Джули Гарууд
Убийствен чар (32)

Тридесет и първа глава

Той бе ненаситен. Ейвъри се събуди по обяд. Обикновено не спеше до късно, но Джон-Пол не й бе оставил много време за сън през нощта.

Тя лежеше по корем и едната й ръка висеше от леглото. Той я гъделичкаше по гърба. Пръстите му я докосваха леко като перца. Опитваше се да я побърка ли, или просто бе много нежен заради белезите?

О, боже. Белезите й. Дори и Кери, която я обичаше като майка, не можеше да се сдържи и се мръщеше, когато видеше гърба й.

— Събуди ли се вече? — попита той. — Ейвъри?

Тя не каза „добро утро“. Попита заваляно:

— Какво мислиш?

— За кое?

— За гърба ми.

— Можеш ли да понесеш истината?

Охо. Тонът му никак не й хареса. Усещаше как в нея бързо се издигат защитните стени.

— Да, мога — каза кратко. — Какво мислиш?

— Имаш сладко малко дупе. — Тя се обърна и го погледна. — Това бе първото, което забелязах, когато закрачи наперено в онова фоайе.

— Не съм крачила наперено — усмихна се тя.

— Напротив.

— Ти си перверзник.

— А ти си либералка. Така сигурно сме квит. А за белезите…

Тя още се усмихваше.

— Да?

— Това са просто белези. Те не определят коя си ти. Сега ставай. Закуската ще бъде готова след десет минути. Размърдай се — каза й и се надигна от леглото.

Беше чисто гол и изглеждаше много доволен от това. Той бе великолепен. Само мускули и мъжественост.

— Сложи си някакви дрехи, за бога.

— Защо?

— Така ли се разхождаш у вас в мочурището?

— Де да можех, но не мога заради алигаторите и змиите.

Той грабна дънките си от стола и отиде в дневната. Ейвъри си взе набързо душ и облече тъмносини шорти и бледожълта блуза. Прибра косата зад ушите си и се появи в дневната боса.

Джон-Пол отиде в кухнята, за да й донесе чиния, и я постави пред нея. После й подаде шише сос „Табаско“.

Беше приготвил бъркани яйца с много чер пипер. Тя пробва една хапка и бързо я отми с портокалов сок.

— Обичаш пикантна храна — усмихна се тя.

— В Луизиана пикантната храна е начин на живот.

— Как се чувстваше като дете в Боуън, където всички познават баща ти и му викат Големия Джейк?

— Не скучаех. Баща ми е интересна птица, все върши нещо, ако разбираш какво имам предвид. Изглежда малко страшен, но има добро сърце.

Той й разказа няколко смешни истории за пакостите, които той и брат му Реми правели като деца. Често споменаваше баща си и по-малката си сестра и винаги като говореше за тях, гласът му омекваше.

— Майк обича да командва, също като теб. — Усмивката му показа, че намира това за хубаво нещо. — Тя е хирург — добави той гордо. — Казва се Мишел, но всички я наричат Майк, освен съпруга й. Очакват първото си дете през септември.

— Тео — каза Ейвъри. — Тя е омъжена за Тео, който работи в Министерството на правосъдието.

— Точно така.

Той й разказа още една история, докато тя закусваше, а после му помогна да приберат и измият.

— Рано сутринта валя много силно. Имаше и гръмотевици.

— Не съм чула нищо.

— Изтощих те.

Звучеше самодоволно. Тя реши да му отдаде дължимото.

— Така си беше — съгласи се, сгъна кърпата и я остави върху плота. — Трябва да си направим план.

— Знам — кимна той и я последва в дневната. Тя се сви на канапето. Той седна на един стол, изрита обувките си и вдигна крака на противоположния край на канапето. Беше толкова едър, че столът се загуби под него. — Но не днес. Днес ще си почиваме и ще си говорим. Утре ще правим планове.

— За какво ще си говорим?

— Не за какво, а за кого — каза той. — Трябва да поговорим за Джили.

Ейвъри знаеше, че не може да отлага повече. Кимна и започна:

— Кери си е водела дневник. Била е много малка, на около единайсет години, когато го е започнала. В дневника не е споделяла за мечтите и влюбванията си. Не, пишела е само за Джили. Всяка страница е била запълвана с поредния ужасяващ инцидент, в който била замесена болната й сестра. Кери ми обясни, че е искала да има някакво доказателство, сигурно се е надявала, че един ден Джили ще бъде заловена и изпратена в психиатрия. Смятала, че ако лекарите прочетат този дневник, ще разберат колко опасна е Джили и ще се погрижат тя да остане затворена до края на живота си. Но според мен е имало и още нещо. Мисля, че дълбоко в себе си Кери е вярвала, че някой ден Джили ще я убие.

— Това е било ужасно детство.

Ейвъри бе на същото мнение.

— Кери спряла да пише в дневника, когато сестра й напуснала града, но го запазила, в случай че Джили се върне. Знаех къде е скрит, но Кери не ми позволяваше да го прочета.

— Но ти все пак си го прочела?

— Да. После съжалявах. Бях достатъчно голяма да си мисля, че мога да понеса всичко, но вътре имаше описани такива гадни, ужасяващи неща, че…

— На колко години беше тогава?

— На четиринайсет. Прочетох всяка дума и после месеци наред сънувах кошмари. Кери бе описвала всичко подробно и аз научих за всички извратени страни на Джили.

Тя стискаше силно една възглавница пред гърдите си. Тъгата в очите й разбиваше сърцето му.

— Мразя да говоря за нея — прошепна тя.

— Знам.

Раменете й се превиха.

— В този свят наистина има чудовища. Хищници. Джили е такава. Знаеш ли какво ме изплаши най-много, докато четях дневника?

— Какво?

— Че ще се събудя някоя сутрин и ще съм станала същата като нея. Като доктор Джекил и мистър Хайд. Генетично аз съм свързана с нея навеки.

— Това няма да стане, Ейвъри.

— Как може да си сигурен?

— Ти имаш съвест. Тя не може да изчезне. Изобщо не си като нея.

— Така ми каза доктор Хан.

— Кой е доктор Хан?

— Един психиатър. Будех се с писъци всяка нощ и в отчаянието си Кери ме заведе при доктор Хан. Тя ме накара да обещая да не казвам на никого, защото не искаше хората да ме мислят за луда — добави.

— Тревожела се е какво ще си помислят хората? — попита той, опитвайки се да прикрие възмущението си.

— Доктор Хан беше чудесен и ми помогна… да се справя, така да се каже. Кери не знаеше причината за тези кошмари, защото не й бях казала, че съм прочела дневника, и на третия или четвъртия път доктор Хан я покани да влезе и аз й признах какво съм направила. Тя побесня, разбира се, но когато докторът я накара да се успокои, той попита дали може да прочете дневника и тя се съгласи. Би направила всичко, за да ми помогне да се отърва от нощните си ужаси. — Тя му се усмихна и свали краката си от канапето. — Мисля, че и докторът е имал кошмари, след като го е прочел. Аз бях израснала с мисълта, че Джили е луда, и Кери ми беше разказвала някои истории, но те бледнееха в сравнение с всичко, което беше в дневника.

— Какво каза Хан за Джили, когато прочете дневника? Каква беше реакцията му?

— Беше много развълнуван.

— Развълнуван? — повтори той недоумяващо.

— Беше сигурен, че Джили е чист социопат, и искаше да има възможността да я изучава. Въз основа на прочетеното той заключи, че Джили е морално и емоционално увредена, и според него заради това не бе способна да изпитва вина или угризения. Болката на другите хора очевидно не я караше да се чувства зле. Напротив — обясни тя. — Харесва й да наранява хората без очевидна причина. Просто й е забавно. Освен това умее безпогрешно да прехвърля вината на другите и да преиначава минали събития. И много обича да мами. — Джон-Пол свали краката си на пода и се наведе напред, като се подпря на коленете си. — Тя е била удивителна. Как само е манипулирала хората! Всички я обичали независимо какво правела. Била е толкова изобретателна.

— Дай ми пример.

— Когато била съвсем малка, започнала да изтезава разни домашни животни. Измъчвала и убила котката на Кери, като я заляла с бензин и я подпалила. Разказала на сестра си какво е направила, но пред майка им се разплакала, защото толкова обичала котката. Един съсед я завел да й купи сладолед, за да я успокои. Когато била вече в горните класове в гимназията, ставала все по-опасна. Била най-популярното момиче в училището, разбира се. Всички обичали Джили. Преди бала за завършването повече гласове за Кралица на бала спечелило едно момиче на име Хедър Мичъл, а Джили била втора. Според Кери пред останалите Джили приела с достойнство това положение, но когато се прибрала вкъщи същия следобед, изпаднала в бяс, който траял няколко часа. За малко да разруши къщата. Стаята на Кери пострадала най-сериозно. Не и тази на Джили, разбира се. После, след вечеря, тя се умълчала, в очите й проблеснала лукава искра и тя се престорила, че приема поражението. — Ейвъри си пое дъх. Мускулите на ръцете я боляха и тя осъзна, че продължава да стиска възглавницата. Пусна я. — На следващия ден от химическата лаборатория изчезнало шише със сярна киселина. След училище Джили причакала Хедър насаме, но Кери видяла как я хваща за ръката и я помъква по улицата. Джили казала на Хедър да не се появява на бала или ще съжалява. Хедър била мило момиче и в момента преживявала труден период. Майка й била починала две седмици преди това от аневризма и бедното момиче още не се било отърсило от шока. Когато Джили започнала да я тормози, Хедър се заключила в стаята си, но баща й изкопчил от нея какво се е случило. Той казал, че Джили признала пред Хедър за откраднатата киселина. Заплашила Хедър, че ще я причака някой ден след училище, когато е сама вкъщи, и ще плисне киселината в лицето й.

— Боже мой.

Ейвъри кимна.

— Това, което Кери е записала в дневника, не е било препредадено от някой друг. Тя говорила лично с Хедър.

— Какво направил бащата на Хедър?

— На следващата сутрин отишъл при директора на училището и настоял Джили да бъде изключена. Освен това отишъл в полицията.

— Какво направили те?

— Нищо. Началникът на полицията беше близък приятел на баба ми и не искал да направи нищо, което да я разстрои. Освен това била думата на едното момиче срещу тази на другото. Джили, разбира се, отричала всичко. Следобед извикали баба ми и Джили в кабинета на директора. Баба накарала Кери да отиде с тях.

— Изключили ли Джили?

— Не — изсумтя Ейвъри. — Споменах ли, че директорът бил мъж? Казвал се господин Бенет и бил много нещастен в брака си. Жена му била студена жена и той никак не се погаждал с нея, поне така е написала Кери в дневника.

— Какво станало? — попита Джон-Пол, за да я върне към историята.

— Кери видяла как Джили съблазнява Бенет. Джили изпаднала в истерия. Изплакала много сълзи, но всичко било съвсем пресметнато. Директорът се втурнал на канапето при Джили да я успокоява и движенията на тялото на Джили… направили впечатление на Кери… както и реакцията на Бенет. — Тя поклати глава. — Виждал ли си жена, която се движи като котка? Кери казва, че Джили била такава. Когато Бенет я прегърнал през рамото, тя се отъркала в него съвсем неприлично.

— Какво направила баба ти?

— Тя както винаги не забелязвала нищо, според Кери. Била излязла, за да донесе на Джили чаша вода, но дори и да била в стаята, пак нямало да забележи нищо, защото просто отказвала да го забележи. В дневника пишеше, че Джили се вкопчила в Бенет, докато плачела. Била опряла глава на рамото му, но по едно време погледнала към Кери, която стояла зад директора, и се ухилила доволно. Накрая Бенет заплашил Хедър с изключване, защото е излъгала и обвинила съученичката си.

— Боже.

— Както ти казах, Джили имала невероятно въздействие върху мъжете. Някои от тях направо се побърквали по нея. Обаждали се по всяко време на деня и нощта. От време на време Кери се промъквала в спалнята на баба Лола, където имало втори телефон, и подслушвала. В дневника е написала, че мъжете плачели и умолявали Джили, а когато затворела телефона, тя се смеела. Обожавала властта, която има над тях. Обичала да манипулира и използвала секса, за да получава това, което иска. Специалитетът й бил да съсипва женени мъже. Обзалагам се, можеш да се сетиш кой е бил един от тези мъже.

— Бенет.

— Да.

— Боже мой. И всичко това е ставало, докато тя е била още в гимназията? — Преди Ейвъри да отговори, той попита — Какво станало с Хедър?

— Тя не отишла на бала и Джили била коронясана за кралица, но това не било достатъчно за нея. Хедър я била разстроила и трябвало да бъде наказана за това. Джили я тормозела. Минал един месец и тъкмо Хедър започвала да си мисли, че се е отървала от Джили, когато се върнала от училище един ден и намерила в стаята си старото плюшено мече, с което спяла, залято с киселина. Естествено това било дело на Джили. — Джон-Пол потърка челюстта си и изчака Ейвъри да продължи: — Кери научила за това в училище на следващия ден. Отишла да види бащата на Хедър. Той бил вкъщи с нея, защото била много разстроена. Кери му казала, че Джили няма да спре да тормози Хедър, и го посъветвала да отведе дъщеря си надалеч от този град и да не казва на никого къде е. Хедър била на границата на нервен срив. Ходела на терапия. Психологът също смятал, че за нея ще е добре да напусне Шелдън Бийч. Заминала по време на коледната ваканция и така и не се върнала.

— Това ли бил краят?

— О, не. Два месеца по-късно бащата на Хедър подал ново оплакване в полицията. Казал, че някой краде пощата му. Една събота следобед случайно погледнал през прозореца и видял Джили да отваря пощенската му кутия. Търсела писма от Хедър, за да открие къде се е преместила.

— Тя не се отказва, нали?

— Не. Никога не правела секс с момчетата от училище. Всичките й приятели я мислели за сладка и готина. Кери чувала някои слухове за Джили, но не от някой в училище. В крайна сметка Хедър била изолирана и отритата от всички, не Джили. Толкова добра била в това да е лоша.

Тя се изправи и протегна ръце над главата си.

— Искаш ли нещо за пиене?

След историята, която беше чул, му се струваше добра идея да пийне нещо силно, но предпочете диетична кола. Ейвъри си взе бутилка минерална вода и му подаде колата.

Той отвори кутийката, отпи и попита:

— Баба ти и дядо ти опитали ли са да я пратят на терапия, докато е била малка, или не са подозирали, че нещо не е наред с нея?

— Дядо заминал, когато Кери и Джили били съвсем малки, и баба Лола живеела в измислен свят според леля ми. Тя имала извинение за всяка ужасна постъпка на Джили.

— Джили кога забременяла с теб?

— През последната година в училище. Според Кери бременността й спасила Хедър, защото се наложило Джили да мисли за други неща. Джили опитала да направи аборт, но докторът отказал, защото бременността й била много напреднала. Тя родила и напуснала града три дни по-късно. И това е последното нещо, записано в дневника. Това, че ме изоставила, било последната капка за баба. Тя изхвърлила всички вещи и дрехи на Джили на боклука. Докато вадела нещата й от дрешника, намерила кутия за обувки, пълна с писма от Хедър за баща й, и — познай какво още намерила?

— Киселината?

Ейвъри кимна.

— Шишенцето било пълно до половината, но пак щяло да бъде предостатъчно, за да убие Хедър. Мисля, че Джили не е забравила това момиче. Мисля, че просто е изчаквала.

Внезапно отекна гръмотевица и я стресна. Тя трепна, после се изправи и отиде до прозореца да погледне навън. Тъмни облаци се бяха скупчили над тях. Една светкавица проряза небето и отекна нов гръм.

Без да се обръща, Ейвъри каза:

— Според Кери Джили не била много умна. Използвала тялото си, за да получава това, което иска. Очевидно с годините е станала по-изобретателна и находчива. Кери казваше, че нямало мъж, който да можел да устои на чара й.

— Ти вярваш ли в това?

— Скарет очевидно е бил луд по нея и виж докъде стигна. Когато бях на пет години, Джили и Скарет се появиха вкъщи. Джили каза на баба, че трябва да плати, ако иска да ме задържи. За щастие Кери си беше вкъщи. Тя каза на Джили, че няма никакви права над мен, и я изтласка навън. Беше ужасна битка, но Скарет не се намеси… тогава. Джили постоянно крещеше: „Мъртва си, Кери. Мъртва си“.

— Ти къде беше в това време?

Тя се обърна и го погледна.

— Не си спомням нищо, но Кери каза, че ме намерили скрита под леглото. След като си тръгнаха, Кери ми обеща, че вече никога няма да се върнат.

Тя отпи от водата и се загледа в ръката си. Беше стискала капачката на бутилката толкова силно, че се бе отбелязала на дланта й.

— Но те са се върнали, нали?

— Да.

Той я гледаше внимателно, а тя затвори очи и му разказа какво се бе случило на четиринайсети февруари преди толкова години.

Когато тя свърши, каза:

— Скарет е бил като марионетка в ръцете й. Мисля, че сега Мънк й играе по свирката. Тя разиграва и двамата както си иска. Остави бутилката на масата и пристъпи към Джон-Пол.

— Сега знаеш.

— Сега знам…

— Е? — попита тя. — Кажи ми какво мислиш.

Той сви рамене.

— Мисля, че си права. Джили е маниачка.

Тя прокара пръсти през косата си и пристъпи още една крачка към него.

— Не това те питах.

— А какво?

Тя спря на крачка от него.

— Не съжаляваш ли?

Той недоумяваше.

— За какво да съжалявам?

— Че си се замесил с мен. Това е временно положение, но все пак…

— В никакъв случай.

Тя отстъпи назад.

— Джон-Пол, не може да не си отвратен…

— Не съм.

Тя го изгледа.

— Защо? Аз не съм от нормално семейство. Гените ми са истинска каша.

— Сладурче, няма нужда да говориш толкова мелодраматично и няма нужда да ми викаш. Нямам проблем със слуха.

— Как можеш да се усмихваш след всичко чуто? Как може да…

— Ейвъри, ти не си виновна за нищо от това, Джили е вършила тези неща.

Той мислеше, че звучи съвсем логично, но тя изобщо не се опитваше да прояви здрав разум.

— Сега разбираш ли защо никога няма да се омъжа?

Преди тя да отстъпи отново назад, той я спря. Постави длани на кръста й и бавно я придърпа към себе си.

— Не, не разбирам. — Тя се опита да избута ръцете му, но те бяха като циментирани за тялото й. — Ще трябва да ми обясниш. Страхуваш се, че ще превъртиш и ще се превърнеш в социопат ли?

— Не, разбира се, че не, но не мога да имам деца, а дори и да можех…

— Знам — каза той тихо. — Не би рискувала.

— Мъжете искат деца.

Тя стоеше между коленете му и се мръщеше, като пристъпваше от крак на крак.

— Някои искат — съгласи се той. — А някои не.

— А ти искаш ли?

Нямаше намерение да я лъже.

— Винаги съм си представял, че някой ден ще имам семейство и деца. Все още мога да ги имам — каза той. — Но, Ейвъри, има толкова деца, които се нуждаят от истински дом.

— Мислиш ли, че някога ще ме одобрят, след като проверят от какво семейство произхождам?

— Да, мисля.

— Аз няма да се омъжа.

Непокорството се бе върнало в гласа й. Опитваше се да скрие уязвимостта си, но не се получаваше. Знаеше, че тя приема това много болезнено.

— Предлагал ли съм ти да се омъжиш за мен?

— Не.

— Добре тогава. Мисля, че трябва да спрем със сериозните разговори за известно време. Освен това мисля, че имаш нужда да се разсееш.

Хрумна й, че той се държи по същия начин, както когато тя му показа гърба си. Белезите не го отблъснаха. Очевидно историите за Джили също. Какво, по дяволите, му имаше?

— Трябва да се отпуснеш — каза й той. Вдигна блузата й над пъпа и се наведе да целуне стомаха й.

— Нали затова упражнявам йога. Помага ми да се отпускам.

— Намерил съм по-добър начин за разтоварване.

Той разкопча шортите й и се зае с ципа. Тя стисна ръката му.

— Какво си мислиш, че правиш?

Усмивката му накара сърцето й да затупти лудешки. Ръката й се отпусна и тя го остави да разкопчее ципа й. Шортите й паднаха на пода, а той най-после й отговори:

— Много просто, сладурче. Отивам на моето щастливо местенце.