Джуд Деверо
Сърце от пламък (13)

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

Когато оставиха бараките далеч зад себе си, Леандър отпусна юздите и конят забави ход.

— Икономката на баща ми ни е приготвила обяд. Ще се изправя, а ти извади кошницата. Ще обядваме по пътя за ранчото.

Лий застана прав като гладиатор на бойната си колесница и Блеър повдигна седалката.

— Я виж колко място имало тук — учуди се тя и разгледа одеялата, двуцевката, резервната сбруя и инструментите, подредени в сандъка под седалката. — Никога не съм виждала толкова голям отвор под капрата на файтон.

Леандър я изгледа през рамо и смръщи чело. Лицето не се виждаше.

— Така го купих — промърмори той.

Блеър пъхна глава в отвора и разгледа стените му.

— Не вярвам. Тук са направени допълнителни промени. Махнали са нещо, за да разширят сандъка. Питам се защо.

— Купих файтона на старо. Може би някой селянин го е използвал като кочина за купените от пазара свине. Ще извадиш ли най-после обяда, или ще ме оставиш да умра от глад?

Блеър извади голямата кошница и хлопна седалката.

— Отворът е достатъчно голям дори за възрастен човек, — продължи тя, докато вадеше кутията с пържено пиле, глиненото гърне с картофена салата и запечатаната стомна с изстудена лимонада.

— Цял ден ли ще размишляваш на глас за големината на сандъка? Не искаш ли да ти разкажа няколко случки от времето, когато бях стажант-лекар в Чикаго?

Трябва на всяка цена да измисля нещо, за да отклоня вниманието й от багажника под капрата, рече си той. Ако пазачите на миньорските лагери бяха поне наполовина толкова наблюдателни, колкото Блеър, отдавна нямаше да съм жив…

С парче пилешко в една ръка и юздите в другата той заразказва някаква дълга история за млад мъж, доведен от полицията в болницата, понеже посинял от задух. Лекарите го обявили за умрял. Само Леандър не се отказал от борбата. Опитал с ритмични движения на гръдния кош, но когато дишането не се възстановило, прегледал основно пациента и открил, че зениците са се свили като главички на карфица. Така установил диагнозата: мъжът бил жертва на капките „Нокаут“, с други думи, бил отровен с опиум.

— Сама ли ще си изядеш картофената салата? — попита Лий, но когато Блеър му подаде глиненото гърне със забита в картофите вилица, допълни, че има само две ръце и те вече са заети от пилето и юздите. Значи тя трябваше да седне до него и да го храни с вилицата.

— Продължавай да разказваш!

— Разбрах, че ще го спася от кома само ако продължа изкуственото дишане, докато дойде на себе си. Никой от лекарите не пожела да си губи времето с този безнадежден случай, който според тях щеше да завърши със смърт, затова си легнаха, а аз се сменях със сестрите и продължих усилията си да спася живота му.

— Убедена съм, че сестрите с удоволствие са ти помагали — отбеляза хапливо Блеър.

— Нямах никакви проблеми — ухили се Лий.

Тя пъхна в устата му вилицата с набодено на нея голямо парче.

— Вместо да се хвалиш, разкажи докрай историята.

Леандър подробно описа как борбата за живота на мъжа продължила цяла нощ — разтривал голия му корем с леденостудена кърпа, масажирал сърцето му и изливал в устата му литри черно кафе. Сменял се със сестрите и цяла нощ карали мъжа да се движи и го развеждали из стаята. На зазоряване най-после решили, че е вън от опасност, сложили го в леглото и го оставили да спи.

Лий дремнал само два часа, след което отново отишъл на работа и започнал сутрешните си визитации. Смятал скромно, да приеме въодушевените благодарности на спасения пациент за неуморните си усилия през нощта.

Той обаче ме поздрави с думите: „Я вижте, докторе, не намериха часовника ми! Скрих го в панталона и крадците, които ме натъпкаха с опиум, не можаха да го открият!“

— И не каза нито дума на благодарност? — попита невярващо Блеър.

Леандър се усмихна и в същия миг тя осъзна комичността на ситуацията. Професията на лекаря не беше, както смятаха хората, благославяна и възхвалявана дейност, а изискваше тежък и упорит труд.

Привършиха обяда и тъй като имаха още доста път, Блеър накара Лий да й разкаже още някои истории от работата си в болниците на Америка и Европа. За да му се отплати, тя разказа за вуйчо си Хенри и за следването си — за трудностите, на които била подлагана като жена, защото доцентите им смятали, че трябва да ги обучат да се съревновават с мъжете, които и без друго нямали особено високо мнение за колежките. Затова на изпитите жените трябвало да се проявяват по-добре от мъжете. Разказа му за жестокия тридневен изпит за приемане в болницата „Свети Йосиф“ и как го е спечелила. После въодушевено описа условията за работа в тази известна клиника. Не забеляза, че Лий я поглежда някак странно отстрани, и продължи да говори за бъдещата си работа там.

Рано следобед стигнаха границите на ранчото Уинтър и Лий я отведе в голямата стара сграда, където трябваше да посетят осемгодишната дъщеря на стопанина. Момичето беше боледувало от тиф, но вече беше много добре. Затова двамата бяха нагостени с топло мляко и пресни царевични питки.

— Вероятно това е единственото заплащане, което ще получим — засмя се Лий, когато отново се озоваха във файтона. — Селският лекар не забогатява. Радвай се, че ще те храня аз.

Блеър поиска да възрази, че няма намерение да остава в Чандлър, още по-малко да се омъжи за него, но нещо я възпря. Може би начинът, по който й намекна, че тя е пълноценен лекар и че ако се оженят, ще продължи да се занимава с професията. От гледна точка на тесногръдите предразсъдъци, които се ширеха в Чандлър по отношение на работещите жени, това беше голям комплимент.

Едва излязоха от ранчото, когато към файтона препусна разгорещен каубой и рязко спря на сантиметри от тях.

— Имаме нужда от помощта ви, док! — извика той.

Блеър се слиса, когато за разлика от предишния път Лий не препусна като светкавица след човека, а само попита:

— Да не сте от ранчото на Лейзи Джей?

Мъжът кимна.

— Тогава първо ще отведа дамата в ранчото Уинтър. После ще дойда с вас.

— Но човекът е ранен в корема и кърви като заклана свиня. Веднага трябва да се заемете с него.

Само преди ден Блеър би се възмутила гласно от факта, че Лий отказва да я вземе със себе си при някой пациент. Но междувременно беше разбрала, че той няма нищо против помощта й, следователно трябваше да има основателни причини за решението си. Затова меко сложи ръка на рамото му.

— Каквото и да стане, аз съм с теб. Не искам да ме предпазваш от всяка опасност. — Решителният тон на гласа й подсказваше, че ще го последва независимо от волята му.

— Ония спряха огъня, док — обади се каубоят. — Нищо няма да се случи с дамата, докато се занимавате с Бен.

Леандър изгледа Блеър и вдигна очи към небето.

— Надявам се, че после няма да съжалявам цял живот за постъпката си — промълви той и камшикът изплющя по гърба на коня. Файтонът потегли по обичайния рязък начин.

 

 

Блеър понечи да запита какво се разиграва тук, но Леандър сложи ръка на кръста й и я побутна да влезе в развалината. Когато очите й привикнаха с полумрака, тя различи очертанията на мъж и дебела жена, които клечаха на пода пред прозореца — или пред онова, което беше останало от него. Двамата стискаха пушки в ръце, до тях имаше два револвера, готови за стрелба, а наоколо — купчина празни патронени гилзи. В един ъгъл стояха три коня. Блеър се огледа с широко разтворени очи: това, което видя, въобще не й хареса.

— Ще го закърпим и веднага ще офейкаме — пошепна Лий и я върна по този начин към същинската цел на посещението им.

В най-тъмния ъгъл на хамбара лежеше мъж с бледо лице и притискаше с ръце корема си.

— Разбираш ли от хлороформ? — попита Лий, докато дезинфекцираше ръцете.

Блеър кимна и започна да разопакова бутилки и свещи.

— Понася ли алкохол? — обърна се тя към мъжа и жената край прозореца.

— Естествено — отговори учудено каубоят. — Но тук нямаме бренди. Вие носите ли нещо?

Блеър търпеливо обясни:

— Опитвам се да пресметна колко хлороформ да му дам. Мъж, който трябва да изпие поне една бутилка уиски, за да му се замае главата, има нужда от повече хлороформ за упойката.

Каубоят се ухили.

— Бен ще надпие когото си поиска. Чувства се добре едва след две бутилки уиски. Никога не съм го виждал пиян.

Блеър кимна, опита се да измери на око килограмите на ранения и натопи кърпата в хлороформ. Когато газът започна да действа, мъжът се разбесня и Блеър легна отгоре му с цялата си тежест, докато Леандър притискаше краката му.

За щастие каубоят беше доста отслабнал от загубата на кръв и съпротивата му не нанесе съществена вреда на раната.

Когато Лий смъкна панталона на ранения и двамата видяха дупката, която куршумът беше направил в корема му, Блеър прецени, че шансовете за спасение са нищожни, но Лий, изглежда, не споделяше мнението й. Той веднага се зае да разтваря обвивката на корема.

Един приятел на вуйчо й Хенри, специалист по чревна хирургия в Ню Йорк, им беше дошъл на гости, когато в болницата доведоха малко момиченце, паднало върху долната половина на счупена бутилка. Блеър присъстваше на операцията, когато хирургът извади стъклата от корема на детето и заши три дупки в дебелото черво. Тази операция до такава степен я впечатли, че тя реши също да специализира чревна хирургия.

Но когато сега започна да вдява игла след игла и да ги подава на Лий, тя беше способна само на почтително учудване. Куршумът беше влязъл през бедрената кост, беше профучал напреки през корема и накрая беше излязъл отзад. При това беше пробил всички вътрешности, които се бяха изпречили на пътя му.

С дългите си пръсти Леандър проследи точно пътя на куршума и започна да съшива черво след черво. Блеър преброи четиринадесет дупки преди да стигнат до кожата, където беше излязъл куршумът.

— Четири дни няма да му давате нищо за ядене — нареди Леандър, когато приключи с шиенето. — На петия ден му дайте да пие. Ако не спазите стриктно забраната или той тайно изяде нещо, ще умре най-много след два часа. Яденето е отрова за него. — Той вдигна очи към застаналия наблизо каубой. — Ясен ли съм?

Никой не отговори, защото в същия миг пет-шест куршума профучаха покрай главите им и се забиха в стените.

— Проклятие! — изруга Лий и преряза с ножичката последния конец. — Надявах се да ни оставят достатъчно време.

— Но какво става тук? — попита Блеър.

— Тия идиоти водят война за пасища — отговори Лий, без да снижава глас. — В околностите на Чандлър непрекъснато избухват подобни размирици, но тази тук трае вече шест месеца. Вероятно ще се наложи да останем известно време в тази развалина, докато решат да спрат огъня.

— Нима има и паузи в стрелбата?

Лий грижливо изтриваше ръцете си.

— Всяка война си има правила. Като ранят някого, спират огъня и викат лекар да го зашие. За нещастие не се интересуват дали лекарят е успял да се оттегли и скоро пак почват да стрелят. Нищо чудно да седим тук до утре сутринта. Веднъж ме задържаха два дни в едно такова скривалище. Надявам се, най-после разбираш защо исках да те оставя в ранчото на Уинтър.

Блеър започна да почиства инструментите и да ги разпределя в двете чанти.

— Значи просто ще чакаме?

— Точно така.

Лий я отведе зад ниската кирпичена стена, която някога е отделяла хамбара от жилищното помещение. Оттегли се в най-скрития ъгъл и посочи на Блеър да седне до него, но тя не пожела. Имаше чувството, че близостта му е опасна, затова се облегна на отсрещната тухлена стена. Но когато след минути един куршум се заби в стената на половин метър над главата й, тя буквално влетя в разтворените му ръце и скри лице на гърдите му.

— Никога не бях помислял, че войната за пасища толкова ще ми хареса — промърмори Лий, докато целуваше тила й.

Не мина много време и Лий осъзна, че не може да продължава размяната на нежности — не им беше тук мястото, когато огледаха чужди хора и покрай главите им свиреха куршуми.

— Добре де, спирам — промълви той и се усмихна на разочарованието, което се изписа по лицето на Блеър.

Тя не се отдръпна от него. Остана сгушена в обятията му, тъй като близостта му й създаваше чувство за сигурност и свистенето на изстрелите почти не се чуваше.

— Разкази ми къде си учил хирургия.

— Аха, пак почваме романтичните описания. Чакай да си помисля. Първата ми операция беше в…

Блеър беше ненаситна. Часове наред двамата седяха сгушени един до друг в най-тъмния ъгъл на полуразрушената къща и тя го засипваше с въпроси къде е научил това или онова, с какви проблеми се е сблъсквал в практиката си, кой е бил най-трудният или най-смешният му пациент, защо изобщо се е заел с тази професия — и така нататък, и така нататък, докато и той започна да задава въпроси, за да може да си поеме дъх.

Слънцето залезе. От време на време огънят почти се прекратяваше, но престрелките продължиха през цялата нощ. Лий се опита да я накара да поспи, но Блеър отказа.

— Забелязвам, че непрекъснато го наблюдаваш — каза тя и посочи с глава към ранения каубой. — Цяла нощ го държиш под око. Което важи за теб, важи и за мен. Има ли шансове? Как мислиш?

— Зависи дали ще се развие инфекция. Всичко е в Божиите ръце. Аз само го закърпих.

Когато небето на изток посивя, Леандър, каза, че трябва да види пациента си. Мъжът беше започнал да се движи.

Блеър стана и се протегна. В следващи миг чу звук, който я накара да забрави всичко, освен професията си — писък на куршум, който се забива в човешка плът.

Остави Лий и хукна към хамбара — точно навреме, за да види развоя на събитията. Мъжът, който не беше разменил нито дума с тях, беше ранен в брадата, а дебелата жена беше грабнала няколко пресни конски фекалии и се готвеше да притисне с тях отворената рана.

Без да обръща внимание на куршумите, които свиреха наоколо, Блеър се изправи и с див скок се нахвърли върху дебеланата.

Изплашена, но и разгневена, жената започна да се отбранява и Блеър трябваше да се защити от юмруците й, но в никакъв случай нямаше да допусне пресният конски тор да попадне върху отворената рана.

Беше толкова съсредоточена в усилията си, че изобщо не забеляза как двете с дебеланата се изтърколиха през широкия отвор, където някога е била вратата. В следващия миг, когато Блеър се опита да попречи на жената да й оскубе косите, на сантиметри от тях профуча изстрел.

Двете жени скочиха стреснато, вдигнаха очи и видяха Леандър, изправен на отсрещния склон между тях и развалините, с пушка на хълбок да изпраща куршум след куршум.

— Веднага се прибирайте! — изрева той към жените и придружи заповедта с куп сочни проклятия по адрес на мъжете от другата страна на клисурата. Изкрещя им, че е доктор Уестфийлд и отлично знае кой се е барикадирал там. Ако някой от тях потърси помощта му, ще откаже да го лекува и ще го остави да му изтече кръвта.

Огънят отсреща веднага престана.

Когато Леандър се върна в къщата, Блеър тъкмо почистваше раната на мълчаливеца.

— Ако още веднъж направиш нещо подобно, кълна се в Бога, ще те… — Той млъкна, защото явно не му хрумна проклятие, което би могло да й подейства. Застана мълчаливо над нея, докато тя зашиваше и превързваше раната, а когато залепи и последни пластир, моментално я сграбчи за ръката и я издърпа да стане.

— Тръгваме веднага. Ако зависи от мен, нека си трошат главите. Няма да рискувам живота ти заради някой от тия типове.

Блеър едва успя да прибере нещата в чантата си, когато Лий я повлече навън от руината.

 

 

— Снощи пристигна твоят човек от профсъюзите — поздрави сина си Рийд, когато той най-после се прибра в къщи.

Леандър тъкмо посегна да се почеше по едно място, разранено от облегалката на файтона, но отпусна ръка и уплашено изгледа на баща си.

— Надявам се, че си се погрижил никой да не го види?

Рийд унищожително изгледа сина си.

— Човекът нямаше сили за друго, освен да яде и да спи — нещо, което ти също не си правил от известно време насам. Надявам се, че не си бил през нощта с Блеър. Гейтс и без това е бесен.

Лий имаше желание единствено да хапне нещо и да поспи малко преди да отиде отново в болницата, но май нямаше да има време нито за едното, нито за другото.

— Готов ли е за път?

Рийд помълча малко, гледайки сина си с чувството, че го вижда за последен път жив. Винаги имаше това чувство, когато Лий излизаше от къщи, за да вкара нелегално някой профсъюзен деец в лагера на миньорите.

— Готов е — промълви най-после той.

Лий уморено се повлече отново към обора и изпрати момчето с някаква задача по-далеч, за да впрегне незабелязано. Неговият кон беше уморен до смърт от дългия път, затова взе един от конете на баща си. След като се увери, че е сам, отиде до задната врата и повика мъжа, застанал в очакване до баща му. Бегло изгледа младия човек, но веднага забеляза онази особена светлина в очите му, която отличаваше профсъюзните водачи от всички останали хора: пламтящ огън от вяра и отдаденост на делото. Знаеше, че няма смисъл да му напомня за опасността, на която се излагаха, защото тия хора презираха опасностите. Онова, което правеха, целта, за която се бореха, беше по-важна от живота им.

Леандър извади от сандъка повечето неща, които му бяха необходими като лекар — от сандъка под седалката, който беше събудил любопитството на Блеър, — и накара мъжа да се скрие вътре. Никой от тримата не промълви нито дума, защото всеки отлично съзнаваше риска, на който се излага. Пазачите на миньорския лагер щяха първо да стрелят и да убият, а после да задават въпроси на мъртъвците.

Рийд подаде на сина си изработеното от картон покритие, което пасваше точно на големината на сандъка и закриваше напълно легналия вътре мъж. Ако някой провереше сандъка, щеше да сметне, че е пълен с одеяла, въжета, двуцевка и трион — неща, които в онези времена всеки носеше във файтона си. Най-отгоре Лий постави лекарската си чанта.

За момент Лий почувства ръката на баща си върху рамото си. После конят полетя в галоп през портата.

Леандър препускаше колкото се може по-бързо, макар че се стараеше да не причинява болки на легналия в сандъка мъж. Само преди две седмици баща му се беше опитал да го убеди, че не бива да рискува живота си, като вкарва тайно профсъюзните водачи в миньорските лагери, защото, ако го заловят и въпреки очакванията се отърве жив, никой съд в тази страна няма да одобри действията му.

Когато наближи кръстовището, от което се отклоняваше пътят за мините, той забави ход и внимателно огледа обстановката, тъй като не искаше никой да го изненада. С усмивка си припомни деня, когато му се наложи да защити притежателя на всички околни мини Джейкъб Фентън, и то пред Блеър. Каза й, че човекът е отговорен пред акционерите си и затова не бива да обвиняват единствено него за тежкия живот на миньорите. Лий често правеше подобни забележки, защото не искаше никой да го подозира. Не можеше да си позволи да разкрие пред съгражданите си колко е възмутен от безогледната експлоатация на работниците.

Миньорите имаха две възможности: или да се подчинят на условията на минната компания, или да бъдат изхвърлени от работа. Толкова просто беше. Но който се подчиняваше на правилата, вече не беше свободен. Той ставаше затворник.

Всичко, свързано с въглищните мини, беше собственост на компанията. Плащаха на работниците с пари, срещу които можеха да пазаруват само в магазините на компанията, а ако заловяха някой миньор със стоки, купени от града, го уволняваха завинаги. На всички беше забранено да напускат лагера. Собствениците на мините бяха на мнение, че лагерите са комуни от градски тип и работниците и техните семейства нямат нужда да посещават градовете и да си купуват разни неща. Тези господа твърдяха, че пазачите на портите, които не позволяваха на никой да влиза или да излиза, имат задачата само да предпазват миньорите от нахлуване на безскрупулни крадци и измамници, т.е. да ги „защитават“.

Но в действителност пазачите бяха поставен там само за да държат колкото се може по-далеч профсъюзните агитатори. Бяха им дадени всички пълномощия да предотвратят контактите им с миньорите и опитите за създаване на профсъюзни организации.

Собствениците искаха да са сигурни, че няма да избухне стачка, а и законът им позволяваше да ползват услугите на въоръжена охрана. На портите се проверяваше всяко превозно средство, което влизаше в лагера или излизаше от него.

При това много малко коли имаха право да преминават през лагерните порти: няколко стари жени от Чандлър, които снабдяваха лагера с пресни зеленчуци, от време на време по някой занаятчия за неотложни ремонти, минните инспектори и назначеният от компанията лекар, който редовно обикаляше миньорските бараки — човек с жалка професионална квалификация който не можеше да изкарва прехраната си като практикуващ лекар. Компанията му плащаше предимно с уиски и от благодарност той пренебрегваше почти всичко, което виждаше, а при всички трудови злополуки заявяваше, че компанията не носи вина, за да не се изплаща обезщетение на вдовиците и сираците.

Преди година Лий беше отишъл при Фентън и беше поискал разрешение да обиколи лагерите и да изследва здравословното състояние на миньорите, без да взема пари от собствениците на мините, Фентън се поколеба, но в крайна сметка удовлетвори молбата му.

Лий беше ужасен от условията за живот в лагерите. Навсякъде цареше мизерия, лицата на работниците и семействата им бяха белязани от лишенията. Мъжете цял ден се трудеха неуморно под земята, но с полученото в края на седмицата възнаграждение едва можеха да изхранят жените и децата си. Плащаха им според количеството добити въглища, но една трета от работното време отиваше в „работа, която не дава хляб“, както казваха те. За тези дейности нямаше възнаграждение, а на всичкото отгоре работниците плащаха сами подпорите, с които укрепваха галериите. Според собствениците сигурността на миньорите си беше тяхна грижа.

След първите си посещения в рудниците Лий се връщаше мрачен у дома и дни наред не разговаряше с никого. Чандлър беше богат град. Сестра му си купуваше десетки метри скъп кашмир, а в миньорските лагери децата ходеха боси по снега. Мъжете, спечелили с тежък труд заплатата си, често чуваха от касиера, че част от парите се удържа заради услугите, които им оказва компанията.

Колкото повече размишляваше, толкова повече се убеждаваше, че трябва да направи нещо за тези измъчени хора. Нямаше представа какво да стори, докато един ден прочете статии във вестниците за организиране на профсъюзи и консолидиране на работническото движение на Източния бряг. В присъствие на баща си се зае да разсъждава на глас как би могъл да убеди представители на профсъюзите да дойдат в Колорадо.

Щом Рийд разбра какво се върти в главата на сина му, веднага се опита да го разубеди, но Лий продължи да обикаля лагерите и колкото повече неща виждаше там, толкова по-конкретни ставаха плановете му да предприеме нещо срещу това зло. Замина за Кентъки, срещна се е за пръв път в живота си с профсъюзни дейци и подробно им описа обстановката в каменовъглените мини на Колорадо. При тази среща узна, че първите опити за създаване на профсъюз на миньорите са се провалили и че рискува живота си, ако се ангажира с делото на работническото обединяване.

Тогава пред очите му се появи образът на слабичкото тригодишно момиченце, умряло в ръцете му от белодробно възпаление, и Лий обеща да направи всичко, което се искаше от него, за да помогне за подобряване живота на миньорите.

Досега беше прекарал тайно трима профсъюзни функционери, но собствениците на мините скоро узнаха, че профсъюзите са успели да проникнат сред работниците с помощта на външен човек. Начинанието му ставаше все по-опасно.

През последната година един от миньорите, огромен мъж на име Раф Тагърт, започна да се представя като главен подбудител на тези действия и да намеква, че именно той вкарва нелегално в мините профсъюзните агитатори. Кой знае по каква причина, този мъж беше убеден, че нито пазачите, нито собствениците ще му сторят нещо и че няма да скалъпят някои „нещастен случай“, за да го премахнат от път си. Носеха се слухове, че брат му бил женен за сестрата на Фентън, но никой не знаеше нещо по-точно. Тъй като миньорите често сменяха местожителството си, когато един рудник се закриваше и се откриваше нов, никой не беше живял достатъчно дълго по тези места, за да помни нещо, случило се напреди почти тридесет години.

Но каквато и да беше причината, подозренията се насочваха към Раф Тагърт и досега никой не беше заподозрял, че младият лекар Леандър Уестфийлд, който безкористно се грижеше за миньорските семейства, е съучастник на профсъюзните агитатори.

Когато Лий спря файтона пред портата на мина „Импрес“, той се опита въпреки умората си да изглежда невъзмутим и пусна няколко шеги към пазачите. Никой не провери нито него, нито превозното средство и Лий бързо препусна към най-отдалечения ъгъл на лагера, скри човека от профсъюза в една горичка, после, тръгна от къща на къща да съобщи на работниците за пристигането му. За да не се вдига шум, мъжете се срещаха с него на групи по трима. Младият профсъюзен деец щеше да остане през целия ден и половината нощ в лагера, като всяка секунда рискуваше живота си. Лий преглеждаше децата на миньорите и обясняваше на бащите им как да се срещнат с човека от профсъюзите, обяснявайки това, той също рискуваше живота си, защото знаеше, че сред миньорите действат шпиони на минната компания.