Джуд Деверо
Благословията (17)

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Ейми се облегна назад в седалката на самолета, загърна се в кашмиреното палто и затвори очи. Макс най-сетне беше задрямал и разполагаше с един от редките си мигове тишина.

Но въпреки относителното спокойствие, тя не можа да заспи. Чувстваше се развълнувана и изнервена. Предстоеше й отново да види Джейсън.

Тя затвори очи и си припомни онази ужасна нощ, когато беше избягала. Колко благородна се чувстваше тогава! Колко доволна от себе си, задето му беше казала, че няма нужда от парите му. Колко романтично бе да прогнозира живота си въз основа на предположенията си как ще завърши един филм — или поне как е щял да завърши в реалния живот.

Ейми зави отново Макс с одеялото, понеже постоянно се въртеше в детското креватче на самолета и се отвиваше. Летяха в бизнес-класа, така че не се налагаше да държи тежкото, вечно неспокойно двегодишно дете в скута си през целия полет.

Ейми се облегна назад, затвори отново очи и се опита да заспи, но образът на Джейсън не я оставяше на мира. Тя извади дебелата папка от чантата си, отвори я и отново прегледа статиите. През последните две години беше събирала всичко, написано за Джейсън Уайлдинг.

Беше продал повечето от фирмите си, за да се превърне в — по думите на списание „Форбс“ — най-младия филантроп на Америка. И филантропията му бе свързана най-вече с градчето Абърнати в Кентъки.

Ейми прочете отново една статия, в която пишеше как Джейсън Уайлдинг е преобразил малкия, беден, западнал Абърнати в силен и проспериращ град. Първото нещо, което беше направил, бе да инвестира в куцащата фирма за производство на бебешки храни „Чарлз и ко“.

Журналистът разказваше развеселено как Уайлдинг е дал четири милиона долара на една дребна рекламна фирма в Абърнати, за да направи кампания за новите бебешки храни на национално ниво. До появяването му тази фирма се занимавала само с рисуване на реклами за местните фирми в градския вестник. Но за най-голяма изненада и несъмнено удоволствие на всички, както се казваше в статията, рекламната фирмичка свършила добра работа. „Кой може да забрави телевизионната реклама с бебето с «аканото» лице? — казваше се в статията. — Или онази с домакинята на светско парти, която изпразва бурканчета от бебешките храни на «Чарлз и ко» върху бисквити, за да й служат като канапета?“

Рекламната кампания пожъна голям успех и още същата година „Чарлз и ко“ бе обявена за най-бързо разрастващата се фирма в страната. „А сега и на международно ниво — както в продажбите, така и в качеството. Кой би се сетил да сервира «Бьоф Строганоф» на едно бебе?“

И всичко това се произвеждаше и стерилизираше в Абърнати, Кентъки, осигурявайки хиляди работни места в един град, който някога бе имал петдесет и два процента безработица. „А малкото хора, които имаха работа, се трудеха извън града — казваше се в статията. — Но Джейсън Уайлдинг промени това.“

Имаше и други статии, които се занимаваха не толкова с фактите, колкото с философстване защо Уайлдинг е направил това. „Каква ли е изгодата за него?“, бе въпросът, на който всеки търсеше отговор. Защо се отказваше от толкова много, за да спечели толкова малко? Дори се носеха слухове, че Джейсън Уайлдинг не притежава и една акция от „Чарлз и ко“, но никой не им вярваше.

Ейми остави папката и затвори очи. Как ли щеше да реагира, когато го видеше отново? Беше ли се променил през последните две години? За личния му живот не се пишеше почти нищо и Ейми знаеше само, че излиза с много жени, но все още не е женен.

— Заспивай! — прошепна гласно тя, сякаш можеше да заповяда на съзнанието си да се укроти, но когато това не стана, извади скицника и започна да рисува.

В самолета беше студено. Тя беше чела, че авиокомпаниите нарочно не отопляват салоните, за да държат пътниците по местата им. Ако започнеха да отопляват, пътниците щяха да се събудят и да започнат да разговарят и да се разхождат. „Все едно че сме гущери“, помисли си тя навремето, когато го прочете.

Милдред й беше казала, че Джейсън иска сюжети от „Хиляда и една нощ“ и Ейми бе огледала доста стари илюстрации, за да нахвърля идеите си. Чудеше се обаче как ще илюстрира тези приказки в обществена библиотека, след като в повечето от тях имаше секс и насилие.

— Ще е се справиш — каза й тогава Милдред. — И ще успееш да понесеш срещата с Джейсън. Той все още е влюбен във вас с Макс.

— Да бе — отговори й Ейми. — Затова е излизал с почти всички жени в Абърнати. Поне така прочетох в една статия. А и не се престара да ме търси, нали?

— Ейми, той… — започна Милдред, но Ейми я прекъсна.

— Виж, тогава между нас нямаше нищо, освен че ме смяташе за човек, който се нуждае от милостиня. И толкова му хареса да се прави на Дядо Коледа с мен, че реши да го направи и с целия град. Още ли не са му издигнали паметник?

— Ейми, нещата не стоят точно така. Тук не му е лесно. Би трябвало да се запознаеш с Дорийн.

— А, да! Не забравяй, че смятам да стоя в Абърнати само шест седмици. Може и да не успея да се запозная с всички жени, с които си е имал работа през тези две години!

— Добре де — отвърна Милдред. — Нека да бъде твоето. Всичко, за което те моля, е да дойдеш тук с моя внук и да ми позволиш да го видя. Моля те, умолявам те! Едва ли си толкова жестока, че да откажеш на една баба…

— Добре! — отстъпи Ейми. — Ще го направя. Той знае ли, че ще дойда точно аз?

— Не. Няма представа, че някой знае къде си. Не че и аз го знам от кой знае колко време. Е, кажи ми, моят внук научи ли се да пълзи?

— Не. Премина от седене направо в тичане. Милдред, ще престанеш ли да говориш така, че да ме караш да се чувствам виновна?

— Не. Мисля, че съм много добра в това отношение, какво ще кажеш?

Ейми неволно се усмихна.

— Най-добрата — каза тихо тя. — Ти си най-добрата.

Така че сега пътуваше със самолета, а Макс спеше спокойно до нея. Връщаше се в Абърнати и й предстоеше да се срещне с мъжа, присъствал във всяка нейна мисъл през последните две години. Но въпреки мислите, въпреки прочетеното и казаното от Милдред, тя знаеше, че тогава е постъпила правилно, като го е напуснала. Може и да си бе все същият, може би все още се опитваше да купи всичко, което искаше, но тя определено се бе променила. Нямаше я вече глупавичката малка Ейми, която чакаше някой мъж да дойде да се погрижи за нея. Сега, като си помислеше, май точно това бе правила по времето, когато се беше запознала с Джейсън.

Но незнайно как, в онази ранна коледна сутрин бе намерила смелост да си отиде. Сега, две години по-късно, все още се възхищаваше от себе си за този кураж — кураж, породен от страх, защото виждаше едно бъдеще без свобода. Виждаше как тя, Макс и всички други деца, които щяха да им се родят, ще бъдат погълнати от машината Джейсън Уайлдинг.

Така че напусна Абърнати с автобус и отиде в Ню Йорк, където се обади на една съученичка от гимназията. Бяха поддържали връзка през годините и тя се зарадва, когато Ейми се появи на вратата й. И именно тази приятелка я заведе в едно издателство, за да покаже рисунките си на редактора, а когато я назначиха като художник на илюстрации за детски книжки, й помогна да си намери апартамент и бавачка за Макс. Разбира се, помогнаха й и перлите, подарени от Дейвид. Направо се слиса, когато разбра, че са истински, а парите, които получи за тях, й позволиха да обзаведе апартамента си и да плати наема за четири месеца.

„Добре се справих — помисли си тя, загледана в скицника. — Не съм богата, нито известна, но се издържам сама. И Макс е щастлив.“ Синът й посещаваше група за игри три пъти седмично, а всяка минута, в която не работеше, тя прекарваше с него.

Колкото до мъжете, не бе намирала много време за тях. От работата и Макс не оставаха кой знае колко свободни часове. Често пъти излизаше през почивните дни с редакторката си, съпруга й Алек и дъщеря им. Алек подхвърляше Макс по присъщия на мъжете начин и това като че ли бе достатъчно за момчето. „Някой ден, съвсем скоро — помисли си тя, — ще започна отново да мисля за мъже, но още е рано.“

Ейми започна да нахвърля набързо идеите си за стенописите върху скицника и изобщо не се изненада от факта, че всички мъже на рисунките приличат на Джейсън.

Когато самолетът се приземи, сърцето й се качи в гърлото. Тя събуди внимателно Макс. Момченцето се размрънка, че не си е доспало, но когато видя, че са на непознато място, любопитството му надделя. Когато влязоха в сградата на летището, едва го удържа, тъй като беше решил да се повози на количката за багажа.

Съгласно обещанието си, Милдред бе изпратила кола да я чака и бе поръчала на шофьора да откара Ейми и Макс направо в дома й.

Но Ейми имаше други намерения.

— Ние ще слезем тук — каза тя, когато колата излезе на главната улица на Абърнати. — Моля ви, кажете на свекърва ми, че ще отидем при нея след около час.

Искаше да види промените, за които беше чела. Тя хвана Макс за ръка и тръгна надолу по улицата, като оглеждаше всеки магазин.

Преди си въобразяваше, че знае какво може да е направил Джейсън с града, но грешеше. Мислеше, че го е превърнал в мъничък Ню Йорк с бутици на Версаче и безброй картинни галерии. Но не. Той само беше ремонтирал и боядисал всичко. И премахнал модернизацията в много от магазините. Вървейки из града, Ейми имаше чувството, че се е върнала назад във времето, само дето тук не изглеждаше отживяло. Не приличаше на декор — като онези изкуствено пресъздадени градчета в увеселителните паркове.

Не, Абърнати изглеждаше точно такъв, какъвто бе станал: проспериращ фермерски град с хора, които бързаха насам-натам, и магазини, чиято търговия вървеше добре. Ейми крачеше бавно, а Макс се въртеше и обръщаше да види всичко, защото обичаше да гледа непознати хора и места.

Внезапно момчето се закова пред един магазин и Ейми едва не загуби равновесие. На витрината бяха изложени книжни въртележки, които един вентилатор караше да се въртят. Първата й мисъл бе, че това са просто въртележки, нищо особено, но после се сети, че за едно дете, привикнало към механизирани шумни играчки, те изглеждат вълшебно.

— Да влезем тогава — каза тя и личицето на Макс грейна.

Минути по-късно излязоха от магазина. Макс държеше в едната си ръка лъскава синя въртележка, а в другата — обвивка от бонбон. Смучеше покритото с шоколад парче сушен плод и Ейми се усмихваше. „Дом — помисли си тя — е мястото, където продавачът подарява бонбон на едно дете със сияещи очи.“

В края на улицата се намираше библиотеката на Абърнати. Входът й зееше отворен, отвън бяха спрели няколко пикапа и от сградата влизаха и излизаха работници.

Ейми си пое дълбоко дъх. Скоро щеше да види Джейсън, предчувстваше го. Макар да беше прекарала с него съвсем малко време, сякаш усещаше присъствието му навсякъде из градчето. Всичко, към което погледнеше, й напомняше за него. „Ето оттук купи на Макс обувки — помисли си тя. — А тук ме разсмя. Тук пък…“

— Искаш ли да влезем? — попита тя Макс и го погледна. Той продължаваше да смуче бонбона. — Тук е мястото, където ще работи мама.

Макс кимна и погледна въртележката, която вятърът отново беше завъртял.

Ейми пак си пое дълбоко дъх и заизкачва стълбите редом с Макс. Отначало в залата й се стори тъмно, но когато очите й привикнаха, видя, че работниците почти са привършили. Вече разглобяваха скелето и оставяха след себе си чисто бели гипсови стени, готови за нейните стенописи. Виждаше, че ще трябва да рисува точно срещу регистратурата и върху следващите две стени. В читалнята имаше голяма празна стена и вероятно там щеше да бъде главният стенопис.

Докато оглеждаше и си мислеше как ще разположи мотивите, от задната част излезе мъж, следван от хубавичка блондинка. Веднага щом видя, че това е Джейсън, Ейми се скри в сенките и притихна. Той разглеждаше някакви планове, а жената сякаш бе доволна просто да стои мълчаливо до него.

Ейми го наблюдаваше незабелязано от сенките. Беше се посъстарил, гънките около устата му сякаш бяха станали по-дълбоки. Или може би това се дължеше на светлината. Но косата му си беше същата — гъстата сребриста грива стигаше до яката му.

По дяволите! Беше по-хубав, отколкото си го спомняше. По дяволите и пак по дяволите!

Когато апетитната блондинка се наведе към него, Ейми изпита желание да й оскубе косата.

— Само че нямам право — прошепна и Макс я погледна въпросително. Тя приглади косата му и се усмихна, а той се обърна, за да погледне мъжа, застанал само на няколко метра от тях.

Ейми се укори. Беше дошла тук да работи и нищо повече. Работа, от която се нуждаеше. Работа, която…

„Добре де — каза си тя. — Забрави го. Забрави Джейсън. Спомни си какъв номер ти изигра. Спомни си всички снимки, на които си го видяла е разни бляскави жени, увиснали на ръката му.“

Ейми си пое дълбоко дъх, стисна още по-здраво ръката на Макс и пристъпи напред. Преди да се е обърнал да я види, тя произнесе:

— Джейсън, колко се радвам отново да те видя.

Той се обърна и Ейми му протегна ръка.

— Изобщо не си се променил — каза тя и кимна към Дорийн, която стоеше до него. — Все още почитател на дамите, както виждам. — После кимна на Дорийн, сякаш бяха големи приятелки, които споделят някаква тайна.

Имаше чувството, че ако замълчи, ще припадне. Едва издържаше втренчения поглед на Джейсън. Искаше й се да му се хвърли на врата и…

— Къде беше? — попита той, сякаш беше отишла до бакалницата и се бе върнала след пет часа.

— О, къде ли не! А ти къде беше? Аз пък защо ли питам!

Знаеше, че се държи като глупачка, но блондинката притежаваше всичко, което липсваше на Ейми, и това я тревожеше. Разбира се, че не ревнуваше. Само дето й се искаше да има приятел, чието име да изпусне уж случайно.

— Изглежда, потръгнало ти е — каза той, като кимна към кашмиреното й палто е мек вълнен шал с индийски десен. Отдолу беше облечена с кашмирен пуловер, панталони от фина вълна и ботушки от най-меката ярешка кожа. Златото проблясваше меко от ушите, шията, китките и токата на колана й.

— О, да. Но както… — Тя се озърна отчаяно и погледът й попадна върху пакетче чипс „Арнолд“. — Както казва Арни, аз си падам по хубавите неща.

Джейсън се намръщи и тя се усмихна вътрешно. Сърцето й се беше разтуптяло от лъжата, но когато погледна Дорийн, не успя да се сдържи:

— Макс, ела да поздравиш един мой стар приятел. И твой.

Тя вдигна Макс, който гледаше напрегнато мъжа, сякаш се опитваше да си го припомни. Джейсън искаше да го вземе на ръце, но гордостта му надделя. Какво беше очаквал? Че някой ден Ейми ще се върне, ридаейки, в живота му и ще му каже, че се нуждае от него, че светът е студен и жесток и той трябва да я защитава? На това ли се бе надявал? А с нея бе станало точно така, както казваха всички: беше продължила живота си, докато Джейсън стоеше на едно място и чакаше.

Е, какво трябваше да й каже сега — че е всичко за него? Че докато е въртяла луда любов с някой си „Арни“, той е мислел за нея всяка минута, всеки ден? Как пък не!

Неочаквано, още докато обмисляше какво да отговори на Ейми, Дорийн го прегърна през кръста и го притисна към себе си със скандална интимност.

— О, съкровище, Макс не е ли най-сладкото мъниче? — задърдори тя, без да обръща внимание на смаяния поглед на Джейсън. — Нямам търпение да си имаме наше собствено.

— Съкровище? — попита Ейми и Джейсън се учуди, когато я видя да се стъписва.

Прекалено услужливата Дорийн отново се намеси:

— А, това ли! Е, Джейсън не обича да го наричам „съкровище“ пред хората, но аз все му казвам, че това си е в реда на нещата: сгодените винаги се наричат с разни глупави имена.

— Сгодени? — едва прошепна Ейми.

Джейсън понечи да махне ръката на Дорийн от кръста си, но тя хвана пръстите му и се облегна на него, сякаш се бяха сраснали като сиамски близнаци.

— О, да! — измърка тя. — Ще се женим само след шест седмици, а все още имаме да купуваме тооолкова много неща за къщата.

Джейсън се сети, че трябва да престане да я зяпа така глупаво. Предполагаше, че Дорийн се опитва да му помогне и затова е съчинила тази история, но този път наистина бе отишла твърде далеч. Как, за бога, щеше да обясни всичко на Ейми? И щеше ли да му повярва тя?

— Сигурна съм, че Джейсън ще може да си позволи всяка къща, която пожелаеш — каза тихо Ейми.

— О, да, вече съм я избрала, но той не е съгласен. Не смяташ ли, че е много подло от негова страна? — Тя сръга Джейсън, без да обръща внимание на унищожителния му поглед.

— Ужасно — каза едва чуто Ейми.

— Но пък предполагам, че твоят Арни би ти купил най-хубавата къща в града — рече Дорийн.

Ейми изправи рамене.

— Разбира се. — След това загърна вълненото шалче около яката си. — Най-голямата и най-хубавата. Само да поискам — и е моя. Сигурна съм, че и Джейсън ще направи същото за теб.

— А ще ми помогнеш ли да избера обзавеждането, когато успея да го убедя?

— Аз ли? — попита смутено Ейми.

— Нали си художничка?

За момент и Джейсън, и Ейми я зяпнаха изненадано.

— Да, вярно е, но как разбра? — попита Ейми.

— Приличаш на художничка. Всичко по теб си пасва. Аз пък трудно успявам да съчетая черно и бяло. Нали, съкровище? Но Джейси си ме харесва такава, каквато съм, нали така, сладуранчо?

Джейсън отново направи опит да се измъкне от прегръдката й, но тя го беше стиснала като менгеме. Мина му през ума да я цапардоса по главата с кутията от обяда, която беше сложена наблизо, но реши, че ще е най-добре, когато остане насаме с Ейми, да й обясни всичко.

— Ти… ъъъ… ти ли ще рисуваш стенописите? — попита той и плъзна ръка зад гърба си, за да откопчи ръката на Дорийн.

— Да — отговори гордо Ейми, вече не толкова оживено. — Милдред ми каза, че сте объркали нещо с датите и темата на стенописите, и ме попита дали не бих могла да помогна. Донесох няколко скици, които може би ще искаш да… — Тя млъкна, защото Джейсън беше изръмжал тихо, сякаш нещо го болеше. — Добре ли си?

— Да — отвърна той, като търкаше със свободната ръка едната страна на кръста си. — Наистина бих искал да разгледам твоите скици. Може би трябва да се видим довечера и…

— О, съкровище, нали ми обеща довечера да избираме порцелана и сребърните прибори? Ще вземем „Норитейк“ и истинско сребро — каза тя на Ейми. — Джейсън, миличкият, е толкова щедър, нали, скъпичък? Е, поне за всичко останало, освен за къщата.

— Може би щедростта на всеки мъж си има граници — каза натъртено той и погледна Дорийн с очи, в които се четеше желание да я убие.

— Божке, бас държа, че Арни е щедър, нали? Искам да кажа, я виж какво палто носиш само! Щедър е, нали?

— Да, разбира се — отговори Ейми и погледна за момент Джейсън, като съжаляваше, че си е измислила този Арни, а не му е казала истината. Искаше й се… — Кога ще можеш да видиш скиците? — попита тя. — Мисля, че трябва да ги одобриш, преди да започна работа. Ще са ми нужни и няколко помощници, които да могат да вършат допълнителната работа.

— Разбира се, всичко, от което имаш нужда — каза Джейсън, след като най-сетне успя да се освободи от ръцете на Дорийн.

Но в момента, в който се отскубна от нея, Дорийн застана между двамата.

— И на мен все така ми казва: „Всичко, от което имаш нужда, Дорийн. Всичко по всяко време.“ Затова е много странно, дето не иска да ми купи къща, не мислиш ли? Може би ти ще успееш да го убедиш.

— Може би — отвърна Ейми и погледна часовника си. — О, боже, трябва вече да вървя! Свекърва ми ще…

— О, значи си омъжена? — рече Дорийн.

— Вдовица.

— Жалко! Съжалявам. Кога почина Арни?

— Не е починал. Той… Наистина трябва да вървя! Радвам се, че се видяхме, Джейсън. Ще бъда у Милдред, така че ако искаш да си поговорим за… за работа, знаеш номера. — После грабна ръката на Макс и буквално изхвръкна от сградата.

Отвън я чакаше колата, която Милдред беше изпратила за нея на летището.

— Надявам се да нямате нищо против, госпожице — каза шофьорът, когато тя и Макс се качиха, — но госпожа Томпкинс ме върна да ви закарам с момчето у тях.

— Не, не! — побърза да отговори Ейми. — Нямам нищо против. Само побързайте!

„Преди да съм се разплакала“, добави тя наум.

Все пак успя да сдържи сълзите си, докато стигнаха до Милдред. Там откри, че свекърва й е наела бавачка за Макс. Само след няколко минути Макс реши, че я харесва, и двамата отидоха в кухнята да пият какао.

— Всичко! — каза Милдред. — Искам да знам всичко, което те тревожи!

— Съсипах си живота, това е! — отвърна Ейми и се разрида в хартиените носни кърпички, които й подаде Милдред.

— Няма да ти е за пръв път.

— Какво? — каза Ейми и вдигна зачервените си очи.

— Ейми, скъпа, ти се омъжи за алкохолик и наркоман, което — нека почива в покой и въпреки че бе моето единствено дете — бе направо катастрофална постъпка. След това един богат и хубав мъж се влюби лудо в теб и ти избяга само с дрехите на гърба си. И отгоре на това с бебе. Затова бих казала, че вече няколко пъти си проваляла живота си.

Ейми се разплака още по-силно.

— Е и какво направи този път?

— Казах на Джейсън, че съм влюбена в друг, понеже тя беше толкова хубава и стояха толкова близо един до друг, а сякаш съм си заминала вчера и мисля, че още го обичам, но нищо не се е променило! Той си е все същият мъж, от когото някога избягах. Все още купува и продава цели градове и всичките жени, с които ходи, са толкова хубави и…

— Задръж малко! По-бавно! Говориш така, сякаш знам защо си замина и къде си ходила с внука ми през тези две години. Ако думите ми те карат да се чувстваш виновна, точно това целя. А сега се успокой и ми кажи защо се съгласи да се върнеш, след като смяташ, че още си влюбена в Джейсън.

— Моята редакторка ми каза да приема тази поръчка, за да можем в следващата ми книга да използваме цитат от президента.

— А как влезе в издателския бизнес?

Ейми избърса очите си.

— В Ню Йорк си намерих работа като илюстратор на детски книжки. Всъщност се справям доста добре и имаше някои наистина добри илюстратори, които…

Милдред махна с ръка.

— За това можеш да ми разкажеш и по-късно. Е, и какво се случи тази сутрин с Джейсън?

— Сгоден е.

— Моля?

— Ще се жени. Но какво ли съм очаквала? Че ще чезне по мен завинаги? През тези две години съм излизала само два пъти с мъже, и то защото беше за обяд, та можех да взема и Макс. Но Макс не хареса нито един от тях. Всъщност при единия Макс… Да, това наистина беше смешно, макар че мъжът не мислеше така. Двамата с Макс го срещнахме в парка и… — Тя спря, защото Милдред я погледна укорително. — Добре де, ще се придържам към темата.

— Да, а сега темата е Джейсън. И за кого точно е сгоден?

— Името й е Дорийн и ти дори се опита да ме предупредиш за нея.

Милдред остана със зяпнала уста, но Ейми като че ли не забеляза нищо.

— Тя е хубава — висока, руса, сексапилна. Разбирам защо се е влюбил в нея. Защо се смееш? Толкова ли ти е смешно моето нещастие?

— Извинявай. Ама че работа! Дорийн! Трябва да ми разкажеш всичко. Всяка дума, всеки жест — всичко!

— Няма да ти кажа нищо, ако ще ми се смееш. Всъщност ми се струва, че с Макс трябва да отседнем другаде.

— Джейсън не е сгоден за Дорийн. Тя му е секретарка и е голяма сладурана, но за съжаление е най-некадърната на света.

— Когато някой те обича, не гледа дали можеш да вършиш работа. Винаги съм…

— Веднъж Джейсън нареди на Дорийн да поръча патица с портокали за вечерята с поддръжниците за новия общински басейн. Дорийн си помислила, че той иска патици с оранжев цвят, та поръчала да напълнят басейна с близо сто килограма портокалов пудинг, а след това накарала един фермер да стовари в него четиристотин пилета, понеже не успяла да намери ферма за патици.

Ейми я погледна удивено.

— Това вече си го измисли!

— И после, когато Джейсън побесня, тя реши, че й се е разсърдил, задето е поръчала пилета, а не патици.

Милдред направи пауза, за да може Ейми да осмисли думите й.

— Дорийн завежда всички документи според това какъв цвят е на пипане хартията им. Не какъв цвят са, а с какъв цвят ги свързва, когато ги пипа. И става голям проблем, когато се опитва да намери някой документ, защото знае само какъв цвят са, когато ги докосва.

— Разбирам — отвърна Ейми, чиито сълзи вече бяха изсъхнали. — А след като не може да намери самата хартия, как би могла да я пипне, за да успее да я открие?

— Точно така. А веднъж Дорийн поръча табели за всички магазини в Абърнати. Когато пристигнаха, се видя, че на всичките Абърнати е написано като Абернъти.

Ейми се засмя.

— Дорийн колекционира червени кламери. Някой път й спомени за тях. В състояние е с часове да ти говори за това. Притежава червени кламери от всички складове за канцеларски материали в радиус двеста и петдесет километра и няма да пропусне да ти съобщи удивителния факт, че всичките, са произведени от една и съща компания.

Ейми вече се разсмя от сърце.

— И Джейсън иска да се ожени за нея?

— Джейсън иска да я убие. През няколко дни ми се обажда, за да ми каже последния начин, по който му е хрумнало да го направи. Доста изобретателен е. Много ми хареса идеята да я смачка с планина от червени кламери, но му казах, че това може да й достави прекалено голямо удоволствие.

— Ако е толкова неспособна, защо я е наел? Или защо още не я е уволнил? И защо я прегръщаше?

— Дорийн може и да е ужасна в работата си, но не беше нейна идеята да стане секретарка — каза Милдред, като повдигна вежда. — Нали разбираш, тя е сестра на бившата му секретарка, страховитата Паркър.

— Да, разбира се. Паркър вършеше всичко вместо него. Тя му помогна да ми изиграе всичките номера.

— Да, да, Джейсън беше истински злодей. Купи на детето ти дрехи, уреди да прекараш, една чудна нощ, направи Коледата ти да прилича на сбъдната мечта и… Добре де, млъквам. Както и да е, Паркър се омъжи за Дейвид и…

— Дейвид? Доктор Дейвид? Братът на Джейсън?

— Същият. Паркър живееше в къщата на Дейвид, докато Джейсън беше при теб, та двамата се опознали и… ами… Както и да е, Джейсън така и не можа да намери друга като Паркър и когато тя го помоли да вземе на работа сестра й, той се съгласи с готовност. Поиска да уволни Дорийн още първия ден, защото продаде колата му за един долар — но, това е друга история, — но точно тогава научи, че Паркър е бременна, а Дейвид му каза, че ако уволни сестра й, жена му ще пометне.

— Съпругът ми загина, когато бях бременна, но аз не пометнах — рече Ейми.

— Шшшт! Нека не издаваме малките си тайни, а? Сигурна съм, че Дейвид просто искаше да има мир, така че още веднъж прилъга батко си. — Милдред се изкикоти. — Джейсън постоянно разправя как иска да се върне в Ню Йорк, където хората не били толкова лукави, непочтени и неискрени, колкото в Абърнати. Но както и да е, все пак се съгласи да задържи Дорийн, докато Паркър роди, а по последна информация бебето закъснява с две седмици. Предполагам обаче, че веднага щом се роди, Дейвид ще измисли друга причина брат му да задържи Дорийн. Но според мен, ако не я уволни скоро, ще я убие.

— Или ще се ожени за нея — добави тихо Ейми.

— Бих искала да ми разкажеш за това — каза сериозно Милдред. — Какво точно каза Дорийн?

— Нещо за къщи и сребърни прибори… Не знам. Чувствах се доста нещастна, а Макс го харесва.

— Откъде разбра?

— Защото тя каза така. Каза, че в момента избирали порцелана и…

— Не, как разбра, че Макс харесва Джейсън?

— Защото през цялото време го гледа, без да изважда книги от рафтовете и да наднича какво има в кутиите за боя. Стоеше до мен и не се катереше никъде. Но всъщност Макс винаги го е харесвал.

Милдред я изслуша, без да каже и дума; след това изгледа Ейми с присвити очи.

— Моят внук има нужда от баща. А на теб ти трябва съпруг. До гуша ми дойде да живееш тайно някъде и аз да не мога да виждам внука си, когато поискам, и…

— Моля те, Милдред! И бездруго се чувствам ужасно.

— Но не достатъчно, за да компенсираш това, че пропуснах две години от живота на внука си — сопна й се Милдред.

При тези думи Ейми се изправи.

— Мисля, че трябва да вървя.

— Да — рече тихо Милдред. — Трябва да вървиш. Трябва да избягаш, както направи, когато Джейсън поиска да му станеш жена. — Гласът й стана още по-нисък. — И както когато се омъжи за Били.

— Не съм бягала! — възрази Ейми, но отново седна. — Били винаги е бил добър с мен. Той…

— Той ти даде причина да се криеш. Даде ти причина да стоиш на разстояние от всичко в живота. Можеше спокойно да родиш бебето си и да стоиш в онази стара къща и никой нямаше да очаква нещо повече от съпругата на градския пияница, нали? Да не мислиш, че не знам какво ставаше? Обичах Били с цялото си сърце, но знаех какво представлява и виждах какво става. А когато Били умря, ти не се осмели да излезеш от онази къща. Е, кажи ми, Ейми, какво направи, когато избяга от Джейсън? Продължи да се криеш? Настани се в някакъв апартамент, където си рисуваше картинките и излизаше само със сина си?

— Да — отговори тихо Ейми и очите й отново се наляха със сълзи. Едрите капки преляха и се затъркаляха надолу по бузите й, но тя не вдигна ръка да ги избърше.

— Добре, Ейми, ще ти кажа някои истини, които няма да са ти приятни. Нанесе на Джейсън такава рана, че не знам дали някога изобщо ще се оправи. Той е живял труден живот и е научен да не отдава лесно любовта си. Но я предложи на теб и Макс, а ти се изплю в лицето му и си отиде. Наистина, наистина го нарани.

Ейми си пое дълбоко дъх.

— Е, и как да си го върна? Тази сутрин се държах ужасно. Излъгах го и му казах ужасни неща. Трябва ли сега да отида при него и да му кажа истината?

— Тоест да му кажеш, че си научила урока си и толкова го желаеш, че чак те боли?

— Да, о, да! Едва когато го видях, осъзнах колко много го желая.

— Миличка, ако отидеш при един мъж и му кажеш, че си сгрешила, ще прекараш остатъка от живота си в извинения.

— Какво? Нали току-що ми каза, че съм го наранила? Не е ли редно да му кажа, че съжалявам за това?

— Направи го и ще съжаляваш.

Ейми пъхна пръст в ухото си и го размърда, сякаш да го отпуши.

— Прощавай, но май съм оглушала. Би ли повторила?

— Виж, ако искаш един мъж, трябва да го накараш да дойде при теб. Знаеш, че съжаляваш, задето си избягала, но не бива да му даваш да разбере. Нали схващаш, за мъжете завладяването е всичко. Той трябва да те спечели.

— Но той вече го направи. Тогава положи доста усилия за мен и Макс, но в главата ми се въртеше откачената идея, че…

Милдред я прекъсна:

— Кого го е грижа за миналото?

— Но ти току-що каза, че съм избягала, скрила съм се и…

— Така е. А сега слушай, вече измислих един план. И то план е главно П. Когато приключим е Джейсън, той няма да знае откъде му е дошло.

— Сигурно съм изтощена от часовата разлика, та затова не чувам добре. Мислех, че съчувстваш на него. Мислех, че с него е постъпено несправедливо.

— Вярно е, но какво значение има кой е прав и кой крив? Виж какво, не можеш да спечелиш един мъж с извинения и истина. Не, само номера и увъртания. А, и сексапилното бельо помага.

Ейми гледаше със зяпнала уста жената с фантастичната прическа пред себе си. Милдред Томпкинс не изглеждаше да е от тези, които прилагат подобни трикове. По-вероятно бе да хване мъжа с ласо и да го жигоса.

— Бельо ли? — успя да промълви тя най-сетне.

— Привеждала ли си се някога във форма?

— Аз… ъъъ…

— Така си и мислех! Е, ще накарам Ларс, фризьора си, да ти оправи косата. Пред Джейсън, разбира се. И можем дори да помогнем на Дорийн да си получи къщата. Защо не? Джейсън може да си я позволи, а Дорийн вероятно ще се омъжи за някой страхотен тип, който ще я пердаши преди лягане и след ставане, така че ще й е нужна къща. А и ти ще имаш нужда от доста помощ за стенописите. Плюс това… Защо ме гледаш така?

— Май никога не съм те познавала наистина.

— Миличка, още нищо не си видяла! А сега да идем при внука ми.