Джули Гарууд
Убийствен чар (10)

Девета глава

Господин Тимъти Канън, облечен като за тропиците в бял ленен костюм, влезе в кабинета и се представи. Той беше дребен човек с мек, превзет глас.

— Успяхте ли вече да откриете леля си?

Точно в този момент Джон-Пол нахълта в кабинета. Ейвъри го видя как затвори вратата и се облегна на нея. Когато той скръсти ръцете си, тя забеляза избледнял белег, дълъг около пет сантиметра, на лявата му ръка под лакътя. Как бе могла да го помисли за актьор? Как можеше инстинктите й да й изневерят дотолкова?

Тя се насили да се съсредоточи върху разговора с управителя.

— Не, още не. Може ли да ви задам няколко въпроса?

— Да, разбира се.

Канън седна на стола срещу бюрото, кръстоса крака и започна да оправя ръба на панталона си.

— Винаги ли изпращате някой от персонала да посрещне гостите на летището?

— Да, несъмнено. Не искаме гостите ни да изпитват неудобството сами да си търсят транспорт и да носят багажа си.

— Вчера изпратихте ли човек на летището?

Канън се усмихна.

— Виждам накъде биете. Чудите се заради големия брой отменени резервации, нали? Толкова е необичайно да се отменя резервация за „Утопия“ в последния момент. Стаите се запазват месеци по-рано, но при някои от по-изтъкнатите ни гости наистина изникват неотложни промени в графика в последния момент и се опитваме да проявяваме разбиране.

— Какво имате предвид под „голям брой отменени резервации“?

Той се изненада от въпроса. Очевидно смяташе, че тя вече знае за тях.

— Трябваше трима шофьори да отидат да посрещнат гости на „Утопия“ на летището вчера следобед — обясни той. — И в трите случая гостите бяха дами. Единият полет, доколкото си спомням, пристигаше в три и петдесет. Другият в четири и двайсет и последният в пет и петнайсет. Мога да проверя и да ви кажа в колко часа трябваше да пристигне леля ви.

— Искам информацията за полетите, номерата на кредитните карти и всичко друго, което знаете за трите жени.

— Не мога да ви дам подобна информация.

О, можеше и още как! И щеше да й я даде, помисли си тя. Но засега не искаше да поставя управителя в отбранителна позиция. Имаше твърде много въпроси, на които искаше той да й отговори, и Канън правеше всичко възможно да й помогне.

— Ако и трите жени са щели да пристигнат в рамките на един час, защо сте се канили да изпратите три отделни коли?

— Защото това е „Утопия“ — отвърна той. — Гордеем се с отличното си обслужване. Не може да караме никой от нашите гости да изчаква някой друг гост на летището. Това би му причинило неудобство. Така че възнамерявах да изпратя три отделни коли, но и трите ни гостенки отмениха резервациите си в последната минута, поради което аз предупредих шофьорите да не ходят на летището. Както се оказа, снощи пристигнаха неочаквани гости и с удоволствие откриха, че можем да ги настаним в свободните стаи.

Тя регистрира тази информация в главата си и веднага зададе следващия си въпрос.

— Имали ли сте проблем с водопровода вчера? Или някаква пробита тръба?

— Проблем с водопровода? В „Утопия“? — Той изсумтя презрително в отговор на тази идея. — Не е имало никакви проблеми. Тук имаме отличен персонал по поддръжката и те предвиждат проблемите, преди да са възникнали.

— Нали използвате външен водоизточник. Някоя от тръбите, водещи към хотела, да е била пробита?

— Не.

— А имате ли някаква планинска къща… вила? — попита тя. — „Утопия“ притежава ли някаква вила в планината, където да настанява гостите си в случай на проблеми?

Челюстта му се напрегна и той отвърна нервно:

— В „Утопия“ няма проблеми. А собствениците на хотела не притежават планинска вила. Гостите, които идват при нас, отсядат тук. Не ги разкарваме по други места.

След като приключи с обясненията, той демонстративно погледна часовника си и каза:

— Ако нямате други въпроси, наистина трябва да се залавям отново с работата си. Повечето ни клиенти, които идват за една седмица, се настаняват днес. Ще стане доста напрегнато на рецепцията. Не бих се тревожил за леля ви — добави той, като се изправи. — Сигурен съм, че ще се появи съвсем скоро.

Опитваше се да я отпрати. Ейвъри не помръдна от стола си.

— Може ли да получа списък на служителите ви. Всички служители?

— Защо ви трябва?

— Искам да проверя за едно конкретно име.

— Гордея се с това, че познавам всеки един от служителите си. Кажете ми името и ще ви кажа дали работи в „Утопия“.

— Едуардс — каза тя. — Името е Мънк Едуардс или Едуард Мънк.

Канън не показа никаква реакция, когато чу името. Той просто поклати глава. Джон Пол обаче реагира сякаш Ейвъри хвърли насреща му горящ факел. Рязко се втурна от мястото си до вратата и отиде до бюрото със скоростта на светлината. Опря длани на бюрото, наведе се към нея и попита:

— Откъде знаеш това име?

От изражението на лицето му я побиха тръпки. И то не приятни.

Усети как ужасът стяга сърцето й.

— А ти откъде знаеш това име? — отвърна тя.

— Отговори ми.

— Леля ми се е обадила от летището в Аспен. Оставила ми е съобщение, че шофьорът, който е дошъл да посрещне нея и още две жени, ще ги откара в някаква планинска вила. Шофьорът се казвал Мънк Едуардс и имал британски акцент. — Тя се обърна към Канън и попита: — Имате ли служители…

— С британски акцент? Не, опасявам се, че нямаме. Някой си прави жестока шега — каза той. — Може би леля ви не е разбрала съвсем точно.

Джон-Пол взе телефона от бюрото на Канън и започна да набира. Той се обърна с гръб към Ейвъри и заговори съвсем тихо, но тя въпреки това чуваше всяка негова дума.

— Ноа, обажда се Джон-Пол. Да, добре, какво да ти кажа. Стига си ме прекъсвал и слушай. Намирам се в един хотел, наречен „Утопия“, близо до Аспен. Мънк се е върнал. Изглежда, този път е набелязал три. Явно се опитва да постави рекорд.

Ейвъри избута стола си назад и стана. Тъкмо бъркаше в раницата си, когато Джон-Пол каза:

— Най-добре извикай подкрепление. И двамата знаем, че няма да намерят нищо, но сигурно трябва да минеш по обичайния ред. Твърде късно е — добави той ядосано. — Вече ги е пипнал.

Той затвори и тръгна към вратата, но спря, когато Ейвъри му извика.

— Къде отиваш?

Той продължи.

— Обадих се на едни хора, които ще ти помогнат.

— Какви хора? Полицията ли?

— Не, ФБР. — Той спря за миг на вратата. — Ноа е приятел на зет ми. Той познава Мънк много добре. Ще го оставя да ти обясни останалото, когато пристигне тук.

— Мислиш ли, че ФБР ще успеят да открият леля ми?

Не й каза, че според него леля й вече е мъртва и че в крайна сметка агентите ще успеят, и то само с повече късмет, да открият трупа й… освен ако Мънк не го беше хвърлил на дивите животни да го изядат.

— Да, сигурно.

— Кажи ми истината.

— Добре. Мисля, че ще оплескат всичко.

Тя се изненада от язвителността в гласа му.

— Защо?

— Защото са от ФБР.

Ейвъри остави това без коментар.

— Къде отиваш ти? — повтори въпроса си тя.

— Ще проверя една-две версии, но се съмнявам да открия нещо.

— А после?

— У дома. Ще се прибера у дома.

Ако имаше пистолет, щеше да се изкуши да го простреля в крака. Беше такъв гадняр.

— Няма да си тръгнеш, докато не ми кажеш какво знаеш за този Мънк.

— Виж какво, госпожичке. Не мога да ти помогна с нищо. Мислех, че съм го изпреварил, но се оказа, че съм доста закъснял. Обадих се да извикам помощ, така че се дръж и ги остави да опитат да си вършат работата.

Когато той излезе от кабинета, Ейвъри се обърна към Канън:

— Искам имената, адресите, телефонните номера и всяка друга съществена информация, с която разполагате за другите две жени, които са тръгнали с леля ми… двете, които са отменили резервациите си. Ако не ми осигурите тази информация в следващите две минути, кълна се, ще разпердушиня това място и ще се погрижа да ви арестуват за възпрепятстване на правосъдието. А сега побързайте.

Тя извади служебната си карта и я размаха пред лицето му. Канън примигна два пъти, после се втурна към компютъра, за да изпълни желанието й.

— Това е абсолютно нередно — измърмори той, а тя грабна раницата си, метна я през рамо и хукна след Джон-Пол. — Крайно нередно.

Ейвъри зърна Джон-Пол, докато той минаваше покрай рецепцията. Сега фоайето бе претъпкано от пристигащи гости и й се наложи да премине през три отделни групи, за да догони Джон-Пол. Когато най-после го настигна, сграбчи ръката му и се опита да го спре.

Но той дори не забави ход. Продължи да върви и я повлече след себе си. Тя забеляза, че той не заобикаля хората, а те се отдръпват от пътя му. Стисна ръката му още по-силно. Ако имаше дълги нокти, щеше вече да ги е счупила всичките. Кожата му беше топла като на човек, но мускулите му бяха като от камък.

— Ще спреш ли? Трябва да говоря с теб. — Той пак не забави ход и тя добави: — Моля те, Джон-Пол. Нуждая се от помощта ти.

По дяволите. Звучеше сякаш ще се разплаче. Нямаше абсолютно нищо, с което той можеше да й помогне, но тя бе прекалено наивна, за да го разбере. Сигурно винаги бе живяла предпазена от истинския живот и не знаеше как да се справи сега. Колкото и да не й харесваше, щеше да й се наложи да открие, че в живота не всичко завършва с хепиенд.

— Не мога да ти помогна.

— Какво имаше предвид, като каза, че вече е твърде късно. Чух те, като говореше по телефона.

— Ще оставя ФБР да ти обяснят. Имаш ли някого, на когото да се обадиш да дойде да стои с теб? Някой роднина или близък приятел, който да се погрижи за теб?

Ейвъри рязко спря. Боже, колко бе коравосърдечен.

— Мислиш, че леля ми е мъртва, нали?

Той не й отговори незабавно, но начинът, по който я гледаше, й подсказа, че вероятно се опитва да прецени дали тя може да понесе това, което ще й каже. Или се тревожеше, че тя ще изпадне в истерия?

— Мога да приема истината. Просто ми отговори. Той пристъпи една крачка към нея.

— Да. Мисля, че леля ти и другите две жени са вече мъртви.

Тя пусна ръката му и отстъпи назад.

— Защо? Защо мислиш така?

— Има ли някого, на когото…

— Да се обадя? Леля Кери и чичо Тони са единствените ми роднини и няма да изплаша чичо си до смърт, така както ти се опитваш да изплашиш мен, докато не разполагам с факти. Кажи ми какво знаеш за този Мънк.

— Госпожице Дилейни?

Викаше я Оливър. Тя се обърна и видя, че той държи телефонната слушалка и й прави знаци да се приближи.

Не може да е Марго, помисли си тя. Приятелката й щеше да се обади на мобилния й телефон. Кой тогава? Кери… Може би се обаждаше леля й. Изведнъж Ейвъри се изплаши толкова много, че едва си пое дъх. Моля те, нека да бъде тя.

Изпусна раницата си, докато заобикаляше една двойка. Бързаше твърде много, за да се наведе да я вземе. Когато се приближи до рецепцията, Оливър каза:

— Твърдят, че е спешно.

Джон-Пол я последва с раницата й. Видя я как сграбчи слушалката и я чу да казва:

— Кери?

— Съжалявам, скъпо момиче. Не е Кери. Озадачена от обръщението и шепнещия глас на жената отсреща, Ейвъри попита:

— Кой се обажда?

— В момента не е важно коя съм, а къде е Кери, нали така? Тя е при нас. Искаш ли да я видиш отново?

Гласът бе приглушен. Ейвъри не помнеше да го е чувала преди.

— Какво сте направили с нея? Тя добре ли е? Ако я нараните…

— Глупаво момиче, мълчи и слушай — нареди жената. — Ще го кажа само веднъж, така че внимавай. Животът на трима души зависи от това дали ще изпълниш което ти казвам. Оставила съм голям жълт плик с името ти на рецепцията. Ето го, вляво от теб. А, не се обръщай — заплаши я тя тихо, от което Ейвъри настръхна. — Ако ме видиш, правилата ще се променят и твоята бедна леля и новите й приятелки ще трябва да платят за неподчинението ти.

Ейвъри се напрегна.

— Къде сте? — прошепна тя.

— Тук — отвърна гласът. — Наблюдавам те. Иска ти се да се огледаш, нали? — засмя се жената. — Не ми разваляй удоволствието от играта. Вземи картата, Ейвъри. Браво, точно така. Виждаш ли този хубав часовник? Сложи си го. Веднага.

Ейвъри взе мъжкия спортен часовник „Суоч“ и бързо го стегна на китката си.

— Точно така — каза жената. — Сега отвори картата и намери малкото червено кръстче, което съм отбелязала. Побързай.

Ейвъри подпря телефона на рамото си, отвори картата и започна да търси знака. Изтърва телефона, когато се наведе напред, опитвайки да види отражението на едно лице върху лъскавата гранитна стена зад рецепцията.

Джон-Пол се протегна и вдигна слушалката. Тя бързо я грабна от ръката му.

— Много си непохватна — упрекна я гласът.

— Съжалявам.

Джон-Пол наблюдаваше Ейвъри внимателно. Лицето й бе мъртвешки пребледняло и стискаше слушалката така, че кокалчетата на ръката й бяха побелели от напрежението. Не можа да се въздържи и я прегърна през рамото, защото се притесняваше, че това, което тя ще чуе, ще бъде твърде много за нея. Не го биваше да успокоява жени — всъщност никога преди не го бе правил, — но се почувства длъжен да опита.

— О, колко сладко — каза гласът сладникаво. — Това любовникът ти ли е?

Ейвъри бе толкова смутена, че не можеше да мисли.

— Да… не.

Жената се засмя.

— Кой е той?

— Никой.

— О?

Ейвъри каза първото, което й хрумна.

— Той е актьор. Работил е… работи за Кери, снима се в реклами. Ще го отпратя.

— Не, не го прави. Сега и той е в играта, скъпо момиче. Той вече знае, че не можеш да откриеш Кери. Не искаме да започне да задава въпроси или да се обади в полицията. Освен това ще бъде по-забавно, ако тръгне с теб на тази малка експедиция. Но само той. Ако кажеш и дума на някого, ще разберем. От момента, в който затвориш този телефон, ще те наблюдаваме. Ще кажеш на управителя, че Кери се е обадила и всичко е наред. После ще извадиш мобилния телефон от чантата си и ще го пуснеш във фонтана пред хотела. Разбра ли?

— Да.

— Вземи мобилния телефон и на приятеля си. Хайде да видя как го правиш.

Тя се обърна към Джон-Пол.

— Дай ми мобилния си телефон.

— Нямам.

Тя повтори думите му в слушалката.

— Ще разберем, ако лъже. Но всъщност няма значение. Там, където отиваш, е все едно — няма да уловиш сигнал. Въпреки това искам да видя как изхвърляш телефона си.

— Добре, ще го направя. Кери добре ли е? Тя…?

— Тя е добре… засега. Прави каквото ти казвам, ако искаш да не пострада. — Тонът на жената бе станал суров и рязък, но се долавяше и някаква нотка на възбуда. — Намери ли червеното кръстче?

— Да, виждам го.

— Следвай упътването, което съм написала долу на картата. Имаш точно два часа да стигнеш дотам.

— Но това е на поне три часа път с кола оттук. Не е възможно. И сякаш няма никакви пътища, като се стигне до…

— Казах два часа — прекъсна я жената. Сто и двайсет минути, Ейвъри, и нито една повече. Не ме ли чу?

— Да, но какво ще стане, ако не стигнем навреме? Ако закъснеем?

Жената се засмя.

— Бум!