Джули Гарууд
От милост (23)

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Тео мълчеше, докато пътуваха обратно към къщата на Мишел. И на двамата им беше горещо и искаха да си вземат по един душ, преди да отидат в „Лебедът“. Тео й беше предложил да я заведе на някое по-изискано място, но тя бе обещала на баща си да му помогне на бара, ако се налага. Срядата се очертаваше като доста натоварен ден заради предстоящото състезание по риболов в събота.

— Не може ли брат ти да му помогне? — попита Тео.

— Джон-Пол не се е вясвал последната седмица.

— Той често ли изчезва така?

— Когато баща ми има нужда от него, идва.

— Но как разбира кога баща ти се нуждае от него? Обажда ли му се?

Мишел се усмихна.

— Джон-Пол няма телефон, а и да имаше, нямаше да го вдига. Обикновено се появява в петък сутрин, за да провери с какво може да помогне на татко. Джон-Пол никога не работи в бара през седмицата.

— Ами ако баща ти закъса? Ако се разболее или изникне нещо спешно?

— Джон-Пол ще разбере, че нещо не е наред.

— Шесто чувство ли има?

— Просто разбира.

— Брат ти май е особняк.

— Не е особняк — защити се тя. — Просто е различен.

— Ами другият ти брат? — Реми?

— Какво за него?

— И той ли е различен?

— По твоите стандарти — не, не е различен.

И двамата се умълчаха за цяла вечност. Мишел наруши мълчанието, когато забеляза, че той се мръщи.

— За какво си мислиш?

— За момчето, дето все се спъваше по игрището днес.

— Какво за него?

— Беше с маратонките на брат си.

— И се опитваш да измислиш какво можеш да направиш?

— Отборът се нуждае от нови екипи — отбеляза той. — Конрад ще говори с треньора в Сейнт Клеър да пуснат нашия отбор да ползва залата им за тежести. Никой не трябва да излиза на игрището, ако не е в необходимата форма. Разбираш ли какво имам предвид?

— Трябва да натрупат мускули и да придобият издръжливост.

— Точно така. Иначе могат да се контузят.

— Нарече ги нашия отбор.

— Не съм.

— Напротив, точно това каза. Чух те съвсем ясно.

Той смени темата.

— Какво искаше онзи куриер? Видях те да говориш с него.

— Имало някаква объркана пратка в болницата. Обадих се на секретарката в спешното. Тя ще оправи нещата.

Той кимна, после отново смени темата.

— На каква сума, мислиш, ще възлиза наградата от турнира по риболов?

— Не знам колко участници ще се запишат тази година, но ако трябва да предположа грубо, по двама човека в лодка, всеки с по петдесет долара… миналата година имаше над седемдесет участници…

— Значи, да кажем, ако тази година се запишат осемдесет човека, стават четири хиляди.

— Това са много пари по тези места.

— С четири хиляди могат да се купят доста маратонки.

— Струва ми се, че си измислил план.

— Да, но ключовият елемент в този план е да победим.

Тя се засмя.

— Не се шегуваш. Ами баща ми?

— Какво за него? — попита той. Зави по алеята пред къщата й и паркира колата.

— Две хиляди долара ще бъдат за него.

— Той ще ги дари. Баща ти не е проблем. — Двамата тръгнаха към вратата. — Но както ти казах, ключовият елемент в плана е да спечелим.

— Яд те е, че не можеш просто да отидеш и да купиш на отбора това, от което се нуждае, нали?

Беше улучила право в целта.

— Да — призна той. — Но знам, че не мога да го направя. Родителите им ще възразят. Ще засегна гордостта им. Нали?

— Да, така е. Ще се разориш, ако купуваш на разни момчета скъпи огради, обувки, футболни екипи и бог знае какво още.

— Не е редно едно дете да се тревожи, че в задния му двор има алигатор.

Тя се обърна към него, постави ръце на раменете му и го целуна.

— Това за какво беше? — попита той, когато Мишел го остави и тръгна напред.

Тя го погледна през рамо, усмихна се бързо и каза:

— Защо те целунах ли? Отговорът е лесен. Целунах те, защото мисля, че си сладък.

Той реагира, сякаш го беше обидила.

— В мен няма нищо сладко.

— Нима? Тревожеше се да не притесниш онова момче, което носеше маратонките на брат си, нали?

— Не съм казал, че се тревожа.

Тя се усмихна.

— Не, но се тревожеше, нали?

— Да, но…

— Сладък си.

— Аз изкарвам много пари, Мишел и със сигурност не е защото съм сладък.

Бавно се приближаваше към нея и при всяка негова стъпка, тя правеше крачка назад.

— Не ме интересува колко пари изкарваш. Успял си да заблудиш всички в Бостън, нали? Сигурно те мислят за безмилостен прокурор.

— Аз съм безмилостен прокурор и се гордея с това.

— Ти бе загрижен за Джон-Патрик и затова купи оградата. Знаеш какъв ми се струваш сега, нали?

— Не ми казвай — предупреди я той.

— Сладък.

Той поклати глава.

— Не. Знам всъщност защо ме целуна, скъпа. Признай си истината.

Той я прегърна през кръста, тъкмо когато тя се опитваше да се вмъкне в библиотеката. Придърпа я към себе си и Мишел се засмя. Гърдите му бяха твърди като каменна стена. Топла каменна стена.

Той се наведе над нея, така че устните му се озоваха на сантиметър-два от нейните.

— Искаш ли да ти кажа защо ме целуна?

— Стоя в напрегнато очакване.

— Съвсем просто е. Защото ме желаеш.

Тео очакваше тя да възрази, но изобщо не се разочарова, когато Мишел каза:

— Когато си прав, си прав.

— И знаеш ли още какво?

— Какво? — Тя се наведе назад, за да го погледне.

— Едва се удържаш да не ме докоснеш. — Придърпа я още по-близо до себе си.

Тя обви ръце около кръста му и пъхна палците си в колана му.

— Вече съм те докосвала. Наистина трябва да поработиш върху егото си. Забелязала съм, че нямаш никаква самоувереност, когато край теб има жени. Това е много тъжно… но…

— … но какво? — попита той като търкаше брадата си в бузата й.

— Въпреки това си сладък — прошепна тя, после леко го ухапа по ухото.

Той изстена.

— Ще ти дам да разбереш колко съм сладък.

Наклони главата й назад и я целуна страстно и настойчиво. Целувката бе гореща, дива, изключително възбуждаща.

После стана още по-хубаво. Тео се сети за израза „като пластелин в ръцете му“, защото Мишел се притисна към него и му позволи да я лиши от всяка логична мисъл.

Целувката продължаваше още и още, усещането бе толкова прекрасно, че Мишел се опита да се притисне още по-силно към него. Не искаше той да спре да я докосва. Той галеше ръцете й, гърба й, врата й, омагьосваше я с ръцете си и единственото, което тя можеше да си мисли, бе: Не спирай. Не спирай.

— Недей.

Каза го на глас секунда след като той я пусна от прегръдката си.

И двамата трепереха.

— Недей какво? — прошепна той дрезгаво.

Беше задъхан. Тя бе доволна, защото знаеше, че тя е причината за мъките му, но после осъзна, че е в същото положение.

— Недей какво? — повтори той, после се наведе и я целуна отново. Лека, нежна милувка, която я остави тръпнеща за още.

— Не знам.

— Положението се изплъзва от ръцете ни.

Челото й се притискаше към гърдите му. Тя удари глава в брадата му, когато кимна.

— И като говорим за ръце…

— Да?

Той я целуна по главата.

— Май трябва да дръпнеш твоите.

— Какво?

— Твоите ръце.

Тя ахна.

— О, боже!

Трябваха й поне пет секунди да отдели ръцете си от дънките му. Лицето й гореше, когато се обърна и излезе от стаята. Чу смеха му, докато се качваше по стълбите.

Тя грабна халата си, влезе в банята и свали бързо всичките си дрехи. Пусна душа докрай, стъпи във ваната и едва не скъса завесата, докато я дърпаше.

— Причина номер едно — прошепна си. — Той ще разбие сърцето ми.