Джули Гарууд
Убийствен чар (11)

Десета глава

Жената звучеше като побъркана, смееше се, когато прекъсна връзката. Ейвъри, разтърсена из основи, подаде слушалката на Оливър и докато го правеше, се наведе към плота, пъхна ръка в раницата си и натисна бутона, на който бе запаметила номера си в службата. Изчака секунда, после натисна звездичката, за да сигнализира за опасност. Канън бързо дойде при нея и остави разпечатката, която тя бе поискала, на плота.

— Бяхте прав — каза тя с напрегнат глас, който се надяваше да прозвучи като весел. — Кери се обади по телефона. Просто е станало едно голямо объркване. Сега, ако ме извините, двамата с Джон-Пол ще тръгваме.

Тя се опитваше да не им покаже колко потресена се чувства. Напъха в раницата листите, които Канън бе оставил за нея, преди той да успее да си ги грабне обратно, взе мобилния си телефон и картата и се втурна към изхода.

Хвърляше поглед към всяко лице, покрай което минаваше, но в голямото фоайе се мотаеха толкова много хора, че бе невъзможно да се огледат добре всички жени. Къде бяха телефоните? Навсякъде имаше палми и огромни фикуси. Жената, която й се бе обадила, можеше да се скрие навсякъде и да наблюдава Ейвъри.

— Да вървим — извика тя на Джон-Пол, преди да осъзнае, че той върви плътно зад нея.

— Какво става?

Тя не му отговори. Втурна се към фонтана, пусна телефона си във водата и после изтича през вратата и се блъсна в пиколото.

— Госпожице Дилейни, ако ми кажете номера на стаята си, ще занеса багажа ви…

Тя не му обърна никакво внимание, а хукна надолу по стъпалата и спря на алеята, опитвайки да открие колата, която бе взела под наем. Къде ли беше?

Джон-Пол вдигна черната пътна чанта от количката за багаж.

— Тази нейна ли е? — попита той пиколото.

— Да, сър. Ето, тук пише името й. Тя вече регистрира ли се?

— Какво сте направили с колата ми? — извика тя в същия момент.

Побягна към будката на пазачите на паркинга, когато Джон-Пол я спря. Нямаше да я пусне никъде, докато не му кажеше какво, по дяволите, става. Тя трепереше неудържимо.

— Поеми си дълбоко дъх и се успокой. Няма да припаднеш, нали? — попита той.

— Не.

— Добре, кажи ми какво се случи. Говори, дяволите да те вземат. Кой се обади?

— Някаква жена. Не познах гласа й. Каза, че леля ми е при тях.

— Тях? — попита той. — Сигурна ли си, че е казала тях?

— Да. — С всяка изминала секунда ставаше все по-трескаво неспокойна. — Кери е в опасност и трябва да отида при нея, преди да е станало късно.

— Жената ли ти каза да си изхвърлиш телефона?

Като се опитваше да се измъкне от него, тя прошепна:

— Да. Виж, това не е някаква шега. Усетих го. Тя каза, че ще убият Кери и още две жени, които са с нея, ако не тръгнем веднага. Моля те — проплака отчаяно. — Трябва да дойдеш с мен. Каза, че сега и ти си в играта. Трябва да побързаме. Даде ни два часа да стигнем до мястото, което е отбелязала на картата, и не знам как ще успеем навреме. Толкова е далече…

— Знаеш, че това вероятно е капан, нали? Трябва да знаеш…

— Да — извика тя. Вече не я бе грижа дали някой няма да я чуе. — И щом веднъж потеглим, ще се опитам да измисля начин да остана жива и да помогна на Кери. Чуй ме. Нямам избор. Ако беше твоята майка или дъщеря, щеше ли да стоиш тук и да анализираш ситуацията? Едва ли. Щеше да направиш точно това, което смятам да направя и аз. Ще спазвам указанията им и ще се опитам да се възползвам от всеки шанс който се появи. Сега се размърдай, Ренърд. Времето ни тече.

Беше права. Той щеше да плати откупа или да направи всичко възможно, за да може някой, когото обича, да остане още малко жив.

— Хайде — каза той. — Ще вземем моята кола.

Прималяла от облекчение, че той не продължи да спори, Ейвъри прошепна:

— Благодаря.

Той я хвана за ръката и побягна през паркинга, а тя се препъваше след него. Джипът му бе паркиран неправилно пред една алея. До колата стоеше един мъж от охраната и клатеше глава.

— Вие ли сте собственик на… — Млъкна, когато видя изражението на Джон-Пол, и бързо се дръпна назад, като стъпка една леха с иглики.

Джон-Пол не му обърна никакво внимание. Натисна дистанционното на алармата, за да отключи вратите, хвърли чантата на Ейвъри на задната седалка, където беше и неговият багаж, а в това време тя изтича и седна на мястото до шофьора.

Веднага разгъна картата и когато той седна зад кормилото, му показа червеното кръстче.

— Имаме точно два часа. Не, един час и петдесет и седем минути, за да стигнем до това място. Да тръгваме.

Джон-Пол изучава картата около десет секунди.

— Ще се поизпотим — каза той, като завъртя ключа.

— Ще успеем ли?

— Може би — промълви той. — Сега си навигатор. Сложи си колана.

Не можеше да кара бързо, докато не излезеха от паркинга, но когато стигнаха до портала в края на дългия виещ се път, вече караше с осемдесет.

Ейвъри бе наведена напред и се поклащаше, сякаш това движение й помагаше да се приближи към целта им. Осъзна какво прави и се принуди да се облегне назад и да се концентрира върху това да го упътва накъде да кара.

Той караше с бясна скорост по магистралата.

— Ето — извика тя, когато видя знака. — Завий по тази отбивка. Трябва да е след около километър и половина. Можеш да останеш на този път поне трийсет и пет километра, дори петдесет. — Сплете пръсти и се взира в пътя, докато не стигнаха до отбивката. — Намали. Ето я. Ще я пропуснеш.

— Виждам я — каза той спокойно. Зави по черния път на две гуми. Ейвъри се подпря с длани на таблото. Тези коли не се ли преобръщаха постоянно? Само това им трябваше, Джон-Пол да съсипе колата. Тогава Кери щеше да бъде обречена.

Успокой се, каза си тя. Ще успеем. Трябва.

Тя сведе глава, забеляза мъжкия часовник на ръката си, върху нейния малък „Таймекс“, и бързо го свали. След като го огледа отпред и отзад, внимателно го сложи в поставката за чаши между двете седалки.

Пътят пред тях бе прав и той хвърли поглед към нея.

— Сега започвай да говориш. Кажи ми какво точно каза тя.

Повтори му това, което си спомняше, и после добави:

— Беше там и ни гледаше. Опитах се да я открия, докато излизах, но във фоайето се мотаеха толкова много хора.

— Може да не е била вътре. Забеляза ли охранителните камери?

Тя поклати глава.

— Не.

— Просто е трябвало да се закачи за тяхната система, за да те гледа какво правиш, и без да е там. Имаше ли нещо характерно в гласа й?

— Не, нищо. Просто звучеше…

— Как?

— Гадно. Каза ми да не развалям удоволствието й, определи това, което прави, като игра. Не искаше да й развалям забавлението.

Ейвъри се сети за листовете, които бе пъхнала в раницата си, и ги извади.

— Какво е това?

— Помолих Канън да ми даде цялата информация за другите две жени, които са отменили резервациите си вчера. Онази жена ми каза, че двете са с Кери сега. Трябва да са същите жени. Първото име е Ан Трап. Живее в Кливланд и е собственик на транспортна компания. Другата е съдия Сара Колинс от Маями. Изглежда, и трите резервации са били направени с кредитни карти. Всяка на различен човек. — Тя му прочете имената на собствениците на кредитните карти.

— Тези имена говорят ли ти нещо?

— Не — отвърна тя. — Не мисля, че Кери ми е споменавала някое от тях и не се сещам откъде може да ги познава. С чичо ми живеят в Бел Еър.

— Предполагам и ти си от там.

— Бях известно време при тях. Сега живея във Вирджиния. — Тя взе часовника и отново провери колко е часът. — Не може ли да се движим малко по-бързо?

— Вече карам почти със сто и трийсет. Ограничението тук е деветдесет. Само се моля наоколо да няма патрул на пътна полиция.

О, боже, не се беше сетила за това. Щяха да се забавят ужасно, ако попаднеха на полицаи.

— Тогава намали.

— Решавай по-бързо, скъпа. Бързо или бавно? Ти казваш.

— Ще наваксаме с времето, като караш по-бързо по горския път. Засега намали.

Той я послуша.

— Сигурна ли си, че жената на телефона каза: „Тя е при нас“? — Той натърти на множественото число.

— Вече ме попита, да, сигурна съм, че каза точно това. Защо е толкова важно?

Той едва овладя вълнението си.

— Защото може би Мънк те чака на онова място, което са отбелязали на картата, и това ми дава уникалната възможност да убия този негодник. Ако измисля как да стигна там преди него…

Той не продължи, но Ейвъри забеляза, че отново увеличи скоростта.

— Мисля, че е време да ми отговориш на някои въпроси — каза тя.

— Например?

— Защо търсиш Кери? Откъде я познаваш?

Той трябваше да си признае.

— Не я познавам.

— Но ти каза…

— Излъгах те. Познавам мъжа, който…

— Който какво?

Той щеше да каже „…мъжа, който я е убил“, защото, ако Мънк спазваше модела си на действие, онези три жени вече бяха мъртви и погребани. Но все пак бе променил едно нещо. Очевидно този път работеше с партньор.

— … който е отвлякъл жените — продължи той. — Мъжа, който се нарича Мънк. Съмнявам се, че това е името, което е записано в акта му за раждане.

— Кажи ми какво знаеш за него. Кой е той?

— Професионален убиец.

— Какво? — попита тя рязко.

Той повтори и после погледна към нея, за да я види как приема новината. Не добре, прецени. Изобщо не добре. Лицето й бързо позеленяваше.

— Ще повръщаш ли? — попита той с известно съчувствие в гласа.

— Не.

Той не й повярва.

— Свали прозореца и подай глава навън, ако мислиш… — Добре съм — прекъсна го тя, но въпреки това свали прозореца. Пое си дълбоко дъх няколко пъти. Въздухът бе наситен с мирис на земя и мъх. От този аромат й се повдигна. Не, свежият въздух не й помагаше.

Професионален убиец. Боже мой, помисли си тя.

Издиша и опита да прочисти мислите си. Анализирай фактите, както ти си знаеш, заповяда си тя. Прецени ги внимателно.

Ан Трап. Сара Колинс. Тези две жени объркваха разсъжденията й. Какво бе общото?

— Трябва да има някаква връзка — каза тя и веднага щом думите излязоха от устата й, поклати глава. — Не, не е задължително.

Той се съсредоточи върху пътя. Отново бе увеличил скоростта, защото наоколо нямаше други коли и той бе почти сигурен, че патрулът от пътна полиция наблюдава някой по-оживен път. Отпусна леко педала на газта, когато скоростомерът показа сто и десет.

— Пътят свършва след осем километра. Тя грабна картата.

— Откъде знаеш?

— Прочетох знака току-що.

— Трябва да завием по горския път.

— Оглеждам се за него — каза той.

Тя погледна часовника си за стотен път и видя, че са минали цели двайсет минути. После мислено измери разстоянието до червеното кръстче.

Той отново хвърли поглед към нея.

— Ако пътят е добър, имаме шанс. Но може и да не успеем, Ейвъри.

— Ще успеем — настоя тя. — Трябва да успеем!

— А, ето го — каза той и зави по горския път. Чакълът заскърца под гумите, а джипът се понесе по виещия се път. Беше широк колкото за една кола и клоните на дърветата се блъскаха в страничните прозорци.

— Движим се в правилната посока и това е най-важното — отбеляза той.

— Ако имаме късмет, може нататък да се включим в някой по-хубав път.

— Или пътят съвсем да свърши.

— Откъде по-точно познаваш Мънк?

— Никога не съм го срещал, ако това питаш. Той ми стана нещо като хоби. Опита се да убие някой, който ми е много близък.

— Някой го е наел да, убие твой приятел?

— Не. Но тя му се изпречи на пътя. Сестра ми. Мънк беше нает да върне едни документи, които бяха у нея, и той се опита да я убие, за да ги вземе. За щастие, планът му се провали и му се наложи да избяга.

— Значи ти го следиш от известно време?

— Да. Човекът, на когото се обадих от кабинета на Канън, също се интересува от Мънк.

— Кой е той.

— Клейборн. Ноа Клейборн. Той е от ФБР — добави с нотка на презрение.

— Но е твой приятел?

— Не точно.

Тя наклони глава и го погледна изучаващо. Какъв му беше проблемът? Той отклони вниманието й, като продължи:

— Както ти казах, Мънк се покри за повече от година. Не можех да открия никаква следа… досега.

— Как разбра, че е в Колорадо?

— Използва една кредитна карта, която беше използвал в Боуън. Това е градът, в който живея — поясни той. — Боуън, Луизиана.

— Значи ФБР също знаят, че той е в Колорадо?

— Не.

— Но щом ти си го проследил по кредитната карта, със сигурност и ФБР…

— Те не знаят за новото плащане с тази кредитна карта.

— Не си ги уведомил?

— Не, по дяволите.

— Защо не?

— Защото не искам да оплескат всичко.

— ФБР не оплесква разследванията си. Те са професионалисти и изключително ефективно…

Той я прекъсна.

— Спести ми празните приказки. Чувал съм тази пропаганда и преди. Не й вярвах тогава, не й вярвам и сега. Бюрото е пълно с шефове, които се опитват да пречупят гърбовете на агентите, които са под тях, за да се издигнат до върха. В наши дни вече няма никаква лоялност. Просто всеки срещу всеки. Те са бюрократи — добави той и потрепери презрително.

— Ти разсъждаваш цинично.

— Просто казвам истината.

Тя погледна през страничния прозорец.

— Все пак благодаря.

— За какво ми благодариш?

— Че тръгна с мен. Можеше да откажеш.

— Да си изясним нещо. Не правя това заради теб или заради леля ти. Искам да пипна Мънк, преди да е убил още някого.

— С други думи, имаш си свои собствени цели и не ми правиш никаква услуга. Ясно.

Обаче изобщо не й беше ясно. Как можеше човек да бъде толкова коравосърдечен? Тя се зачуди дали е способен да помогне на някой непознат в беда. Сигурно не. Той бе от хората, които не спират, когато видят катастрофа на пътя, и прескачат паднал на тротоара човек с инфаркт.

Пътуваха мълчаливо няколко минути и после Ейвъри каза:

— Разкажи ми какво знаеш за Мънк. Той сигурно има някакъв модел на действие. Всички имат.

На Джон-Пол му се стори странно, че е чувала за тези неща.

— Всъщност той наистина има свой почерк, но явно този път го е променил.

— В какъв смисъл?

— Мънк никога не афишира появата си. Досега е действал винаги по един и същи начин. В миналото убийствата, които е извършвал, са били винаги в рамките на две седмици през годината. Това се повтаряло в продължение на седем години. Имам теория за това.

— Мислиш, че си има нормална работа някъде? Че живее два отделни живота?

— Мисля, че е било така в миналото — поправи я той. — От убийствата очевидно се печели много повече, така че, предполагам, е напуснал, другата си работа. Можеш ли да си го представиш как седи на някое бюро и се труди усърдно? Би изглеждал като добрия човек. Този, който чертае таблицата за футболните мачове и всички го харесват толкова много, че му разказват за проблемите си. Обзалагам се, че е така, Ейвъри. Когато го заловят, хората, с които е работил, ще бъдат шокирани. Всички ще повтарят едно и също. Боб беше толкова приятен човек.

— Като повечето серийни убийци.

— Точно това имах предвид.

— Откъде си сигурен, че онези убийства са негово дело? Да не е оставял визитна картичка или нещо, с което да доказва, че той ги е извършил?

— Нещо такова. Обича розите. Винаги оставя по една червена роза с дълга дръжка.

— Това е шантаво — каза тя. — Значи преди е работел от девет до пет и е убивал хора през отпуската си, защото това е била неговата идея за страхотно забавление, но сега е само професионален убиец… по всяко време на годината. Какво друго се е променило в действията му напоследък? Изглежда, си го проучвал внимателно?

Той кимна.

— Никога не е опитвал нещо такова… да убие три жертви наведнъж. Той не си пада по подобни представления. И винаги досега е действал сам. Сега, изглежда, се е събрал с някаква жена. Може да се изхвърля, за да я впечатли.

Попаднаха на една буца на пътя. Ейвъри отново се хвана за таблото, когато главата й се блъсна в покрива на колата.

— Още ли се движим на север? — Беше невъзможно да се определи. Дърветата скриваха небето и в тази част на гората бе зловещо и мрачно.

— На северозапад — поясни той.

Тя чу писък в далечината. Не, беше като звук от някое животно. Въпреки това я побиха тръпки.

— Как си намира клиентите? Знаеш ли?

— Не, но предполагам, че по интернет — отвърна той. — Така е лесно. Може да остане анонимен, а досега Мънк винаги е бил много внимателен и предпазлив в избора на жертвите си. Вероятно има достатъчно работа за следващите петдесет години. Ще се изненадаш колко съпрузи желаят смъртта на съпругите си и обратно — колко жени биха платили, за да се отърват от мъжете си.

— Чичо ми Тони няма нищо общо с това.

— Сигурна ли си?

— Да — натърти тя.

Той изостави този въпрос за момент.

— Каза, че трябва да има връзка между трите жени…

— Анализирах това, което ни е известно, и се опитвах да го сглобя. Прибързано заключих, че един човек е наел Мънк да убие и трите жени, затова се опитвах да измисля какво общо има помежду им. Но предположението ми може да е погрешно.

— Тоест?

— Трябва да приемем и вероятността трима души да са наели Мънк и поради някаква причина той да е решил да убие трите си жертви едновременно.

Трябваше да признае, че е права.

— Едно нещо е сигурно. На Мънк са му платили адски много пари, за да убие тези жени. Той не работи евтино. Ако ги е събрал на едно място, истинският въпрос е кой желае смъртта на леля ти?

Беше очаквал, че тя незабавно ще му каже каква сладка любеща жена е леля й и че няма никакви врагове на този свят.

— Много хора не харесват леля ми. Предполагам, че някои направо я мразят.

Той не бе подготвен за това и се подсмихна.

— И?

— Понякога Кери е доста… безцеремонна.

— Така ли?

Ейвъри кимна.

— В нейния бизнес е така.

— О, и какъв бизнес е това?

— Рекламният.

— Моля?

— Прави телевизионни реклами.

Той се засмя и грубият му глас изпълни колата.

— Обаче — продължи тя, без да обръща внимание на реакцията му — никой от конкурентите й не би стигнал до такава крайност, за да се отърве от нея.

— Откъде си толкова сигурна?

— Просто съм.

— Добре, това ни връща при чичо ти Тони. Бракът им стабилен ли е? Да си чувала за някакви проблеми?

Изведнъж Ейвъри усети, че й се гади.

— Кери мисли, че Тони й изневерява.

— Аха.

— Ходеха при брачен консултант.

— Така ли?

— Тони я обича.

— Познаваш ли достатъчно добре чичо си?

— Не толкова добре, колкото би трябвало — призна си Ейвъри. — Учех в колеж с пансион и си бях вкъщи само през лятото, а тогава пък работех в офиса на Кери. Въпреки това мисля, че умея добре да преценявам характерите на хората. Тони никога не би й изневерил.

— Съпругите обикновено усещат тези работи.

— Кери не е типичната съпруга. Тя е много подозрителна по природа. Според мен дълбоко в себе си не може да повярва, че някой мъж може да я обича. Тя е… несигурна и затова е толкова безцеремонна. Не иска никой да види уязвимостта й.

— А това ни води отново до…

— Ако трима различни човека са поръчали убийствата на трите жени и един от тях е наел Мънк да убие Кери и мен, тогава…

— Тогава какво?

— Знам кой е той…