Джули Гарууд
От милост (15)

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Тео не се съгласи, че това е параноя и не се засмя. Докато пътуваха към дома й, изражението му бе съвсем неразгадаемо.

— Това ли е? — попита той и кимна към къщата на завоя.

— Да. — Беше се разсеяла за момент. — Единствената къща на улицата.

Той се ухили.

— За твоя информация, това не е улица, а черен път.

— По стандартите на Боуън е улица.

Мястото бе невероятно красиво. Десетина дървета ограждаха малък двор. Дървената къща имаше широка веранда и три мансардни стаи, чиито прозорчета се издаваха от покрива. На стотина метра зад къщата проблясваше водата. Когато спря пред входната врата, Тео видя и други дървета зад къщата.

— Има ли много змии наоколо?

— Намират се.

— А в къщата?

— Не.

Той въздъхна облечено.

— Мразя змиите.

— Не познавам много хора, които да ги обичат.

Той кимна и я последва по пътеката към стъпалата на мансардата. Забеляза, че Мишел има слабост към цветята. На всички прозорци имаше сандъчета с цветя, а по верандата цветята се разполагаха в големи глинени саксии, обвити с бръшлян.

Мишел отключи вратата и влезе първа. Тео остави чантата си в антрето до една старинна ракла и се огледа. По вида на къщата си личеше, че е била грижливо ремонтирана. Дървеният под бе лакиран и блестеше с мек блясък, а стените бяха боядисани в бледожълто. Тео усети мириса на лак. Подпря въдицата си на стената и затвори вратата зад себе си. Когато сложи резето, забеляза колко слабо е закрепено то. Отвори вратата отново, наведе се и огледа ключалката отблизо, търсейки следи от взлом. Нямаше видими драскотини, но Мишел трябваше да я подмени незабавно.

Пристъпи напред в антрето. Вляво имаше малка трапезария с маса и столове от тъмен махагон и красиво изработен бюфет до стената срещу прозорците. Килимът бе цветното петно в стаята. Беше яркочервен с шарки в жълто и черно.

Вдясно от входа бе дневната. Меко бежово канапе и два фотьойла бяха разположени срещу камината. Пред канапето имаше друг цветен килим и сандък, служещ за масичка, върху който бяха струпани книги. В дъното на дневната имаше остъклена врата, зад която се виждаше бюро.

— Къщата всъщност е един голям квадрат — обясни Мишел. — Можеш да минеш от трапезарията в кухнята, да прекосиш задния коридор и да влезеш в кабинета ми, а оттам през портала да се озовеш в дневната. Не е нужно да се връщаш назад, където и да отиваш, и това ми харесва.

— Къде са спалните?

— Стълбището е до задния вход, точно до мокрото помещение. Горе има две спални. Големи са, но подовете и стените им още не са пребоядисани. Ремонтирам къщата стая по стая. Ще трябва да използваме една и съща баня, ако не възразяваш. Или можеш да използваш банята на долния етаж, но в нея има пералня и сушилня. Когато завърша ремонта, ще има две отделни бани.

Къщата на Мишел бе обзаведена семпло, но с вкус. Имаше изчистени и изящни линии. По подобие на жената, която живее тук, помисли Тео.

— Това „Мейтлънд-Смит“ ли е? — попита той, като влезе в трапезарията, за да огледа масата отблизо.

— Познаваш марките на мебелите?

— Да. Мога да оценя добрата изработка. Е, познах ли?

— Не, не е „Мейтлънд-Смит“. Това е „Джон-Пол“. Тео не разпозна името в първия момент, после осъзна какво му казва — че брат й е изработил мебелите.

— Няма начин брат ти да е направил това.

— Но е факт.

— Мишел, това е произведение на изкуството.

Той нежно поглади масата, сякаш галеше бебе. Мишел го гледаше доволна, че той оценява майсторството на брат й.

Махагонът бе гладък като полиран мрамор.

— Невероятно — прошепна Тео. — Виж тези линии.

Той се наведе, за да погледне масата отдолу. Краката бяха изящно извити, а сглобките бяха удивителни. Масата бе съвършена. Всяка линия бе съвършена.

— При кого се е учил?

— Той е самоук.

— Невъзможно.

Тео продължаваше да оглежда мебелите. Изправи се и вдигна един от столовете. Обърна го наопаки и подсвирна. Нито един гвоздей или болт.

— Боже мой, бих дал всичко да мога да изработя нещо такова. Ако се полагат подходящите грижи, този стол ще издържи векове.

— Занимаваш се с дърводелство? — Тя не знаеше защо, но мисълта, че Тео прави нещо с ръцете си, я изненада. Струваше й се в противоречие с това, което знаеше за него.

Той я погледна и забеляза изненадата й.

— Какво?

— Нямаш вид на човек, който работи с ръцете си.

— Така ли? А на какъв човек имам вид?

Тя сви рамене.

— На човек от Уолстрийт… костюми, шити по поръчка… прислуга. Въобще, момче от големия град.

Той повдигна едната си вежда.

— Грешиш. Правя някои неща особено добре с ръцете си. — Усмихна се закачливо и добави: — Искаш ли препоръки?

Сексуалният намек не й убягна.

— Трябва ли да заключа спалнята си довечера?

Изражението му веднага стана сериозно.

— Не, никога не бих се възползвал от това. Пък и…

— Да?

Той й намигна.

— Ако изиграя картите си както трябва, ти сама ще дойдеш при мен.

— С всички жени ли, с които се запознаваш, си толкова дързък, господин Бюканън?

Той се засмя.

— Не знам защо става така, Мишел. Ти изкарваш на показ най-лошото в мен.

Тя направи гримаса.

— Честна дума. Наистина обичам да майсторя нещо с ръцете си. Обичам да изработвам разни неща… или поне по-рано го правех. Но признавам, че не съм особено добър.

— Какво си изработил?

— Последното нещо, с което се занимавах, бе една двуетажна къщичка за птици. Направих я преди четири години, но беше пълен провал. Птиците не се доближават до нея. Умирам от глад, Мишел. Какво ще кажеш да те изведа на вечеря?

— Предпочитам да не излизам тази вечер. Ако нямаш нищо против. Ти си ми гост…

— Независимо дали ти харесва или не.

— Всъщност е приятно някой от Министерството на правосъдието да е под моя покрив. Ще държиш вълците настрана.

— Но все пак ще заключиш спалнята си, нали?

Беше странно, че може да си бъбри с толкова привлекателен мъж. И забавно, помисли си Мишел. Почти не й бе оставало време за такива неща, докато следваше и караше специализацията си. Тогава можеше да мисли единствено за това как да подремне малко. Закачките определено не бяха част от програмата й.

— Истината е, че не се налага да заключвам вратата си — каза му тя. — Ела с мен. Ще ти покажа къде ще спиш и можеш да се преоблечеш, докато аз тършувам из хладилника.

Тео взе чантата си и я последва през трапезарията в кухнята. Тя бе светла, весела провинциална кухня, два пъти по-голяма от трапезарията. В стаята за закуска имаше стара дъбова маса и четири изпръскани с боя сгъваеми стола. Имаше три двойни прозореца над старата емайлирана мивка, които гледаха към верандата и задния двор. Дворът бе дълъг и тесен и в далечината се виждаше кей, вдаден в тъмната вода. Алуминиева лодка бе завързана на една от каменните колони на кея.

— Ловиш ли риба от този кей?

— Понякога. Но предпочитам кея на татко. Там улавям повече риба.

В задния коридор имаше три врати. Едната водеше към верандата, другата към прясно боядисана баня, а третата към гаража.

— На горната площадка има още една баня. Твоята спалня е отляво.

Тео не тръгна веднага да се качва. Той пусна чантата си на пода, провери бравата на задната врата и поклати глава, защото и десетгодишно дете би могло да я отвори. После огледа прозорците на първия етаж. Когато се върна в кухнята, каза:

— Всеки би могъл да се прехвърли през прозорците. Нито един от тях не бе заключен.

— Знам — призна Мишел. — Вече ще внимавам.

— Не искам да те плаша, но като видях клиниката…

— Имаш ли нещо против да изчакаш с този разговор? Нека първо да вечеряме. Имах тежък ден.

Тя се обърна и отиде при хладилника. Чу как стълбите скърцат, докато Тео се качваше по тях. Старото легло с желязна рамка имаше дюшек на буци и не бе достатъчно дълго. Мишел предположи, че краката на Тео ще висят извън леглото, но беше сигурна, че той няма да каже и дума за тези неудобства, защото беше джентълмен.

Бостънският му акцент много й харесваше. Тази мисъл й хрумна внезапно, докато трупаше зеленчуците върху кухненския плот и Мишел веднага я прогони. Да, Бостън. На другия край на света. Въздъхна. Тео бе дошъл да полови риба и да се отблагодари за услугата, каза си тя. Щеше да й помогне да се оправи с този неприятен инцидент с клиниката, а после щеше да се прибере в Бостън.

— Край на историята.

— Какво каза?

Тя рязко се обърна.

— Говорех си сама.

Той носеше стари избелели дънки и сива тениска, която бе виждала и по-добри времена. Белите му маратонки също бяха посивели и на едната отпред имаше дупка. Мишел реши, че той изглежда невероятно секси.

— Кое е толкова смешно?

— Нищо. Май очаквах да се появиш с изгладени дънки с ръб. Шегувам се — добави бързо тя, като видя гримасата му. — Облечен си съвсем подходящо… ако не броим пистолета.

— С удоволствие ще върна тая проклетия. Не обичам оръжията, но шефовете ми в Бостън настояват да го нося, докато не утихне фурорът около последния случай, по който работих.

— Някога стрелял ли си по човек?

— Не, но не съм изоставил тази надежда — усмихна се лукаво той. — Може ли да си взема ябълка?

Отхапа от ябълката още преди тя да му кимне.

— Ужасно съм гладен. Какво ще готвиш?

— Печена риба със зеленчуци и ориз. Става ли?

— Не знам. Звучи ми прекалено здравословно. Обичам вредни храни.

— Много лошо. Защото в моята къща ще ядеш само здравословни неща.

— След вечеря ще седнем ли да поговорим за това какво става в живота ти?

— Какво да става?

— Ами например кой в този град иска да те прецака. Извинявай, трябваше да кажа, който ти има зъб.

— Чувала съм и по-лоши изрази. Самата аз бях доста устата едно време — похвали се тя. — Когато бях малка. Научавах цветистия език от братята си. Татко казваше, че мога да накарам някой възрастен мъж да се изчерви, но бързо ме отучи от тези думи.

— Как? Със сапун в устата?

— А, не, нищо подобно. — Тя пусна чешмата и започна да мие зеления лук. — Просто ми каза, че всеки път, когато кажа някоя лоша дума, мама плаче.

— Използвал е чувството ти за вина.

— Точно така.

— Баща ти говори за нея сякаш…

— Сякаш тя го очаква у дома.

— Да.

Мишел кимна.

— Татко обича да обсъжда всичко с нея.

— Как умря тя?

— Направила е масиран инсулт, докато ме е раждала. Изобщо не се съвзе и впоследствие почина.

Телефонът иззвъня и прекъсна разговора. Мишел изтри ръцете си с една кърпа и вдигна слушалката. Обаждаше се баща й от „Лебедът“. Мишел чуваше тракането на чаши.

Тео се облегна на плота и дояде ябълката, докато чакаше Мишел да му каже с какво да помогне в приготвянето на вечерята. Стомахът му изръмжа недоволно и Тео се огледа из кухнята за още нещо, с което да засити глада си. Тази жена не държеше никаква готова храна в къщата. Как можеше да пие бира, без да яде чипс? Това му се струваше истинско престъпление.

— Имаш ли нещо против? — попита той и посочи кухненските шкафове.

Тя му махна с ръка и той веднага затършува по рафтовете за още нещо за ядене. Джейк говореше почти през цялото време. На всеки две-три минути Мишел се опитваше да се включи в разговора.

— Но, татко… тъкмо приготвяме… да, татко. Разбирам. Добре. Ще отида… Защо трябва Тео да идва с мен? Сериозно, татко, той е дошъл тук за риболов… Не, не споря. Да, сър. Ще ти се обадя, като се върнем. — Тя се засмя толкова весело, че Тео също се усмихна неволно. — Не, татко, не мисля, че Тео иска да хапне още от супата ти.

След като затвори телефона, тя върна рибата в хладилника.

— Извинявай, но се налага вечерята да почака малко. Даръл Уотърсън има проблеми с ръката си и татко му обещал, че ще отида да я погледна. Сигурно Даръл пак си е стегнал прекалено много превръзката. Бих ти предложила да останеш тук да си почиваш или да започнеш вечерята без мен, но моята кола е пред „Лебедът“ и татко смята, че трябва да дойдеш с мен. Имаш ли нещо против?

Тъй като Тео нямаше никакво намерение да изпуска Мишел от поглед, докато не обсъдят положението, той нямаше нищо против да отиде с нея.

— Няма проблем. Даръл е бащата на онова едрото момче, нали? Тийнейджърът, който дойде в бара да ме търси? Как се казваше?

— Елиът. Да, Даръл е баща му.

— Ще може ли пътьом да минем през „Макдоналдс“? Да си купя картофки и „Биг Мак“.

— Ти изобщо ли не се тревожиш за артериите си?

Начинът, по който тя зададе въпроса, го накара да се разсмее. Бе прозвучала толкова отвратена.

— Разбира се, че се тревожа. Все пак ще минем ли?

— В Боуън няма „Макдоналдс“.

Той изтича горе да вземе ключовете за колата, а Мишел влезе в кабинета да си вземе лекарската чанта. Тео я изпревари и я изчака през входната врата.

— Взе ли си ключа за къщата?

Тя потупа джоба си.

— Тук е.

— Заключих задната врата. Беше я забравила отворена. — Думите му прозвучаха, сякаш я обвиняваше в престъпление.

— Понякога забравям. В Боуън обикновено не си заключваме къщите.

— Беше ли заключила клиниката?

— Да, бях.

— Отсега нататък — каза той, като затвори вратата и се увери, че е заключена — ще трябва да заключваш всички врати. Ясно?

— Да, ясно — кимна тя, докато поставяше лекарската си чанта на задната седалка.

Тео подкара колата назад по алеята и хвърли един поглед към Мишел.

— Ще спрем ли…

— Не.

— Не си чула какво искам да кажа.

— Знам какво искаш. Пържени картофи, мазен хамбургер…

— Чипс — каза той.

— В него има твърде много натрий.

Докато го насочваше по един черен път, после по друг, Тео продължи да спори за храната.

— Никога ли не отстъпваш?

— Аз съм лекар, така че отговорът е не.

— И лекарите нямат право да ядат нищо вкусно?

— Нямах представа, че гостът ми е такова мрънкало. Татко обича мазни храни. Може да се преместиш при него.

Смути се да не би да му е прозвучало прекалено войнствено. Тео й даде възможност да докаже, че не е чак такава задръстенячка, като попита:

— Какво правят хората по тези места за развлечение?

Тя сви рамене.

— Ами прости неща… ходят на кино, разправят си рибарски истории на халба бира в „Лебедът“, събират се на вечеря, като всеки носи по нещо за хапване, навестяват съседите си, за да сравнят кой е отгледал по-хубави домати… и разбира се, целогодишното им любимо занимание — сексът.

— Какво? — попита той, сигурен, че не е чул правилно.

— Секс — повтори тя невъзмутимо. — Правят секс. Много, много секс.

Той се засмя.

— Знаех си, че това място ще ми хареса.