Джули Гарууд
От милост (32)

ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

— Мишел, бягай — извика Тео. Пусна карабината на плота и се завъртя, готов да стреля с пистолета си.

Не виждаше лицето на мъжа, беше твърде тъмно. Огромната сянка стовари каратистки удар върху китката на Тео, но той не изпусна оръжието. После сянката сграбчи ръката на Тео и я изви назад с едната си ръка, докато с другата заби юмрук под брадата му.

Тео се дръпна, но недостатъчно бързо. Кокалчетата на сянката ожулиха брадата му и главата му полетя назад. Остра болка проряза челюстта му. Тео вложи цялата си сила в левия си юмрук и го заби в корема на нападателя си. И тогава разбра, че има сериозен проблем. Юмрукът му сякаш се блъсна в циментов блок и Тео помисли, че си е счупил ръката.

Откъде бе изскочил кучият син? Дали вече бе пипнал Мишел? Разярен, Тео отново замахна да го удари. Със скоростта на пневматичен чук мъжът завъртя крак и ритна коляното на Тео.

Мишел светна осветлението в бара и извика.

— Джон-Пол! Не! Пусни го!

Двамата противници сега се намираха в мечешка прегръдка и всеки се опитваше да използва силата си, за да счупи гръбнака на другия. Когато Джон-Пол чу вика на сестра си, спря. Но Тео — не. Опита се отново да го удари, да размаже лицето му, но Джон-Пол с лекота отби удара, сякаш прогони досаден комар. При това движение ръката му закачи една бутилка уиски и тя събори цялата лавица на стената зад бара.

И двамата мъже отстъпиха назад едновременно и се изгледаха. Мишел застана между тях и изгледа сърдито и двамата, после реши, че Тео е по-необуздан в момента. Постави ръка на гърдите му и му каза да си поеме дълбоко дъх. Остана така, докато той не я послуша.

Тео изгледа продължително и навъсено мъжа. Джон-Пол приличаше на дивак. Беше облечен с къси военни гащета, ботуши и тениска и бе мускулест и силен като исполин. В ботуша му бе затъкнат нож, а стоманеният враждебен поглед подсказваше, че все още иска да счупи всяка кост в тялото на Тео. Истинско страшилище, помисли си Тео, докато се опитваше да се освести от боя и страха, че Мишел е попаднала в ръцете на нападателя. Брат й можеше да участва в някой военен екшън за Виетнам. Косата му бе достатъчно дълга, имаше белези — един на бузата и един на бедрото — и определено изглеждаше на Тео като жив спомен от минали времена.

— Тео, запознай се с брат ми, Джон-Пол. — Мишел прецени, че вече е безопасно да пусне Тео и се обърна към брат си. — Джон-Пол, това е…

Брат й я прекъсна.

— Знам кой е.

Тео примигна.

— Знаеш кой съм?

— Точно така — кимна Джон-Пол.

Джон-Пол не бе губил бой през живота си и сега, когато Тео пристъпи към него, той веднага направи крачка напред. Мишел се пъхна между двамата.

— Щом си знаел кой съм, защо се нахвърли отгоре ми? — изръмжа Тео.

— Да, защо? — попита и Мишел, като повдигна глава, за да погледне брат си в очите. — Това беше много грубо, Джон-Пол.

Сестра му винаги знаеше какво да каже, за да го разсмее. С голямо усилие той запази навъсеното си изражение. Грубо. По дяволите, точно грубо бе възнамерявал да действа.

Скръсти ръце на гърдите си.

— Не можех да му позволя да вземе карабината — обясни той на Мишел. — Може да е от тези, които се паникьосват и да застреля някого или да простреля собствения си крак, без да иска.

Тео не се успокои. Направи още една крачка напред.

— Опита се да ме ритнеш в болното коляно, не е ли така?

Джон-Пол се усмихна.

— Винаги се атакува слабото място — каза той. — Ти накуцваше с този крак, така че реших…

— Знаеше, че съм приятел на сестра ти, но въпреки това се опита да ми счупиш коляното?

— Нямаше да го счупя — възрази Джон-Пол. — Само щях да те съборя.

— Можеше да го нараниш! — обади се Мишел.

— Мишел, няма нужда да ме защитаваш — измърмори Тео. Чувстваше мъжествеността си накърнена и нямаше намерение да търпи този побъркан.

— Ако исках да го раня, щях. Можех и да го убия, но не го направих.

— Как ли пък не си можел да ме убиеш — изръмжа Тео, като прибираше пистолета в кобура.

— Можех да ти счупя врата, но се въздържах.

В този момент Мишел се обърна да каже на Тео да престане да предизвиква брат й, но забеляза кръвта на ръката му. Светна лампата над бара и пристъпи към Тео. Видя остатъци от стъкло, забити в раната.

— Кога е станало това? Ще трябва да се зашие. — Не го остави да обясни. Завъртя се бързо към брат си и се нахвърли отгоре му. Удари го по гърдите и попита: — Ти ли направи това? Какво си въобразяваш?

Тео се усмихна. Можеше да постави край на това, като й обясни, че брат й няма нищо общо, но му беше много приятно да види как Джон-Пол се свива в черупката си. Братът започна да отстъпва, но тя продължаваше да му се кара. С голямо задоволство Тео наблюдаваше изражението му, което бе просто комично. Джон-Пол сякаш не знаеше какво да прави. Когато Мишел спря с нападките, брат й изглеждаше доста укротен. Не съвсем, но почти.

На тази светлина Тео забеляза известна прилика между брата и сестрата. И двамата имаха високи скули и сини очи с еднакъв цвят, но с това приликите свършваха. Мишел беше красива. Тя бе нежна и сърдечна. Джон-Пол — не.

Съвсем по детински Тео искаше да продължи да мрази този човек, но знаеше, че не може, защото виждаше в очите на Джон-Пол колко много обича той сестра си. Тео предположи, че като всеки по-голям брат той е готов на всичко, за да я защити.

Великодушното му решение да остави Джон-Пол на мира бе съвсем краткотрайно. Джон-Пол го изгледа враждебно и попита:

— Сестра ми изглежда така, сякаш са я влачили през калта. Какво, по дяволите, си намислил?

Мишел привлече вниманието му в този момент.

— Ще трябва да кажеш на татко, че си счупил бутилката с най-хубавото му уиски — каза тя. — Сега почисти тук, а аз ще се обадя на Бен.

Тя бутна Тео настрани, за да стигне до телефона. Обади се в полицията и помоли дежурния да я свърже с дома на Бен Нелсън.

Тео каза на Джон-Пол да изгаси лампите. Той изненадващо го послуша и Тео му разказа какво се беше случило. Джон-Пол не показа никаква реакция.

Когато Тео свърши разказа си, Джон-Пол попита:

— Мислиш, че ще се върнат? Затова ли не искаш да свети?

— Вероятно няма, но не ми се ще да рискувам. Може да се окажем в капан тук вътре.

— Не, не можем — възрази Джон-Пол. — Освен това ще ги чуя, ако се зададат.

— Така ли? Ще ги чуеш при всички случаи?

Джон-Пол кимна:

— Да.

— Да не се мислиш за супермен?

Братът се ухили.

— Почти. Много ще ми хареса, ако се опитат да влязат. Това ще ми даде възможност да убия двама-трима.

— Няма нищо по-забавно от малко стрелба — процеди Тео, без да скрива сарказма си, — но не и докато сестра ти е тук.

— Да, знам.

Тео започваше да усеща последиците от боя. Челюстта го болеше, ръката му пулсираше болезнено. Отвори хладилника и извади две бутилки бира. Щеше му се да счупи едната в главата на Джон-Пол, но прецени, че така ще похаби бирата и вместо това му подаде бутилката.

Джон-Пол не му благодари, но и Тео не очакваше любезности от него. Отвори своята бутилка и отпи продължително.

Тео чу, че Мишел говори с Бен Нелсън и я прекъсна.

— Кажи му, че ще се срещнем до къщата ти.

Тя помоли Бен да изчака и каза на Тео, че трябва да отидат до болницата.

Но той не смяташе, че раната на ръката му е от първостепенно значение.

— Не — заяви категорично. — Първо отиваме у вас.

— Боже, какъв си инат — прошепна тя, но отстъпи.

Тео искаше да поседне, за да притъпи болката в коляното. Отиде до една от масите, седна, издърпа още един стол и вдигна крака си на него.

Джон-Пол го последва и застана до него.

— Седни — предложи Тео.

Джон-Пол заобиколи масата, издърпа един стол и седна. Започна да задава въпроси, искаше да научи подробностите. Тео отпи от бирата си и отново обясни всичко отначало докрай, като пропусна да спомене единствено това, че събитията го завариха в леглото на Мишел. Не вярваше брат й да се зарадва да научи това.

Джон-Пол заподозря, че Тео премълчава нещо.

— Защо си затварял прозореца в стаята на Майк?

— Защото беше отворен.

— Тео? Видя ли каква марка беше колата? — извика Мишел.

— Сива тойота… нова — отвърна той.

— Сигурно отдавна са се измъкнали — отбеляза Джон-Пол.

Тео се съгласи. Загледа се в Мишел, а Джон-Пол търпеливо изчакваше да се обърне към него, за да му каже, че ще го пребие, защото е разбрал, че е бил в леглото на Мишел. Не го интересуваше, че това е решение на сестра му и че изобщо не му влиза в работата. Тя бе неговата малка сестра и според Джон-Пол Тео се бе възползвал от нея.

— Сестра ми е талантлив хирург — изръмжа Джон-Пол.

— Знам.

— Прекарала е по-голямата част от живота си в учене.

— Какво се опитваш да кажеш?

— Тя няма голям опит с мъжете… не знае какви копелета могат да бъдат.

— Тя е зряла жена.

— Тя е наивна.

— Кой е наивен? — попита Мишел, която се появи неочаквано.

— Няма значение — каза брат й, но продължи да гледа намръщено Тео. Осъзна, че бе сърдит и на Мишел не само защото бе позволила да стане уязвима, като се бе забъркала с този непознат, а и защото бе избрала точно човек, който работеше за правителството, по дяволите. Това бе почти непростимо.

— Майк, двамата с теб трябва да си поговорим.

Тя не обърна внимание на гнева, който струеше от гласа му.

— Бен вече се облича и ще ни чака пред къщата след десет минути. Ще изпрати няколко патрулни коли да потърсят тойотата. Казах му, че са трима или четирима мъже, може би повече.

— Поне четирима са — каза Тео.

— Знаеш ли къде татко държи тиленола? — попита Мишел брат си.

— Над мивката в кухнята. Да го донеса ли?

— Аз ще ида. Тео, трябва да минем първо през болницата — настоя тя, докато се отдалечаваше.

— Шевовете могат да почакат.

Мишел се върна с шишето тиленол и две чаши вода. Под мишница носеше два плика замразени зеленчуци. Тя остави тиленола и чашите на масата и вдигна пликовете:

— Грах или моркови?

Тео отвори шишето тиленол.

— Моркови.

Мишел поразмачка малко замръзналия пакет и го постави на коляното на Тео.

— По-добре ли е?

— Да, благодаря.

Мишел вдигна пакета с грах на челото си. Тео веднага остави шишето и издърпа Мишел да седне в скута му.

— Боли ли те? Дай да видя.

Загрижеността в гласа му едва не я разплака. Тя си пое дъх и каза:

— Нищо сериозно. Само малка цицина. Наистина, не е нищо…

— Шшшт — прошепна той и нежно отмести ръката й, после наклони главата й, за да огледа раната.

Колкото повече виждаше Джон-Пол, толкова по-нещастен се чувстваше. От начина, по който Тео докосваше Майк, разбра, че този мъж очевидно имаше чувства към нея и че бе твърде късно да се направи нещо. Федерален служител. Как бе успяла да си падне по такъв?

— По дяволите! — измърмори той.

Мишел и Тео не му обърнаха внимание.

— Няма кръв.

— Казах ти, че не е нищо особено.

— Но имаш голяма цицина.

— Добре съм.

Той нежно отмести кичура от лицето й. Отвращението на Джон-Пол стана неудържимо.

— Майк, стани от скута му и седни на стол.

— Мисля, че брат ти не ме харесва — каза Тео усмихнато. За да ядоса Джон-Пол, той целуна Мишел по челото. — Кога си удари главата? Когато змията падна върху теб ли?

Тя се измъкна от ръцете му и седна на съседния стол.

— Каква змия? — попита Джон-Пол.

— Памучна уста, падна от едно дърво — обясни тя на брат си.

Тео отвори шишето с тиленол. Мишел протегна ръка и той пусна две капсули в дланта й. Малко след това тя каза:

— Тео, трябва да отидем в болницата и да намерим онзи пакет.

— За какво говориш? Какъв пакет? — попита Тео. Мишел реши, че трябва да започне отначало. Подпря лакът на масата, опря замразения грах на челото си и каза:

— Познах един от нападателите.

— И ми казваш това чак сега? — Той рязко се надигна и пакетът с моркови излетя. Джон-Пол го хвана точно преди да падне, после се протегна и го стовари върху коляното на Тео.

Мишел затвори очи от болка, защото от неговия вик главата я заболя още повече.

— Мъжът, който тичаше след нас, докато се опитвахме да подкараме лодката… него разпознах. Ти насочи фенера към лицето му, помниш ли? Беше куриерът от „Спийди Месинджър“. Който дойде при мен онзи ден на тренировката, докато седях на пейките…

— Забелязах го на стадиона тогава, но не видях лицето му. Носеше шапка. Говориш за този, по когото стрелях ли?

— Да.

— Уби ли го? — попита Джон-Пол.

Мислите на Тео препускаха.

— Не — отвърна той нетърпеливо. — Не уцелих. Мишел, все още не разбирам защо ми казваш чак сега, че си познала един от тях.

— Кога имах време да ти кажа? Докато стреляха по нас и ни преследваха? Или докато се криехме в мочурището и ти не ми даваше да говоря?

— Абсолютно сигурна ли си, че е бил същият човек?

— Да — натърти тя. — Знаеш ли кое е странното? Докато говорех с него на стадиона, имах чувството, че съм го виждала и преди, но тогава си помислих, че може да съм го мяркала в болницата. Там често получаваме пратки.

— Разпозна ли някой от останалите? Онзи в лодката например?

— Не видях лицето му. Той скочи във водата, когато ти стреля по него.

— Него поне уби ли го? — попита Джон-Пол.

— Не, не го улучих.

Джон-Пол го изгледа недоумяващо.

— Защо изобщо носиш пистолет, щом не знаеш как да си служиш с него?

— Знам как да си служа с него — рязко му отвърна Тео. — С удоволствие ще ти покажа.

— Може да ги е ранил — предположи Мишел и веднага осъзна иронията в думите си. Мисията й бе да спасява човешкия живот, не да убива. Но след като бяха стреляли по нея, моралните й възгледи определено се бяха преобърнали.

— Да, няма начин — измърмори Джон-Пол отвратен. — На какво разстояние беше този мъж?

— В този момент стреляха по нас от всички страни — обясни Мишел. — А Тео се опитваше да ме предпази и в същото време стреляше.

Джон-Пол не обърна внимание на обяснението й.

— Защо носиш пистолет? — попита той.

— Защото така ми бе наредено. Получавам много смъртоносни заплахи.

— Мога да си представя — каза Джон-Пол.

— Ще спрете ли да се заяждате един с друг? Попаднали сме в адска каша. Тео, мисля, че вече се сещам какво става. Мъжът, или мъжете, които са вилняли в клиниката ми, са търсели един пакет. Мъжът, който дойде при мен на стадиона, каза, че друг служител на „Спийди Месинджър“ ми доставил пакет по погрешка и се опитваше да го получи обратно. Аз се обадих на секретарката в спешното и й казах да го потърси и да му го даде. Изпратих го в болницата, но после не проверих дали са му предали пакета. Помниш ли, че Елена докара един кашон с пощата ми вчера? Предполагам, че мъжете, които дойдоха вкъщи снощи, са мислели, че пакетът е там. Но аз прегледах какво има в кашона, там нямаше пратки, получени по куриер. Смятам, че не са го намерили в болницата и са решили, че тя ми го е донесла в къщи.

— Има само един начин да разберат, че Елена ще ти носи нещо — каза Джон-Пол.

— Сложили са подслушвателно устройство на телефона — каза Тео. — По дяволите, защо не проверих?

— Аз ще го намеря — предложи Джон-Пол.

— Знаеш ли какво трябва да търсиш?

Брат й го погледна засегнат.

— Разбира се.

Тео помисли секунда-две и каза:

— Като го намериш, не го махай.

— Защо? — попита Мишел.

— Защото не искам да разберат, че сме го намерили. Можем да решим да им подадем фалшива информация.

— Кажи ми точно какво ти каза онзи мъж — запита Джон-Пол и Тео забеляза, че вече не се държи толкова враждебно.

— Каза, че е станало някакво объркване при доставката на пратките — обясни Мишел. — Франк — това е името, с което ми се представи — ми каза, че другият куриер, който се казвал Еди, неволно разменил бланките на двата пакета. Това, което съм получила по погрешка, очевидно е това, което те търсят.

Тео поклати глава.

— И ти знаеш, че е станала грешка, защото… — Бързо се сети. — Нищо не е вярно, докато не се докаже и не трябва да приемаме, че пакетът е доставен погрешно на теб, докато не го отворим и не погледнем какво съдържа.

Тя кимна.

— Защото е възможно мъжът, който стреля по нас, да ме е излъгал.

— За бога, Майк, използвай главата си — каза Джон-Пол.

— Главата ме боли, Джон-Пол. — Ядосана на себе си, че се е сетила чак сега, тя въздъхна. — Разбира се, че ме е излъгал.

— Не е задължително — уточни Тео.

— Но ти току-що каза…

Тео се усмихна.

— Възможно е да ти е казал истината. Може и да е погрешно доставен пакет. Когато го намерим, ще видим. Дотогава…

— Разбрах — кимна тя уморено.

— Спомняш ли си, каза ми, че си имала чувството, че някой те следи? Мисля, че си била права. Който и да е… трябва да е много добър. Изобщо не го забелязах, а се оглеждах.

— Може би са наблюдавали къщата — предположи Мишел.

— Какво мислиш за всичко това? — Джон-Пол попита Тео.

— Не знам — призна той. — Когато намерим пакета, ще разберем с какво си имаме работа.

— Ти ще дойдеш с мен вкъщи, Майк. Аз мога да те защитя.

— Да не би да казваш, че аз не мога? — попита Тео, видимо ядосан.

— Когато аз стрелям, убивам. Не пропускам.

Тео бе готов отново да се нахвърли отгоре му, но Мишел постави край на свадата им.

— Извинете ме, господа — сряза ги тя. — Аз мога да се защитавам и сама. Джон-Пол, отивам в болницата с Тео.

— Майк…

— Решила съм.

— Няма да й се случи нищо, докато е с мен — каза Тео и се изненада, че Джон-Пол не започна да спори. Разтри челото си и добави: — Ноа е в Ню Орлиънс. Ще го помоля да остане там и да свърши някои неща, преди да се върне в Боуън.

— Ноа е… — започна да обяснява Мишел.

— Знам кой е, ФБР. — Джон-Пол изрече думите с очевидно презрение.

— Така, а междувременно — продължи Тео, сякаш изобщо не го бяха прекъсвали — ти дръж баща си под око.

Мишел изтърва пакета с грах на масата.

— Мислиш, че ще посегнат на татко?

— Просто се опитвам да предвидя всяка възможност, докато не разберем какъв ще бъде следващият им ход.

Тео допи бирата си и остави бутилката на масата.

— Трябва да тръгваме.

Мишел попита:

— Джон-Пол, ще запалиш ли пикапа? Татко не го е карал повече от седмица. Каза, че стартерът нещо не е наред, но нямал време да го оправи.

— Да, ще го запаля.

Изтощението най-после започваше да поваля Мишел. Тя се изправи бавно.

— Тогава да тръгваме.

Тео й подаде плика с моркови, за да ги прибере във фризера, после се изправи и провери как коляното му понася тежестта на тялото. Студеният пакет бе помогнал. Коляното не се огъна и не го болеше толкова силно.

Мишел тръгна към кухнята, без да сваля пакета грах от челото си.

— Трябва първо да се отбием у вас — подчерта Тео.

— Защото Бен ще ни чака ли? Мога да му се обадя…

— Не — прекъсна я Тео. — Защото искам да си взема телефона и защото ми трябват още патрони.

Знаеше какво ще последва, преди Джон-Пол да отвори устата си.

— За какво са ти още патрони?

— Защото почти ги свърших.

— Само ги пилееш, мен ако питаш.

На Мишел й писна от заяждането на брат й. Тя се обърна и каза:

— Не го убивай, Тео. Знам, че ти се иска да го застреляш. Брат ми понякога се държи като истински досадник. Но въпреки това го обичам, така че не го убивай.

Тео й намигна.

— Хич не се изплаших — изсумтя Джон-Пол.

— А трябва — каза Мишел.

— Защо? — попита Джон-Пол. — И да стреля, няма да ме улучи.