Джули Гарууд
От милост (33)

ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Докато Мишел стоеше край колата и говореше с Бен, Тео влезе в къщата. Събу обувките си пред вратата, за да не внася вътре кал, изтича на горния етаж, свали дрехите си и си взе един бърз душ. С облекчение установи, че няма кърлежи или пиявици. Върна се навън десет минути по-късно с мобилния си телефон и този на Мишел и с нейното зарядно.

— Готова ли си да тръгваме? — попита той Мишел.

— Джон-Пол оправи колата ти — каза му тя, докато се качваше.

— Къде е брат ти?

Тя кимна към страничната алея. Джон-Пол бързаше към пикапа, който бе оставил на пътя.

Тео го настигна и му подаде телефона и зарядното на Мишел.

— Не ми трябва това. — Джон-Пол изгледа телефона с отвращение.

— Трябва да имам връзка с теб. Вземи го.

— Няма да…

Тео не бе в настроение да спори.

— Какво трябва да правим ние с Мишел, ако ни потрябваш? Да кажем някоя молитва?

Джон-Пол отстъпи. Грабна телефона и зарядното и се отправи към пикапа. Чу сестра си, която му извика:

— Грижи се за татко, Джон-Пол. Внимавай да не му се случи нещо. И ти се пази. Не си неуязвим.

Тео се качи в колата и тъкмо затвори вратата, когато Бен извика и дотича.

— Мисля, че извадихме късмет — каза Бен.

— Какво става?

— Току-що се обади диспечерът. Някакъв детектив от Ню Орлиънс иска да говори с мен. Било спешно.

— Разбра ли какво иска този детектив? Няма начин в Ню Орлиънс да са научили за станалото снощи. Не са имали време.

— Веднага ще се върна в участъка да разбера, но имам чувството, че това… — той посочи къщата на Мишел — … и обаждането от Ню Орлиънс са свързани. Може би знае нещо, което ще ни помогне.

— Обади ми се в болницата веднага щом научиш нещо — каза Тео.

Бързо стигнаха до болницата. Мишел го приведе през един страничен коридор до спешното. Не беше се поглеждала в огледало и чак когато видя как я зяпат всички от персонала, разбра, че е трябвало да се измие.

Предположи, че сигурно мирише ужасно. Мегън, младата сестра от спешното, възкликна изненадано:

— Изглеждате така, сякаш сте паднали в боклукчийски камион — каза тя. — Какво, за бога, ви се е случило?

— Паднах в боклукчийски камион.

Друга сестра, на име Франсис, се подаде от стаята на сестрите. И тя бе млада, но си бе спечелила прякора Бабето, защото се държеше като деветдесетгодишна. Мишел й поръча да приготви поднос с инструменти за сутура^[1].

Франсис бързо се отправи да приготви необходимото. Гумените й подметки свистяха при всяка нейна крачка.

— Стой тук, Тео — каза Мишел. — Аз ще отида в съблекалнята на лекарите, за да си взема един душ.

— Ще дойда с теб. Там нали е спокойно?

— Да.

— Добре. Трябва да се обадя на Ноа.

Мегън ги изгледа ококорена и зяпнала, като минаха покрай нея. Мишел забеляза, че вниманието й вече е насочено към Тео.

Мишел го отведе в просторната съблекалня. Покрай едната стена се редяха гардеробчета, а до срещуположната бяха оформили кът за почивка с канапе и ниска масичка, две кресла и едно бюро. Точно до вратата имаше тясна маса с кафе-машина и пластмасови чашки. В ъгъла имаше хладилник.

Тесен коридор водеше към две врати. Докато Мишел си вадеше чисти дрехи от гардеробчето, Тео отвори вратите да провери какво има зад тях. И двете се оказаха модерно обзаведени бани.

— Хубаво местенце — отбеляза той, докато се разминаваше с Мишел, която влезе в едната баня. Извади си бутилка вода от хладилника, седна на бюрото и набра номера на мобилния телефон на Ноа. След секунда чу гласа на Ноа на запис със стандартната покана да остави съобщение. Тео бе почти сигурен къде се намира Ноа, но трябваше да изчака Мишел да излезе от банята, за да му даде номера.

После избра централата на болницата и поиска да изпрати съобщение на пейджъра на Елена Милър. Чу някакво шумолене на листи и телефонистката му каза, че Елена в момента не е дежурна. Въпреки че отказа да му даде домашния телефон на Елена, все пак се съгласи да го свърже с нея. Елена вдигна на второто позвъняване. След като й се представи, Тео я помоли да опише куриера, който бе дошъл за пакета в сряда, и попита какво точно бе казал.

Елена нямаше търпение да разкаже на Тео за онзи грубиян.

— Имаше наглостта да ми се развика — каза тя.

Тео си водеше записки на листа, който намери на бюрото и й зададе няколко въпроса. След като затвори, той провери номера на „Спийди Месинджър“ в Ню Орлиънс в телефонния указател, който намери в най-долното чекмедже на бюрото и им се обади. Говори с трима човека, преди да стигне до началника. Той звучеше уморено и не искаше да сътрудничи, докато Тео не го заплаши, че ще се наложи да използва полиция, за да получи необходимата информация. Изведнъж началникът заяви, че ще помогне с удоволствие. Обясни, че всички пратки са описани в компютъра им. Въведе името Мишел Ренърд и каза на Тео кога, и къде е била доставена пратката.

— Искам да знам откъде е изпратена.

— „Бенчли, Тарънс и Полсън“ — обясни началникът. — Пакетът е получен в болницата в Сейнт Клеър в пет и петнайсет. Да ви изпратя ли копие от транспортния документ?

— Няма да е необходимо — каза Тео.

След душа Мишел се почувства значително по-добре. Знаеше, че изглежда ужасно, но вече се чувстваше добре и другото не я интересуваше. Облече се, среса косата си, като примижаваше болезнено при допира на гребена до ударените места на главата й. Отправи се към Тео, довършвайки тоалета си в движение. Той се обърна.

— Говори ли с Ноа? — попита го.

— Не още. Но говорих с началника на „Спийди“. Познай какво научих?

— Че там не работят нито Франк, нито Еди, нали? Боже, чувствам се като идиотка.

— Наистина, там не работят Франк или Еди, но защо се чувстваш като идиотка? Нямала си никаква причина да се усъмниш в разказа му.

— Тео, казвам ти, виждала съм този мъж и преди. Мислех, че съм попадала на него в болницата, но очевидно не е така. Тогава къде може да съм го виждала?

— Ще се сетиш — каза й той. — Опитай да не се напрягаш и докато си мислиш за нещо друго, ще си спомниш най-неочаквано. Знаеш ли още какво ми каза началникът?

Мишел отиде до канапето, седна и се наведе да завърже връзките на обувките си.

— Кажи ми.

— Пакетът е бил изпратен от „Бенчли, Тарънс и Полсън“.

— И е бил адресиран до мен?

— Да. Обадих се във фирмата, но отказаха да ми дадат информация по телефона. Така че изпратих Ноа на място. А, говорих и с Елена Милър. Тя ми изнесе цяла тирада.

Мишел кимна.

— Елена винаги има готова тирада. Какво каза?

— Че куриерът се държал враждебно.

— Това вече ни е известно.

— Когато не успяла да намери пакета, за да му го даде, той започнал да й крещи. Освен това я заплашил. Била толкова ядосана, че се канела да се обади в куриерската служба и да се оплаче от служителя им, но била много заета и после забравила.

Мишел стана и се приближи до бюрото. Забеляза начина, по който той я гледаше, и попита:

— Какво има?

— Чак сега забелязах колко изморена изглеждаш.

— Добре съм.

— Тревожа се за теб. Изглеждаш така, сякаш всеки момент ще припаднеш.

— Добре съм — настоя тя.

Не изглеждаше добре. Тенът й беше блед и тя бе напрегната. Трябваше й още малко време да се успокои, помисли си той. Пренапрежението щеше да я изтощи и тя щеше да рухне.

— Ела тук.

— Тео, можем да тръгваме. Трябва да зашия ръката ти и да намерим онзи пакет.

— Шевовете и пакетът могат да почакат още няколко минути. Поеми си дълбоко дъх и опитай да се успокоиш. Искаш ли нещо за пиене? Кола или нещо друго?

— Не, благодаря.

— Ела тук.

— Тук съм.

— По-близо.

Тя пристъпи една крачка напред.

— Тео…

— По-близо.

Този мъж бе неустоим. Мишел знаеше, че не трябва да му позволи да я разсейва. И двамата имаха прекалено много работа. Скръсти ръце на гърдите си и се намръщи.

— Сега нямаме време да се забавляваме.

Той я придърпа в скута си.

— Защо мислиш, че искам да се забавляваме? Ръката му се намести на врата й и той бавно я притегли до себе си.

— Не знам… просто имам чувството, че може би искаш да ме целунеш — каза тя, като постави ръце на раменете му.

— Изобщо не ми е хрумвала подобна мисъл. Не можем да се бавим сега, скъпа. Имаме прекалено много работа.

Той хапеше нежно врата й. Мишел затвори очи и наклони глава настрани, за да може да целуне ухото й.

— Значи съм изтълкувала погрешно сигналите — прошепна тя.

— Сигурно — съгласи се той точно преди устните му да уловят нейните в дълга изгаряща целувка, която я остави разтреперана, в мълчаливо очакване за още.

Тео смяташе да я целуне съвсем набързо, но щом устните му докоснаха нейните, той просто не можа да устои. Знаеше, че трябва да спре, преди нещата да са излезли извън контрол, но продължи да я целува, докато тя не се отдръпна.

— Не може така — каза тя задъхана и замаяна. — Просто не може. — Тя опря челото си в неговото. — Трябва да спрем, Тео.

— Да, добре — каза той дрезгаво, докато се опитваше да нормализира пулса си.

Целуна я по челото, после по носа.

— Това е болница, за бога.

Тя го целуна по устата, после внезапно се дръпна и прошепна:

— Аз работя тук. Не би трябвало да кръжа постоянно и да целувам пациентите.

И го целуна отново. Тео усети, как започва да губи контрол. Рязко се дръпна и я вдигна да стане.

Тя се облегна на бюрото и краката й поддадоха. Боже, как само я целуваше, толкова й харесваше да усеща вкуса му! Обезсърчена осъзна, че всичко в него й харесваше. Спокойното му държане, което сякаш казваше „аз ще се погрижа за всичко“, самочувствието му. Чувстваше се толкова добре в кожата си, толкова сигурен в себе си. Когато се страхуваше, не криеше страха си, както правеше брат й. Беше толкова сигурен в себе си, че не се интересуваше какво си мислят другите за него.

Мишел се възхищаваше най-много на това.

Пое си дълбоко дъх и се отправи към спешното. Бутна летящата врата с длан и влезе в коридора. Тео вървеше по петите й.

— Имаш много секси походка — каза й той.

— Не прочете ли табелата?

— Каква табела?

— Забранено е флиртуването с персонала.

Той се предаде.

— Добре. Да започнем търсенето на пакета от спешното — каза той съвсем делово. — Като влизахме, забелязах, че там е сравнително спокойно, така че сега е най-подходящият момент. Ще накарам някой от персонала да ни помогне.

— Първо ще ти направя шевовете.

— Не, Мишел, искам…

Тя се обърна към него:

— Тео, тук командвам аз. Ще трябва да се примириш.

Душът я беше съживил, но тя знаеше, че приливът на енергия няма да трае дълго и продължителното будуване щеше да започне да й влияе. По тази причина искаше първо да свърши по-важното. Тео бе на първо място в списъка със задачите й, независимо от неговото мнение.

Освен това отново се чувстваше спокойна и сигурна в себе си. В болницата беше в безопасност и знаеше, че тук не се налагаше да бъдат нащрек. Никой нямаше да стреля по тях. Имаше достатъчно охрана. Мишел реши, че не е лоша идея двамата да останат да спят в болницата и се канеше да го, предложи, когато Тео привлече вниманието й.

— Почакай — настоя той. — С кого трябва да говоря, за да накарам хората от персонала да започнат да търсят пакета?

— Тези хора си имат работа.

— Това е по-важно.

— Можеш да се обадиш на администратора. Той обикновено е тук в осем, а вече е почти толкова. Макар че едва ли ще ти помогне. Мрази всичко, което смущава реда в болницата.

— Лошо — каза Тео. — Ще трябва да ни сътрудничи. Ама ти направо тичаш. По-бавно — настоя той отново.

— Ти се влачиш. Страхуваш се от няколко шева? — Предположението я накара да се усмихне. — Страх те е, че ще те заболи ли?

— Не, просто не си падам по игли.

— Нито пък аз. Припадам всеки път, като видя игла.

— Не е смешно, Мишел.

Тя явно бе на друго мнение, защото се разсмя, Франсис, вечно намръщената сестра, стоеше пред една от стаите за прегледи. Дръпна завесата.

— Всичко е готово, доктор Майк

Мишел потупа кушетката, а сестрата повдигна горната половина, за да може Тео да се облегне. Той седна и насочи цялото си внимание към Мишел, която си слагаше стерилни ръкавици. Сестрата го разсея, като се появи с една ножица, готова да среже тениската му. Той се пресегна и издърпа ръкава си до рамото. Докато тя мажеше мястото около раната с някакъв силно миришещ дезинфектант, той взе мобилния си телефон и започна да набира.

— Не можете да използвате мобилен телефон в болницата — каза му Франсис и опита да грабне телефона от ръката му.

Той понечи да й каже да си гледа работата, но се овладя, изключи телефона и го постави на масата до себе си.

— Дайте ми телефон, от който мога да се обадя.

Явно бе прозвучал войнствено. Макар и да изглеждаше невъзможно, Франсис се намръщи още повече.

— Голям е досадник, нали, доктор Майк?

Мишел правеше нещо в ъгъла на стаята с гръб към Тео, но той бе сигурен, че тя се усмихва. Долови смеха в гласа й, когато тя каза:

— Просто има нужда от сън.

— Имам нужда от телефон.

Франсис довърши почистването на раната и излезе. Тео предположи, че е отишла да му намери телефон. В този момент Мишел се приближи към него, като държеше едната си ръка зад гърба. Той забеляза, че го третира като малко дете и крие иглата от него, и каза раздразнен:

— Действай по-бързо. Чака ни работа.

Не направи никаква гримаса, когато тя му инжектира упойката.

— Трябва след минута мястото да изтръпне. Искаш ли да легнеш?

— Ще стане ли по-лесно и бързо, ако съм легнал?

— Не.

— Тогава съм добре и така. Хайде, започвай.

Франсис се върна с папка и някакви формуляри.

Очевидно бе чула Тео да казва на Мишел да започва.

— Млади човече, не трябва да карате лекарката да бърза. Така стават грешки.

Млади човече? По дяволите, той бе по-възрастен от нея.

— Къде е телефонът?

— Отпусни се, Тео — каза Мишел и направи знак на Франсис да премести таблата с инструментите по-близо до нея. — Няма да бързам. — После се усмихна и прошепна. — Един познат ми каза, че ако искам нещо да се направи както трябва…

— Какво?

— Трябва да се действа бавно и спокойно. Само така.

Въпреки раздразнението си, той се усмихна. Прииска му се да я целуне, но знаеше, че сестрата от „Досиетата X“ сигурно ще го събори на пода, ако направи нещо подобно.

— Франсис, омъжена ли си?

— Да. Защо питате?

— Мислех си, че Мишел трябва да те запознае с брат си Джон-Пол. Двамата сте си лика-прилика.

— Доктор Майк, не са попълнени никакви документи за този пациент — каза тя сухо.

— Къде е телефонът? — попита Тео.

— Той ще попълни формулярите, като свърша — успокои я Мишел.

— Но това е нарушение на процедурата.

— Ще броя до пет. Ако нямам телефон в ръката, когато свърша, ще стана от тази маса… — предупреди Тео.

— Франсис, моля те, донеси телефон на Тео.

— Има телефон на стената — посочи сестрата.

— Но той не може да го стигне. — Вече и Мишел бе ядосана.

— Много добре.

Франсис възложи задачата на Мегън, която стоеше облегната на регистратурата и флиртуваше с един от лекарите.

Телефонът бе доста стар модел. Мегън откачи от розетката апарата на стената, включи друг на негово място и подаде слушалката на Тео.

— Трябва да наберете девет, за да получите външна линия.

Мишел вече бе почистила раната и бе готова да започне да я шие.

— Стига си мърдал — каза му тя. — Пак ли ще звъниш на Ноа?

— Искам първо да говоря с администратора и да уредя някой да ни помогне. Ако се наложи, ще претърсим всичко сантиметър по сантиметър, но ще ни трябва още някой. Искам да намерим пакета.

— Аз съм тази, която трябва да търси… а ти и още някой да ми помогнете. Ако накараш всички да търсят, няма да знаем къде са търсили и къде не са. Нека първо аз да огледам спешното и хирургията, преди да извикаме подкрепление.

— Защо само тези две отделения?

— Защото изпращат пощата, ако не си я прибера оттук, в хирургията. Всеки от хирурзите си има отделна кутия, където оставят пощата.

— Точно така — каза Мегън. — Качвам доста писма горе. Ходя в хирургията поне два пъти дневно. Опитвам се да бъда полезна. — После добави: — Горе има един много симпатичен техник. Отдавна се опитвам да го накарам да ме забележи. Ще ви помогна, доктор Майк. В момента нямам работа в спешното, а Франсис ще ме извика по пейджъра, ако има нужда от мен.

— Благодаря, Мегън.

— Няма проблем. С какво да ви помогна?

— Намери един пакет, който е бил доставен от „Спийди Месинджър“.

— О, получаваме доста пратки по куриер.

— Мишел, скъпа, свършваш ли вече? — попита Тео.

— Охо! Той ви нарече скъпа — възкликна Мегън.

— Мегън, правиш ми сянка.

— Извинете, доктор Майк. — Тя отстъпи назад. Погледът й прескачаше от Тео към Мишел и обратно. — Е, каква е работата? — попита тя шепнешком.

— Защо не започнеш да претърсваш бюрата и шкафовете на този етаж, докато Мишел свърши с това? — предложи й Тео.

— Добре, сър.

— Гледай внимателно — добави Мишел, без да вдигне глава.

Веднага щом Мегън дръпна завесата, Мишел прошепна:

— Не трябваше да ми викаш скъпа.

— Подкопавам ти авторитета ли?

— Не, но просто…

— Какво?

— Мег е сладурана, но е голяма клюкарка, представям си какви слухове ще плъзнат още утре. Ще ме изкарат сгодена и бременна.

Той наклони глава.

— Това за бременността… не е лошо като идея.

Тя направи гримаса.

— За бога!

Тео се усмихна.

— Жена, която е способна да не издаде и звук, докато по крака й пълзи змия, не може да се впечатли от няколко клюки. Ти си по-силна, отколкото изглеждаш.

Мишел се съсредоточи върху работата си.

— Още един шев и съм готова. Кога последно са ти правили ваксина против тетанус?

Той усети, че сърцето му прескочи.

— Вчера.

— Значи мразиш и инжекциите, а? Все едно — ще трябва да ти направим.

Той протегна ръка и докосна страната й.

— Ставаш нервна, когато те дразня и се смущаваш от комплиментите. Не знаеш как да се справяш с тях, нали?

— Готово — съобщи тя. — Пак си цял. Не ставай още — добави бързо тя. — Аз свърших, но ти не.

— Какво значи това?

— Превръзка и инжекция.

— Колко шева?

— Шест.

Завесата се отвори точно когато Мишел започна да си сваля ръкавиците. Мегън се показа.

— Доктор Майк, един детектив от Ню Орлиънс иска да говори с вас и приятеля ви.

— Той е пациент — поправи я Мишел и твърде късно осъзна, че не е трябвало да казва нищо. Прозвуча, сякаш се оправдава, което, разбира се, само подхрани живото въображение на Мегън

Мегън дръпна завесата докрай.

— Това е детектив Харис.

Жената бе висока, поразително привлекателна, с приятно заоблено лице и проницателни очи. Когато се приближи, Мишел забеляза бръчиците в ъглите на очите и около устата й. Беше облечена с черен панталон, ниски черни обувки и бледосиня блуза. Тя се отправи към Тео. Докато се ръкуваше с него, Мишел забеляза полицейската й значка и пистолета в кобура на колана й.

Харис очевидно нямаше намерение да си губи времето с предисловия.

— Искам да науча точно какво се е случило снощи. Началникът на полицията Нелсън ме информира за станалото, но искам да чуя вашата версия.

— Къде е Бен? — попита Мишел.

— Върна се в дома ви, за да довърши огледа на местопрестъплението. — Тя хвърли един поглед на Мишел и продължи. — Ще взема всичко, което открият и ще го отнеса в лабораторията ни в Ню Орлиънс.

Тео изучаваше Харис, докато тя говореше с Мишел. Тя бе като хиляди други полицаи, които той познаваше. В нея имаше натрупана умора, сякаш се чувстваше изтощена за цял живот. Държането й бе строго и донякъде безцеремонно.

— От колко време сте детектив? — попита той.

— От четири години разследвам убийства — отвърна тя нетърпеливо. — Преди това бях три години в нравствения.

А, нравственият отдел. Това обясняваше всичко.

— И какво ви води в Боуън?

— Ако не възразявате, аз ще задавам въпросите.

— Добре — съгласи се той. — Веднага щом отговорите на моите.

Тя помръдна устни и Тео помисли, че това е някакъв опит за усмивка.

— Ако Нелсън не ме беше предупредил и сама щях да отгатна, че сте адвокат.

Тео не реагира на този коментар. Просто я изчака да отговори на въпроса му. Тя се опита да издържи на втренчения му поглед и да го сплаши, но се провали напълно.

Отговори с въздишка.

— Получих информация… добра, надеждна информация от вътрешен човек, че един наемен убиец, когото преследвам от три години, се е появил тук. Казаха ми, че е в Боуън, за да свърши някаква работа и се кълна в бога, че този път ще го пипна.

— Кой е той?

— Един призрак. Поне така го наричат колегите в отдела, защото сякаш се изпарява във въздуха всеки път, когато сме на път да го заловим. Според моя информатор, напоследък се нарича Мънк. Свързала съм го с поне две убийства в Ню Орлиънс през последната година. Почти сме сигурни, че е убил една тийнейджърка в Метеър. Вероятно бащата на момичето го е наел, за да получи застраховката, но не можем да го докажем.

— Откъде знаете, че е бил Мънк? — попита Тео.

— Оставил е визитната си картичка. Винаги го прави — обясни тя. — Моят информатор е близък на Мънк, познава почерка му. Каза ми, че Мънк винаги оставя по една червена роза като доказателство, че той е извършил убийството. Прави така, че убийствата да изглеждат като нещастни случаи или самоубийства. Но във всеки от случаите, в които той е замесен, някой извлича полза от смъртта на жертвата.

— Баща е поръчал убийството на дъщеря си, за да получи пари? — Мишел потриваше ръката си, сякаш я бяха побили тръпки. Беше ужасяващо, че баща е способен да извърши подобно чудовищно нещо. Мишел почувства, че й се повдига. Бедното дете.

— Розата липсваше от спалнята на момичето — продължи Харис. — Но имаше едно венчелистче, още неизсъхнало, под нощното шкафче. В един друг случай криминолозите намериха шип, забит в покривката на леглото. Мънк обикновено върши работата си нощем, когато жертвите му спят.

— Коя е била жертвата във втория случай, за който споменахте? — попита Тео.

— Един възрастен мъж, богат старец, чийто единствен наследник имаше сериозен проблем с наркотиците.

— От това, което ми казвате за този човек — каза Тео, — не изглежда в стила му да работи с други. По-скоро е единак.

— Досега винаги е действал сам, но инстинктът ми подсказва, че и той е бил в къщата на доктор Ренърд снощи.

— Ако той е замесен — каза Мишел, — значи и той търси пакета. Може би вътре има нещо, което го компрометира — него или човека, който го е наел.

— Какъв пакет? — попита Харис рязко. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се нахвърли върху Мишел, защото е укрила важна информация.

Мишел обясни и когато чу разказа й, детектив Харис не можа да скрие вълнението си.

— Казвате ми, че можете да идентифицирате един от тях? Видяла сте лицето му и сте сигурна, че това е същият мъж, който е идвал при вас на стадиона?

— Да.

— Боже мой, ще бъде истински късмет, ако сте видяла точно Мънк. Никой не го е виждал досега, но ако имаме описание…

— Бих искал да говоря с вашия информатор — каза Тео.

Тя поклати глава.

— Мислите, че имам телефонния му номер? Не става така. Той ми се обажда, когато реши и винаги използва обществен телефон. Проследяваме обажданията му, но нашите коли никога не успяват да пристигнат навреме. Той е неуловим.

— Добре — примири се Тео. — А досието на Мънк?

— Какво за него?

— Искам да го видя.

Тя не обърна внимание на искането му.

— Трябва да намерим онзи пакет — каза тя на Мишел. — Нямате ли представа какво има вътре?

— Не още.

— Този път ще пипна Мънк. Кълна се в гроба на майка си. Толкова е близо, че дори го надушвам.

— Искам да видя досието му — повтори Тео. Този път се постара тя да разбере, че не я моли. Изискваше го.

Харис го изгледа ледено, без да отговори.

Мишел побърза да смекчи антагонизма.

— Ще ви помогнем, доколкото можем, детектив Харис.

Харис продължаваше да гледа Тео, когато отговори:

— Най-добрият начин да ми помогнете, е като стоите настрана. Аз ръководя тази операция. Ясно ли ви е това?

Тео не отговори и тя се прокашля нервно.

— Ще пусна мрежа в целия район и постепенно ще започна да я затягам. Вие заведете доктор Ренърд в дома й и стойте там. Ако чуете или видите нещо подозрително, ми се обадете.

Тя извади две визитки и подаде едната на Тео, другата на Мишел.

— Винаги можете да ме откриете на мобилния телефон.

Нямаше нужда човек да има юридическа диплома, за да се досети, че Харис нямаше намерение да им сътрудничи. Тя играеше твърдо. На свой ред Тео реши, че няма нужда да споделя с нея информацията, с която разполага.

— Ще изискам и ще получа това досие, детектив Харис. Освен това ще искам да видя какво има в онзи пакет — заяви той. Нямаше намерение да приеме отрицателен отговор.

— Можете да видите какво има в пакета — каза тя. — И ако няма нищо общо с Мънк, можете да се занимавате със съдържанието му колкото си искате.

— А ако има информация, отнасяща се до Мънк? — попита Мишел.

— Тогава аз поемам нещата в свои ръце. Това е мое разследване и няма да позволя на федералните да го провалят. Прекарах три години да гоня сянката на Мънк и съм вложила твърде много, за да допусна ФБР да се намеси. Това просто няма да стане.

Презрението й бе очевидно. Враждебното съперничество между Бюрото и местната полиция имаше дълбоки корени, макар че според Тео бе пълна глупост. Той не бе в настроение да проявява дипломатичност или да си играе игри.

— Тревожите се, че ФБР ще поеме случая? — попита Мишел.

— Точно така, тревожа се. Три години — повтори Харис, — се опитвам да пипна Мънк и когато го направя, няма да ви го предам на тепсия — каза тя на Тео.

— Хей, аз работя в Министерството на правосъдието. Не ме интересува какво ще правите с него, освен ако не е един от убийците, които стреляха по Мишел и мен снощи. Ако случаят е такъв, вие и аз ще трябва да се разберем.

Тя поклати глава.

— Шефът на полицията ми каза, че сте в отпуска… че сте дошъл на риболов. Така че вървете да ловите риба и ме оставете да си върша работата.

— Вижте, разбирам, че си мечтаете за повишение, но…

— Какво? — прекъсна го тя.

— Аз също съм в играта, независимо дали ви харесва или не. Мислите, че ще седя и ще чакам? Може би не съм се изразил достатъчно ясно. Той се опита да ни убие.

Харис се вбеси.

— Няма да ви позволя да ми провалите разследването.

Тео нямаше намерение да се надвиква с нея. Като се насили да говори съвсем спокойно и тихо, той попита:

— Колко пъти трябва да го кажа, за да го разберете? Няма да ме спрете.

— Как ли пък..

Той я прекъсна.

— Но аз мога да ви спра. И двамата го знаем. Едно обаждане по телефона. Само толкова.

Той не блъфираше. Когато се налагаше да действа твърдо, разполагаше със солиден гръб. Тя не. Беше съвсем просто.

Харис реши да действа по-благоразумно.

— Добре, ще си обменим информация. Ще ви изпратя копие от досието на Мънк веднага щом се върна в Ню Орлиънс. И ще ви позволя да видите какво съдържа пакетът.

— Ако изобщо го намерим — обади се Мишел.

— Трябва да го намерим — натърти Харис. — И искам още нещо.

— Какво?

— Искам четирийсет и осем часа, преди да започнете да се месите и да извикате вашите хора. Гарантирам ви, че дотогава Мънк ще бъде зад решетките. Ако той действа заедно с мъжете, които са нападнали вас с доктор Ренърд, ще прибера на топло и тях.

— Прекалено сте сигурна в себе си. Какво не ми казвате, детектив Харис? Знаете ли къде е Мънк сега?

— Четирийсет и осем часа — настоя тя.

Не му трябваше време, за да обмисли отговора си.

— Не.

— Тогава двайсет и четири часа — настоя тя. — Това е разумен срок.

Вратът й започваше да почервенява от гняв, но Тео изобщо не се интересуваше дали усложнява живота й или не.

— Не.

— Какво искате, по дяволите? Дайте ми нещо. Моите хора вече затварят мрежата. Работили сме толкова дълго по този случай, не можем да ви оставим да го поемете. Дайте ни възможност да го пипнем. Три години…

— Да, знам. Три години — каза той. — Добре. Давам ви дванайсет часа и нито минута повече. Ако все още не сте извършили никакъв арест дотогава, ще действам аз.

Тя погледна часовника си.

— Сега е почти девет. Дванайсет часа… да, ще се справя. Вие заведете доктор Ренърд в дома й и стойте там до девет вечерта. — Тя се обърна към Мишел и каза: — Хайде да действаме. Откъде да започнем търсенето на пакета?

Мишел видя, че Франсис й прави някакви знаци. Държеше телефон в ръката си.

— Или е тук, в спешното, или на етажа на хирургията. Ще ме извините ли? Търсят ме по телефона. — Тя не изчака отговор и тръгна бързо към Франсис. — Мегън, моля те, качи се с детектив Харис в хирургията и почнете да търсите там — извика тя през рамо. — Аз ще дойда след минута, Франсис, иди да превържеш господин Бюканън и му направи ваксина против тетанус.

Взе телефона и се дръпна настрани, за да направи път на Мегън.

— Оттук, детектив Харис — каза Мегън и тръгна към асансьора.

Мишел не говори дълго по телефона. Върна се при Тео и каза:

— Доктор Ландуски научил, че съм в болницата и ме помоли да проверя как е един негов пациент. Отминава ли ефектът от упойката? Мога да ти дам нещо обезболяващо, ако боли.

— Няма ми нищо.

— Погрижете се за документите, доктор Майк — напомни Франсис, преди да се отдалечи.

Тео наблюдаваше асансьора. Веднага щом вратите му се затвориха, той грабна телефона и попита Мишел какъв е номерът на Мери-Ан.

Тя му каза номера.

— Защо искаш да говориш с Мери-Ан?

— Не искам.

Приятелката на Мишел вдигна на третото позвъняване. Беше сънена. Тео нямаше намерение да си бъбри с нея.

— Дай ми да говоря с Ноа.

Мишел зяпна изненадано.

— Той се е върнал в Ню Орлиънс с Мери-Ан?

Разбра отговора след секунда, когато Тео каза:

— Измъкни се от леглото и иди в другата стая, за да поговорим.

Ноа се прозя шумно.

— Дано е нещо важно.

— Важно е — обеща Тео.

— Добре, чакай малко.

Мишел чу, че викат името й по уредбата и отиде до вътрешния телефон. Една от сестрите я молеше да провери картона на някакъв пациент, преди да му дадат лекарствата. Мишел затвори, когато Тео вече приключваше разговора. Чу го да казва:

— Като провериш това, веднага тръгвай насам. Благодаря, Ноа.

Щом Тео затвори, Мишел го попита:

— Какво правиш? Чух те да обещаваш на детектив Харис, че й даваш дванайсет часа и няма да правиш нищо междувременно.

— Аха.

— Нали каза дванайсет часа.

— Да, казах — съгласи се той. — И ти знаеш какво означава това.

— Какво?

— Излъгах.