се карай с брат ми.

Ноа се засмя.

— Аз се разбирам с всички.

— Да се обзаложим ли?

Мишел съжали, че не заложи пари, защото със сигурност щеше да спечели. След по-малко от три минути започнаха виковете. Брат й крещеше през повечето време, но и Ноа не се даваше.

Тео влезе в кухнята с ключовете от колата на Ноа. Мишел примигна, защото чу брат си да нарича Ноа с най-различни обидни имена.

Тео също ги чу. Ухили се и каза:

— Знаех си, че ще се харесат.

Тя се ококори.

— На това ли му викаш харесване?

— Нали не се чуват изстрели? Явно Ноа хареса брат ти.

После чу брат си да заплашва Ноа. Заканите му бяха не само цветисти, но и изобретателни. След това Ноа заплаши Джон-Пол на свой ред, но също тъй цветисто и находчиво. Заплахата в общи линии се свеждаше до това, че Джон-Пол никога няма да има свои деца.

— О, ясно е, че го харесва много.

— Тези двамата имат много общо помежду си. Какво направих с очилата си?

— На масата са. Какво общо имат по-точно?

— И двамата са подли като змии — каза той, докато прибираше очилата си.

— Ноа не е подъл. Той се усмихва постоянно.

— Така е — кимна Тео. — И това го прави още по-опасен. Разбираш какво ти е дошло до главата чак като стане твърде късно. Някои от историите, които съм чувал за него от брат си, са направо смразяващи. Точно затова искам Ноа да те пази.

Той преметна ръка през рамото й и я поведе към предната врата.

— Не си ми казал защо трябва да ходиш в Ню Орлиънс.

— Искам да проверя някои неща — каза той, което всъщност не беше отговор на въпроса й.

Той се наведе и я целуна. Беше съвсем мимолетно докосване на устните им и напълно незадоволително по нейна преценка. Той явно си помисли същото, защото, след като я пусна и отвори вратата, я дръпна безцеремонно в прегръдката си и я целуна отново. Този път целувката бе съвсем различна.

Усмихнат, затвори вратата след себе си. Мишел остана до прозореца и го изпрати с поглед. Тео беше поръчал на Джон-Пол да наглежда баща й, а на Ноа да пази нея. Но кой щеше да пази Тео? Тя поклати глава. „Не се тревожи“, каза си. Детектив Харис щеше да арестува нападателите всеки момент.

Какво друго можеше да се случи?