Джули Гарууд
От милост (11)

ДЕСЕТА ГЛАВА

Човек не е самотен остров и Леон-Бруно Джоунс не представляваше изключение от правилото. Графа, както го наричаха колегите му заради това, че кучешките му зъби бяха значително по-дълги от предните, приличаше на вампир, когато се усмихваше. Леон имаше вид на човек, който може да изсмуче кръвта на жертвите си и ако сумите от рекет в книгите му за черно счетоводство бяха точни, той бе унищожил много хора, лишавайки ги от нещо жизненоважно като кръвта.

Леон имаше широк кръг от приятели и те всички мразеха Тео Бюканън. Ако не бе разследването на Тео, Леон нямаше да се превърне в свидетел на обвинението и нямаше да даде показания пред съда в Бостън, разкривайки една от най-могъщите мрежи на организираната престъпност в страната.

Тео се върна в Бостън няколко дни след операцията. Въпреки че случаят с Леон бе приключен и петима високопоставени шефове на мафията вече бяха зад решетките, Тео трябваше да изготви още тонове доклади и да разчисти планината от документи, които трябваше да класифицира. Шефовете в Министерството на правосъдието му бяха предложили неговото име да не се съобщава във връзка с процеса. Тео бе получавал смъртни заплахи и преди, и въпреки че със сигурност не ги приемаше лекомислено, не им позволяваше да пречат на работата му. Следващите две-три седмици прекарваше дълги и изтощителни дни в кабинета си.

Накрая, когато и последният документ бе изпратен в архива, и сътрудниците му предадоха последните си доклади, Тео затвори вратата на кабинета си и се отправи към дома си. Чувстваше се изтощен и умствено, и физически. Стресът от работата му се бе отразил и Тео се чудеше дали след всичко казано и свършено, усилията му са довели до нещо съществено. Беше прекалено уморен, за да мисли по този въпрос. Имаше нужда да се наспи добре поне една нощ. Не, имаше нужда да се наспива добре всяка нощ в продължение на месеци. После може би щеше да види нещата малко по-ясно и да реши какво иска да прави оттук нататък. Да приеме ли да оглави ново криминално разследване, предложено от министерството, или да се върне към частната си адвокатска практика и да прекарва дните си в срещи, и преговори? И в единия, и в другия случай щеше да се върне към живота на бързи обороти. Прави ли бяха близките му? Наистина ли се опитваше да избяга от живота, като се потапяше в работа?

Шефовете му в министерството настояваха да остане в сянка известно време, поне докато роднините на Леон се успокоят. Да прекара известно време далеч от всичко, изглеждаше много примамлива перспектива точно сега. В главата на Тео постоянно изникваха картини с рибарски въдици и езера в Луизиана. Преди да си тръгне от Ню Орлиънс, той беше обещал да се върне, за да изнесе речта, която бе пропуснал, и сега навярно бе настъпил подходящият момент да изпълни своя ангажимент. След речта можеше да направи едно малко пътешествие и да намести местата за риболов, с които Джейк Ренърд толкова се хвалеше. Да, малко време, прекарано на спокойствие, бе точно това, от което се нуждаеше. Имаше и още една причина да няма търпение да се върне в Луизиана, обаче… тя нямаше нищо общо с риболова.

Три седмици и половина след операцията Тео бе отново в Ню Орлиънс, стоеше на подиума в балната зала „Ройъл Орлиънс“ и чакаше аплодисментите да стихнат, за да изнесе отдавна обещаната реч пред полицаите, които отново се бяха събрали от целия щат, за да чуят това, което той имаше да каже. И изведнъж тя се появи в главата му, смути мислите му. Тя имаше най-прекрасната усмивка, като искряща слънчева светлина. Имаше и най-съвършеното тяло, без съмнение. Спомни си как, докато лежеше в болничното легло, не можеше да откъсне поглед от нея. Всеки нормален мъж би реагирал така. Вярно, че той беше болен тогава, но не беше в безсъзнание.

Опитваше се да си спомни разговора, който тогава проведоха, когато внезапно осъзна, че аплодисментите са стихнали. Всички в залата го гледаха в очакване да започне речта си и за пръв път в живота си Тео се смути. Не помнеше и дума от предварително подготвената реч, не помнеше дори темата й. Хвърли поглед към катедрата, където бе оставил програмата, прочете заглавието и краткото описание на речта, която трябваше да изнесе и заговори импровизирано. Тъй като не бе многословен, публиката много го хареса. Слушателите му бяха преуморени хора, които работеха под постоянен стрес, и сега имаха една вечер, в която да хапнат, пийнат, и да се повеселят. Колкото по-бързо приключеше той с отегчителните коментари за това как те рискуват живота си всеки ден, толкова по-доволни щяха да бъдат всички. Трийсет минутната му реч завърши за малко под десет минути. Реакцията им бе толкова ентусиазирана, че той се разсмя. Аплодираха го продължително.

По-късно, докато вървеше към хотела си, се замисли върху странното си поведение и заключи, че се държи като юноша, който току-що е открил секса. Имаше чувството, че са го подменили с най-малкия му брат Закъри. Напоследък Зак не можеше да изрече и две изречения, без в тях да присъстват думите „момиче“, „суперско“ и „секс“.

Тео не знаеше какво му става, но предположи, че всичко ще се оправи, ако отиде на риболов. Обожаваше риболова. Когато отиваше за риба с лодката си „Мери-Бет“, се отпускаше напълно. Бе почти толкова хубаво, колкото секса.

Във вторник сутринта, преди да се отправи към Боуън, Тео се срещна на закуска с двама началници от полицията в Ню Орлиънс и после се отби в кабинета на д-р Купър. Докторът му обърна внимание дотолкова, че да го наругае за това, че не се е явил на задължителния контролен преглед след операцията. След като завърши лекцията си на тема колко е ценно времето му, той провери шева на Тео.

— Зараснал е добре — съобщи той. — Но можеше да стане лошо, ако се бяха получили усложнения. Не трябваше да заминавате за Бостън толкова скоро след операцията. Беше глупаво от ваша страна.

Купър седна на високия стол до кушетката за прегледи.

— Честно казано, не очаквах усложнения. Майк се е справила отлично с операцията. Както винаги. Борави със скалпела не по-зле от мен, а това е наистина голяма похвала. Прави едни от най-добрите разрези в страната — добави той. — Имали сте голям късмет, че ви е забелязала. Предложих й място в моя екип, дори й намекнах, че може да ми стане съдружник. Толкова е талантлива — натърти той. — Когато ми отказа, я насърчих да се заеме с втора специализация, но тя не пожела. Прекалено е упорита в намерението да пропилее таланта си.

— Как така? — попита Тео, докато закопчаваше ризата си.

— Като остава да практикува в провинцията — каза Купър. — И там ще оперира по малко, но дотам. Направо си похабява таланта.

— Хората в Боуън навярно не възприемат нещата по този начин.

— Е, те се нуждаят от още един лекар, за това няма спор, но…

— … но какво?

Купър си играеше с капака на един буркан с тампони. Рязко го затвори и се изправи.

— Боуън не е приятното малко градче, каквото тя го представя — каза той. — Говорих с нея по телефона тази сутрин за един пациент, който ми беше изпратила, и тя ми каза, че е имало обир в клиниката й. Всичко било преобърнато и разпиляно.

— Кога е станало това?

— Снощи. Полицаите разследват, но Майк ми каза, че засега не са открили нищо. Знаете ли какво мисля?

— Какво?

— Направили са го младежи, търсели са наркотици. Когато не са намерили това, което им е трябвало, са попилели всичко.

— Може би — каза Тео.

— Майк не държи наркотици в клиниката си. Никой от нас не го прави. Пациентите, които се нуждаят от такива лекарства, трябва да бъдат в болница. Срамота — добави той. — Тя положи толкова труд, за да тръгне клиниката, беше толкова щастлива и развълнувана, че се прибира у дома. — Лекарят замълча и поклати глава. — Тревожа се за нея. Искам да кажа… ако не е било вандалска постъпка, може би някой не желае тя да се върне в Боуън.

— Тръгнал съм към Боуън на риболов с баща й — каза Тео.

— Значи можете да ми направите една услуга. Приготвил съм още един кашон с консумативи за клиниката й и се канех да й го изпратя. Ще можете ли вие да го закарате, а докато сте там, защо не проверите и тази история с обира. Може да преувеличавам, но…

— … но какво?

— Стори ми се уплашена. Не каза нищо, но го усетих. Останах с впечатлението, че има нещо, което премълчава. Майк не се плаши лесно, но ми изглеждаше разстроена, докато разговаряхме.

След няколко минути Тео напусна кабинета на лекаря с голям кашон медицински консумативи. Вече бе напуснал хотела, а куфарът и въдицата го чакаха в багажника на взетата под наем кола.

На небето нямаше дори нито едно облаче, денят бе слънчев и топъл, чудесен ден за пътуване в провинцията.