Джуд Деверо
Сърце от пламък (11)

ГЛАВА ДЕСЕТА

Настроението на Блеър не се подобри дори след играта на тенис с Алън. Докато учеше медицина, вуйчо й многократно я насочваше към физически упражнения. Казваше й, че чрез усърдни тренировки на тялото може да подобри мисленето и да засили способността за възприемане на мозъка. Затова Блеър беше влязла в гребния отбор, научи се да играе тенис и винаги, когато имаше време, участваше в часове по гимнастика или караше колело. От време на време ходеше дори на туристически походи.

Без особени усилия победи Алън в два сета. Той като че ли не обръщаше внимание на играта. През цялото време страхливо поглеждаше назад, без да следи топката. Сякаш очакваше всеки миг на края на игралното поле да се появи съперникът му. Ето и сега се отдалечи от корта с отсъстваща физиономия. Блеър се ядоса от завършека на играта. Знаеше, че само тревогата от евентуалната поява на Лий накара Алън да играе много по-зле от обикновено.

— Алън, имам усещането, че ти почти се страхуваш от него. Досега всеки път сме го били.

— Ти го победи. Тук, на село, мен за нищо не ме бива. Ако можехме да премерим сили в големия град, вероятно щях да имам някакъв шанс.

— Леандър е учил къде ли не. Убедена съм, че в балната зала се чувства също така удобно, както и на гърба на коня — отговори тя, докато почистваше ракетата си.

— Ренесансов човек значи! — отвърна раздразнено Алън.

Блеър изненадано повдигна очи.

— Алън, ти изглеждаш ядосан, макар че отлично знаеш какви са чувствата ми към този мъж.

— Знам ли? Известен ми е само фактът, че един-единствен път си излязла с него и после сте прекарали нощта заедно. Но когато аз те докосвам, никога не губиш контрол над себе си.

— Не мисля, че трябва да слушам подобни неща. — Блеър рязко му обърна гръб и понечи да си тръгне. Алън я хвана за рамото.

— Предпочиташ да ги чуеш от Уестфийлд, така ли? По-приятно ти е той да се появи тук, да изстреля няколко куршума или да се подиграе с наивното доверие на един млад лекар!

Блеър го измери с толкова хладен поглед, сякаш отново беше влязла в кожата на сестра си.

— Пусни ми ръката.

Алън веднага се подчини и се опита да заглади нещата.

— Много съжалявам, Блеър. Не исках да кажа това. Но не желая повече да бъда петото колело на колата, да седя в хотелската си стая и да чакам кога ще се запозная с родителите ти — нещо, което и до днес ми е забранено. Не Уестфийлд, а аз съм излишен в този град.

Думите му звучаха помирително. Ядът му беше разбираем. Блеър нежно сложи ръка на бузата му.

— Аз исках двамата с теб да се махнем оттук, ти беше този, който реши да вземе участие в състезанието. Съгласи се с условията на Леандър и с това застраши кариерата ми. До двадесети не ми е позволено да напусна Чандлър. Но можеш да бъдеш сигурен, че искам да го напусна — с теб!

Той я придружи до Вила Чандлър. Когато се разделиха, Блеър усети, че несигурността му не е изчезнала. Алън се страхуваше от изхода на борбата. Каквото и да му казваше, тревогата му си оставаше.

Когато се прибра в къщи, отиде веднага в стаята си, зарадвана, че този път майка й не я посрещна както обикновено с купища букети и бонбони, донесени от Леандър в нейно отсъствие. Оупъл просто я поздрави с мила усмивка и отново се наведе над бродерията си, докато Блеър уморено се заизкачва по стълбата.

Беше твърдо решена да не прекара и следобеда в плач, затова се изтегна на леглото и се опита да се задълбочи в една книга за изгарянията от различна степен, взета назаем от Алън.

В три часа следобед на вратата й почука камериерката Сюзън с отрупана с ястия табла.

— Мистър Гейтс заповяда да ви донеса това — заговори тя — и да ви попитам желаете ли още нещо.

— Не — отговори равнодушно Блеър и отблъсна таблата.

Сюзън спря на прага и изтри с престилката си бравата на вратата.

— Сигурно вече сте чули какво стана вчера.

— Вчера? — попита безучастно Блеър, мислейки защо Алън е убеден, че тя се интересува от Леандър. Нима не му беше оказала достатъчно ясно, че не иска да има нищо общо с този нахалник?

— Знаех си, че не сте чули, защото когато мис Хюстън се върна снощи, вие вече спяхте, а тази сутрин излязохте много рано. На вчерашната забава мистър Тагърт забъркал ужасна каша. После отнесъл мис Хюстън до каретата, доведе я тук и разговаря с майка ви. Тя направо се влюби в него, а той обеща да й купи розов железопътен вагон и …

Любопитството на Блеър се събуди.

— Спри за малко и после ми разкажи всичко отначало!

— Ами — започна отново Сюзън, която с удоволствие съобщаваше новините, — вчера сестра ви отиде на градинско увеселение у мис Тиа Манкин. И вие бяхте поканена, но не пожелахте да отидете. А заедно с нея бил онзи страхотен мъж и в началото никой не го познал. Това ми го разказаха, защото аз не бях там, но после го видях с очите си и се убедих, че всичко е вярно. Никога не съм си помисляла, че онзи непохватен великан може да изглежда толкова добре. И така, той я придружил на забавата и всички жени се захласнали по него. После напълнил на бюфета чиния с ядене, отнесъл я на мис Хюстън и я изпуснал в скута й. Първо хората загубили ума и дума, но скоро някой избухнал в смях. Преди обаче да разберат какво става, мистър Тагърт вдигнал мис Хюстън на ръце, изнесъл я от градината и я сложил в прекрасната малка карета, която й подари.

По време на разказа Блеър беше придърпала таблата към себе си. Вдигна до устните си чашата с мляко, но бързо я остави и попита:

— Хюстън не се ли е възпротивила? Не мога да си представя, че ще изтърпи подобно нещо в присъствието на други хора.

Ако искаше да бъде честна пред себе си, трябваше да признае, че въобще не може да си представи как сестра й ще позволи на някой мъж да я прегърне.

— И аз не бях виждала подобно нещо, докато беше сгодена за доктор Леандър. Но мис Хюстън не само е позволила да се отнасят така с нея, ами направо го доведе в къщи и помоли майка си да му прави компания в салона.

— Мама? Та тя избухва в сълзи веднага щом чуе името му!

— От вчера вече не. Не мога да разбера какво толкова му харесва. Макар че той е хубав мъж, все пак ме плаши до смърт. Но майка ви направо се влюби в него. Помогнах на мис Хюстън да се преоблече и когато двете слязохме долу, майка ви тъкмо му казваше да я нарича Оупъл, а той я питаше какъв да бъде цветът на железопътния вагон, който щял да й подари.

Сюзън вдигна от леглото таблата с празната чиния.

— Но сигурно се е случило нещо страшно, защото когато мис Хюстън отново излезе с този мъж, късно вечерта се прибра в къщи, обляна в сълзи. Опита се да се скрие от мен, когато й помагах да се съблече, но по очите й познах, че е плакала. А днес не яде нищо и не излиза от стаята си. — Сюзън тръгна към вратата и хитро изгледа Блеър. — Също като вас. В тази къща всички страдат — заключи тя и излезе от стаята.

Блеър скочи и бързо се запъти към стаята на сестра си. Намери я легнала на леглото с подути, зачервени от плач очи, олицетворение на отчаянието. Първата мисъл на Блеър беше, че само тя е виновна за това нещастие. Ако не се беше върнала в Чандлър, Хюстън все още щеше да бъде сгодена за своя Леандър и нямаше дори да помисли да се омъжи за човек, който да я залива със сос в обществото и да я прави за посмешище.

Опита се да говори с Хюстън, да й обясни, че може да си върне. Лий, ако иска, че не е нужно да се омъжва за този Тагърт. Колкото повече говореше Блеър, толкова по-тиха ставаше Хюстън. Освен твърдението, че Леандър вече не обича нея, а желае Блеър, и то така, както никога не е желал нея, от устата й не се изтръгна нито една смислена дума.

Блеър искаше да каже на сестра си, че трябва да почака само до двадесети, за да получи отново своя Леандър. Искаше да й разкаже за шантажите му, както и за любовта си към Алън. Но се побоя, че това още повече ще усили мъката на Хюстън и тя ще се почувства като утешителна печалба. Хюстън беше изцяло завладяна от мисълта, че Лий я е отблъснал, защото силно желае Блеър, и че сега Тагърт отново я прави нещастна, въпреки че не пожела да каже на сестра си причината.

Колкото повече униваше Хюстън, толкова по-нещастна се чувстваше Блеър. Та тя излезе с Леандър само за да узнае дали е подходящ за сестра й. Не можа да понесе мъката й след ужасната сцена, която й направи годеникът й. А ето че сега Хюстън беше сгодена за съвсем друг човек и въпреки това плачеше и беше нещастна. Защо изобщо се намеси в живота й!

Блеър стоеше до леглото на Хюстън и се опитваше да спре сълзите, които се търкаляха по бузите й.

— Сигурно си мислиш, че с Леандър е свършено, но това не е истина. И не бива да наказваш сама себе си, като се омъжваш за онзи дързък грубиян, който се нуждае от лигавче, за да се нахрани, и на всичкото отгоре ти цапа роклята… — Блеър слисано млъкна, защото Хюстън скочи и й залепи оглушителна плесница.

— Той е мъжът, за когото ще се омъжа! — изкрещя извън себе си Хюстън. — Не позволявам нито ти, нито който и да било да се изразява пренебрежително за него.

Блеър притисна с ръце бузата си и между пръстите й потекоха сълзи.

— Онова, което направих, ще ни унищожи — пошушна тя. — Никой мъж, какъвто и да е той, не би трябвало да застава между нас! — изхълца тя и бързо избяга от стаята.

 

 

Остатъкът от деня беше още по-потискащ за Блеър. Ако все още имаше съмнения за причината, поради която Хюстън се омъжваше за онзи Тагърт, те се разсеяха окончателно малко преди вечеря, когато един пратеник донесе цяла дузина пръстени. Хюстън сдържано ги погледна, но очите й блеснаха с ярка светлина. Тя буквално хвърчеше от радост из къщи и Блеър с мъка се запита дали една карета с кон и тринайсет пръстена могат да обезщетят сестра й за женитбата с човек като Тагърт. Ако се съдеше по лицето на Хюстън, сестра й сигурно вярваше в това.

След малко сервираха вечерята и доброто настроение на Хюстън я удари право в стомаха. Разбра, че е безсмислено да разговаря с нея за каквото и да било.

По време на яденето телефонът иззвъня и Гейтс поръча на прислужницата да предаде на обаждащия се — който и да е той, — че никой не желае да разговаря с него чрез този новомоден апарат.

— Някой хора май смятат, че по всяко време могат да накарат този сандък да зазвъни и да разговаря с когото си искат — изръмжа ядно той.

Сюзън се върна в столовата и очите й потърсиха Блеър.

— Казаха, че е много важно. Обажда се някоя си мис Хънтър.

— Хънтър… — промърмори Блеър над супата, която тъкмо ядеше. — Най-добре е да се обадя. — И без да помоли за разрешение, тя скочи от мястото си и изтича към вратата.

— Не познавам такива хора — извика подире й мистър Гейтс.

— Разбира се, че ги познаваш — намеси се съобразително Оупъл. — Преселиха се тук от Сиатъл само преди година. Представиха ни ги миналото лято у Лехнерови.

— Може би. Да, мисля, че сега си спомних. Вземи си от говеждото филе, Хюстън. и без това много си отслабнала.

— Ало? — проговори предпазливо Блеър.

Вместо Алън, както беше очаквала, чу гласа на Леандър:

— Моля те, Блеър, не затваряй. Искам само да ти предам една покана.

— Какво си намислил този път за Алън? Опита е револвера, после с конете и едва не го удави в езерото. Знаеш ли, че днес играхме тенис? Трябваше да дойдеш и да го замеряш с топките или да го натупаш с ракетата.

— Знам, че не се държах по най-добрия начин, затова ще се постарая да се поправя. Утре съм отделил целия ден за спешни случаи и ще посетя няколко пациенти в околностите на града. Сметнах, че би искала да ме придружиш.

За момент Блеър онемя. Да прекара цял ден в занимания с онова, за което беше учила? Да не лежи на слънцето и да размишлява как да убие времето, а да научи нещо полезно!

— Блеър, там ли си още?

— Да, естествено.

— Ако не ти се идва, мога да те разбера. Цял ден работа и вечерта ще бъдеш изтощена до крайност. Затова…

— Ела да ме вземеш, щом се приготвиш. Ще стана на разсъмване. А що се отнася до изтощението, утре ще видим кой ще е пръв.

Тя окачи слушалката и се върна в столовата. Утре отново ще бъде лекарка! За пръв път от много дни насам не усещаше отговорност дори за съдбата на сестра си.

 

 

В продължение на половин минута Нина Уестфийлд слушаше блъскането по входната врата, докато най-после някой отиде да отвори.

След малко в салона влезе едно от момичетата с бледо лице и треперещи ръце.

— Мис, отвън има един мъж, който казва, че е мистър Алън Хънтър и е дошъл да убие доктор Леандър!

— Божичко! Опасен ли изглежда?

— Мис, мъжът стои съвсем спокойно, но очите му са такива диви и… Всъщност той изглежда много добре. Помислих си, че не е зле вие да поговорите с него. Не ми прилича на убиец.

Нина остави книгата си настрана.

— Въведете го и идете да повикате мистър Томпсън. Изпратете и някого при баща ми. Нека се върне в къщи. Друг слуга да отиде в болницата и да задържи брат ми там. Измислете някаква болест, за да не се връща в къщи.

Момичето я послуша и след секунди въведе в салона Алън Хънтър. Той наистина няма вид на убиец, помисли си Нина и любезно му протегна ръка, без да обръща внимание на ужасеното дишане на прислужницата. Само след няколко минути се появи мистър Томпсън, но тя побърза да го отпрати със забележката, че е станало недоразумение. А когато след пет минути дотича и баща й, тя спокойно му представи Алън. Тримата вечеряха заедно и продължиха да разговарят до късно през нощта

За нещастие никой не помисли за Леандър, който отчаяно се опитваше да помогне на стареца, който от шестнадесет години насам беше портиер у семейство Уестфийлд. Човекът се превиваше от болки, които не можеха да бъдат локализирани, макар че Лий с всички сили се опитваше да стори това. Но всеки път, когато докторът излизаше от амбулаторията, портиерът тичаше до телефона и се обаждаше на прислужницата, която му казваше, че опасният мъж е още там. Тогава старецът лягаше отново на кушетката и се опитваше да имитира нов симптом.

Така тази нощ Леандър успя да поспи само четири часа, преди да дойде първото спешно повикване. И тъй като беше станал в четири и половина сутринта, не му се искаше да събуди цялото семейство Чандлър, като звъни на входната врата. Затова предпочете да се покатери на дървото и оттам да се прехвърли в стаята на Блеър.