Джули Гарууд
От милост (30)

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Ноа и Мишел не успяха да отидат на тренировката по футбол. В клиниката просто имаше твърде много работа за вършене. Приятелките на Мишел я удивиха. Събраха всички документи и подредиха картоните по азбучен ред в кутии, така че когато пристигнеха новите шкафове, Мишел просто трябваше да пренесе картоните от кутиите в чекмеджетата. Тео дойде в клиниката, за да вземе Мишел, а Ноа се върна в мотела, за да се изкъпе и преоблече, преди да отиде в „Лебедът“, за да помага на Джейк.

Мишел се чувстваше виновна, че нито Тео, нито Ноа бяха успели да отидат за риба. Когато сподели това с Тео, той й каза да не се тревожи. Щял да прекара цялата събота в риболов, а и очакването на състезанието било не по-малко приятно от самото събитие. Изброи какво трябва да си вземат в хладилната чанта за състезанието. Държеше да бъде подготвен като истински бойскаут — в никакъв случай не трябва да свършат сандвичите или бирата.

Тъкмо паркира колата й пред къщата, когато Елена Милър спря малката си кола отзад и натисна клаксона, за да привлече вниманието им.

— Доктор Майк — извика тя, като заобиколи колата, — ще помолите ли младия си приятел да внесе този кашон?

— Какво има в него? — попита Мишел.

— Не чухте ли съобщението ми? Обадих се от болницата и се записах на телефонния ви секретар.

— Както виждаш, тъкмо се прибирам вкъщи, Елена.

— Писна ми от вас, лекарите. Задръствате цялото спешно. В тази кутия е пощата ви, която бе разпиляна из цялото отделение — каза тя и размаха ръце. — Започнах с вас. В понеделник е ред на доктор Ландуски.

Мишел представи Тео на ядосаната жена и обясни, че секретарката на спешното се опитва да въведе ред в отделението.

— Не може ли да уредите да ви изпращат медицинските списания в клиниката, доктор Майк? Би било по-лесно и за вас, ако си прибирахте пощата всяка вечер. Твърде много ли искам?

— Не, разбира се — кимна Мишел. Чувстваше се като ученичка. — Защо не остави всичко това в съблекалнята на лекарите? — попита, когато Тео вдигна кашона и тя видя списанията.

Елена затвори вратата след Тео и седна зад волана.

— Защото тъкмо подредих там. Вие, лекарите… — Подкара колата назад и не довърши изречението си.

— Ще се опитам да се поправя — извика Мишел.

Успокоена, жената махна с ръка и подкара колата бързо. Тео последва Мишел в къщата.

— Елена ми напомня на някого — отбеляза той и понесе кашона към библиотеката, където го остави на бюрото. Мишел бутна Тео да се дръпне настрани, за да прегледа какво има в кашона. Имаше няколко списания, пратки от две фармацевтични компании и купчина други писма.

— На кого? — попита тя, като пусна пликовете обратно в кашона. Нямаше нищо, което да изискваше незабавното й внимание.

— Доста е страшна.

— Просто се представи в неподходяща светлина — засмя се Мишел.

— Къде ти е хладилната чанта? — попита Тео.

— В гаража. Но първо трябва да я измия — обясни Мишел и се отправи към стъпалата.

— Ти върви да си вземеш душ, а аз ще се погрижа за чантата. И да не използваш всичката топла вода — извика след нея.

Гостуваше в дома й едва от два дни, а вече й казваше какво да прави. Тя поклати глава и се разсмя. „Хубаво — помисли си. — Това, че е тук, е много, много хубаво“.