Джуд Деверо
Сърце от пламък (4)

ГЛАВА ТРЕТА

Блеър седеше в стаята си на последния етаж на Вила Чандлър и се опитваше да се задълбочи в една статия за перитонита. Но мислите й непрекъснато се връщаха към сестра й, която събираше рози в градината под прозореца й. Гледаше я как си тананика, мирише розите и изобщо е доволна и щастлива.

Блеър вече нищо не разбираше. Нали сестра й току-що се скара с годеника си и той избяга с гняв от градината? Но това сякаш изобщо не я засягаше.

А и тази странна история по обратния път. Блеър никога досега не беше виждала сестра си да поздравява мъж, който не й е представен по всички правила на етикета. Същата Хюстън, която толкова държеше на доброто възпитание, се отнесе твърде любезно с онзи космат индивид, с онзи Тагърт, сякаш бяха приятели от години.

Блеър остави медицинското списание и слезе в градината.

— Чуй ме — заговори тя, като пристъпи към сестра си, — много искам да зная какво става всъщност.

— Нямам понятие за какво говориш. — Хюстън изглеждаше невинна като бебе.

— Кен Тагърт — произнесе натъртено Блеър и се опита да прочете нещо по лицето на сестра си.

— Срещнахме се случайно в магазина на Уилсън, а после ми пожела добро утро.

В този миг страните на Хюстън се обагриха в неестествена червенина. Май срещата ви не е била толкова, безобидна, колкото я представяш, сестричке, помисли си Блеър.

— Ти премълчаваш нещо.

— Може би не трябваше да се намесвам, но мистър Тагърт беше толкова разярен, че реших да предотвратя спора. За съжаление пострада бедната Мери-Алисън. — И Хюстън разказа на сестра си случката с Мери-Алисън Пендъргаст, която поискала да се присмее на Тагърт в магазина, сравнила го с гробар и високомерно вирнала нос. Тогава Хюстън се застъпила за Тагърт.

Блеър беше смаяна. Как така Хюстън се беше замесила в спор, който изобщо не я засяга? Още по-лошо — застъпила се за онзи Тагърт, с когото Блеър дори не смееше да се срещне лице в лице. Този човек изглеждаше способен на всичко. Какво ли не разправяха за него и за близките му приятелчета! Дружеше с хора като Вандербилт, Джей Гулд и Рокфелер.

— Не ми харесва, че общуваш с човек като Тагърт.

— Говориш като Леандър.

— По изключение този път той има право — въздъхна Блеър.

— Май трябва да отбележим този случай в семейната библия. Кълна ти се, Блеър, след днешния ден вече няма да споменавам името Тагърт.

— След днешния ден? — Блеър имаше странното чувство, че трябва да скочи и да избяга. Когато бяха деца, Хюстън винаги беше съумявала да я въвлече в своите проекти, които често завършваха нещастно и вината се приписваше на Блеър. Естествено никой не вярваше, че Хюстън, която беше същинско невинно ангелче, ще прояви неподчинение.

— Погледни това. Пратеникът го донесе току-що. Кани ме на вечеря в къщата си. — Хюстън извади една бележка от ръкава си и я подаде на сестра си.

— Какво? Нали тази вечер трябваше да сте на прием?

— Блеър, ти май изобщо не проумяваш каква вихрушка се надигна в града около тази къща! Не познавам нито един, който не би положил усилия да бъде поканен вътре. От цяло Колорадо се стичат хора да я разглеждат с възхищение, но никому не е позволено да пристъпи прага й. Дори един английски херцог, който мина оттук, напразно се постара да бъде поканен да нощува в дома на Тагърт. Той дори не изслушал делегацията, която пристигнала с молба да подслони херцога. А сега покани именно мен в своята къща!

— Но ти вече имаш уговорка с Леандър — възрази Блеър. — Тази вечер губернаторът ви очаква на приема си. Нима твърдиш, че обзавеждането на някаква си къща е по-важно за теб от първия човек на този щат?

По лицето на Хюстън се появи същият унесен израз, както тази сутрин, когато наблюдаваше бялата къща на хълма.

— Ти не можеш да ме разбереш. Не си присъствала, когато тук години наред пристигаха вагони с обзавеждане. Мистър Гейтс твърдеше, че Тагърт не е прокарал железопътната линия до дома си само защото искал всеки в града да види сандъците и етикетите, които висели по опаковките. Изпращаха му вещи от цял свят. О, Блеър, сигурна съм, че сандъците са били пълни с какви ли не скъпоценни мебели! Със стенни килими! С брюкселски гоблени!

— Но, Хюстън, ти не можеш да бъдеш на две места едновременно. Обещала си да отидеш на приема с Леандър. И точно това ще направиш — каза енергично Блеър, надявайки се, че с това темата е приключена. От двамата мъже Леандър със сигурност беше по-малкото зло.

— Когато бяхме деца, за нас не представляваше трудност да се появим на две места едновременно — промълви Хюстън, като че това беше най-естественото нещо на света.

Блеър затаи дъх.

— Искаш да се разменим? Искаш аз да прекарам вечерта с Леандър и да се държа като негова годеница, докато ти разглеждаш дома на оня безумец?

— От къде накъде наричаш Кен безумец?

— Какво? Кен? Толкова ли си близка с него? Мислех, че го познаваш едва от тази сутрин.

— Не се отклонявай от темата. Моля те, Блеър, направи ми тази услуга и нека си разменим местата. Само тази вечер! Бих могла да разгледам къщата и друг път, но ме е страх, че мистър Гейтс няма да го позволи, а и Леандър няма да бъде съгласен. Нали виждаш, че случаят е единствен по рода си. Това ще е последната ми лудория, преди да се пъхна в брачния хомот.

— Държиш се така, сякаш бракът е затвор. Освен това Леандър само след две минути ще разбере, че това не си ти.

— Няма, защото ти се преструваш много умело. И двете сме добри артистки, отлично го знаеш. Всяка сряда аз се превръщам в старица и досега никой не ме е разкрил. А твоята роля е много по-проста: ще говориш рядко, и нито дума за медицина, няма да се караш с Лий и ще пристъпваш като истинска дама — няма да тичаш, сякаш някъде е избухнал пожар.

Блеър почувства, че й се завива свят. Откак се беше върнала в Чандлър, не можеше да спи спокойно от тревога, че цялата предприемчивост на сестра й е изчезнала. От седмици насам това беше първият знак, че у нея все още има живот. Спомни си детството, когато често се измъкваха от някое неприятно положение, като си разменяха местата и после се смееха до сълзи, че отново са надхитрили възрастните. Но дали Леандър щеше да се остави да го измамят? Достатъчно беше да подхвърли някоя иронична забележка за Блеър, дамата в бяла престилка, и тя щеше да избухне!

Тя стреснато вдигна глава. Леандър никога не говореше иронично с Хюстън, а в продължение на цяла вечер тя щеше да играе ролята на сестра си. Може би така ще се убеди дали Леандър наистина е онзи великолепен мъж, за който го смятаха всички. Щом останат сами, непременно ще проличи дали Леандър и Хюстън се обичат истински и дали си подхождат.

— Моля те, Блеър, толкова рядко съм те молила за нещо.

— Само дето ме накара да поживея няколко седмици при втория ни баща и всекидневно да търпя арогантността на мъжа, за когото си решила да се омъжиш — отговори с усмивка Блеър. Ако се убеди, че сестра й ще бъде щастлива с този човек, можеше спокойно да се завърне в Пенсилвания.

— О, Блеър, толкова искам да видя тази вила!

— Наистина ли става дума за къщата, а не за собственика й?

— Умолявам те, Блеър! Посещавала съм стотици балове и нито един домакин не успя да ми завърти главата. Освен това ще има и други гости.

— Имаш ли нещо против, ако след сватбата разкажа на Леандър, че съм прекарала една вечер с него? Ще ми достави огромно удоволствие да видя слисаното му лице.

— Естествено, че можеш да му го кажеш. Лий има чувство за хумор. Сигурна съм, че ще се засмее и няма да изглежда като глупак.

— Не съм уверена, но е достатъчно, че ще се повеселя.

— Хайде тогава да се подготвим за вечерта. Искам да облека нещо, подходящо за къщата, в която отивам. А ти ще носиш синята ми рокля от Уърт.

— Предпочитам турските си шалвари, но щом ме види, Леандър веднага ще разбере, с кого си има работа.

Тя последва Хюстън в къщата, като все повече се въодушевяваше от плана й. Нямаше да й бъде лесно да се пъхне в кожата на Хюстън и да пристъпва по онзи ленив и изпълнен с достойнство начин, който сестра й наричаше ходене, но Блеър реши, че това е предизвикателство към артистичния й талант, и дори се зарадва на предстоящата вечер.

Едва когато почувства с каква сила Хюстън затяга корсета й, я обхванаха съмнения. Хюстън с удоволствие понасяше някоя и друга болка в името на красотата си, но Блеър с ужас мислеше за вътрешните си органи, които ще пострадат от банелите на корсета. Когато обаче облече роклята и се изправи пред огледалото с тънката талия на Хюстън, вътрешните й органи вече не изглеждаха толкова важни.

Хюстън отстъпи крачка назад и внимателно огледа сестра си.

— Вече приличаш на истинска жена. — Тя изгледа блузата и полата си, без да чувства под тях едва пристегнатия корсет. — А аз съм лека като перце.

Двете застанаха една до друга, вглеждайки се мълчаливо в огледалните си образи.

— Никой няма да ни различи — промърмори Хюстън.

— Докато не си отворим устата — прибави Блеър.

— За теб не е проблем. Докато си Хюстън, няма нужда да говориш. Но тази вечер би трябвало да си останем в къщи, защото мама веднага ще повика лекар, ако аз непрекъснато си мълча в ролята на Блеър.

— Искаш да кажеш, ако не спориш с Леандър? — попита Блеър и двете се засмяха.

Когато довършиха приготовленията си и слязоха в салона, готови за излизане — Блеър беше казала, че ще прекара вечерта с приятелката си Тиа Манкин, — двете преживяха нещо, което рядко се дава на повечето хора на земята: възможност да гледат на себе си с очите на друг човек.

Първоначално Блеър беше много заета да имитира ленивата походка на Хюстън, да пристъпва величествено из стаята и да поглежда хората, сякаш са едва видими очертания на хоризонта, и въобще не забеляза как умело я копира сестра й.

Едва когато мистър Гейтс влезе в салона и с необичайно учтив тон заяви, че двете млади дами изглеждат великолепно, й направи впечатление как Хюстън в ролята на Блеър отметна назад глава и от висотата си надменно изгледа дребния мъж.

— Аз съм лекар и докторската шапка за мен е по-важна от красотата. Изисквам повече от живота от раждането на деца и семейните задължения.

Блеър отвори уста, за да протестира, че никога не би казала подобно нещо и не би нападнала мъж, който не й се е присмял пръв, но когато огледа лицата на околните, разбра, че никой не е учуден от държанието на Хюстън.

Тя дори усети съчувствие към мистър Гейтс, когато лицето му почервеня и той шумно пое въздух като риба на сухо. Преди да осъзнае какво точно прави, тя застана между сестра си и възмутения дребосък.

— Вечерта е толкова прекрасна — произнесе високо тя. — Не е ли по-добре да слезем в градината и там да чакаме Леандър?

Когато Хюстън се обърна към нея, лицето й беше толкова гневно и разкривено от омраза, че Блеър ужасно се смути. Наистина ли изглеждам така? — запита се тя. Вярно е, че най-често аз предизвиквам караниците с мистър Гейтс…

Искаше да поговори с Хюстън за това, но преди да я последва в градината, се появи Леандър, готов да ги изведе.

Блеър отстъпи назад, за да види как Хюстън играе ролята си, и се учуди, защото много й се искаше да защити Леандър от собствената му годеница. Той беше учтив, деликатен, истински кавалер и освен това изглеждаше прекрасно! Защо досега не беше забелязала, че Леандър умее да завладява сърцата на жените? Изглеждаше класически красив със зелените си очи, дългия тънък нос и пълните устни. Черната му, необикновено дълга коса достигаше до яката на жакета му. Но Блеър се почувства привлечена не само от представителната му външност, а главно от израза на очите му — красиви, дълбоки очи, изпълнени с тайни зад дългите мигли.

— Хюстън? — промълви той и я върна в действителността. — Не ти ли е добре?

— Напротив — отговори тя и се постара да го погледне хладно също като сестра си.

Когато Леандър сложи ръце на кръста й и я вдигна във файтона, тя му се усмихна и той отговори на усмивката й — макар кратко и бегло, но сърцето й се стопли. И се зарадва на времето, когато щяха да останат сами.

Едва седнаха във файтона и Хюстън нападна Леандър.

— Какво правиш, за да излекуваш перитонита? — попита тя с толкова агресивен тон, че Блеър с учудване я изгледа. Защо беше толкова рязка с него? И откъде знаеше специалното медицинско обозначение за възпалението на коремната ципа?

— Зашивам червото и се моля — отвърна той. Един разумен и много правилен отговор.

— Вие в Чандлър май нищо не сте чували за асепсис?

Блеър затаи дъх, очаквайки реакцията на Леандър. Според нея това не беше въпрос, а обида и тя нямаше да се разсърди на Лий, ако отговори на Хюстън както трябва. Но Лий само размени поглед с нея, присви очи и каза на Хюстън, че дори в Чандлър лекарите си мият ръцете, преди да докоснат скалпела.

Блеър отново се усмихна и двамата с Лий се спогледаха като хора, единни в оценката си. Тя се облегна назад във възглавницата, вгледа се в обсипаното със звезди небе и престана да слуша сестра си, която продължи да дразни годеника си.

Зарадва се, когато стигнаха къщата на Тиа и оставиха Хюстън пред вратата. Щом остана сама с Лий, Блеър дълбоко въздъхна и промълви:

— Чувствам се като след тежка буря. — После вдигна очи към него с известно разкаяние, защото всъщност беше критикувала самата себе си:

— Тя не е злобна. Всички лекари, които току-що са завършили университета, се държат по същия начин. Усещат товара, който тежи на плещите ни.

— Но по-късно се променят, нали?

— Да, но не знам как да ти го обясня. Мисля, че човек научава границите на възможностите си и се примирява с факта, че не може да спаси целия свят с две слаби ръце.

Блеър отново се отпусна назад. Напрежението й беше изчезнало. Колко мило от негова страна, че не се оплакваше от атаките на Хюстън. Освен това я признаваше като лекарка.

Реши, че е съвсем нормално да пъхне ръката си в неговата и не се отдръпна в най-отдалечения ъгъл. на файтона, където обикновено седеше сестра й. Дори не забеляза колко се учуди Леандър. Мислеше само каква чудесна вечер им предстои.