Джули Гарууд
От милост (19)

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Мишел изброяваше всички причини, поради които не трябваше и нямаше да се забърка с Тео. Беше стигнала до двайсет, когато той почука на вратата на банята.

— Още не съм влязла под душа.

— Да, знам. Просто се чудех дали искаш да ти свържа компютъра.

— Намерил си го?

Тя открехна вратата и надникна навън, като стисна халата си на гърдите.

— Нямаше как да го пропусна. Спънах се в един от кашоните, когато слагах дрехите си в пералнята. Е, искаш ли или не?

— Да ми свържеш компютъра?

— Да.

Тя затвори вратата пред лицето му и започна отново с изброяването. Когато стигна до номер двайсет и три — че ще се наложи да смени чаршафите — осъзна, че реагира отчаяно и се върна към причина номер едно. Този мъж щеше да разбие сърцето й.

Младата жена стъпи във ваната и пусна душа с максимална сила. Ледената вода я накара да изстене. Промени температурата и остави топлата вода да я успокои.

След като изми косата си с шампоан, вече беше възвърнала обичайното си невъзмутимо състояние. Ще си играе с нея, как ли пък не! Не бе толкова лесно да я манипулира човек, каза си тя, докато решеше заплетените кичури на косата си, после включи сешоара.

Той сигурно бе взискателен любовник…

— По дяволите… — прошепна тя. Бавно и спокойно. Щеше ли някога да успее да прогони тези думи от главата си? Сякаш постоянно си повтаряше някаква песен.

Изми си зъбите, намаза лицето си с овлажняващ крем и се взря в отражението си в огледалото.

— Признай си — прошепна тя. — Искаш да спиш с него.

Поклати глава. Така ли беше? Добре, иска да прави секс с него. И какво лошо има в това? Абсолютно нищо. Тя просто си фантазира, а фантазиите са здравословна функция на човешката психика.

Да осъществяваш фантазиите си, е съвсем друго нещо. Причина номер едно… разбиването на сърцето.

— Вече съм минала през всичко това, преживяла съм го — прошепна си тя.

Не, нямаше да се забърква с Тео Бюканън. Така че не облече една от късите нощнички, които носеше обикновено. Вместо това извади синята си копринена пижама от най-долното чекмедже на скрина. Закопча всичките й копчета, включително най-горното. Яката на столче одра чувствителната й кожа под брадичката. Посегна да обуе сините си чехли, но се отказа и изрови едни стари бели пантофи изпод леглото си. Вчеса косата си назад, за да не влиза в очите й, сложи си малко безцветен гланц за устни и после потършува из дрешника, докато намери стария си бял халат. Подгъвът му се влачеше по пода. Халатът беше с копчета и тя ги закопча всичките. Имаше и колан. Върза го на възел.

После се погледна в огледалото. Добре, каза си доволно. Приличаше на монахиня.

Тео беше в библиотеката. Беше извадил компютъра и всичко останало от кашоните и когато тя слезе долу, компютърът бе свързан и работеше. Тео четеше нещо на монитора. Той надникна над рамката на очилата си и погледът му замръзна. За частица от секундата отбеляза всички дребни детайли: че синият цвят на пижамата е същият като цвета на очите й; че косата пада върху раменете й с красиви червеникави отблясъци от меката светлина и колко красива изглежда дори и без никакъв грим.

Беше се облякла за лягане… в случай че леглото й се намираше на Северния полюс. Мишел може и да познаваше мъжете като лекар, но определено си нямаше понятие от начина им на мислене. Всички тези дрехи… само го караха да си фантазира какво има под тях.

Въображението му се отприщи и той си представи как сваля дрехите й една по една, преди да се пъхне заедно с нея между чаршафите. По дяволите, не мисли за това, спря се той. За бога, не мисли за меката копринена кожа под тези дрехи.

Мишел се доближи до бюрото. Беше смутена заради начина, по който той я гледаше, затова се заигра нервно с колана си и попита:

— Е, какво мислиш? Тео? — повика го тя, когато той не отговори нищо. На лицето му се бе появила странна усмивка и той се взираше в краката й. — Какво има?

— Да не очакваш буря тази вечер?

Ръката й се вдигна към гърлото.

— Стана ми хладно.

Той се разсмя.

— Наистина — настоя тя. — Става ми студено, когато климатикът работи. Включих го заради теб.

— Аха.

Почувства се глупаво, задето не се връзваше на лъжата й.

— Хубави пантофи.

— Благодаря. Ако си свършил с подигравките, можеш да ми отговориш на въпроса. Какво мислиш… за компютъра ми?

— Доста е старичък.

— Ще престанеш ли да зяпаш чехлите ми?

Раздразнена, тя се опря на бюрото и свали пантофите. Тео отново се разсмя, защото видя, че носи и чорапи.

— Сега пък какво ти е смешно?

— Зачудих се дали не си обула и кюлоти.

— Нямам кюлоти — сряза го тя. — А сега ще отговориш ли на въпроса ми? Компютърът ми работи ли или не?

— Откъде си се сдобила с него?

— Брат ми Реми ми го даде. Купи го от магазин за втора употреба последния път, когато си беше вкъщи. Не ми е останало време да го включа. Аз самата съм в къщата от две седмици. Джон-Пол искаше да лакира още веднъж подовете, а ако познаваш брат ми, ще знаеш, че прави нещата само когато той си реши. Досега използвах компютъра в болницата. Знам, че този е стар, но някой ден, когато мога да си го позволя, ще си купя нов.

Тео постави монитора в ъгъла на бюрото, намести клавиатурата така, както мислеше, че ще е най-удобно, после се облегна на мекия кожен стол.

— Значи, ако някой наистина те преследва… не е мъж, на когото си разбила сърцето.

— Това вече го обсъдихме.

— Сега ще го обсъдим отново.

Тя не възрази.

— Не, не съм имала връзка с никого. Освен това, аз съм лекар. Аз не разбивам сърца, а ги…

— … лекуваш. Знам.

Лаптопът му бе отворен на срещуположния край на бюрото. Беше съвсем тънък и очевидно скъп. Докато Мишел го оглеждаше, едно голямо червено Е заподскача по екрана. След това се чу еднократен звуков сигнал.

— Имаш поща.

Той се пресегна, натисна един клавиш и видя кой му бе изпратил съобщението. Мишел успя да прочете името, преди той да натисне друг клавиш и да изгаси екрана.

Мишел не бе сигурна дали той изчаква, защото предполага, че съобщението не е важно, или защото не иска тя да го види.

— Кой е Ноа?

— Един приятел.

— Прочетох името — обясни тя, въпреки че Тео не попита нищо. — Нали с него говори по телефона по-рано?

— Да, той се обади. Явно е на компютъра си, защото му пратих съобщение преди няколко минути, докато ти беше в банята, а вече ми е отговорил.

— Ако искаш да прочетеш съобщението сега, ще отида в другата стая.

— Не, няма нищо. Можеш да го прочетеш заедно с мен. Обаче няма да го разбереш.

— Прекалено сложно ли е?

Преди тя да се засегне, Тео обясни.

— Прекалено в стил „Ноа“. Ако го познаваше, щеше да разбереш. Той има изключително откачено чувство за хумор.

— Казано от теб, това звучи като комплимент.

— Така е — кимна той. — В неговата работа помага да си малко откачен.

Тео натисна друг клавиш и изчака. Мишел се наведе над рамото му, за да види съобщението. Беше съвсем мъгляво, нямаше никакъв смисъл.

— Закодирано ли е?

— Не — отвърна той рязко, защото искаше тя да се отдръпне. Усещаше аромата на шампоана й, топлината на мекото й тяло.

Заля го приятна вълна от възбуда. Представи си как я придърпва в скута си и я целува, докато останат без дъх. После даде простор на фантазията си и си представи разни други неща, които искаше да прави с нея. Щеше да започне от пръстите на краката й и да се придвижва нагоре, докато не разкопчее всяко копче и не…

— Коя е Мери-Бет?

— Моля?

— Ноа пише, че е забравил да ти благодари, че си му услужил с Мери-Бет последния път, когато бил в Бостън. Вие да не си разменяте жени?

— „Мери-Бет“ е рибарска лодка. Поканих Ноа да дойде до Боуън, за да идем заедно за риба. Разказах му за турнира и той иска да го запиша. Направо се побърква в Билокси. Той е там на едно обучение и скучае адски. — Обърна се отново към монитора, свали очилата си и ги остави на бюрото. Беше му трудно да се концентрира. В момента можеше единствено да се въздържа да не я награби. Какво, по дяволите, му ставаше? Мишел бе усложнение, от което най-малко имаше нужда сега. Тя не бе от жените, с които можеш да се повеселиш и после да ги изоставиш без угризения. А той нямаше да остане дълго тук.

Знаеше, че това е абсурдно. Бе дошъл в Боуън заради нея, но…

Тя го побутна с пръст по рамото, за да привлече вниманието му.

— Кой е Свещеника?

— Отец Том Мадън. Той ни е като брат. Когато започваше колежа, се премести да живее при нас. На възрастта на Ник е и двамата са първи приятели. Учиха заедно в университета. Ник ще се жени за малката сестра на Томи.

— А защо Ноа му вика Свещеника?

— Защото, както казва Ноа, това го вбесява. Затова го прави. А Томи го търпи.

— Защо?

— Защото Ноа едва не умря, докато спасяваше живота на Томи. Той направо побърква Томи, но всъщност двамата са добри приятели. Тримата ходим за риба от време на време.

Тя кимна и попита:

— А последното изречение на Ноа? Какво значи „а за другото — няма проблем“?

— Значи е наясно, че тук не съм в свои води и ще провери някои неща, за които го помолих.

— Отговорът ти е също толкова неясен, колкото неговото съобщение.

Тя се отдалечи от бюрото и отвори портала, който свързваше библиотеката с дневната. Върху канапето имаше разпилени медицински списания. Тя ги събра на купчина, остави ги на масичката до канапето и седна, като въздъхна шумно.

Вдигна коса, за да разхлади малко врата си. Боже, колко й беше горещо! Дебелият халат я задушаваше. Тя взе едно списание, за да си повее с него, но осъзна колко издайнически ще бъде този жест и го остави бързо.

Тео се облегна на стола си и хвърли поглед към открехнатата врата.

— Добре ли си? Нещо си зачервена?

Нищо не убягваше от погледа му.

— Просто съм изморена.

— В колко часа стана тази сутрин?

— В четири или пет.

Той дописа нещо на компютъра си.

— Ще го оставя включен — каза той. После се изправи, протегна се и разкърши рамене.

Напомняше й на голяма котка.

— Как така си носиш лаптопа? Да си проверяваш електронната поща, докато ловиш риба ли?

— Той ми е като мобилния телефон. Никъде не тръгвам без него. Искаш ли нещо за пиене?

— Не, благодаря, но ти си вземи каквото искаш.

Тео отиде в кухнята, взе си диетична кола от хладилника, после претърси килера. Намери една неотворена кутия бисквити с намалено съдържание на мазнини и я отнесе в дневната.

Седна на големия фотьойл, изрита обувките си и вдигна крака на табуретката. Остави колата си върху една картонена кутия наблизо, вдигна бисквитите и попита:

— Искаш ли от тези?

— Току-що си измих зъбите. Ти никога ли не се засищаш?

— Не и с такива храни.

Той отвори кутията и започна да унищожава бисквитите.

— Обадих се на няколко приятели и хванах двама трима стажанти да направят някои проучвания. Задачата не е трудна, така че се надявам да ми пратят информацията с електронната поща още тази вечер и до утре всичко да е готово.

— От министерството те карат да работиш и през отпуска?

— Не, работих по случая със захарната фабрика.

Тя се надигна.

— Така ли? Мислиш ли, че ще можеш да помогнеш на Даръл и семейството му?

— Ще опитам. Ти какво знаеш за братята Карсън?

— Не много — призна тя. — Трябва да поговориш за тях с татко. Той ги познава от години. Ще може да отговори на въпросите ти. Градчето е малко, така че всичко се разчува. Всеки знае всичко за другите.

— Обаче никой не знае за нападението на клиниката — отбеляза той. — Обмислих нещата и не вярвам, че е дело на някакви младежи.

— А какво мислиш?

— Мисля, че е дело на един човек. Може да греша, но не ми се вярва. Имаше модел.

— Не разбирам. Какво значи модел?

— Имаше порядък в хаоса. Влязъл е през задната врата…

— Но прозорецът на приемната беше счупен.

— Счупил го е, докато е бил вътре. Това бе лесно за разгадаване. Парченцата стъкло го доказваха.

— Какво друго?

— Аз не съм специалист по такива разследвания. Работя за прокуратурата. Но ако са били младежи, които са търсили наркотици, както предполагат баща ти и твоят приятел Бен Нелсън, защо стаите за прегледи са почти невредими?

— Витрините и ключалките на шкафчетата бяха счупени.

— Да, но иглите и празните кочани с рецепти си стояха. Ами картоните, Мишел? Защо ще си губят времето да ровят из кутиите с картони?

— Може би просто са вадели всичко наред?

— Не ми се стори като случай на вандализъм. Младежите, които биха направили подобно нещо… те си носят собствени материали.

— Какво искаш да кажеш?

— Спрейовете. Човекът, който е направил това, е използвал твоите флакони, за да нашари стаите. Това ме кара да си мисля, че не е дошъл подготвен да къса и цапа. И чувалите с боклук — сякаш някой бе търсил нещо в тях. Нямаше драскотини по ключалката на задната врата, което ми подсказва, че е имал необходимите инструменти и е знаел как да ги използва.

— Като професионалист?

Той не отговори.

— Ноа ще пристигне утре. Ако нямаш нищо против, искам да не пипаш нищо в клиниката, докато той не я огледа.

— Но само утре?

— Да.

— Добре — съгласи се тя. Приятелките й щяха да пристигнат, за да й помогнат на следващия ден. Можеше да почака дотогава. — Ноа какво работи?

Той не й отговори конкретно, само каза:

— От ФБР е. — Без повече обяснения.

— ФБР? — Тя не можа да скрие уплахата си. — Значи мислиш, че…

Той я прекъсна.

— Не си прави прибързани заключения. Ноа е приятел на семейството ми и си помислих, че ще е добра идея да го повикам да огледа клиниката. Да ми каже мнението си. Освен това е наблизо, в Билокси и много обича да ходи за риба. Ден-два в Боуън ще са като кратка ваканция за него.

— Оценявам помощта му… и твоята също, но се чудя дали не правим от мухата слон. Може да е било съвсем случайно нападение.

— Не вярваш на това, признай си.

Тя разтри слепоочията си.

— Не, май не вярвам. Не мисля, че и Бен вярва, че са го направили младежи — призна тя. — Той обиколи клиниката с мен и двамата забелязахме, че край прозореца нямаше никакви отпечатъци от стъпки. Тревата беше още мокра. Предната нощ валя силен дъжд. Би трябвало да има следи от стъпки.

— Тогава защо спори с мен откъде са влезли?

Тя сви рамене.

— Сигурно защото ми се иска всичко да е просто и лесно. Знаеш ли каква бе първата мисъл, която ми хрумна, когато видях кабинета си?

— Каква?

— Че някой ме мрази много силно. И това ме плаши. Постоянно си блъскам главата кой може да е, но честно казано, съвсем отскоро съм в града и нямам врагове. Дай ми два-три месеца и тогава ще имам списък с врагове по-дълъг от ръката ми.

— Съмнявам се — каза той. — Човекът, който е бил в кабинета ти, е загубил напълно контрол над себе си. Ноа сигурно ще ни подскаже някои идеи.

Той лапна нова бисквита. Без малко сирене или фъстъчено масло бисквитите бяха съвсем безвкусни, но той все пак ги ядеше.

— Хората като Ноа ловят престъпниците и ги пращат в затвора.

— Нещо такова.

— Ти поне не се тревожиш, че някой иска да те застреля.

— Точно така.

Бързото му съгласие бе лъжа, разбира се. Бяха стреляли по него, бяха го ритали, хапали, били, плюли, докато си вършеше работата. Дори бяха пращали наемен убиец по петите му — два пъти, доколкото си спомняше — а когато се зае със семейството на Леон, получаваше заплахи ежедневно.

— Имам една теория — каза тя.

— Да я чуем. — Той ровеше по дъното на кутията, търсейки последното парченце от безвкусните бисквити.

— Един от пациентите на доктор Робинсън се опитваше да открадне картона си.

— Защо?

— Не знам. Мислех, че може да е заради някаква заразна болест или изобщо заради някаква диагноза — не е искал застрахователната компания или семейството му да научат и е решил да открадне картона си. Знам, че това е доста отвлечено, но не измислих никакво друго обяснение за скъсаните картони.

— Доктор Робинсън даде ли ти списък на пациентите си?

— Да. Имаше разпечатка на имената, беше поставена в един кафяв плик, закрепен за една от кутиите. Не е имал много пациенти предвид времето, което е прекарал тук. Доколкото съм чувала, доктор Робинсън се е нуждаел от няколко урока по тактичност. Обиждал пациентите си.

— Поради което те не са били многобройни.

— Точно така.

— След като Ноа огледа клиниката и ни каже какво мисли, ще сравниш картоните с имената от списъка, за да провериш дали някой картон липсва.

— Стига списъкът да е оцелял.

Тео кимна.

— Мисля също така, че трябва да се обадиш на Робинсън и да го попиташ дали е имал някакви по-трудни пациенти. Знаеш как да попиташ.

— Да, добре. Сигурно си пази и копие от списъка на пациентите, в случай че ни потрябва.

Той забеляза, че тя разтрива врата си.

— Главоболие ли имаш?

— Леко.

— Май бих могъл да ти помогна.

Той стана и се премести на дивана до нея. Постави една възглавница на пода между краката си и й каза да седне там, за да разтрие врата й.

Предложението бе неустоимо. Тя се настани между коленете му и опъна крака. Той постави ръце на раменете й, но бързо ги дръпна.

— Свали си халата.

Тя разкопча копчетата, развърза колана и изхлузи халата.

— Сега си свали и горнището на пижамата.

— Добър опит.

Той се ухили.

— Добре, тогава разкопчей горните копчета.

Тя разкопча три копчета, за да може той да стигне до кожата й. Прекалено късно осъзна какво прави. Големите му топли ръце докосваха голата й кожа и — о, боже! — бе много приятно.

— Кожата ти е мека.

Тя затвори очи. Трябваше да го накара да спре. Колко безразсъдно бе това! Тео бе причината да се чувства толкова напрегната, а сега положението ставаше още по-нетърпимо. Да, определено трябваше да го накара да спре. Вместо това наведе глава настрани, за да може да разтрие схванатия й врат.

— Знаеш ли какво си помислих, когато те видях за пръв път?

— Че съм неустоима? — подразни го тя. — Толкова неустоима, че трябваше да повърнеш отгоре ми.

— Никога няма да спреш да ми напомняш това, нали?

— Вероятно не.

— Не бях на себе си от болка — напомни й той. — Но не за това ти говорех. След операцията, когато дойде в стаята ми и започна да ми разказваш за Боуън, за клиниката и хората, които живеят тук… знаеш ли какво си помислих?

— Че искаш да спра да говоря, за да можеш да поспиш?

Той дръпна леко косата й.

— Говоря ти сериозно. Искам да ти кажа защо всъщност дойдох в Боуън.

Тонът на гласа му й подсказа, че не се шегува.

— Извинявай. Какво си мислеше?

— Че искам това, което ти имаш.

— Нима?

— Видях нещо вътре в теб, нещо което и аз имах, когато започвах живота си, но което съм загубил някъде през годините. Това не ме беше притеснявало, докато не срещнах теб. Ти ме накара да поискам отново да го намеря… ако е възможно.

— И какво е то?

— Страст.

Тя не разбра.

— Страст към работата?

— Страст да промениш нещо.

Мишел замълча за момент.

— Не искам да променям света, Тео. Само се надявам да знача нещо в малкото ъгълче, в което живея. — Мишел застана на колене и се обърна към него. — Ти не мислиш ли, че значиш нещо? — попита тя удивена.

— Да, разбира се, че знача нещо — каза той съвсем делово. — Просто съм загубил ентусиазма си за работа. Не съм сигурен какво не ми е наред. Мъжете, които изпращам в затвора… те са като гризачи. Затваряме един, на негово място се появяват трима. Това е потискащо.

— Мисля, че си прегорял. Работил си твърде много след смъртта на жена си. Не си, си оставил време за развлечения.

— Откъде знаеш?

— Ти ми каза, че обичаш да майсториш нещо с ръцете си, но каза също, че не си имал време за хобито си през последните четири години. С други думи след смъртта на жена си.

Тя усети, че той иска да я прекъсне, така че бързо добави:

— Същото се отнася и за риболова. Каза ми, че навремето често си ходел за риба, но думите ти прозвучаха така, сякаш това е било в някакъв минал живот. Достатъчно дълго си се наказвал, Тео. Трябва да се освободиш.

Инстинктивната му реакция бе да й каже, че не е дошъл в Боуън на психоанализа и че иска тя да го остави на мира. Беше уцелила прекалено близо до болното място… но всъщност му беше казала нещо, което той вече знаеше. През последните четири години той бързаше с всички сили, само и само да не му остане време да мисли за това, че не бе успял да спаси жена си. Вината го измъчваше от толкова време. Беше го лишила от енергия, от ентусиазъм, от страст.

— Имаш нужда да се отпуснеш и една две седмици да се носиш по течението.

— Това предписание на лекаря ли е?

— Да. Ще се почувстваш съживен. Обещавам ти.

Тя се тревожеше за него. Виждаше го в очите й. Боже, колко бе сладка. И какво щеше да прави той? Започваше да я харесва много повече, отколкото бе очаквал.

— И ако решиш да се върнеш в Бостън, ще гледаш на живота по съвсем нов начин.

— Ако се върна?

— Имах предвид, когато се върнеш — поправи се тя.

В интерес на истината не искаше да мисли за Бостън или работата си, или бъдещето, или каквото и да било друго и това бе съвсем нетипично за него. Той обичаше да планира всичко, открай време бе такъв, а сега не искаше да прави никакви планове. Искаше да прави точно това, което му предлагаше Мишел. Да се отпусне по течението.

— Странно — каза той.

— Кое?

— Ти… аз. Сякаш съдбата ни събра.

Тя се усмихна.

— Ти си пълен с противоречия, Тео. Адвокат с романтична душа. Кой би повярвал, че това е възможно?

Тео реши да разсее напрежението. Беше толкова лесно и забавно да дразни Мишел, а и тя не оставаше назад. Харесваше му да я смущава. Важната докторка лесно се изчервяваше.

— Знаеш ли какво още си помислих, когато те видях? — попита той със закачлива усмивка.

— Не, какво? — попита тя подозрително.

— Че си секси. Много секси.

— О! — Прозвуча като въздишка.

— Какво „О!“?

О, боже!

— Заради торбестия зелен гащеризон, нали? Униформата на хирурзите е много възбуждаща.

— Онази готина маска скриваше най-хубавото в теб.

— Луничките ми?

— Не, устата ти.

О, боже! О, боже! Тео определено знаеше как да флиртува. Можеше да я накара да потръпне от болка и да се задъха от възбуда едновременно.

Тя се усмихна сладко.

— Все още не си видял най-хубавото в мен.

Той повдигна вежда по онзи чудесен начин ала „Кари Грант“.

— Охо? — провлече той. — Сега вече възбуди любопитството ми. Ще ми кажеш ли кое е то?

— Не.

— Искаш да прекарам половината нощ в чудене ли?

Много й се искаше това да стане. Искаше й се и той да се поизмъчи така, както се измъчваше тя всеки път, когато той я поглеждаше. Мишел знаеше, че ще й бъде трудно да заспи тази нощ. Защо да страда от безсъние само тя? Каквото повикало, такова се обадило, помисли си тя. Изведнъж се почувства много доволна от себе си. Тео може и да беше майстор в сексуалните закачки, но тя най-после бе успяла да му отвърне. Не бе чак толкова задръстена.

Ако си играеш с мен, ще платиш за последствията.

— Искаш ли да се позабавляваме? — попита той.

Тя се засмя.

— Не.

— Ако си сигурна…

— Сигурна съм.

— Тогава най-добре си закопчей горнището.

Тя погледна пижамата си и изстена. Горнището й бе напълно разкопчано. По дяволите тези копринени копчета. Все се разкопчаваха. Гърдите й бяха покрити, но не съвсем. Ужасена, тя трескаво се закопча.

Лицето й бе пламнало от смущение, когато го погледна.

— Защо не ми каза?

— Шегуваш ли се? Защо да го правя? На мен ми беше приятно. И не ме гледай така. Не съм те разкопчал аз. Аз съм невинен очевидец.

Тя седна на пети и облече халата си.

— Ще си лягам. Благодаря за масажа. Помогна ми.

Той се наведе напред, обхвана с длани лицето й и я целуна. Устата й бе толкова мека и топла, и сладка. Имаше вкус на мента. Целуваше я, без да бърза, изчаквайки тя да му отвърне, без да я притиска.

Тя не бе подготвена за това. Не бе очаквала, че той ще я целуне, докато устните му не докоснаха нейните. Не устоя. Трябваше, но не можа. Устните й се разтвориха, той продължи да я целува и тя напълно се предаде.

Беше негова и двамата го знаеха.

Той рязко се отдръпна.

— Приятни сънища.

— Какво?

— Лека нощ.

— А, да, щях да си лягам.

Очите му блестяха тържествуващо. Знаеше какво й бе причинил току-що. Тя се бе разтопила в ръцете му. Боже, какво щеше да се случи, ако правеха любов? Сигурно щеше напълно да се побърка.

Как той успяваше да се овладее толкова бързо и ефикасно? Опит и дисциплина, обясни си тя, когато се изправи и излезе от стаята. Тя, от друга страна, явно имаше дисциплина колкото и зайците. Една целувка и бе готова да зачене от него.

Боже, това бе отвратително. Как можеше той да се целува толкова страхотно? Тя избута косата от лицето си. Господинът от Големия град сигурно щеше да я изяде жива, ако не овладееше емоциите си. Не бе толкова неопитна. Беше имала връзка и преди, и тогава бе убедена, че ще се омъжи за този човек. Обаче той не се целуваше като Тео и не я караше да се чувства толкова жива и желана.

По дяволите. Мишел се препъна в подгъва на халата си, докато се качваше по стълбите. Веднага щом стигна до спалнята си, захвърли халата на стола. После си легна. Остана там около пет секунди, после стана и слезе долу.

Тео се беше върнал на бюрото и пишеше нещо на лаптопа си.

— Слушай какво — почти извика тя.

— Да? — попита той и пръстите му замръзнаха над клавиатурата.

— Просто исках да знаеш…

— Какво?

— Аз съм много добър хирург. Докато ти си трупал опит… и си се чукал наляво и надясно, и използвам тази дума точно…

— Да? — попита той. В ъгълчетата на устата му играеше усмивка.

Тя заби пръст в гърдите му.

— Аз съм била заета да се уча как се използва скалпелът. Просто исках да знаеш…

— Какво да знам? — попита, когато тя спря рязко.

Изведнъж главата й се изпразни. Няколко секунди минаха в мълчание. Тя сви съкрушено рамене и промълви:

— Не знам.

Без да каже нито дума повече, излезе от стаята.

Можеше ли да си представи по-голяма глупачка?

— Съмнявам се — прошепна тя, когато се пъхна в леглото. Чувстваше се като Давид, който малко преди битката с Голиат е разбрал, че е забравил прашката си. Изстена силно, претърколи се по корем, придърпа възглавницата върху главата си и затвори очи.

Той я побъркваше.