Джули Гарууд
От милост (14)

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Опита се да обясни недоразумението, но момчетата, които очевидно пращяха от тестостерон, не дадоха изобщо думата на Тео, а го наобиколиха, като всеки се опитваше да надвика останалите. Държаха треньорът да научи в какво е силата на всеки от тях и на какви постове искат да играят. Едно момче на име Муз си проправи път през тълпата и заяви на Тео, че от него ще стане чудесен защитник. Съдейки по ръста на момчето, Тео реши, че то навярно може да покрива цялата линия.

Продължаваше да се опитва да ги накара да млъкнат, за да им обясни, но те бяха прекалено възбудени, за да го чуят. Отзад мажоретките продължаваха да подскачат и да се премятат по паркинга.

Мишел не помогна особено. Тя явно не можеше да спре да се смее. После едно от момчетата реши, че иска да огледа по-отблизо пистолета на Тео. Тео реагира бързо, инстинктивно. Стисна момчето за китката и го бутна. Момчето се приземи на колене.

— Страшни рефлекси, тренер — кимна Муз и извика одобрително.

— Хайде, деца, отдръпнете се — извика Джейк. — Оставете треньора и Майк да стигнат до колата. Хайде вървете. Разчистете пътя. Те трябва да отидат до клиниката на Майк, за да може треньорът да се включи в разследването.

Като наричаше Тео „треньор“, Джейк влошаваше положението още повече. Съдейки по усмивката на лицето му, Тео разбра, че възрастният човек го прави нарочно.

Мишел хвана Тео за ръка и го приведе през тълпата, докато той продължаваше с опитите да накара момчетата да млъкнат. Мишел и Тео си проправиха път покрай пикапите и микробусите и най-после стигнаха до колата на Тео. Той отвори вратата, за да се качи Мишел, и момчетата веднага го наобиколиха отново. Тео беше доста висок, но някои от момчетата се извисяваха над него. С подходящи тренировки и мотивация можеха да станат страхотен отбор, помисли си Тео.

Отказа се от опитите да им обясни, просто кимна и заобиколи колата от страната на шофьора, после бързо се вмъкна вътре.

— Да, ясно, в центъра — каза той и затвори вратата, после натисна копчето и я заключи.

— Какво в центъра? — попита Мишел.

— Момчето с обицата каза, че иска да играе в центъра.

Мишел хапеше долната си устна, за да спре да се смее, но докато излизаха от паркинга, Тео бе подложен на още едно приветствие, този път от мажоретките и Мишел отново избухна в смях.

— Знаеш ли какво им трябва на тези деца? — попита той.

— Нека отгатна. Треньор по футбол.

— Не, добър учител по английски, да ги научи да говорят правилно.

— Просто бяха много щастливи, че си се появил — каза тя. Избърса сълзите от очите си и въздъхна.

— Слушай — каза той настойчиво, — просто спрях на една бензиностанция да заредя и момчето на касата си науми, че съм дошъл да кандидатствам за треньор.

— Ще бъдат много разочаровани, че си ги подвел. О, боже, не се бях смяла така от дълго време.

— Радвам се, че те развеселих — каза той нацупено. — Кажи ми едно нещо. Защо никой в този град не ме слуша?

— Прекалено са заети да се опитват да те впечатлят. Ще пуснеш ли Анди Феро да играе полузащитник тази година?

— Много смешно.

— Той е доста издръжлив.

Тео спря колата и се обърна към нея.

— Дойдох да ловя риба.

След няколко секунди Мишел осъзна, че колата не се движи. Тео очевидно бе спрял, защото не знаеше накъде да кара, я тя седеше и го зяпаше.

— Тук завий наляво. Клиниката ми е на няколко пресечки по-надолу. А ако продължиш напред, ще се блъснеш в къщата ми. Тя е само на една пряка път в тази посока. Малка къща с две спални. Нищо особено. Разбъбрих се, нали. Странно — добави тя. — Мисля, че ме караш да нервнича.

— Защо да е странно?

— Би трябвало аз да те карам да нервничиш. В края на краищата…

— Какво?

— Аз съм те виждала гол.

— И си била естествено впечатлена.

— Впечатли ме твоят апендикс.

— Готов съм на всичко, за да накарам една красива жена да ме забележи — каза той, докато завиваше наляво.

— Ето я клиниката ми.

Щеше да му е трудно да я пропусне. Клиниката бе единствената сграда по чакълирания път. Тео спря на паркинга отстрани на сградата и паркира под един голям чинар. Клоните на дървото се разпростираха над покрива. Беше буквално надвиснало бедствие.

— Трябва да накараш някой да подкастри тези клони. Една по-силна гръмотевична буря и ще загубиш покрива си.

— Знам. Записала съм си го в списъка със задачите си.

Клиниката беше малка правоъгълна каменна сграда, прясно боядисана в бяло. Входната врата беше в черно, а на височината на погледа бе закачена табелка с името на Мишел, изписано със златисти букви на черен фон. Имаше две каменни саксии със здравец от двете страни на алеята. И двете саксии бяха изпотъпкани.

Мишел го отведе до задния вход на сградата. Чувалите с боклук бяха разкъсани, а металният контейнер — преобърнат. Задният двор приличаше на бунище.

— Току-що бях боядисала вратата, виж какво са направили с нея.

Върху бялата лакирана врата бе изписано със спрей „кучка“.

Тя посочи една захвърлена кутия от спрей на земята.

— Взели са боята от моите запаси.

Тео отново погледна задния двор, после се отдръпна, за да може Мишел да отключи. Докато се разминаваха, телата им се докоснаха леко. Мишел влезе в коридора и светна лампите.

Имаше три стаи за прегледи и всичките изглеждаха невредими. Като се изключеха надписите със спрей по стените, разбира се. Кушетките и шкафчетата не бяха разместени. Вратичките им бяха отворени и всичко бе преобърнато, но явно не се бяха занимавали много с тях.

Кабинетът на Мишел бе съвсем различно нещо. Тео подсвирна, когато го видя. Стаята изглеждаше така, сякаш през нея бе минал циклон. Бюрото й бе преобърнато, чекмеджетата — извадени и изпочупени, навсякъде бяха разпилени листи.

— Говорех истината, когато казах, че не съм имала време да започна да чистя — предупреди го тя. — След като видях какво е станало, веднага се обадих на Бен.

Тео гледаше старото канапе в дъното на стаята. Някой от нападателите си бе поиграл с ножа върху него. Виненочервената кожа бе разпорена и пълнежът се подаваше. Някой сякаш си бе излял яростта в тази стая.

— Виж какво са направили с вратата ми. Винаги държа вратата на кабинета си затворена, но никога не я заключвам. Просто е трябвало да натиснат дръжката. Но те са си направили труда да я разбият с ритници.

— Може би току-що са били разбрали, че няма никакви наркотици в клиниката ти.

— И са превъртели?

— Възможно е.

Тя тръгна по коридора.

— Чакай да видиш приемната. Още по-зле е.

Тео продължаваше да стои на вратата на кабинета и да съзерцава хаоса вътре.

— Какво правиш?

— Опитвам се да открия модел.

— Какъв модел?

Той поклати глава.

— Как така брат ти и баща ти още не са дошли да разчистват? Джейк каза, че ти предложил, но ти не си му дала да пипа нищо. Защо?

— Първо трябва да събера листовете от медицинските картони или поне трябва да съм тук, докато го правят. Информацията в картоните на пациентите е поверителна и трябва да се погрижа всеки лист да попадне в правилната папка.

— Мислех, че току-що си открила клиниката си.

— Така е.

— Тогава откъде са се взели всички тези картони?

— От доктор Робинсън. Той напусна Боуън преди два месеца и ми остави всички свои пациенти. Научих, че е напуснал впоследствие. Знаех, че мрази Боуън, но не мислех, че ще изостави пациентите си на произвола на съдбата. Казал на баща ми, че животът е твърде кратък, за да работи човек в — цитирам — „такъв забравен от Бога западнал град“.

— Пациентите му сигурно са го обожавали при това отношение към града.

— Ами не са го харесвали особено. Обръщали са се към него само когато са били отчаяни, в случай на крайна необходимост. Знаели са какво мисли за града и за самите тях, или по-скоро нас. Готов ли си да видиш приемната?

— Разбира се.

Той я последва по коридора до рецепцията. Стъклената преграда бе потрошена и повечето от парчетата бяха на земята. Имаше и един счупен прозорец. Тео бавно прекоси помещението, за да огледа отблизо. После погледна пода и кимна.

— Внимавай къде стъпваш — предупреди го тя.

Макар и да изглеждаше невъзможно, регистратурата бе в още по-окаяно състояние. Плотът бе изтръгнат от стената и бе захвърлен на пода върху купчината разкъсани папки и листи. Тапицерията на столовете също беше нарязана. Бяха толкова повредени, че нямаше как да се оправят.

Тео съсредоточено оглеждаше приемната и регистратурата, когато Мишел привлече вниманието му.

— Слава богу, че отпуската ми точно започва.

— Ще трябват повече от две седмици, за да се оправи това място.

Тя не се съгласи.

— Две приятелки от Ню Орлиънс ще дойдат да ми помогнат. За един ден трите ще подредим документите и картоните. Те са сестри и лесно ще се ориентират кое къде трябва да се сложи. Щом приберем документите, Джон-Пол и татко ще се заемат с боядисването. Имам достатъчно време — добави тя. — Но не и пари за нови мебели, поне засега. — Тя вдигна един стол и го постави край стената. Напъха белия пълнеж вътре и отбеляза: — Май засега ще използваме тиксо.

— С радост ще ти заема малко пари.

Определено сбърка, като каза това. Тя се изстреля като ракета и изражението на лицето й му подсказа, че я е шокирал и обидил.

Не му даде възможност да си помисли как да оправи положението.

— Не искам парите ти. В Боуън сме научени сами да се оправяме. Нямаме нужда от външни хора, които да ни спасяват.

— Това е гласът на гордостта. Само се опитвах да…

— … да помогнеш на една дама в беда? Не искам да бъда груба, но ти си външен човек и не разбираш колко е важно за нас да се справяме сами с издръжката на клиниката.

— Ти ми спаси живота, просто исках да… — Майк се намръщи и той млъкна. — Права си. Не разбирам, но няма да настоявам. Дори се извинявам. Не исках да те засегна.

Изражението й се смекчи.

— Виж, знам, че си добронамерен, но това не е твой проблем. Мой е и сама ще се справя с него.

Той вдигна ръце.

— Чудесно — отвърна й. — Оправяй се. Какво каза шефът на полицията? Имаше ли някаква идея кой е направил това?

— Още не. Но дори и да открие хлапетата, които са го направили, аз няма да получа компенсация. Хората по тези места нямат пари. Сигурно си забелязал отсъствието на големи къщи, докато си минавал през града. Повечето семейства работят на две места, за да свържат двата края.

Той кимна към приемната.

— Изглежда доста зле.

— Това е временно затруднение, ще го преодолея.

— Имаш ли застраховка?

— Тя ще помогне, но няма да покрие всичко. Изхарчих цяло състояние за застраховка срещу лекарска грешка и не ми останаха много пари за останалото. За да спестя, застраховах клиниката за по-малка сума. — Без да си поеме дъх, тя смени темата. — Можеш ли сам да пренесеш онзи кашон?

— Да.

— Остави го в задния коридор и тръгвай. Рибата не кълве толкова късно следобед, но поне можеш да се настаниш при татко.

Мишел се опитваше да се отърве от него и то доста безцеремонно. Очевидно не знаеше какво я чака. Тео бе не по-малък инат от нея и вече бе решил, че няма да ходи никъде.

— Мисля да отседна при теб, ако нямаш нищо против.

— Защо?

— Сигурно готвиш по-добре от баща си.

— Напоследък не ми остава много време за готвене.

— Ето, виждаш ли? Значи си за предпочитане. Хайде. Ще разтоваря кашона и можем да отидем с колата до вас. Искам да видя къщата ти, да разопаковам багажа си и да се измъкна от този костюм.

Той понечи да тръгне, но тя му препречи пътя.

— Защо?

— Защо какво?

Стояха един срещу друг. Той бе доста по-висок от нея, но тя не се смути от това.

— Защо искаш да отседнеш при мен? При татко е по-просторно.

— Да, но ти си по-хубава, а той ми предложи да избирам къде да се настаня. При него или при теб. Избирам теб. Местно гостоприемство и така нататък… ще бъде грубо да ми откажеш.

— Казва се южняшко гостоприемство, но още не си ми обяснил…

Той я прекъсна.

— Нека се настаня у вас, да пийна нещо студено и ще ти кажа какво мисля за тази каша в клиниката.

Тео отиде до колата, извади кашона от багажника и го отнесе в задния коридор, после я изчака да изгаси лампите.

— Би трябвало да остана и да започна да разчиствам — каза тя не съвсем убедително.

— Кога ще дойдат приятелките ти?

— Вдругиден.

Той кимна.

— Тогава може ли един мой приятел да огледа клиниката преди това?

— Защо?

— За да ми каже дали греша в преценката си или не. Почини си тази вечер, Мишел. После ще извикаме брат ти и баща ти да помогнат. Ще стане за нула време.

— Ти си тук, за да ходиш за риба.

— Да и ще отида. А сега може ли да се отправим към студените напитки?

Тя кимна, затвори вратата и тръгна към колата.

— Купър каза, че си му се сторила притеснена по телефона.

— Бях изплашена… толкова изплашена, че се стрясках и от сянката си. — Тя спря и се усмихна. — Въображението ми прави номера.

— Какви?

— Снощи ми се стори, че има някой вкъщи… докато спях. Чух шум, станах и обиколих цялата къща, но нямаше никой, проверих дори под леглото си. Може да е бил Джон-Пол, той се отбива в странни часове.

— Но не е бил брат ти?

— Не знам със сигурност. Може да си е тръгнал, преди да стана. А може да съм сънувала кошмар или къщата да си издава разни звуци. Даже си помислих, че някой с седял на бюрото ми. То е в библиотеката, до дневната — обясни тя.

— Защо мислиш така?

— Телефонът винаги стои в десния ъгъл на бюрото… това си е една от маниите ми — че по средата на бюрото не трябва да има нищо, за да не ми пречи като работя, но когато слязох долу тази сутрин, първото, което забелязах, беше телефонът. Беше преместен.

— Нещо друго?

— Имам усещането, че някой ме следи. — Тя поклати глава да прогони абсурдната идея. — И това ако не е параноя.