Джули Гарууд
От милост (26)

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Тео със сигурност не ревнуваше. Тийнейджърите ревнуват, а той отдавна бе преминал този етап от живота си. Обаче започваше да се дразни. Мишел се смееше и видимо се забавляваше, докато танцуваше с Ноа. Тео седеше на бара и си водеше бележки за проблема, който един мъж бе дошъл да обсъди с него. Човекът си купил употребявана кола, която имала трийсет дневна гаранция.

Платил в брой и си тръгнал с колата, но след две пресечки гърнето се откачило, а радиаторът експлодирал. Тъй като не били минали и трийсет минути от покупката на колата, той върнал колата на автокъщата и поискал да му върнат парите. Собственикът на автокъщата обяснил, че гаранцията покривала само гумите и двигателя. Освен това посъветвал клиента си следващия път да чете внимателно написаното със ситен шрифт, преди да се подписва.

Мишел отново се засмя и привлече вниманието на Тео. Звукът на смеха й го притегляше като магнит, а съдейки по начина, по който Ноа й се усмихваше, Тео разбра, че и приятелят му е очарован.

Отново се обърна към мъжа, който седеше до него и опита да се концентрира. Когато за стотен път хвърли поглед през рамо към двойката на дансинга, Ноа беше вдигнал тениската си нагоре и показваше на Мишел един доста грозен белег на гърдите си.

— Стига толкова — измърмори Тео, остави химикала на бара и отиде да сложи край на танците.

— Опитваш се да впечатлиш Мишел с белезите си от куршуми ли?

— Вече я впечатлих с чара и остроумието си.

Мишел поклати глава.

— Извадил си късмет. Този куршум е можел да те убие.

— Наистина извадих късмет — съгласи се Ноа. — Сигурно Бог ме е запазил. — После се засмя. — Това се случи, докато бях в една църква.

Тя си помисли, че това е шега.

— Заспал си по време на проповедта и си вбесил свещеника?

— Нещо такова.

— Татко ще иска да чуе тази история — каза Мишел. — Къде е той?

— Прави сандвичи в кухнята — обясни й Тео.

— Не може пак да си гладен след пържената риба и картофите.

— Той ми предложи сам, пък и се канеше да направи сандвич за себе си. Ще направи един и за Ноа.

Мишел реши да помогне на баща си, затова заобиколи бара и се отправи към кухнята. Чу Ноа да казва:

— Между другото, Тео, може би ще се заинтересуваш от списъка на участниците в състезанието по риболов в събота. Закачен е ей там на стената.

— Защо да го чета?

— Защото твоето име е зачеркнато.

— Няма начин. — Тео не му повярва, докато не видя, че името му наистина е задраскано и отгоре е записано името на Ноа.

Мишел влезе в кухнята. Джейк й подаде една картонена чиния, в която имаше огромен сандвич с пуешко месо, плувнал в майонеза и засипан с огромно количество пържени картофи. Джейк носеше още една такава чиния, която постави на бара.

— Ако Тео остане още две-три седмици, ще трябва да му се прави байпас — каза Мишел. — Ще го убиеш със старанието си.

— Пуйката не е вредна, сама го каза.

— Обаче един буркан майонеза със сигурност е вреден. А в тези картофи сигурно има цял литър олио.

— Иначе не са вкусни. — Джейк й обърна гръб и извика: — Хайде, момчета, елате да хапнете. Тео, направих сандвичите без специалния ми лют сос за барбекю, ако случайно се тревожиш.

Ноа и Тео оглеждаха списъка. Мишел сръга баща си и прошепна:

— Ти ли замени Тео с Ноа за твой партньор на състезанието?

Той я погледна виновно.

— Скъпа, налагаше се.

Тя не можа да повярва.

— Защо? — Продължи, без да му даде възможност да отговори. — На това дружелюбно ли му викаш, да обещаеш нещо и после да не си спазиш обещанието?

— Просто постъпих практично.

— Какво означава това?

Тя го последва обратно в кухнята.

— Майк, завий ми сандвича, ще си го взема за вкъщи. Мишел извади фолио и изпълни молбата му.

— Още не си ми отговорил на въпроса.

Джейк се облегна на плота и скръсти ръце.

— Така, както аз виждам нещата, имаме по-голям шанс да спечелим, ако се състезаваме за наградата четирима, а не двама. Ноа искаше да те убеди да се запишете заедно. Предположих, че на Тео това няма да му хареса, затова казах на Ноа, че го вземам за партньор. Така вие с Тео ще можете да прекарате целия ден заедно. Ти трябва да се радваш, че ще участваш.

Тя бе раздразнена.

— С други думи мислиш, че Ноа е по-добър, така ли?

— Той наистина спомена, че е ходил за риба доста повече от Тео през последните четири години, но това не е единствената причина да направя тази смяна — добави той бързо, когато зърна упоритото пламъче в очите на дъщеря си. — Няма никакъв смисъл да се ядосваш. Трябва да ми благодариш, защото ти платих таксата за участие.

— Не искам да ходя за риба в събота. Имам един куп други неща, които трябва да свърша.

— Може да спечелиш наградата. Всички знаят, че си по-добра в риболова от мен.

Тя не се хвана на това ласкателство.

— Това не е вярно и ти го знаеш. Да не се опитваш да ме сватосваш? Затова ли искаш да съм партньор на Тео?

— След като те чух какви му ги говориш? Няма нужда аз да те сватосвам. Ти сама се справяш доста добре.

— Татко, дразнех го…

Той се направи, че не я чува.

— Може би Ноа се опитва да ви сватоса. Каза, че не е виждал Тео да се държи така, както когато е край теб.

Тази забележка привлече вниманието й. Баща й кимна, после отиде до хладилника и извади млякото. Наля си пълна чаша и отпи продължително.

— Как се държи Тео?

— Ноа каза, че се усмихва много. Останах с впечатлението, че това е рядко за Тео.

— Та той е в отпуск. Затова се усмихва. Да не те боли стомахът? Пиеш мляко само когато имаш проблеми с храносмилането.

— Стомахът ми си е наред — каза той небрежно и веднага се върна на обсъжданата тема. — Когато става дума за Тео, ти имаш обяснение за всичко. Обясни ми тогава и това: защо той не може да откъсне очи от теб? Ноа го забеляза, а като ми го посочи и на мен ми направи впечатление. — Преди тя да отвърне, той продължи: — Знаеше ли, че Ноа работи във ФБР? Носи пистолет също като Тео. Забелязах го на кръста му. Казвам ти, Тео има много влиятелни приятели.

— А ти познаваш много хора, които се нуждаят от влиятелни приятели.

Джейк допи млякото си и остави чашата в мивката. Когато се обърна, Мишел забеляза колко изморен изглежда на ярката светлина в кухнята.

— Защо не се прибереш у дома, ние с Тео ще затворим.

— Мога и сам да го направя.

— Знам, че можеш, но следващите няколко дни ще бъдеш доста зает. Хората ще се отбиват да се записват за състезанието и ще се заседават в бара, а и без това е претъпкано в четвъртък и петък. Върви си вкъщи, татко. Легни и си почини.

— И ти се нуждаеш от почивка. Трябва да се заемеш с онези картони в клиниката.

— Осигурила съм помощници.

— Добре тогава — кимна той. — Изморен съм, ще си тръгвам. Ти затвори в един вместо в два.

Наведе се и я целуна по бузата.

— До утре.

Той отвори задната врата, но пак я затвори.

— А, забравих да ти кажа, че Бен Нелсън се обади, търсеше теб. Още няма никакви новини или заподозрени, но ще си отваря очите, за да не се случи още нещо лошо. Питам те, казва ли се такова нещо на един баща? Накара ме ужасно да се разтревожа за теб, но после се сетих, че не си сама, Тео е отседнал при теб. Довечера да пуснеш резетата. — Отново отвори вратата и излезе навън. — Това е голямо успокоение.

— Кое е успокоение?

— Да знам, че Тео ще бъде там с теб.

Мишел кимна. Наистина бе успокоение. Тя заключи вратата, изгаси осветлението и се върна в бара. Тео и Ноа бяха занесли чиниите си на една от кръглите маси и ядяха сандвичите си.

Един от редовните посетители на бара поиска още една бира. Мишел забеляза колко е замъглен погледът му и попита:

— С колата ли ще се прибираш, Поли?

— Кони ще мине да ме вземе, като свърши смяната й в завода. Тя ще ми бъде шофьор.

— Добре тогава — усмихна се Мишел. Наля му още една бира, забеляза колко е задушно в бара и усили вентилатора на тавана. В „Лебедът“ имаше само петима клиенти. Тя се погрижи за всички тях, после напълни две чаши със студена вода и ги занесе на Ноа и Тео.

Тео издърпа един стол.

— Седни при нас.

Тя подаде на Ноа едната чаша, после седна между него и Тео, и постави чашата на Тео до чинията му.

— Надявам се, че не възразяваш — изпратих татко да си ходи, което означава, че аз ще трябва да затворя бара тази вечер — каза тя.

— Допада ми това, че помагаш на баща си. Това нещо типично за Юга ли е? — попита Ноа

— Типично за семейство Ренърд.

Ноа току-що бе лапнал последния картоф и го преглъщаше с голяма глътка вода, когато Мишел го попита дали иска да отиде с нея до клиниката, за да огледа пораженията.

— Вече бях там. Мисля, че Тео е прав. Не е дело на хлапета. Работа на един човек е. И който и да е бил той, много се е ядосал, докато е търсил нещо. Забеляза ли бюрото си? Ключалката е напълно съсипана. Някой доста се е борил с нея.

— Мишел мисли, че може някой от пациентите на доктор Робинсън да се е опитвал да открадне картона си.

— Пациентите не получават ли картоните си, ако ги поискат? — попита Ноа.

— Могат да получат копие от картона си, но оригиналът остава при лекаря — обясни му Мишел.

— Съмнявам се, че е бил пациент. Картоните са поверителна информация. Това всеки го знае. Каквото и да пише в картона, то си остава тайна. А и защо някой пациент ще стигне до такава крайност, да преобърне и разкъса всичко. Ако толкова е искал да вземе картона си, можел е просто да влезе и да отмъкне една от кутиите с картони. Не, не мисля, че е бил пациент, но какво казва Робинсън? Имал ли е някакви шиб… трудни пациенти?

— Още не е отговорил на обаждането ми — каза Мишел. — Ще опитам отново да се свържа с него утре сутрин. Той наскоро се премести във Финикс и сигурно е доста зает.

— Защо не дадеш на Ноа телефонния му номер и не оставиш той да говори с него — предложи Тео. — Хората се впечатляват, когато ги потърси някой от ФБР. А и в най-лошите си дни не мога да бъда толкова рязък, както Ноа. Той ги умее тези неща.

— Сигурно. — Ноа явно не бе съгласен. Обърна се към Мишел и каза: — Виждал съм Тео да разплаква възрастни мъже. Това е доста смешно, в интерес на истината… да гледаш как някакъв коравосърдечен убиец, който оглавява цяла престъпна организация, хленчи като бебе.

— Преувеличава — обади се Тео.

— Не, не преувеличавам — настоя Ноа. — Обаче е вярно, че повечето хора не знаят какво правят прокурорите в министерството. Като се замисля, не съм сигурен, че и аз знам. Освен че разплакваш разни престъпници, какво точно правиш, Тео?

— Почти нищо — отвърна Тео намусено. — Пием много…

— Това е ясно.

— И се опитваме да ви измисляме работа.

— Обзалагам се, че е така. — Ноа се обърна към Мишел и добави: — Тези мързеливци в министерството карат всеотдайните агенти от ФБР да вършат цялата работа.

Тео се усмихна.

— Това се нарича делегиране на отговорност. Правим го, за да не се чувстват пренебрегнати обикновените хорица.

Обидите полетяха и в двете посоки и някои от нападките бяха доста смешни. Силно развеселена, Мишел се облегна назад и се отпусна. Когато разговорът отново се върна на темата за клиниката, тя каза:

— Няма повече да се тревожа за това. Мисля, че цялата история придоби нереално големи размери.

— Как така? — попита Ноа.

— Бях толкова стресната, когато видях бъркотията, че си внуших, че ме следят. Познато ли ти е това чувство? Трудно е да се обясни.

— Не бих пренебрегвал това чувство на твое място — Каза Ноа.

— Но всъщност никой не ме следеше — настоя тя. — Бих го забелязала… нали?

— Не и ако е добър.

— Тук е много малка общност. Външните хора се набиват на очи.

— Ами? Какво ще кажеш за човек, който кара пикап с емблемата на някаква кабелна телевизия? Той ще се набие ли на очи? Ами всички мъже и жени, които идват тук заради риболова? Ако са облечени като рибари и носят въдици, ще ти направят ли впечатление?

Мишел се изправи.

— Разбирам какво ми казваш и съм ти благодарна, че отдели време да огледаш клиниката, но наистина смятам, че това е само изолиран инцидент.

— И на какво се основава тази увереност? — попита Тео. — На искреното ти желание?

Тя пренебрегна сарказма му.

— Тук е Боуън. Ако някой има проблеми с мен, щеше да ми каже. Сега, след като имах време да помисля на спокойствие, си давам сметка, че съм започнала да се стряскам от сянката си след случката в клиниката. Просто реагирах прекалено остро. Ще ти напомня — добави тя бързо, когато видя, че той се кани да я прекъсне, — че не се е случило нищо друго. Искаш да разкриеш някаква конспирация, но такава няма. — После се обърна към Ноа и каза: — Наистина ти благодаря, че дойде в Боуън.

— Няма нужда да ми благодариш — каза Ноа. — Честно казано, направих тази услуга, за да получа друга. Тео се съгласи да пътува на връщане към Билокси с мен. Ще изнесе една лекция там вместо мен, а аз бих пътувал и много по-дълго, за да се отърва от такова задължение. Е, все пак трябва да завърша обучението, но поне няма да ми се наложи да пиша реч.

— Кога трябва да се връщаш?

— В понеделник.

— О! — Тя се извърна и тръгна към кухнята, преди някой от двамата да види разочарованието й.

Ноа я изпрати с поглед.

— По дяволите, Тео, тя наистина е нещо специално. Ако можехме да останем по-дълго, щях да ти бъда съперник. Винаги съм си падал по червенокоси.

— Ти си падаш по всичко, което носи пола.

— Не е вярно. Помниш ли случая „Донован“? Пати Донован носеше само поли, но не си паднах по нея.

Тео направи гримаса.

— Пати беше травестит. Никой не си падаше по него.

— Имаше хубави крака. Това му го признавам — ухили се Ноа. — Кажи сега. Какво става между теб и Мишел?

— Нищо не става.

— Срамота.

— Изобщо не ми спомена заглавието на лекцията, която трябва да изнеса — каза Тео с надеждата да смени темата. — Какво е то?

Ноа се ухили.

— Как да контролираме гнева си.

Тео се засмя.

— Това ли е представата на шефа ти за шега?

— Сигурно. Познаваш Моргънстърн. Има изкривено чувство за хумор. Кара ме да провеждам това обучение като наказание.

— Какво си направил?

— Не ти трябва да знаеш. На Моргънстърн му трябва някой като теб.

— А, тайният замисъл изплува. Пийт ли те помоли да говориш с мен?

Ноа сви рамене.

— Може и да ми е споменал…

— Кажи му, че не ме интересува.

— Той харесва начина ти на мислене.

— Не ме интересува — повтори натъртено Тео.

— Доволен си там, където си?

Тео поклати глава.

— Изтощен съм. Съвсем изхабен. Ще се върна в офиса, ще довърша висящите неща и ще си подам оставката.

Ноа бе поразен.

— Шегуваш се, нали?

— Не, не се шегувам. Време е… крайно време е.

— И какво смяташ да правиш?

— Имам някои идеи.

— Някоя от тези идеи да има червена коса?

Тео не отговори. Преди Ноа да продължи разпита, един мъж се приближи до масата и попита Тео дали може да говори с него по правен въпрос.

— Разбира се — кимна Тео. — Да отидем на бара.

Той се изправи, разкърши рамене и мина зад бара да си налее една бира.

— Какво мога да направя за вас? — попита той младия мъж.

Пет минути по-късно на Тео му идеше да удари мъжа. Ноа забеляза изражението на Тео и се запъти към бара да види какво става. Чу Тео да казва:

— Да не би Джейк да ти е предложил да говориш с мен?

— Не, но чух, че помагаш на хора, които имат правни проблеми.

— Какъв е проблемът? — попита Ноа. Отвори си една бутилка бира, хвърли капачката в кофата за боклук и заобиколи бара, за да застане до Тео.

— Това е Кори — обясни Тео. — Той има две деца. Момче и момиче.

Ноа погледна навъсено неприятния мъж. Приличаше повече на размъкнат тийнейджър, отколкото на баща на две деца. Кори имаше дълга руса коса, която почти скриваше очите му и пожълтели зъби.

— На колко си години?

— Ще стана на двайсет и две другия месец.

— И вече имаш две деца?

— Да. Разведох се с Емили преди шест месеца, защото срещнах друга жена. Тя се казва Нора и иска да се оженим. Преместих се при нея, но Емили мисли, че съм длъжен да плащам издръжка на децата, а на мен това не ми се вижда справедливо.

— Значи искаш да ти помогна да се измъкнеш от плащането на издръжка на децата си?

— Аха. Точно това искам. Ами нали сега са нейни деца. Живеят при нея, а както ви казах, аз съм готов да продължа напред.

Лицето на Тео се напрегна още повече. Мишел стоеше на вратата на кухнята и държеше празна кана в ръка. Беше чула разговора и можеше да познае по напрегнатата стойка на Тео, че е ядосан.

Той продължаваше да говори тихо и спокойно, когато подхвърли на Ноа:

— Кори е готов да продължи напред.

— А ти готов ли си да му помогнеш? — попита Ноа, като остави бирата си на бара.

— Разбира се — кимна Тео.

Ноа се усмихна.

— Нека аз. Ти отвори вратата.

Мишел тръгна към тях, но в следващия миг се закова на място. Тео се раздвижи толкова бързо, че тя бе поразена. В единия момент се усмихваше на Ноа, а в следващия вече бе заобиколил бара. Грабна Кори за врата и колана на дънките и го повлече към изхода. Ноа изтича пред него, за да отвори вратата, така че Тео да може да го изхвърли навън.

— Ето, на това му викам аз да продължиш напред — заяви Ноа, като затвори вратата след него. — Малкият негодник.

— Такъв си е.

— Знаеш ли какво се чудя? Как такъв грозник е намерил две жени, които да искат да спят с него?

Тео се засмя.

— Има всякакви вкусове.

Двамата вървяха към бара, когато вратата зад тях се отвори отново и вътре нахълтаха трима мъже. Последният имаше вид на боксьор, на когото прекалено често са нанасяли удари в лицето. Той бе огромен, над метър и деветдесет и носът му очевидно бе чупен поне няколко пъти. Имаше стряскащо нагъл вид и носеше бейзболна бухалка.

— Кой от вас, тъпанари, е Тео Бюканън?

Ноа вече се бе обърнал. Той забеляза бухалката. Мишел видя, че посяга към пистолета си и разкопча кобура.

Барът се изпразни. Дори Поли, който никога през живота си не беше правил нищо бързо, изчезна през вратата за по-малко от пет секунди.

— Мишел, иди в кухнята и затвори вратата — каза Тео, преди да се обърне. — Аз съм Тео Бюканън. А кой от вас е Джим Карсън?

— Аз съм — обади се най-ниският от тримата.

Тео кимна.

— Надявах се да се отбиеш.

— Ти за кого се мислиш? — изръмжа Джим.

— Току-що ти казах кой съм. Не слушаше ли внимателно?

— Правиш се на умник, а? Мислиш, че можеш да ми блокираш парите и да уредиш с банката да не мога да пипна и цент от тях? Мислиш си, че можеш да го направиш?

— Вече го направих — спокойно потвърди Тео.

Джим Карсън приличаше на брат си. Беше нисък, набит, с прекалено близо разположени очи и обло лице. Но не се усмихваше като брат си. Докато Гари излъчваше престорена искреност, този тук бе майстор на вулгарността. Направи още една заплашителна крачка към Тео и избълва поредица от крайно цинични ругатни.

— Горчиво ще съжаляваш, че си завря носа в моя бизнес. Двамата с Гари ще затворим фабриката и тогава градът ще те линчува.

— Бих се притеснявал за себе си, ако бях на твое място. От колко време разправяш на работниците си, че си на ръба на банкрута? Представи си колко разочаровани ще бъдат хората, когато разберат каква е печалбата ти и колко пари си прибрал от фабриката.

— Нашите средства са поверителна информация — извика Джим. — Може и да знаеш за парите, но си външен човек и създаваш неприятности. Даже и да кажеш на някого, никой няма да ти повярва. Никой!

— Хората обикновено започват да вярват, като видят нещо на хартия, не мислиш ли?

— Какво намекваш?

— Написах една хубава статия, която ще се появи в неделния вестник. Разбира се, искам данните в нея да бъдат възможно най-точни. Така че защо да не ти пратя едно копие по факса утре сутрин и да ги провериш? Лично аз смятам, че това е най-добрата ми работа. Включил съм в списъка всеки цент от всяка сметка, която си открил през последните пет години.

— Не можеш да го направиш. Това е поверително! — Джим вече крещеше.

Тео погледна Ноа.

— Знаеш ли, трябваше да включа и данъчните им декларации за последните пет години. Всъщност може би не е късно.

— Свършено е с теб, Бюканън. Няма да ти позволя да ми създаваш повече проблеми.

Джим беше толкова разярен, че потта капеше от челото му. Той не можеше да се побере в кожата си и очевидно се вбесяваше от това, че Тео изобщо не се впечатляваше от заплахите му.

— Проблемите ти едва сега започват, Джим. Когато свърша с теб и брат ти, фабриката ще стане притежание на работниците ти. А това ще се случи много бързо — добави той. — И ти ще останеш на улицата. Обещавам ти.

— Сега вече ще оставиш ли тая бухалка? — Ноа попита гиганта със сплескания нос.

— Мамка му, не. Няма да я оставя, преди да съм я използвал. Нали така, господин Карсън?

— Точно така, Хепи^[1].

Тео се разсмя.

— Хепи?

— Живеем в странен свят — обади се Ноа.

— Трябва да счупя краката на Бюканън с тая бухалка и точно това ще направя. И за теб ще се погрижа — обеща той на Ноа. — Така че спри да ми се хилиш, защото ще съжаляваш.

Ноа държеше под око третия мъж. Той бе висок почти колкото гиганта, но бе слаб и кокалест, а ушите му бяха буцести и грапави като карфиол. И двамата мъже с Джим Карсън имаха вид на биячи, но според Ноа, Карфиола бе истинската заплаха. Той сигурно носеше скрито оръжие. Да, той щеше да му създаде истинския проблем и очевидно той бе изненадата, която Джим бе довел със себе си, в случай че Хепи не свърши работата.

Биячът потупваше бухалката в дланта на ръката си. Пляскащият звук раздразни Ноа.

— Остави бухалката — нареди той отново.

— Не и преди да счупя няколко кости.

Изведнъж Ноа се усмихна. Придоби вид, сякаш бе спечелил от лотарията.

— Ей, Тео, знаеш ли какво?

— Какво?

— Ще нарека забележките на Хепи заплахи. Ти не смяташ ли, че са заплахи? Нали се сещаш, след като ти работиш в Министерство на правосъдието, а аз съм агент от ФБР… Това определено са заплахи, нали така?

Тео веднага разбра каква е играта на Ноа. Съобщаваше на тримата мъже кои са, за да не могат после, когато ги арестуват, да твърдят, че не са знаели.

— Да, бих казал, че са.

— Слушай, умнико — каза Джим на Ноа, — изпречиш ли се на пътя ми, с удоволствие ще ти причиня болка. — Той заби дебелия си пръст във въздуха пред лицето на Ноа.

Ноа не му обърна никакво внимание.

— Може би трябва да позволя на някой от тях да ни удари — предложи той на Тео. — Така сигурно ще изглежда по-убедително в съда.

— Мога да спечеля делото и без да ни удрят. Освен ако не държиш на това.

— Не, не държа да ме удрят. Просто казвах…

— Мислиш си, че това е игра, а, синко? — изрева Джим насреща му. Пристъпи още една крачка към него и заби пръст в рамото на Ноа. — Ще изтрия доволната усмивка от лицето ти, кучи с…

Не успя да довърши заплахата си. Ноа бе толкова бърз, че Джим не успя дори да мигне. Но пък не можеше да става и дума за мигане. Той извика, после замръзна и се взря с едно широко отворено око в Ноа. Дулото на глока на Ноа бе притиснато до другия му клепач.

— Какво се канеше да кажеш за майка ми? — попита Ноа спокойно.

— Нищо… съвсем нищо — заекна Джим.

Хепи замахна с бухалката, а Карфиола се завъртя на пети и бръкна в сакото си.

Внезапен шум от зареждане на карабина отекна в „Лебедът“. Звукът привлече вниманието на всички.

Без да отмества пистолета от окото на Карсън, Ноа хвърли поглед назад. Мишел стоеше облегната на бара и се целеше с карабината в Карфиола. Тео отиде до него и измъкна оръжието от колана му. После погледна Мишел.

— Помолих те да стоиш в кухнята.

— Да, чух те.

Карфиола се опита да грабне оръжието си.

— Имам разрешително за него. Върни ми го.

— Голяма глупост каза — измърмори Тео. — Карфиола се хвърли напред. Тео се завъртя и заби юмрука си точно под адамовата му ябълка. Мъжът политна назад, но се задържа на крака. Още едно бързо движение от страна на Тео и Карфиола се срина безжизнен на пода. — Не понасям глупаци.

— Разбирам те — каза Ноа. — Джим, ще трябва да те застрелям, ако Хепи не пусне веднага бухалката на пода.

— Направи го, Хепи.

— Но, господин Карсън, вие ми казахте…

— Забрави какво съм ти казал. Пусни бухалката.

Той се опита да се отдръпне от пистолета, но Ноа просто го последва.

— Моля те, свали пистолета. Може да ми пръснеш мозъка, без да искаш.

— Това е при положение, че имаш мозък — каза Ноа. — Не съм убеден в това. Какво си мислеше, като дойде тук с тъпите си биячи? Толкова ли си самонадеян, че не те е грижа за свидетелите? Или си толкова глупав?

— Бях ядосан… не помислих… просто исках…

Спря да заеква веднага щом Ноа свали глока. Джим започна да мига трескаво.

— Хари мъртъв ли е? — попита Джим. — Ако сте убили Хари…

— Още диша — каза Ноа. — Не ме карай да повтарям, Хепи. Пусни тази бухалка.

Хепи изглеждаше безкрайно нещастен, когато хвърли бухалката на близката маса до него. След като не можа да счупи ничии крака, реши да потроши поне мебелите. Може би така Джим Карсън щеше все пак да му плати. Бухалката се удари в ръба на масата, отскочи и удари крака на Хепи. Той изохка и заподскача на куц крак, сякаш играеше на дама.

Тео подаде пистолета на Хари на Ноа и разтри кокалчетата си.

— Остави Джим да седне — добави той, преди да се отправи към бара. Сега вече се обърна към Мишел. — Мишел, какво, по дяволите, правиш с тази рязана карабина? Остави я, преди да си ранила някого. — Като се приближи, той забеляза подобренията по карабината. — Откъде я взе?

— На татко е.

— Добре — кимна той търпеливо. — А той откъде я е взел?

Изведнъж бе започнал да се държи като адвокат и я накара да се почувства като престъпник.

— Татко никога не е стрелял с нея. От време на време я размахва, когато реши, че може да стане сбиване в бара.

— Отговори на въпроса ми.

— Джон-Пол я даде на татко за самозащита. Научи и двама ни как да я използваме.

— Не може да имате такава карабина. Не е законно.

— Ще я прибера.

— Не, ще я дадеш на Ноа и той ще ви отърве от нея. — Той взе оръжието от ръцете й. — С тази проклетия можеш да убиеш носорог от сто метра.

— Или алигатор — отбеляза тя.

— Нима? Напоследък много алигатори ли се бият в бара?

— Не, разбира се, но…

— Знаеш ли колко години могат да дадат на баща ти заради това?

Тя скръсти ръце.

— Ние в Боуън действаме по друг начин.

— Доколкото си спомням, Боуън все още е на територията на Съединените щати, а това значи, че законите важат и тук. Откъде се е сдобил брат ти с такова нещо?

— Не си и помисляй да причиниш неприятности на брат ми, Тео. Той е мил, внимателен и чувствителен и няма да ти позволя да…

Тео не бе в настроение да слуша изявленията й.

— Отговори ми на въпроса.

— Не знам откъде го е взел. Доколкото знам, той го е направил и ако ти ни вземеш оръжието, Джон-Пол ще направи на татко нова карабина досущ като тази.

Клепачът на Тео потрепна нервно. Мишел знаеше, че го ядосва, но в момента не й пукаше особено. Какво трябваше да направи баща й, ако нещата излязат извън контрол в „Лебедът“? Да кърши ръце, докато му разбият и потрошат бара? Освен това той не би застрелял никого, звукът от зареждането на карабината бе достатъчен, за да отрезви и най-буйните глави.

— Просто по тези места така уреждаме нещата.

— Баща ти и брат ти нарушават закона.

— Карабината е моя — заяви тя. — Аз я направих и аз я пъхнах под бара. Татко не знае, че е тук. Хайде, действай. Арестувай ме.

— Не е хубаво да лъжеш представител на реда, скъпа.

— Ще го запомня.

— И къде по-точно се е научил брат ти да прави такива оръжия?

— Не обича да говори за тези неща, но веднъж споменал на татко, че бил в някакъв специален отряд на „тюлените“.

— Специален? Без майтап?

— Сега не е време да обсъждаме семейството ми, пък и това не ти влиза в работата.

— Грешиш.

— Защо?

Той се приближи и я притисна към бара. Наведе се на сантиметри от нея и прошепна.

— Не ме предизвиквай.

Трябваха му пет секунди да осъзнае, че няма да спечели. Тя не се плашеше, не и от него. Стоеше невъзмутимо и го гледаше право в очите. Колкото и да не му се искаше, той си призна, че трябва да отстъпи. Случваше му се за пръв път и никак не му хареса.

— Искаш ли да извикам полицията? — попита тя.

— Няма да те арестувам.

— Не говорех за мен. Мислех, че искаш полицията да се погрижи за онези тримата — каза тя раздразнено.

— Какво? А… да, обади им се, но изчакай няколко минути. Първо трябва да уточня нещо.

Ноа бе прибрал пистолета си и стоеше до Джим. Тео си взе един стол, завъртя го срещу Джим и седна.

— Носиш ли си телефона.

— Защо? — попита Джим, възвърнал донякъде напереността си.

— Обади се на брат си и му кажи да дойде тук.

— Не може да ми заповядваш какво да правя.

— Мога и още как. Здравата си загазил. Заплаши агент от ФБР, а това означава затвор.

— Разправяй го на адвокатите ми — изрепчи се Джим, въпреки че лицето му бе леко пребледняло. — Те ще се погрижат, така че да не прекарам и ден зад решетките.

— Не познавам много адвокати, които работят безплатно. Съмнявам се, че изобщо ще направят нещо за теб, след като научат, че няма с какво да им платиш.

Джим извади телефона и набра номера на брат си.

— Той няма да дойде. Гари не обича неприятните сцени.

— Лошо. Кажи на Гари, че има десет минути да пристигне тук. Иначе ще накарам полицията да го прибере от дома му и да го закара направо в затвора. Вие двамата или ще се съгласите да преговаряме, или ще поседите на топло няколко месеца, за да си помислите. Повярвай ми, Джим, разполагам с властта да те пратя в затвора.

Очевидно Гари бе вдигнал телефона. Джим каза с несигурен глас:

— Трябва да дойдеш в „Лебедът“ веднага. Не спори. Просто ела. Ще ти обясня, като дойдеш. — Слуша няколко секунди, после каза: — По дяволите, не, не мина, както го планирах. Бюканън и другият са от ФБР и заплашват да арестуват и двама ни. — Слуша още минута и изкрещя: — Лош късмет ли? Викаш на ФБР лош късмет? Спри да мрънкаш и си довлечи задника тук! — Той затвори телефона и изгледа навъсено Тео. — Тръгна.

Ноа забеляза, че на паркинга спира полицейска кола.

— Ченгетата са тук — съобщи той.

Мишел бързо пъхна карабината под бара.

— Не съм се обаждала на Бен — каза тя.

Хари още беше в безсъзнание, но дишаше. Хепи седеше на една от масите в ъгъла, подпрял глава на ръцете си.

Ноа излезе навън. Върна се след две-три минути заедно с Бен Нелсън. Очевидно бе информирал полицая за подробностите, защото Бен почти не погледна Хари, а веднага се обърна усмихнато към Мишел.

— Добре ли си? — попита той с очевидна загриженост.

— Добре съм, Бен. Кой ти се обади? Поли ли?

— Никой не ми се е обаждал. Наминах да те видя.

Тео не се зарадва да чуе това. Бен тръгна към бара, но Тео се изправи и застана на пътя му. Мишел ги представи един на друг, макар че това бе излишно. Тео вече знаеше кой е Бен. Мъжът, който си падаше по Мишел.

Тео никога не обръщаше внимание на външността на другите мъже и нямаше представа дали жените намират Бен за привлекателен или не. Полицаят се усмихваше често и показваше всичките си зъби, това бе всичко, което Тео забеляза. Бен изглеждаше приятен човек. Но това нямаше значение. Тео забеляза как той се усмихва на Мишел и веднага го намрази. Трябваше да се насили да прикрие враждебността си, докато се ръкуваше с полицая.

Ноа гледаше двамата мъже искрено развеселен. Перчеха се като петли, готови за бой. Ноа бързо се досети защо.

— Чух, че сте отседнали у Мишел. — Бен вече не се усмихваше.

— Точно така.

— Колко време планирате да останете в града ни, господин Бюканън?

— Не съм сигурен. Защо питате?

— Имаме хубави мотели в Сейнт Клеър.

— Така ли?

— Тео си заминава в понеделник — съобщи Мишел. — Нали? — добави тя с предизвикателна нотка в гласа.

— Може би.

Неопределеният отговор я подразни.

— Ще изнася реч в Билокси. — Мишел не знаеше защо съобщава тази информация. — Така че ще си тръгва в понеделник.

— Може би — повтори Тео.

Думите му произведоха почти същия ефект като звука от бормашината при зъболекаря. Мишел усети, че й призлява. Притеснена, че ще каже нещо, за което да съжалява, ако Тео отново повтореше тази дума, тя бързо се оттегли. Взе празната кана, извини се и изчезна в кухнята.

Докато Тео обясняваше на Бен кои са Хари и Хепи, Ноа прочете на двамата правата им и им сложи белезниците, които взе от Бен.

— Ами Джим Карсън? — попита Бен. — Ще предявите ли обвинения срещу него?

Тео знаеше, че Джим слуша.

— Разбира се — кимна той. — Но искам той да остане, докато пристигне брат му. Искам да говоря с двамата. Ако не ми сътрудничат… — Нарочно остави изречението недовършено.

— Ще сътруднича — извика Джим.

Бен бе по-добър човек от Тео. Стисна ръката му, преди да си тръгне. Тео реши, че се е държал като ревнив любовник и че трябва да се стегне.

— Благодаря за помощта — извика той, докато Бен извеждаше Хепи навън. Ноа вече бе събудил Хари и го бе завлякъл до полицейската кола.

Тео погледна към кухнята, видя, че Мишел прави нещо на мивката, издърпа си един стол и го възседна, докато чакаше другият брат Карсън да пристигне.

Мишел бе решила, че трябва да върши нещо, за да отвлече мислите си от Тео. Напълни мивката с гореща вода и сапун, сложи си гумени ръкавици и започна да мие. Баща й вече бе почистил кухнята, но тя отново изми всички повърхности.

Тъкмо си сваляше ръкавиците, когато забеляза едно мазно петно на медния отдушник. Прекара следващия половин час в разглобяване и почистване на всичките му части. Отне й два пъти повече време да го сглоби отново, защото постоянно ходеше да проверява да не би някой клиент да иска нещо от бара.

При едно от излизанията си от кухнята видя Гари Карсън да влиза заедно с двамата си адвокати.

Върна се в кухнята и продължи да търка. После изми гумените си ръкавици — запита се дали това не е признак на вманиаченост — и осъзна, че е по-скоро пренапрегната, отколкото уморена. Реши, че има нужда да направи една дълга, интересна операция. Докато оперираше, изключваше напълно. Не чуваше дори разговорите край себе си, плоските шеги, смеха — не чуваше нищо освен Уили Нелсън, защото той й действаше успокояващо и двамата с Уили оставаха в този непроницаем пашкул, докато тя не направеше и последния шев. Чак тогава се връщаше в света, който я заобикаляше.

— Я се стегни — измърмори си тя.

— Каза ли нещо?

Ноа стоеше на прага. Приближи се до мивката и остави три чаши на плота.

— Не, нищо. Колко е часът?

— Малко след един. Изглеждаш изморена.

Тя издуха един кичур коса над очите си и изсуши ръцете си с кърпа.

— Не съм изморена. Колко още ще се забави Тео, според теб?

— Не много. Искаш ли да те изпратя до вас? Тео ще затвори бара.

Тя поклати глава.

— Ще изчакам.

Ноа тръгна към вратата, после спря и се обърна.

— Мишел?

— Да?

— До понеделник има цяла вечност.