Джули Гарууд
Убийствен чар (2)

Първа глава

Чакането изнервяше Ейвъри. Тя седеше в миниатюрното си работно помещение, отделено от останалите бюра с ниски преградни стени, беше кръстосала крака, барабанеше с пръсти и с другата си ръка притискаше пакет с лед върху контузеното си коляно. Защо се бавеше толкова? Защо Андрюс още не се беше обадил? Ейвъри се взираше в телефона, сякаш го предизвикваше да позвъни. Нищо. Никакъв звук. Завъртя се на стола си и за стотен път погледна часовника. Беше 10:05, също като преди десет секунди. За бога, би трябвало досега нещо да се е чуло.

Мел Гибсън се изправи и се облегна на преградата, която разделяше неговото бюро от това на Ейвъри, и я изгледа съчувствено. Това бе истинското му име, но според него то само му пречеше, защото никой в Бюрото не го взимаше на сериозно. Въпреки това той отказваше да го промени официално на Брад Пит, както постоянно му предлагаха колегите.

— Здрасти, Брад — каза Ейвъри. И тя, и колегите й още изпробваха новото име, за да видят дали му подхожда. Предната седмица бяха пробвали с „Джордж Клуни“ и получаваха същата реакция както и на „Брад“ сега — навъсено изражение и забележка, че не се казва Джордж, нито Брад, нито Мел, а Мелвин.

— Сигурно досега нещо щеше да се чуе — обади се той. Тя не му позволи да я ядоса. Висок, с вид на странна птица и изключително изпъкнала адамова ябълка, Мел имаше досадния навик да намества със средния си пръст очилата с телени рамки, които постоянно се смъкваха по носа му. Според Марго, другата им колежка, Мел го правел нарочно. Така показвал на останалите трима, че се смята за нещо повече от тях.

Ейвъри не бе на същото мнение. Мел не би направил нищо неприлично. Живееше според етичния кодекс, който според него бе олицетворение на ФБР. Беше всеотдаен, отговорен, трудолюбив, амбициозен и с облеклото си демонстрираше какво иска да постигне в кариерата си… с една малка подробност. Въпреки че бе само на двайсет и седем години, дрехите му приличаха на костюмите, които агентите от Бюрото носеха през петдесетте. Черни костюми, бели ризи с дълги ръкави, яки с копченца, тънки черни вратовръзки, старомодни черни обувки, лъснати до блясък, и къса коса, която редовно подстригваше на две седмици.

При всичките му странни навици — като например да цитира всяка реплика от „Историята на ФБР“ с Джими Стюарт в главната роля — имаше ум като бръснач и бе роден за работа в екип. Просто трябваше да се поотпусне. Нищо повече.

— Все пак не мислиш ли, че би трябвало да си чула нещо досега? — Тревогата в тона му бе не по-малка от тази, която Ейвъри изпитваше.

— Още е рано. — След по-малко от пет секунди добави: — Прав си. Досега трябваше да сме чули нещо.

— Не — поправи я той. — Казах, че ти би трябвало да си чула. Лу, Марго и аз нямахме нищо общо с твоето решение да извикаш специалния отряд.

О, боже, къде й беше умът!

— С други думи, не искате да пострадате, ако се окаже, че съм сгрешила.

— Не става дума да пострадаме. Просто не искаме да ни уволнят. Тази работа ми е нужна. Никога няма да стана истински агент, така че искам да работя поне това. С моето зрение…

— Знам, Мел.

— Мелвин — поправи я той машинално. — А и преимуществата не са никак малко.

Марго се изправи, за да се включи в разговора.

— Обаче заплатата хич я няма.

Мел сви рамене.

— Също и работната среда — добави той. — Но нали все пак е ФБР.

— Какво й има на работната среда? — попита Лу, който също се изправи. Бюрото му бе вляво от това на Ейвъри.

На Мел бе точно пред нейното, а на Марго бе до това на Лу. Кошарата — както с любов наричаха дупката, която им служеше за офис — се намираше зад машинната зала, в която бяха шумните нагреватели и компресори. — Така де, какво й има на обстановката? — попита отново той недоумяващ.

Както винаги, Лу е като паднал от луната, но пък е толкова сладък, помисли си Ейвъри. Винаги, когато го погледнеше, й ставаше забавно. Видът му бе толкова неугледен. Беше истински гений, а не можеше да намери устата си, когато ядеше, и на ризата му с къси ръкави винаги имаше поне по едно петно. Тази сутрин имаше две. Едното бе от ягодовия конфитюр от поничките, с които ги бе почерпила Марго. Голямото червено петно бе точно над това от черно мастило, което бе изтекло от химикала в джоба на ризата му.

Лу запаса ризата си за трети път тази сутрин и каза:

— Тук ми харесва. Уютно е.

— Работим в дъното на сутерена и нямаме никакви прозорци — изтъкна Марго.

— Е, и? — попита Лу. — Това, че работим тук, не ни прави по-маловажни. Ние сме част от добър екип.

— Предпочитам да съм част от екип, който има прозорци — каза Марго.

— Не може да имаш всичко. Ейвъри, как е коляното ти? — внезапно смени темата Лу.

Тя предпазливо повдигна пакета с леда и огледа пораженията.

— Отокът е спаднал.

— Как точно стана? — попита Мел. Той бе единственият, който не бе чул зловещите подробности.

Марго прокара пръсти през късите си тъмни къдрици и каза:

— Една възрастна дама за малко да я убие.

— С кадилака си — добави Лу. — Станало на паркинга, където Ейвъри спира. Очевидно старицата не я видяла. Наистина трябва да има възрастово ограничение за притежанието на шофьорска книжка.

— Блъсна ли те? — попита Мел.

— Не — отвърна Ейвъри. — Хвърлих се настрани, за да избегна колата, когато внезапно излетя иззад ъгъла. Оказа се, че връхлетях върху предния капак на един мерцедес и ударих коляното си в металната емблема. Но познах кадилака. Принадлежи на госпожа Спийгъл, която живее в моята сграда. Мисля, че е на около деветдесет. Не би трябвало да шофира, но от време на време я виждам да ходи на покупки с колата.

— Спря ли да види как си? — попита Мел.

Ейвъри поклати глава.

— Не мисля, че изобщо ме забеляза. Ускоряваше толкова бързо, добре че нямаше други хора наоколо.

— Прав си, Лу — каза Марго. Тя изчезна зад преградата си, избута една кутия с хартия за принтер в ъгъла и после стъпи върху нея. Изведнъж стана висока колкото Мел. — Над определена възраст трябва да им прибират шофьорските книжки. Ейвъри ни разправяше, че старицата била толкова дребна, че облегалката на седалката стърчала по-високо от главата й. Виждала се само тупираната й сива коса.

— С възрастта тялото се смалява — обясни Мел. — Само си представи, Марго. Когато станеш на деветдесет, никой няма да те вижда.

Марго, миньонче, високо метър и петдесет и пет, не се засегна.

— Просто ще нося по-високи токове.

Телефонът иззвъня и прекъсна разговора им. Ейвъри подскочи, стресната от звъна, и погледна часовника. Беше 10:14.

— Това е — прошепна тя, когато телефонът иззвъня повторно.

— Вдигни по-бързо — настоя нетърпеливо Марго.

Ейвъри вдигна на третото позвъняване.

— Ейвъри Дилейни.

— Господин Картър би искал да ви види в кабинета си в десет и трийсет, госпожице Дилейни.

Тя разпозна гласа. Секретарката на Картър имаше отчетлив мейнски акцент.

— Ще дойда.

Три чифта очи я наблюдаваха, докато оставяше слушалката.

— О, боже — прошепна тя.

— Какво? — попита Марго, най-нетърпелива от тримата.

— Картър иска да ме види.

— Охо! Това не е добре — изкоментира Мел и след това сякаш осъзна, че е казал нещо, което не трябва, и добави: — Искаш ли да дойдем с теб?

— Бихте ли го направили? — попита Ейвъри, изненадана от предложението.

— Не горя от желание, но ако трябва.

— Няма нужда. Сама ще се изправя пред куршумите.

— Мисля, че трябва да отидем заедно — каза Марго. — Да ни застрелят накуп. Нали сме един екип, в края на краищата.

— Да — съгласи се Ейвъри. — Но вие тримата се опитахте да ме убедите да не ходя при Андрюс. Помните ли? Аз съм тази, която се издъни. — Тя се изправи, остави пакета с леда върху шкафа и се пресегна за сакото си.

— Това не е добре — повтори Мел. — Не спазват йерархичната подредба. Положението трябва да е много зле, щом се намесва шефът на шефа. Наскоро назначиха Картър за оперативен директор.

— Което означава, че вече е шеф на шефа на шефа — уточни Марго.

— Чудя се дали всички шефове ще бъдат там — вметна Лу.

— Точно така — измърмори Ейвъри. — Може би и тримата ще искат да се изредят да ме уволнят. — Тя закопча сакото си и попита — Как изглеждам?

— Сякаш те е блъснала кола — каза Мел.

— Имаш бримка на чорапогащника — каза й Марго.

— Знам. Мислех, че имам резервен в чекмеджето, но се оказа, че нямам.

— Аз имам.

— Благодаря, Марго, но ти си ниска, а аз не съм. Мел, Лу, обърнете се или седнете.

Веднага щом двамата извърнаха глави, тя пъхна ръце под полата си и свали скъсания чорапогащник. После отново нахлузи обувките си.

Сега съжали, че бе облякла костюма. Обикновено ходеше с панталон и блуза, но днес щеше да излиза на обяд и бе решила да се изтупа с костюма „Армани“, който леля й Кери й бе изпратила като подарък преди две години. Беше в нежен сив цвят и се комбинираше с чудесен пуловер без ръкави и с остро деколте в същия нюанс. Отначало полата бе с неприлична цепка отстрани, но Ейвъри веднага я беше зашила. Беше страхотен костюм. Сега щеше да го помни като костюма, с който я бяха уволнили.

— Хващай — каза Марго и й хвърли един неразопакован чорапогащник. — Този е универсален размер. Ще ти стане. Не можеш да отидеш боса. Знаеш правилата за облеклото.

Ейвъри прочете етикета. Наистина пишеше, че е универсален размер.

— Благодаря — каза тя и отново седна. Краката й бяха дълги и се страхуваше, че като издърпа чорапогащника, ще го скъса, но изненадващо той й стана.

— Ще закъснееш — каза й Мел, когато тя се изправи и оправи полата си. Защо не бе забелязала колко е къса? Едва стигаше до коляното й.

— Имам още четири минути. — След като си сложи гланц за устни и стегна косата си на тила с една шнола, тя отново нахлузи обувките си. Чак тогава забеляза, че левият ток се клати. Явно го беше счупила при удара си в капака на колата.

Вече не мога да направя нищо, помисли си тя. Пое си дълбоко дъх, изпъна рамене и закуцука към пътеката. Коляното й пулсираше болезнено при всяка стъпка.

— Пожелайте ми късмет.

— Ейвъри — извика Мел. Той я изчака да се обърне към него, после й хвърли служебния бадж. — Сигурно трябва да си носиш картата.

— Да, вярно. Ще искат да ми я вземат, преди да ме придружат до изхода.

Марго извика след нея:

— Хей, Ейвъри, погледни нещата от друг ъгъл — ако те уволнят сега, няма да се тревожиш, че ти се трупа несвършена работа, докато си на почивка с леля си в онзи луксозен хотел.

— Не съм решила дали ще ходя с леля си или не. Тя още си мисли, че ще развеждам онези деца из Вашингтон.

— Да, но след като този ангажимент отпадна, можеш да се поглезиш малко настоя Марго.

— Точно така, трябва да отидеш — присъедини се и Лу. — Можеш да останеш в хотел „Утопия“ цял месец и да поработиш върху автобиографията си, преди да започнеш да си търсиш работа.

— Не ми помагате изобщо — каза им Ейвъри, без да поглежда назад.

Кабинетът на Картър бе четири етажа по-нагоре. В друг ден тя би се качила по стълбите, за да се раздвижи, но лявото коляно я болеше прекалено силно и токът на дясната й обувка можеше да се отчупи напълно всеки момент. Почувства се изтощена само от разстоянието до асансьора. Докато го чакаше, се упражняваше какво ще каже на Картър, когато той я попиташе какво си е мислела, че прави.

Вратата се отвори. Ейвъри стъпи напред и усети, че нещо щраква. Погледна надолу и видя, че токът на обувката й е заседнал в процепа между асансьора и пода. Тъй като наоколо нямаше никой, тя вдигна полата си нагоре, наведе се и опита да измъкне тока. Точно в този момент вратата на асансьора се затвори и блъсна главата й.

Като изруга тихо, Ейвъри падна назад. Асансьорът започна да се издига и тя се хвана за перилото отстрани. Стисна счупения ток и се изправи точно когато вратата се отвори на първия етаж. Докато стигна до четвъртия етаж, асансьорът беше пълен с пътници и Ейвъри бе притисната в дъното му. Чувствайки се като идиот, тя си проправи път до вратата и излезе с накуцване.

За нещастие кабинетът на Картър се намираше в далечния край на коридора. Стъклените врати бяха толкова далече, че Ейвъри дори не можеше да прочете името, изписано над месинговата дръжка.

Я се стегни, помисли си тя и тръгна към вратата. На половината път спря да провери колко е часът и да даде почивка на крака си. Имаше една минута. Можеше да стигне навреме, помисли си и отново тръгна. Шнолата й се откопча, но Ейвъри я хвана, преди да падне на пода. Закопча я обратно на тила си и продължи. Започваше да съжалява, че колата на госпожа Спийгъл всъщност не я беше блъснала. Тогава нямаше да й се налага да измисля извинения и Картър щеше да й се обади в болницата и да я уволни по телефона.

Стегни се, повтори си тя. Можеше ли да стане още по-лошо?

Разбира се. Точно в секундата, когато отвори вратата на кабинета, чорапогащникът й започна да се свлича. Докато докуцука до бюрото на секретарката, коланът му вече беше някъде около бедрата й.

Достолепната брюнетка беше облечена в убийствен костюм „Шанел“ и изглеждаше леко стъписана от вида и походката на Ейвъри.

— Госпожица Дилейни?

— Да.

Жената се усмихна.

— Идвате точно навреме. Господин Картър ще го оцени. Графикът му е много сгъстен.

Ейвъри се наведе напред, когато жената вдигна слушалката на телефона, за да съобщи за пристигането й.

— Има ли тоалетна наблизо?

— В другия край на коридора, след асансьорите, вляво.

Ейвъри погледна назад и обмисли вариантите. Можеше да закъснее за срещата, да се опита да пробяга километричното разстояние, за да свали проклетия чорапогащник или можеше…

Секретарката прекъсна трескавите й мисли.

— Господин Картър ще ви приеме веднага.

Тя не помръдна.

— Можете да влезете.

— Ами…

— Да?

Ейвъри бавно се изправи. Чорапогащникът не помръдна. Тя се усмихна и каза:

— Тогава ще вляза.

Завъртя се и продължи да се усмихва, като се придържаше за ръба на бюрото, после се опита да ходи, сякаш токът й си беше на мястото. С малко късмет, Картър изобщо нямаше да забележи състоянието й.

Кого заблуждаваше? Този човек бе професионално обучен да забелязва и най-малката подробност.

Висок, внушителен на вид, с гъста прошарена коса и квадратна брадичка, Том Картър се изправи, когато Ейвъри влезе. Тя пристъпи несигурно напред. Когато стигна до стола пред бюрото му, искаше веднага да се хвърли на него, но изчака той да я покани.

Картър протегна ръка през бюрото, за да се ръкува с нея, и точно в този момент, когато и тя се пресегна напред, чорапогащникът й изостави битката и се свлече до коленете й. Обзета от паника, тя стисна ръката на Картър и се ръкува енергично. Прекалено късно осъзна, че бе стискала тока на обувката си точно в дясната си ръка. Не беше се потила така, откакто се беше явила на зрелостния си изпит.

— Радвам се да се запознаем, сър. За мен е истинска чест. Искали сте да ме видите? Боже, колко е топло тук. Може ли да сваля сакото си?

Бърбореше неконтролируемо, но някак не можеше да се спре. Забележката за температурата обаче привлече вниманието му. Слава богу, че слуховете се оказаха верни. Картър имаше собствен термостат и обичаше да поддържа температурата в стаята си малко над точката на замръзване. Приличаше на гробница в Аляска. Ейвъри се изненада, че не вижда как от устата й излиза пара. Точно тогава осъзна, че всъщност не диша.

Успокой се, каза си. Поеми си дълбоко дъх.

Картър ентусиазирано кимна. Той не спомена нищо за тока, който падна върху една купчина документи на бюрото му.

— И аз мисля, че е топло, но секретарката ми все казва, че тук е студено. Ей сега ще намаля малко отоплението.

Тя не го изчака да я покани да седне. Веднага щом той се обърна с гръб към нея, тя грабна счупения ток от купчината папки — които, както забеляза, бяха с етикети, на които пишеше нейното име и имената на останалите й колеги от кошарата — и се стовари на стола. Чорапогащникът бе усукан около коленете й. Ейвъри трескаво разкопча сакото си, свали го и го преметна върху коленете си.

Кожата на ръцете и раменете й веднага настръхна.

Стискай зъби, помисли си тя. Щеше да се справи. Веднага щом той седнеше зад бюрото си, тя щеше да свали незабелязано чорапогащника и да се отърве от него. Картър изобщо нямаше да разбере.

Това бе чудесен план и щеше да проработи, ако и Картър бе действал според него, но той не се върна на стола си. Вместо това се приближи до нея и приседна на ръба на бюрото. Според стандартите на Марго Ейвъри изобщо не беше ниска, но въпреки това трябваше да наклони глава назад, за да го погледне в очите. В тях сякаш проблесна някаква искрица веселие, което й се стори много странно, освен ако той не се забавляваше, като уволнява хора. Може пък и този слух да се окажеше верен.

— Забелязах, че куцате. Какво е станало с коляното ви? — попита той. Наведе се и вдигна шнолата, която бе паднала на пода.

— Дребен инцидент — каза тя, пое шнолата от ръката му и я пусна в скута си.

По въпросителното му изражение отгатна, че не му е дала задоволителен отговор.

— Една възрастна дама… доста възрастна в интерес на истината, шофираше кадилака си и не ме видя, докато вървях към моята кола на паркинга. Наложи се да скоча настрани, за да не ме блъсне. Озовах се върху един мерцедес и мисля, че така счупих тока на обувката си и ударих коляното си. — После, преди той да направи някакъв коментар за злощастния инцидент, тя продължи да говори бързо. — Всъщност тогава само съм разклатила тока. Счупих го окончателно, когато той заседна между асансьора и пода, а вратата на асансьора се затвори и притисна главата ми. — Той я гледаше, сякаш бе започнала да бръщолеви несвързано. — Сър, имах лоша сутрин.

— Тогава на ваше място бих събрал всичките си сили — каза той и тонът му стана сериозен. — Защото ще стане още по-лоша.

Ейвъри се оклюма. Картър най-после мина зад бюрото си и седна. Ейвъри се възползва от тази възможност. Пъхна ръце под сакото и полата си и свали чорапогащника. Не бе лесно, но можеше да се направи и макар че имаше вид, сякаш се върти нервно на стола, тя се справи. Когато той отвори папката с нейното име и зачете бележките, които той или някой друг бе събрал за нея, тя грабна чорапогащника и го смачка на топка. Когато Картър отново вдигна поглед, обувките вече бяха на краката й.

— По телефона ми се обади Майк Андрюс. — Ето го пак мрачното изражение, което сякаш й казваше „ей сега ще те уволня“.

Съвсем й прималя.

— Да, сър?

— Мисля, че го познавате?

— Да, сър. Не много добре — добави тя бързо. — Открих номера му и му се обадих, преди да си тръгна от работа.

— И по време на този телефонен разговор сте го убедили да изпрати специален отряд във „Фърст Нешънъл Банк“ в… — Той отново погледна в папката, търсейки името на града.

Ейвъри бързо изрецитира адреса и добави:

— Този клон на банката се намира близо до щатската граница.

Той се облегна назад, скръсти ръце и каза:

— Разкажете ми какво знаете за тези кражби.

Тя си пое дълбоко дъх и опита да се успокои. Сега вече бе на твърда земя, всичко бе под контрол. Тъй като бе въвела докладите на всички агенти в компютъра и бе изгледала записите от охранителните камери на банките, беше научила и запаметила и най-малката подробност.

— Крадците се наричат Политиците — започна тя. — Трима са.

— Продължете — подкани я той.

— През последните три месеца имаше три обира. Мъжете, всички облечени в бяло, нахлуват в клона на „Фърст Нешънъл Банк енд Тръст“ на Дванайсета улица на петнайсети март, точно три минути след отварянето на банката. Заплашват персонала и единствения клиент с пистолети, но не стрелят. Мъжът, който дава разпорежданията, притиска нож в гърлото на един от пазачите. Когато другите двама хукват към изхода, той наръгва пазача с ножа, после пуска ножа и излиза от сградата. Пазачът не е направил нищо, за да го предизвика. Не е имало абсолютно никаква причина за убийството.

— Наистина не е имало — съгласи се Картър.

— Вторият обир става на тринайсети април в „Банк ъв Америка“, в Мериланд. Управителката на банката е убита по време на обира. Водачът на групата тръгва към изхода, но внезапно се обръща и стреля от упор. Отново не е имало причина, защото всички от персонала са изпълнявали точно всички искания и заповеди на нападателите.

— А третият обир?

— Той става на петнайсети май в банка „Голдмънс Тръст“ в Мериланд. Както знаете, там насилието ескалира. Убити са двама, има и трети прострелян, когото нападателите смятат за убит, но той оцелява по чудо.

— Добре, това са фактите — кимна Картър. — А сега ми кажете какво ви накара да решите, че следващото им нападение ще бъде в някакъв малък клон на „Фърст Нешънъл Банк“ във Вирджиния?

Погледът му я смущаваше. Тя сведе очи, докато събере мислите си, после отново вдигна глава. Знаеше как бе достигнала до онзи извод, но й бе трудно да го обясни на оперативния директор.

— Може да се каже вероятно, че всичко зависи от това как гледам на нещата. Всичко беше там… е, почти всичко, в досието по случая.

— Никой друг не е видял това в досието — изтъкна той. — При първите три обира са нападали всеки път различна банка, но вие сте убедили Андрюс, че този път отново ще ударят клон на „Фърст Нешънъл Банк“.

— Да, сър, точно така.

— Забележително е… как сте успели да го убедите.

— Всъщност не успях — каза тя, като се надяваше Андрюс да не е предал на Картър всяка нейна дума.

— Използвали сте името ми.

— Да, сър. — Мислено се присви, сякаш й нанесоха удар.

— Казали сте на Андрюс, че съм издал заповед да действат. Така ли, госпожице Дилейни?

Е, това беше, помисли си тя. Сега щеше да последва новината за уволнението.

— Да, сър.

— Хайде да се върнем на фактите. Ето какво знам аз. Политиците нанасят ударите си на петнайсети март, тринайсети април, после на петнайсети май. Не знаехме защо избират точно тези дати, но вие сте отгатнали, така ли? Така сте казали на Андрюс — напомни й той. — Но не сте обяснили подробно.

— Нямаше време.

— Сега има време. Как стигнахте до този извод?

— От Шекспир, сър.

— От Шекспир?

— Да, сър. Обирите следват един и същ модел, почти като някакъв ритуал. Получих разпечатки за банковите операции в първата банка през седмицата преди обира. Проверих и при другите две банки. Мислех, че може да изскочи нещо, което да свърже трите банки.

Тя замълча за момент и поклати глава.

— Бях зарината с разпечатки из целия офис и наистина намерих нещо любопитно. За щастие имах дисковете с информацията от банките и успях да ги проверя отново в компютъра.

Картър потърка брадичката си и я разсея. Тя забеляза в погледа му известно нетърпение.

— Сър, изчакайте само още минута. И така, първата банка е обрана на петнайсети март. Тази дата извиква ли някаква асоциация в главата ви? — Преди той да отговори, тя продължи: — Старият римски календар? Юлий Цезар? — Той кимна. — Това трябва да се е въртяло някъде в главата ми в онази нощ, докато четях разпечатките и забелязах едно теглене от банкомат, направено от мъж на име Нейт Касий. Още не бях навързала картинката — призна си тя. — Но осъзнах, че ако не греша, а ужасно много се надявах да е така, лидерът на Политиците ни оставя следи. Може би си е играел на някаква извратена игра. Или просто е чакал да види колко време ще ни трябва, докато се усетим.

Вече бе привлякла вниманието му напълно.

— Продължете — каза той.

— Както вече казах, датите не ми даваха мира, докато не направих едно проучване. Проверих в стария римски календар и открих, че когато римляните са изчислявали дължината на месеците, са използвали определени дати. Знаем от пиесата на Шекспир „Юлий Цезар“, че за март тази дата е петнайсети. Но за някои месеци е тринайсети. Така че като използвах тази логика, се заех да преглеждам тегленията от банкомат в седмицата преди обира за втората и третата банка и познайте какво открих?

— Да не би Нейт Касий да е теглил пари и от тях?

— Не, сър. Но Уилям Брут е теглил пари от едната банка и Марио Каска от другата… и тегленията са ставали само два дни преди обирите. Мисля, че са правили предварителен оглед на обстановката.

— Продължете — вече се бе навел напред.

— Сетих се за останалото чак в последната минута. Трябваше да изискам сведенията за тегленията от банкомат за всички банки в района на трите щата за датите от единайсети нататък.

— Защото другите две тегления са били точно два дни преди обирите?

— Да — кимна тя. — Прекарах почти цялата нощ, съпоставяйки данните с тези от компютъра си, и най-после го открих. Господин Джон Лигарий е теглил от банкомата на онзи малък клон на „Фърст Нешънъл Банк“ в три и четирийсет и пет сутринта. Всички те — Касий, Брут, Каска и Лигарий^[1] — са били в заговора срещу Цезар.

Нямах време да проверявам хората, на които са принадлежали тези карти, но все пак открих, че всички са издадени от банки в Арлингтън. Всичко се навърза. Лигарий е теглил от „Фърст Нешънъл Банк“. Значи това бе следващата им мишена. Прецених, че бързата реакция е от изключително значение, а шефа ми, господин Дъглас, в момента го нямаше. Беше си тръгнал, защото му предстоеше четиричасов полет, и беше невъзможно да се свържа с него. Така че проявих инициатива — натърти тя. — И предпочитам да се окаже, че съм сгрешила и да загубя работата си, отколкото да си бях замълчала и да се окажеше, че съм права. Сър, заключенията ми и действията, които предприех след това, ще бъдат писмено отразени в доклада, върху който работя в момента, и когато го прочетете, ще разберете, че поемам пълна отговорност за действията си. Колегите ми нямат нищо общо с решението ми да се обадя на Андрюс. Но в моя защита — добави тя бързо — ще отбележа, че аз, както и всички други в нашия отдел имаме магистърска степен и сме много добри в работата си. Ние не просто въвеждаме докладите на агентите в базата данни. Ние анализираме дадената ни информация.

— Компютърната програма прави същото.

— Да, но компютърът няма сърце или инстинкти. А ние имаме. Сър, като става дума за длъжностните ни характеристики, бих искала да спомена, че минималната заплата беше повишена, но нашите заплати си останаха същите.

Той примигна.

— Намеквате ми да ви увелича заплатите ли?

Тя се смути. Май беше казала твърде много, но ако щеше да загуби работата си, поне да направеше нещо полезно за Марго, Мел и Лу. Изведнъж я заля вълна от гняв, че тя и колегите й бяха така подценявани. Скръсти ръце и го погледна право в очите.

— Докато ви излагах фактите, се почувствах по-уверена от всякога, че съм права. Нямах избор, освен да информирам Андрюс, но той отказа да предприеме каквото и да било, докато не използвах името ви. Знам, че надвиших правата си, но просто нямаше време и трябваше да…

— Те са ги заловили, Ейвъри.

Тя се сепна и попита:

— Моля, сър?

— Казах, че Андрюс и хората му са ги заловили.

Не знаеше защо е толкова шокирана от тази новина.

— Всичките?

Той кимна.

— Андрюс и отрядът са ги чакали и точно в десет и три минути тримата мъже нахлули в банката.

— Някой пострадал ли е?

— Не.

Тя въздъхна.

— Били облечени в бяло. Досети ли се за значението на този цвят?

— Разбира се. Римските сенатори са носели бели тоги.

— В момента разпитват и тримата, но предполагам, че ти вече си разгадала играта им.

— Сигурно се възприемат като някакви анархисти, които се опитват да свалят правителството. Ще ви кажат, че са опитвали да убият Цезар, и дори ще се провъзгласят за мъченици за каузата, но знаете ли какво? Като се махнат настрана фалшивите лозунги, ще изпъкне все същата стара причина. Правили са го от алчност. Просто са искали да изхитруват. Това е всичко.

Тя се усмихваше, доволна от себе си, когато изведнъж се сети нещо.

— Сър, вие казахте, че сутринта ми ще стане още по-лоша — припомни му тя. — Какво имахте предвид?

— Че ще има пресконференция точно след… — Той погледна часовника. — …десет минути и ти ще бъдеш главната ни звезда. Разбирам, че изпитваш неохота да стоиш в светлините на прожекторите. И аз не си падам по пресконференциите, но трябва да изпълним дълга си.

Ейвъри усети как паниката я залива.

— Майк Андрюс и неговите хора трябва да отидат на пресконференцията. Те са заловили извършителите. Аз просто си вършех работата.

— Правиш се на скромна или…

Тя се наведе напред и го прекъсна:

— Сър, бих предпочела да ми извадят зъб с корените.

Той се овладя, преди да се усмихне, но в очите му отново проблесна искрица.

— Значи тази неохота за публични изяви е дълбоко вкоренена?

— Да, сър. Така е. — Тя оцени опита му да се пошегува, но не можеше да се отърси от нарастващото безпокойство. — Може ли да ви задам един въпрос?

— Да.

— Защо досието ми е на бюрото ви? Спазих процедурата… доколкото можах. И щом няма да ме уволнявате…

— Исках да се запозная с вашия отдел — каза той и взе в ръце папката.

— Може ли да попитам защо?

— Защото ще имате нов шеф.

Тази новина не я зарадва. И тя, и останалите се разбираха добре с Дъглас и промяната нямаше да е лесна.

— Господин Дъглас ще се пенсионира ли? Говори за това, откакто съм постъпила тук.

— Да.

По дяволите, помисли си тя.

— Може ли да попитам кой ще бъде новият ни шеф?

Той вдигна поглед от папката в ръцете си.

— Аз. — Изчака я да асимилира тази информация и продължи: — Вие четиримата преминавате към моя отдел.

Тя почти скочи.

— Значи ще се местим в нов офис?

Радостта й бе бързо потушена.

— Не, ще си останете на същото място, но от понеделник ще докладвате директно на мен.

Тя се опита да си придаде радостно изражение.

— Значи ще търчим нагоре-надолу четири етажа всеки път, когато трябва да разговаряме с вас? — Знаеше, че това ще прозвучи като хленчене, но бе прекалено късно да вземе думите си назад.

— Имаме асансьори и повечето ни служители успяват да се придвижват с тях, без вратите на асансьорите да ги удрят по главите.

Сарказмът му не я впечатли.

— Да, сър. Може ли да попитам дали ще получим увеличение на заплатите? Отдавна трябваше да сме преминали през атестация.

— Твоята атестация се провежда в момента.

— О! — Защо не бе споменал този факт от самото начало. — И как се справям?

— Атестацията включва интервю и по време на това интервю аз задавам въпросите, а ти им отговаряш. Така се прави обикновено.

Той отвори досието и се зачете. Започна с писмото, с което бе кандидатствала за работата, после прегледа информацията за произхода й.

— Живяла си с баба си Лола Дилейни, докато си навършила единайсет.

— Точно така.

Видя го как запрелиства страниците — очевидно проверяваше факти и дати. Искаше да го попита защо според него трябва да обсъждат миналото й, но знаеше, че ако го направи, ще прозвучи отбранително или може би дори антагонистично, така че сплете пръсти и замълча. Картър бе новият й шеф и не искаше да разваля отношенията си с него от самото начало.

— Лола Дилейни е била убита в нощта на…

— Четиринайсети февруари — каза тя, без да влага емоции. — Свети Валентин.

Той вдигна глава.

— Ти си видяла всичко.

— Да.

Той отново се зачете в бележките.

— Дейл Скарет, мъжът, убил баба ти, вече е бил обявен за издирване. Имало е заповед за арестуването му във връзка с кражба на бижута, при която собственикът на магазина е бил убит и са били откраднати нешлифовани диаманти на стойност над четири милиона. Диамантите не били открити, а Скарет така и не бил подведен под отговорност.

Ейвъри кимна.

— Уликите срещу него били косвени, не било сигурно, че ще получи осъдителна присъда.

— Правилно — съгласи се Картър. — Джил Дилейни също била издирвана във връзка с кражбата.

— Да.

— Тя не е била в къщата ви в нощта на убийството на баба ти.

— Не, но съм сигурна, че тя беше изпратила Скарет да ме отвлече.

— Но ти си се съпротивлявала.

Стомахът й се стегна.

— Точно така.

— Никой не разбрал какво се е случило чак до следващата сутрин, и когато полицаите пристигнали, Скарет отдавна бил изчезнал, а ти си била в критично състояние.

— Той ме помисли за мъртва.

— Откарали са те с хеликоптер до детската болница в Джаксънвил. Един месец по-късно, когато си се възстановила от нараняванията — истинско чудо, като се има предвид степента на пораженията, — леля ти Каролин те е отвела в дома си в Бел Еър, Калифорния. — Той се облегна назад на стола си. — И там Скарет е дошъл отново за теб.

Тя усети, че се напряга все повече.

— Да. Аз бях единственият очевидец, който можеше да го изпрати в затвора до живот. За щастие имах ангел пазител. ФБР ме охранявали, без да знам за това. Скарет се появи в училище тъкмо когато си тръгвах.

— Бил невъоръжен и по-късно заявил, че само искал да си поговори с теб. Скарет бил арестуван и обвинен в предумишлено убийство. Бил осъден и в момента излежава присъдата си във Флорида. Преди година се явил на изслушване за освобождаване под гаранция, но съдът отхвърлил молбата му. Следващото му изслушване за пускане под гаранция ще бъде по някое време тази година.

— Да, сър. Редовно проверявам в прокуратурата и ще ми изпратят известие, когато насрочат дата за изслушването.

— Ще трябва да отидеш.

— Не бих го пропуснала, сър.

— Ами новият процес? — попита той. Потупа с кокалчета по листовете и каза: — Чудно ми е защо адвокатът му смята, че има основание за повторен процес.

— За съжаление има основание. Подадено е оплакване, че прокурорът е укрил съществена информация. Баба ми имала сърдечно заболяване и лекарят, който я лекувал, се явил да даде показания, след като научил за смъртта й. Тази информация не била предадена на адвоката на Скарет.

— Но още не е ясно дали наистина ще има повторен процес?

— Не, още не е.

— Да се върнем на теб.

Не можеше да изтърпи това нито секунда повече.

— Сър, може ли да попитам защо се интересувате толкова много от миналото ми?

— Правя ти атестация — напомни й той. — Две седмици след като Скарет бил осъден, Джил Дилейни загива в автомобилна катастрофа.

— Да.

Ейвъри бе забравила почти всичко от детството си, но помнеше ясно онова телефонно обаждане. Току-що бяха отпразнували рождения ден на Кери, всъщност с голямо закъснение заради престоя на Ейвъри в болницата, и тя помагаше на икономката да нареди зеленчуците на масата, преди да седнат на вечеря. Тъкмо бе поставила купата с картофеното пюре до чинията на чичо Тони, когато леля й вдигна телефона. Обаждаше се някакъв погребален агент, който им съобщи, че Джили изгоряла при автомобилна катастрофа, но имало достатъчно останки от нея, които били поставени в урна. Мъжът питаше Кери какво да прави с праха от изгорялото тяло на сестра й, както и с личните й вещи, които включвали и шофьорската й книжка. Ейвъри стоеше до прозореца и гледаше няколко пърхащи колибри, когато чу как Кери каза на погребалния агент да изхвърли всичко в най-близката кофа за боклук. Помнеше всяка секунда от онзи момент.

Картър привлече вниманието й към разговора, като отново смени темата.

— Завършила си университета „Санта Клара“ с отличен успех, с основна специалност „Психология“, втора специалност „Политология“ и трета — „История“. После си учила в Станфорд, където си получила магистърска степен по криминално право. — Като каза това, той затвори досието й. — В мотивационното си писмо казваш, че си решила да станеш агент във ФБР, когато си била на дванайсет години. Защо?

Бе сигурна, че той вече знае отговора. Пишеше го в същото писмо, с което бе кандидатствала в Бюрото.

— Един агент от ФБР, казва се Джон Крос, ми спаси живота. Ако той не ме охраняваше… ако Скарет ме бе отвлякъл от училище, с мен беше свършено.

Картър кимна.

— И смяташ, че можеш да допринесеш с нещо, като работиш в Бюрото?

— Да.

— Тогава защо не си станала оперативен агент?

— Заради бюрокрацията. В крайна сметка се озовах на сегашната си работа. Смятах да изчакам още шест месеца и да помоля да бъда прехвърлена.

Секретарката му ги прекъсна.

— Господин Картър, очакват ви.

Паниката отново я връхлетя.

— Сър, Майк Андрюс трябва да говори на пресконференцията. Заслугата е изцяло негова и на хората му.

— Виж, на никого не му харесва да се занимава с това — прекъсна я рязко той. — Но този случай нашумя толкова много и, честно казано, повечето хора биха се радвали на подобно признание на заслугите им.

— Ние с колегите ми бихме предпочели да ни повишите заплатите… и да имаме прозорци, сър. Бихме искали да работим в помещение с прозорци. Знаете ли, че офисът ни се намира точно зад машинната зала?

— Пространството ни е кът. А откъде ти хрумна, че искам да преговаряме.

Тя изпъна гърба си.

— Сър, щом е атестация…

Той я прекъсна.

— Каза ми, че си действала на своя отговорност, когато си се обадила на Андрюс.

— Да, точно така, но другите… ме подкрепяха. Да, сър, те ме подкрепяха в преглеждането на всички онези разпечатки.

Той й намигна.

— Осъзнаваш ли, че като ме лъжеш, няма да получиш повишение?

— Сър, Мел, Лу, Марго и аз сме един екип. Те наистина ми помогнаха. Просто не бяха толкова убедени, колкото аз…

Отново прозвуча бръмченето на интеркома. Картър нетърпеливо натисна бутона и каза:

— Ей сега идвам.

После взе сакото си и го облече, като през цялото време се мръщеше на Ейвъри.

— Успокой се, Дилейни — каза накрая. — Отърва се. Няма да те карам да участваш в пресконференцията.

От облекчение направо й прималя.

— Благодаря ви, сър.

Тя се изправи, когато той заобиколи бюрото, а чорапогащникът, скрит под сакото й, провисна на ръката й. Картър спря до вратата, обърна се намръщен и все още сбърчил вежди.

— Никога вече не използвай името ми без разрешение, Дилейни.

— Добре, сър.

— И още нещо.

— Да, сър?

— Браво, добре си се справила.