Джули Гарууд
От милост (31)

ТРИДЕСЕТА ГЛАВА

Дълбокият отекващ гръм събуди Тео. Изтрещя така, сякаш в спалнята му бяха хвърлили пиратка. Леглото наистина се разтресе. Навън бе непрогледно тъмно, но когато обърна глава, Тео видя светкавицата, която разцепи небето.

Бушуваше страховита буря. Опита да заспи отново, но бе прекалено горещо. Климатикът жужеше, но тъй като прозорецът бе леко открехнат, студеният въздух отиваше навън.

Мишел спеше дълбоко, сгушена до него, отпуснала ръка върху корема му. Той внимателно я завъртя по гръб, целуна челото й и се усмихна, когато тя се опита да се претърколи върху него. Хрумна му да я събуди, за да се любят отново, но погледна зелените цифри на електронния часовник и се отказа. Беше три часът. И дума не можеше да става да я събуди. Тя се нуждаеше от сън, той също. Бяха си легнали в десет, но заспаха чак към полунощ.

Ако искаше да прекара съботата в риболов, трябваше да приключи с всичко друго утре. Имаше още една среща с братята Карсън и техните адвокати, за да доуточнят детайлите, а когато свършеше с това, щеше да помогне в клиниката.

Мишел не искаше да пропилее цялата събота в риболов, но размисли, когато Тео й разказа за тайния облог, който бяха сключили с Ноа. Който уловеше повече риба, трябваше да получи от загубилия хиляда долара.

Тя бе възмутена от сумата на облога — как можеше човек да залага толкова много пари, вместо да ги използва за нещо смислено, — но когато Тео й обясни, че не може да се отметне от облога, тя прие положението и заяви, че е твърдо решена да спечели. Похвали се, че има тайна стратегия и обясни, че баща й ще заведе Ноа на любимото си място за риболов, навътре в мочурището, близо до мястото, където живееше Джон-Пол. Но според нея езерото било по-добро място за риболов, защото рибата била в изобилие и много по-доверчива, едва ли не щяла сама да скача в лодката им.

Когато Тео я попита как така не е показала на баща си това тайно място, тя обясни, че не искала да ходи там сам, защото мястото било прекалено диво и се навъртали доста хищници. Тео изтълкува това като предупреждение, че там гъмжи от алигатори. Мишел нито отрече, нито потвърди подозрението му, а след това го разсея с целувка и започна бавно да го съблича. Хвана го за ръка и го отведе в леглото си. Направо го омагьоса и той забрави всичко останало.

Допреди малко.

Може би трябваше да вземе със себе си модифицираната карабина от „Лебедът“. Сети се, че му е горещо и трябва да затвори прозореца. Седна, прозя се шумно и стъпи на пода. Краката му се заплетоха в чаршафа, когато се изправи. Той се препъна, удари болното си коляно в нощното шкафче — месинговото топче на чекмеджето се заби точно в болезнената точка под капачката на коляното и го проряза нетърпима болка. Сякаш го прогори киселина. Той изруга тихо, седна на леглото и разтри коляното си.

— Тео, добре ли си? — прошепна сънено тя.

— Да, добре съм. Ударих си коляното в шкафа. Оставила си прозореца отворен.

Тя отметна чаршафа си.

— Ще го затворя.

Той нежно я бутна да легне.

— Заспивай. Аз ще го затворя.

Тя не възрази. Докато той седеше и разтриваше коляното си, чу отново дълбокото й равномерно дишане. Как можеше да заспива толкова бързо? После се досети, че той е причината за изтощението й и от това му стана малко по-добре. С хитра усмивка си призна, че е доста арогантен.

Стана и куцукайки стигна до прозореца. Тъкмо го затвори, когато нова светкавица освети небето и Тео видя някакъв мъж да притичва през предния двор на Мишел.

Какво, по дяволите, ставаше? Наистина ли бе видял това, което си мислеше, че е видял, или си го бе въобразил? Отекна гръм, последван от нова светкавица и Тео отново видя мъжа, свит под явора.

Видя оръжието му. Тео вече бе отстъпил назад, когато отекна изстрелът. Куршумът прониза стъклото и го пръсна на малки парченца, а Тео се хвърли на пода. Болка проряза ръката му над лакътя и той реши, че може би е ранен. Стигна до леглото, дръпна Мишел, която понечи да се изправи и я свали на пода, опитвайки да предпази главата й. Болката отново прониза ръката му, когато той се претърколи и скочи на крака, събаряйки в бързината нощната лампа.

— Тео, какво…

— Не ставай — нареди той. — И не пали лампите.

Тя се опитваше да разбере какво става.

— Гръм удари къщата ли?

— Това беше изстрел. Някой стреля по мен през прозореца.

Той вече бе на крака и тичаше. Ако бе оставил Мишел да отиде до прозореца, може би вече щеше да е мъртва. Чист късмет бе, че погледна към двора, когато блесна светкавицата.

Докато тичаше към втората спалня, той извика:

— Обади се на полицията и се облечи. Трябва да се измъкнем оттук.

Мишел вече бе взела телефона и го издърпа на пода до себе си. Набра номера на полицията, после осъзна, че не чува никакъв сигнал и разбра, че телефонът е прекъснат. Не се паникьоса. Остави телефона, грабна дрехите си от скрина и изтича в коридора.

— Телефонът е прекъснат — извика тя. — Тео, какво става?

— Обличай се — повтори той. — Побързай!

Той бе взел пистолета си и стоеше прилепен до стената при прозореца. Нямаше да предостави на нападателя си лесна мишена. Отмести леко пердето с дулото на пистолета си и присви очи, за да различи нещо в мрака; Прозвуча нов изстрел и в този момент заваля. Тео видя червеното пламъче, когато куршумът излетя от цевта. Дръпна се назад. Стоеше и се напрягаше да чуе всеки звук, молеше се за нова светкавица, за да види дали няма и други, скрити в сенките долу.

Само един ли беше? Дано, молеше се той. Ако успееше да го зърне още веднъж, може и да имаше късмет да го улучи. Никога преди не бе убивал човек, дори не бе стрелял с пистолета, освен на служебното стрелбище, но нямаше да се поколебае да стреля срещу този мъж.

Минаха пет секунди, после още пет. Светкавица разцепи небето и за миг стана светло като ден.

— По дяволите! — прошепна Тео, когато забеляза още една фигура да претичва през пътя.

Мишел беше в банята и се обличаше на слабата светлина от нощната лампа в коридора. Тъкмо обуваше маратонките си, когато светлината угасна. Крушката бе съвсем нова, за да е изгоряла. Изтича в спалнята и видя, че не светят и цифрите на електронния часовник. Или бе изгорял централният бушон, или някой им бе спрял тока. Предположи, че второто е по-вероятно.

Сега бе толкова тъмно, че не виждаше нищо. Дрешникът бе точно до втората спалня. Мишел потърси опипом дръжката на вратата, отвори я и се пресегна към най-горния рафт, където стоеше фенерът й. Събори бутилка спирт за разтриване и кутия с анкерпласт. Бутилката се стовари тежко до крака й. Мишел я ритна в дрешника, за да не я настъпи, намери фенера и затвори вратата, за да не се блъсне в нея.

По целия под имаше разпръснати лепенки. Настъпи една от тях, докато тичаше към стаята на Тео.

— Телефонът е прекъснат, електричеството — също. Тео, какво става?

— Отпред има двама мъже. Единият се крие под дървото и не мърда. Вземи мобилния ми телефон и ми го подай. Трябва да извикаме помощ.

Мишел се страхуваше да светне фенера, защото пердетата не бяха дръпнати и отвън щяха да видят светлината. Започна слепешком да търси телефона по шкафчето, а отчаянието й нарастваше с всяка изминала секунда.

— Къде е? — попита тя. После чу ръмжене на мотор в далечината. Изтича до прозореца и видя светлина от лодка, която се приближаваше все повече към нейния кей. Не можеше да види колко души има в лодката, не виждаше нищо освен светлинката, която сякаш пулсираше със собствен живот и ставаше все по-силна.

Тео вече бе намъкнал дънките и обувките си и обличаше една тъмна тениска, без да отделя поглед от прозореца. Болката отново проряза ръката му, когато я пъхна в късия ръкав на тениската. Усещаше кожата си мокра и лепкава от кръвта. Докосна болезненото място, напипа едно назъбено парче стъкло и с облекчение установи, че раната не е от куршум. Изтри ръка в дънките си, дръпна тениската надолу, после рязко извади стъклото от ръката си. Заболя го, сякаш забиха горещо желязо в кожата му.

— Към кея се приближава лодка — каза Мишел. — Идват при ония двамата, нали? — Почувства се глупаво, че пита. Кой измежду приятелите й би дошъл посред нощ и в такава буря. — Какво искат? — прошепна тя.

— Ще ги попитаме по-късно — каза той. — Къде ми е телефонът? — напомни й, докато закопчаваше кобура за колана си. Пъхна пистолета вътре и затвори кобура. Вече бе измислил пътя им за бягство. Трябваше да се измъкнат през прозореца в задната част на къщата, да се спуснат по покрива на верандата и да скочат на земята. След това веднага да изтичат до колата. Ако имаха късмет, щяха да успеят.

— Няма го на шкафчето.

— А, по дяволите! — измърмори той, защото изведнъж си спомни къде го беше оставил. Беше включен да се зарежда на бюрото на Мишел долу, където бе и нейният телефон. — Оставих го долу, до твоя телефон.

— Ще ида да го взема.

— Не — спря я той рязко. — Стълбището е срещу задната врата и ако някой от тях чака там, ще те види. Стой до прозореца и се опитай да видиш колко души ще слязат от лодката. Стигнаха ли вече до кея?

Тео ритна вратата да се затвори, после избута тежкия скрин до нея с надежда да забави нападателите.

— Един мъж току-що слезе от лодката, носи фенер. Тръгна право към задния двор… Не мога да видя дали има друг с него.

— Отвори прозореца — каза той и пъхна ключовете за колата в задния си джоб. — Ще излезем оттам. Аз ще мина пръв, за да те хвана.

Той излезе през прозореца, приведе се и като се стараеше да не вдига шум, скочи върху покрива на верандата. Керемидите бяха станали хлъзгави от дъжда и той едва не падна по стръмния наклон. Разкрачи широко крака, вдигна ръце и изчака Мишел да скочи, като в същото време се молеше да не блесне светкавица, за да успеят да се измъкнат. Ако в задния двор или лодката имаше още хора, те щяха да ги видят и да предупредят останалите.

Протегна ръце към Мишел и в същия момент чу шум от чупене на стъкло долу, по всяка вероятност откъм задната врата. Шумът веднага бе последван от оглушителна стрелба в предната част на къщата. Негодниците действаха организирано. Атакуваха едновременно и двата входа. Искаха да затворят Тео и Мишел в капан.

Мишел ги чу как събарят разни неща долу. Колко бяха? Тя пъхна фенера в колана на дънките си и се прехвърли през перваза.

— Давай — прошепна той тихо и настойчиво.

Тя се поколеба секунда-две, опитвайки да се концентрира, но чу тежките стъпки по стълбите и скочи.

Тео я хвана през кръста. Тя се подхлъзна, но той я задържа, докато възвърне равновесието си. Като се придържаше близо до него, тя пропълзя на четири крака до края на покрива. Дъждът се лееше като из ведро. Мишел не виждаше дори ръцете си. Пресегна се през ръба, опипа къде е водосточната тръба, за да се хване за нея, преди да скочи, но тя беше доста хлабаво закрепена и Мишел прецени, че ще вдигне голям шум, ако я събори. Отстрани край къщата й имаше високи люлякови храсти. Мишел затвори очи и скочи в центъра на гъсталака.

Дръпна се бързо, за да направи място на Тео и шибна главата си в един жилав клон. Той поряза бузата й и тя прехапа устна, за да не извика от болка.

— Накъде? — прошепна.

— Отпред. Чакай тук. — Той извади пистолета си. Промъкна се тихо до ъгъла на къщата, надникна, после се наведе и се огледа. Капакът на колата му бе вдигнат, което означаваше, че бяха повредили нещо по двигателя и не можеше да я използва. Той огледа пътя и прецени разстоянието до водата. Не му се искаше да се забие сред гъста растителност, но ако успееха да избягат незабелязани, двамата с Мишел можеха да стигнат до кръстопътя.

Една кола бе спряла по-нагоре в отбивката край пътя. Нямаше да я види, ако стоповете й не бяха светнали внезапно. Който и да чакаше вътре, бе натиснал с крака си спирачката. След секунда стоповете изгаснаха.

Тео се върна при Мишел.

— Трябва да опитаме да стигнем до твоята лодка. Тя е единственият изход оттук.

— Да тръгваме.

Стигнаха до края на кея, преди да ги забележат. Попаднаха в един лъч светлина, който дойде от прозореца на спалнята. Тео бутна Мишел на земята, обърна се и стреля. Не знаеше дали е уцелил някого или не. Светлината изгасна и се чуха викове.

— Дай ми фенера — каза той задъхано.

Тя го измъкна от колана на дънките си. Той го грабна и протегна ръка настрани. Бутна Мишел отново на земята, опита да я прикрие с тялото си и прошепна:

— Не мърдай. — После светна.

Лъчът улови един от нападателите, който бягаше към тях откъм къщата. Мишел го видя съвсем ясно и ахна от изненада. Позна го и се шокира.

Тео стреля два пъти, преди да бъде принуден да изгаси фенера. Куршумите летяха от всички страни към тях. Тео насочи фенера към другата лодка, светна и видя още един мъж, който седеше в нея и ги чакаше. Приведен ниско, той гледаше през мерника на мощна пушка, когато Тео стреля. Куршумът улучи мотора. Тео стреля отново, но мъжът се хвърли настрани миг преди да скочи във водата.

Тео изгаси фенера, скочи на крака и извика:

— Хайде!

Във въздуха край тях свистяха куршуми и рикошираха от дърветата и кея. Мишел претича през кея, вкопчи се в ниския стълб, за да не падне във водата, и трескаво за развързва лодката на нападателите им. Тео вече бе отвързал нейната лодка, беше скочил вътре и се опитваше да запали мотора.

Мишел най-после се пребори с въжето и избута лодката настрани от кея, доколкото можа. Тео й викаше да побърза. Тя скочи в своята лодка и падна върху Тео, който запали двигателя. Дъжд от куршуми се посипа във водата край тях.

Тео се приведе над Мишел, опитвайки да я предпази, като й пречеше да надигне глава. Насочи лодката на север и рязко натисна лоста за управление. Предницата на лодката се надигна от водата, подскочи леко и се стрелна напред. Един куршум мина точно до ухото му и Тео почти почувства топлината му.

Погледна назад и видя двама мъже с фенери да тичат в задния двор. После единият се хвърли във водата. Тео прецени, че двамата с Мишел имат преднина не повече от трийсет секунди. Седна на пейката и остави Мишел да се надигне.

Веднага щом вдигна глава, Мишел осъзна, че се движат в посока, която ги отдалечаваше от града.

— Трябва да обърнеш — извика тя.

— Не. Много е късно. Ще ни последват. Свети с фенера напред.

Мишел седна между коленете му и насочи лъча на фенера право напред. Това ги спаси от катастрофа. Още няколко секунди и щяха да се разбият в едно изсъхнало дърво, стърчащо от водата. Тео рязко зави наляво, после изправи лодката в правилната посока.

— Слава богу, че си взе фенера — прошепна той.

— Точно пред нас има остър завой — каза му тя. — Забави и завий надясно. Наляво е задънено. — После се хвана за коленете му, за да не политне настрани, обърна се и се надигна да погледне назад. — Още не виждам светлини — каза тя с почти болезнено облекчение. — Може би няма да ни последват. Може би ще ни оставят на мира, след като им се измъкнахме. — Тя се обърна отново напред и той я придърпа плътно до себе си.

— Не мисля, че ще се откажат. Мисля, че едва започват. Видя ли оптичния мерник на онази пушка? Въоръжени са до зъби. Дошли са да ни спипат и няма да се откажат без бой. Трябва да намерим телефон и да повикаме помощ. Покажи ми най-бързия път, по който можем да се върнем в града.

— Реката тук описва нещо като голяма осмица — обясни тя. — Ако беше поел на юг от моя кей, щеше да направиш един широк завой и да стигнеш до „Лебедът“. Трябва да се върнем назад.

— Така ще попаднем на тях.

— Знам — прошепна тя дрезгаво. Не беше крещяла, но гласът й бе пресипнал. — Има поне двайсет по-малки ръкава наоколо. Повечето от тях не водят доникъде — предупреди го. — Някои описват полукръг. Ако нападателите ги знаят, могат да минат по някой от тях и да ни пресрещнат.

Тогава ще намалим и ако видим светлините им, ще свием в някой от ръкавите и ще изчакаме да съмне. Приближаваха нов завой. Сега накъде? — попита той.

— Не съм сигурна. Всичко изглежда различно през нощта. Мисля, че този описва дъга и се връща пак до реката.

— Добре, ще тръгнем наляво — реши той и насочи лодката в тази посока.

— Тео, може и да греша.

Мишел чу рева на моторна лодка в далечината. Звукът се приближи, докато те се опитваха да заобиколят още един дънер.

Тео също чу шума. Забеляза един тесен ръкав, намали скоростта и отново зави. Клоните на дърветата висяха почти до водата. Тео ги избутваше настрани, докато минаваха. Направиха още един завой и като видя колко тесен става каналът, Тео изгаси двигателя.

Мишел изключи фенера. Двамата се сгушиха един в друг и се обърнаха по посока на звука. Беше непрогледен мрак. Изведнъж жабите престанаха да крякат и щурците замлъкнаха. Но нещо се движеше. Какво, по дяволите, беше? После лодката се удари в нещо. Тео предположи, че може би е плаващо дърво, но не бе сигурен. Лодката се върна леко назад, после спря.

Мишел се протегна зад него, избута един лост и му прошепна, че трябва да повдигнат мотора над нивото на водата.

— Ако трябва да продължим по този ръкав, перките ще потънат в тинята. На места е много плитко. — Лодката отново се блъсна леко в преградата. — Ето ги — прошепна Мишел.

Видяха светлината от моторната лодка. Лъчът обхождаше гъсталака, описвайки широк полукръг наляво и надясно. Търсеха ги.

Светлината не ги откри. Мишел си пое дълбоко дъх и бавно издиша. Току-що бяха преминали още едно препятствие и тя мислено благодари на бога за това. Още не бяха вън от опасност, но Тео бе прав, че могат да се скрият, докато съмне и после да потърсят помощ. Скоро този кошмар щеше да свърши.

Нападателите им бяха продължили напред. Шумът от лодката им постепенно заглъхваше. Мишел предположи, че ще продължат още няколко минути, преди да обърнат и да тръгнат назад, търсейки по-внимателно.

Мислите на Тео препускаха. Професионални убийци ли бяха? Ако да, кой ги беше изпратил? Възможно ли бе мафията да го е проследила до Луизиана? Нима бяха дошли да му отмъстят за това, че бе помогнал да осъдят толкова много от лидерите им? Нима неговото присъствие тук бе поставило Мишел в опасност?

Мишел чу как някаква клонка изпращя рязко над нея. Погледна нагоре и след секунда усети някаква тежест, която се стовари върху левия й крак. Впрегна цялата си воля да не изпищи. Каквото и да беше паднало, сега се плъзгаше нагоре по крака й. Тя замръзна, стиснала фенера, готова да го светне.

— Тео, вземи греблото — прошепна тя, като се напрягаше да не помръдне. — Като светна, трябва да го избуташ навън от лодката. Ясно?

Той не разбра. Какво трябваше да избута? За какво говореше тя? Но не зададе никакви въпроси. Просто взе греблото, вдигна го като бейзболна бухалка и зачака.

— Готов съм.

Тя светна. Тео усети как сърцето му подскочи в гърдите. Едва не изпусна греблото, когато видя ужасната черна змия. Разцепеният език на чудовището се стрелкаше навън от устата, сякаш предвкусваше своя пир, а триъгълната плоска глава се издаваше точно над коляното на Мишел. Сякаш го гледаше право в очите.

Времето сякаш замря, когато Тео замахна с греблото, удари змията и я запрати във водата. После скочи и прегърна Мишел.

— Мамка му — изрева той. — Мамка му!

Мишел се изправи. Сърцето й биеше до пръсване. Не отделяше лъча на фенера от змията, която се плъзна през водата и изпълзя в храстите на отсрещната страна на глинестия бряг. После огледа водата, протегна ръка и взе греблото, което Тео беше захвърлил. Пусна го на пода на лодката и се облегна назад.

— За малко.

Тео потупваше краката й.

— Ухапа ли те? — попита той трескаво.

— Не, не успя. Сигурно се изплаши повече и от нас.

— Каква, по дяволите, беше?

— Памучна уста.

— По дяволите… те са отровни.

— Да — кимна Мишел. Хвана ръката му. — Стига си ме удрял.

— Просто проверявам да няма още някоя… — Той спря, защото осъзна колко налудничаво е това.

— Още някоя змия да се е пъхнала в крачола ми? Няма. Повярвай ми, щях да знам, ако имаше. Опитай да се успокоиш.

— Как може да си толкова спокойна? Това нещо ти беше на крака.

Тя постави длан върху бузата му.

— Но ти ме отърва от нея.

— Да, но…

— Поеми си дъх?

Тя не бе толкова спокойна, колкото изглеждаше. Когато Тео я прегърна, усети, че цялата трепери.

— Знаеш ли какво?

— Ще отгатна. Мразиш змиите.

— Как позна какво ще кажа?

Тя се усмихна и се дръпна назад.

— Просто се сетих.

— Да се махаме оттук.

Тео потопи ръката си във водата, за да провери дали може да отблъсне лодката от брега. Пръстите му сякаш потънаха в тинята.

Мишел сграбчи ръката му и я издърпа.

— Не трябва да потапяш ръката си във водата. Не и по тези места.

Той не попита защо, нямаше нужда. Представи си как някой алигатор изскача и захапва ръката му и потрепери. Взе греблото и го използва, за да отблъсне лодката от брега.

— Мислиш ли, че оттук ще излезем до реката?

— Живяла съм тук целия си живот и познавам тези места, но в тъмното по-скоро гадая. Мисля, че този канал свършва след около четиристотин метра. Ако продължим напред, ще се озовем в капан, а не бих искала да вървим пеша из мочурището. Не е безопасно, поне не нощем. Мисля, че трябва да обърнем и да се върнем назад.

— Съгласен.

— Когато стигнем до широкото, ще прекосим с гребане. Ако са наблизо, няма да ни чуят.

Мишел взе другото гребло и му помогна да обърнат лодката.

— Обаче ако още някоя змия се стовари в лодката, ще ме чуят със сигурност.

Тео размени мястото си с Мишел и загреба към устието на ръкава. Спря и се огледа.

— Как мислиш? Можем ли да стигнем обратно до твоя кей? Ако се добера до телефона си…

Тя го прекъсна.

— Слязохме много надолу по течението. Ще бъде твърде рисковано.

— Добре. Продължаваме напред и ще се молим наблизо да има кей.

Не виждаше на повече от три метра пред себе си, но знаеше, че е твърде опасно да използват фенера. Мишел се премести близо до мотора, за да може да го запали веднага, ако преследвачите им ги забележат. Сега се тревожеше за куп неща. Кога последно беше наливала бензин? Не помнеше. Ами ако стигнеха до средата и тогава ги засечаха?

Сега се носеха през реката. Силните ръце на Тео умело движеха греблата. Мишел забеляза светлината, която блуждаеше над водата.

— Търсят ни в ръкавите — прошепна тя.

Тео продължи да гребе, но хвърли поглед назад. Лъчът светлина обхождаше на зигзаг водата, но източникът не се движеше. Беше на около двеста метра от тях.

— Още не са ни видели.

— Да включа ли мотора?

— Не — спря я решително той. — Стой там. Може и да успеем.

След минута лъчът се обърна в тяхната посока. Мишел не изчака Тео да й каже да включи мотора. Дръпна силно. Той не запали от първия път. Тео хвърли греблата в лодката и събори Мишел миг преди един куршум да изсвисти край главата му. Тя дръпна отново въжето и изплака, когато двигателят изръмжа.

Тео извади пистолета си от кобура и извика на Мишел да не вдига главата си. Друг куршум се заби във водата съвсем близо до тях. Тео се подпря на лакът на пейката и стреля.

Негодниците се приближаваха много бързо. Тео се опитваше да уцели прожектора им. Първият му изстрел не улучи целта, но някой извика и Тео реши, че навярно е ранил един от преследвачите. Отново натисна спусъка. Този път бе точен. Куршумът му пръсна лампата и им даде пет, може би десет секунди преди нападателите да успеят да насочат фенерите си към тях.

Мишел не можеше да прецени на какво разстояние са от брега. Опита да стигне до лоста, за да намали скоростта, но бе твърде късно. Лодката внезапно подскочи, излезе от водата и се заби в бодливите храсти. Не спря, а подрипна на два пъти, преди да се забие в едно дърво. Сблъсъкът изхвърли Тео в предната част на лодката. Той падна върху лявата си страна и удари коляното си. Ръката му над лакътя още пулсираше болезнено от раната от стъклото, а сега, при сблъсъка с металния ръб, кожата му се раздра и болката се спусна към лакътя.

Мишел заби челото си в пейката, извика и вдигна ръце да се предпази от нови удари.

Тео изскочи от лодката, пъхна пистолета в кобура и издърпа Мишел. Замаяна от удара, тя поклати глава, опитвайки да проясни мислите си, в същото време опипваше дъното на лодката, за да открие фенера.

— Хайде — надвика той шума от приближаващата се лодка.

Тео си мислеше да я вдигне на ръце, когато тя откри фенера. Грабна го бързо. Сърцето й щеше да изхвръкне от гърдите, главата й сякаш бе разцепена на две, болката почти я ослепяваше, докато вървеше със залитане напред.

Тео обви ръка около кръста й, почти я повдигна и побягна към храсталака. Нямаше ни най-малка представа накъде се движат. Напълно дезориентиран, той тичаше с всички сили. Избутваше гъстите клони настрани с дясната си ръка. Още чуваше шума от мотора на лодката в далечината и отчаяно се стремеше да отдалечи Мишел, колкото е възможно повече, преди нападателите да са слезли от лодката си.

Проправяха си път през гъсталака и мокрите избуяли треви, спираха се на няколко пъти да се ослушват дали ги преследват. Накрая се измъкнаха от гората и се озоваха пред открито пространство.

Мишел спря, да си поеме дъх. Не беше сигурна къде се намират.

— Да рискувам ли? — попита тя, като вдигна фенера. — Не мисля, че ще видят светлината, ако е само за секунда.

— Добре.

Тя светна за миг, после въздъхна облекчено.

— Мисля, че знам къде сме — прошепна тя. — На около километър и половина от „Лебедът“.

Стояха край някакъв черен път, който според Тео с нищо не се отличаваше от всички други, по които бе карал през последните дни.

— Сигурна ли си?

— Да.

Той стисна ръката й и побягна. Ако стигнеха до първия завой, преди преследвачите им да се появят на пътя, щяха да успеят да се измъкнат. Постоянно хвърляше погледи през рамото си за светлини от фенери. Единственият звук, който чуваха, бе тропотът от стъпките им по пътя, придружен от тежкото им дишане.

Мишел отново светна фенера си само за миг, за да не пропуснат мястото, където трябва да свият. Тя се препъна, но Тео я хвана и задържа на крака, без да забавя темпото. Отново погледна назад, видя една малка светлинка на пътя и увеличи скоростта си.

Беше сигурен, че преследвачите им не са ги видели.

— Вече съм добре — каза тя задъхано. — Мога да бягам.

Той я пусна, после стисна ръката й и продължи. Видя една светлинка, която примигваше като звезда в далечината, и се насочи към нея.

Мишел усещаше изгаряща болка отляво, а главата й сякаш щеше да експлодира. Стигнаха един кръстопът. Мишел се преви и опря длани на коленете си.

— „Лебедът“ е надолу по пътя и вляво — каза задъхано. — Можем да се обадим на полицията оттам.

Пътят бе покрит с чакъл. Тео си спомни, че беше карал по него. Докато тичаше, постоянно оглеждаше гъсталака от двете страни на пътя, преценявайки къде могат да се скрият, ако чуят, че преследвачите приближават.

— Добре ли си? — прошепна той.

— Да.

Мишел почувства, че й се плаче от облекчение, когато видя тъмната сграда пред тях. Мигът на еуфория бе съвсем кратък, защото секунда по-късно чуха звука от приближаваща се кола, чиито гуми изсвириха на завоя зад тях.

Мишел не успя да реагира. Докато се опитваше да погледне през рамо, вече летеше към гъсталака край пътя, където я дръпна Тео. Мишел се приземи тежко по гръб. Тео се приведе над нея и извади пистолета си. Очите му обхождаха пътя. Храстите и високите треви засега ги скриваха.

Мишел внимателно опипа цицината на челото си и направи болезнена гримаса. Мислите й препускаха. После си спомни какво иска да каже на Тео.

Промълви името му. Той постави ръка на устата й.

— Шшшт — прошепна почти в ухото й.

Колата спря почти до тях. Мишел едва се сдържа да не помръдне, когато чу как някой крачи в храсталака край тях. Осъзна, че задържа дъха си, защото гърдите я заболяха. Издиша бавно и тихо. Ръката й стисна коляното на Тео. Още известно време някой броди из храсталака, после се върна при колата, мърморейки. Чакълът изскърца под обувките му.

Мокрият въздух я пронизваше. Изведнъж очите й запариха и тя усети, че ще кихне. Моля те, Господи, не сега! Не трябва да вдигам шум… не още. Стисна носа си и задиша през устата. Сълзи рукнаха по страните й и тя издърпа тениската нагоре, върху устата си.

Тео чу как вратата на колата се затръшна и колата потегли. Но нямаше да рискува. Напрегна се да долови и най-малкия звук. Колко бяха преследвачите им? Знаеше със сигурност, че четирима мъже ги бяха нападнали в къщата. Беше видял двама отпред, после още двама пристигнаха с лодката. Целта им очевидно бе да ги заклещят в къщата. Тео се закле мислено, че веднага щом се измъкнат от тази битка в джунглата и се озоват в безопасност, той лично ще се погрижи за всеки един от нападателите.

Най-после се раздвижи, за да премести тежестта от колената си. Прегърна Мишел през раменете, наведе се и прошепна:

— Ще ни търсят в „Лебедът“, а ние ще стоим тук, докато си тръгнат. Добре ли си?

Тя кимна. Той се обърна с гръб към нея, за да наблюдава пътя, а тя опря глава на гърба му и затвори очи. Сърцето й постепенно успокояваше ритъма си. Искаше да се възползва от временната почивка и да събере сили, в случай че се наложи отново да побягнат. Кои бяха тези мъже, които ги преследваха?

Премести тежестта си от едното коляно на другото. Имаше чувството, че седи върху тор. Мирисът на мокри, гниещи, разпадащи се листа бе наситен и тежък. Мишел си помисли, че наблизо сигурно има мъртво животно, защото долавяше вонята на разлагащо се месо. Повдигаше й се.

Беше спряло да вали. Това бе добре, нали? Боже, колко дълго бяха тичали? Сякаш бе минал час, откакто се скриха в този храсталак, но пък времето като че бе спряло от мига, когато отекна първият изстрел.

Чу колата, преди да види светлините от фаровете й през клоните. Идваше по пътя към тях, после ги подмина, без да спира и бързо се отдалечи.

Тео рискува и подаде глава, за да види в каква посока ще се отправи колата. Тя се забави на кръстопътя, после продължи направо, което означаваше, че преследвачите им не са се отказали, а отиват да ги търсят в противоположната посока. Напрегна очите си, но не можа да види номера на колата.

— Скоро ще трябва да се откажат и да спрат да ни търсят — прошепна тя. — Ще съмне и няма да рискуват да ги види някой ранобуден рибар. Мислиш ли, че ще се откажат?

— Може би. Да вървим. — Тео се надигна и стисна зъби да превъзмогне болката в коляното си. Подаде ръка на Мишел да се изправи. — Върви покрай пътя и не светвай фенера.

— Добре — съгласи се тя. — Но ако ги чуеш да се задават, не ме блъскай пак в канавката. Само ми кажи. Гърбът ми е натъртен.

Той не искаше да се заяжда, като каза:

— По-добре натъртен, отколкото пронизан от куршум.

Тя подсмъркна. Беше й по-добре.

— Знам.

— Можеш ли да бягаш?

— А ти? — попита го, като забеляза, че той накуцва с единия крак.

— Разбира се. Само съм малко схванат. Да вървим.

Една-единствена крушка светеше на стълба при входа на паркинга. Тео нямаше да рискува. Дръпна Мишел в храстите и заобиколи „Лебедът“ откъм задния вход. Не виждаше никой да се движи вътре. Задната врата бе метална, така че Тео се върна до един от прозорците отпред и се огледа по земята за някой камък.

— Ще трябва да вляза през прозореца — каза той, като взе един остър камък.

— Какво ще правиш?

— Ще счупя стъклото.

— Не — прошепна тя. — Знам къде татко крие резервния си ключ.

Тео пусна камъка и отиде до вратата. Мишел светна фенера и се протегна над вратата, където откри ключа върху ръба на касата.

— Много тайно скривалище.

— Не бъди саркастичен. На никого не би му хрумнало да обира бара на татко.

— И защо така?

— Защото Джон-Пол добре ще ги подреди и всички са наясно с това. Татко може да оставя вратата и отключена, ако иска.

Чак на втория опит успя да пъхне ключа в ключалката, защото ръцете й трепереха. „Последица от шока“, помисли си тя. Тялото й най-после реагираше на ужаса, който бяха преживели двамата с Тео.

Тео влезе пръв и присви очи да различи нещо в мрака, после, без да пуска Мишел пред себе си, й каза шепнешком да заключи вратата. Чу я да пуска и резето. Хладилникът забръмча и завибрира. Тео си спомни, че телефонът е в края на бара, точно до вратата на склада. Стори му се, че дочу звук, може би изскърцване на дъска.

— Стой тук — прошепна й, извади пистолета си и предпазливо тръгна през бара.

Лампата от паркинга хвърляше оскъдна светлина върху масите и пода. Но в ъглите бе съвсем тъмно. Тео мина зад бара. Очите му свикнаха с мрака и погледът му се отправи към полуотворената врата на склада. Идеално място, където да се скрие човек. Дали нападателите не бяха оставили някого да ги причака? Не, Тео не виждаше никакъв смисъл в това, но продължи да наблюдава вратата, докато пристъпваше към нея.

В средата на бара спря и бръкна под плота за карабината на Джейк. С нея нямаше да пропусне цел, каза си той, като напипа приклада й. Вдигна я от скобата и внимателно я издърпа.

Тъкмо се извръщаше с гръб към бара, когато усети някакво раздвижване с тила си. Без да се обърне и без да чуе звук, разбра, че някой идва зад него, и то бързо.