Джоана Линдзи
Скандал и още нещо (9)

ОСМА ГЛАВА

Себастиян смяташе повечето от ангажиментите си за доста лесни, независимо колко трудни изглеждаха на пръв поглед. Прилагаш малко трезва английска логика, ако се наложеше, прибягваше до военна методика, и voila — парите пълнеха джоба му. Но за него прекосяването на Ламанша и навлизането в английски води не беше нищо лесно.

Стоеше на кораба, който го отвеждаше обратно в родината, и споменът за това как убива Джайлс, как най-добрият му приятел се свлича на земята с изненадано лице, възкръсваше с ужасна сила. Много кошмари беше сънувал за деня, в който животът му се беше променил безвъзвратно. Много пъти се беше питал дали е можел да стори нещо по-различно.

Есента си отиваше и зимните студове вече започваха. В открито море това се усещаше много силно. Влагата проникваше под балтона му. Духаше бурен вятър. Себастиян не обичаше да пътува през зимата. Също така не харесваше своите руини по време на този годишен сезон.

Обикновено прекарваше студените месеци в Италия или в Южна Франция. Не се налагаше да работи цяла година със значителните хонорари, които получаваше. Ако нещата се бяха развили както обикновено, след няколко дена щеше да е отпътувал от Северна Франция, а Маргарет Ландор дори нямаше да е чувала за Гарвана. Щеше да продължи сама на път за вкъщи, за да открие… какво?

Себастиян се намръщи и погледна към Маргарет, която стоеше наблизо и също гледаше морето. Късното следобедно слънце осветяваше кестенявите й коси. Искаше му се да не е откривал колко е хубава.

Тя носеше боне, но вятърът го улови и запрати по палубата, над перилата и накрая в морето. Когато се случи това, Маргарет направи доста смешна гримаса. Не отиде за ново боне, въпреки че вятърът развяваше косата й.

Когато кокът й окончателно се развали и дългите кичури започнаха да се веят на воля, тя просто сграбчи каквото можа в юмрук и здраво го притисна към гърдите си. Една суетна, празноглава аристократка би се държала по съвсем друг начин. Повечето дами през цялото време бяха загрижени за външния си вид, но Маргарет очевидно бе различна.

Беше се надявал да избегне контакт с нея по време на краткото пътуване. Изглежда, тя предпочиташе същото. Но преди да се приберат, трябваше да научи от нея важни подробности, а също да я инструктира за някои неща. Реши да свърши тази работа сега.

— Може би не си мислила за това — поде той, — но моето присъствие трябва да остане в тайна през първите няколко дена, докато се ориентирам в ситуацията. Единственият начин за това е да отседна при теб, а твоите прислужници да се закълнат в мълчание, в случай че някой от тях ме разпознае. Да смятам ли за решено, че ще ни приютиш?

Тя се намръщи. Себастиян позна, че такова нещо не й е хрумвало. Вероятно е смятала, че участието й се изчерпва с неговото ангажиране.

Маргарет се забави, докато преценяваше всички възможни усложнения, които биха могли да възникнат. За негова изненада изобщо не се възпротиви на идеята му:

— Разбира се — отвърна. — Навярно си спомняш „Белите дъбове“. Беше там на годежния бал на сестра ми.

Внезапното й изчервяване го смути. После той се сети къде я е виждал за последно.

— О, да. Ако не се лъжа, имахте хубава градина.

Лицето й съвсем поруменя. В очите й се появи гневен пламък. Себастиян едва не се засмя. Очевидно благо възпитаната Маргарет Ландор не желаеше да си спомня каква палавница е била като дете. А може би все още й харесваше да нарушава правилата, но просто не желаеше никой да го узнава? Реши да престане да я дразни:

— Не би трябвало настаняването да представлява проблем, защото също така си спомням, че „Белите дъбове“ е голям почти колкото „Горския кът“.

— По-голям — отвърна тя и се ухили — поредното доказателство, че обича съревнованията. — Баща ми извърши някои ремонти след бягството на Елинор. А аз добавих зимна градина, когато реших, че искам да съм заобиколена от цветя непрекъснато, не само през определени месеци на годината.

— Поредният градинар — въздъхна Себастиян.

— Значи ли това, че обичаш цветята? — повдигна вежда Маргарет.

— Ни най-малко, за разлика от камериера ми Джон.

— Знаеш ли, много е разтоварващо. Някой път трябва да опиташ.

— Цветята буквално вехнат, когато съм край тях.

— Хей, това не е смешно! — надули устни тя.

— Забелязваш ли да се смея?

— Вярвам, че си забравил що е смях. Кажи ми какво си правил през всичките тези години, като се изключи изграждането на впечатляващата ти репутация, че си способен и на невъзможното? Не ти ли беше доста… трудно да се установиш във Франция, когато Наполеон ни е толкова сърдит?

Този път Себастиян трябваше да положи усилия, за да не се засмее.

— „Сърдит“? Доста мек начин да изразиш чувствата на този дребен тиранин към Британия. Той ни забрани достъп до всички колонии на Франция и принуди съюзниците си да сторят същото, независимо дали искат или не. Планираше нашествие в Англия и вероятно щеше да го осъществи, ако руснаците не му бяха отвлекли вниманието.

— Да, знам, че накрая ни омръзнаха търговските блокади и започнахме война с него. Но ти въобще участваше ли?

Той сви рамене.

— Малко. Моите таланти се оказаха особено полезни по време на войната на Пиренейския полуостров и тъй като с лекота говоря френски, предложих услугите си.

— Бил си шпионин! — отгатна тя.

— Колко си проницателна. Но това беше едва към края, когато братът на Наполеон, Жозе, беше принуден да избяга от Мадрид. Освен това през 1815, когато след абдикацията си Наполеон събираше армия, не бях във Франция. Тогава имах няколко задачи в Италия и дори не чух за последното му усилие да си върне трона, докато не го заточиха отново. Но за да дам отговор на въпроса ти: купих тези руини само преди четири години, тоест след изгнанието му, така че не ми беше трудно да установя своя дом във Франция.

— Наричаш тази древна купчина камъни „дом“?

— Грешка на езика, лейди Маргарет. Вие сте права. Това не е нищо повече от удобно място, където мога да получавам пощата си. Рядко отсядам там и почти никога по това време на годината. Досега да съм на път за Италия, ако не ми се беше наложило да направя една доставка.

— Тогава какво щастие за мен, че…

— И какво нещастие за мен — прекъсна я той. — А сега към належащия въпрос. Единайсет години не съм ходил в Кент. Трябва да знам какво се е случило по време на отсъствието ми. Някакви по-съществени промени?

Тя го стрелна с гневен поглед по повод на забележката за неговото „нещастие“, после се съсредоточи над въпроса му. Дори на ярката следобедна светлина очите й бяха толкова тъмни, че кафявото в тях почти не личеше. Още придържаше с ръка косата си, но няколко по-къси кичурчета се развяваха около страните й. Себастиян се зачуди дали ще забележи, ако ги прибере зад ухото й. По всяка вероятност не, защото бе потънала в мисли. Той обаче все пак се въздържа.

Изглеждаше очарователно както си беше разрешена, някак… по-достъпна. Същото можеше да се каже за малко жени. Всъщност Маргарет беше прекалено хубава, а дори не се опитваше да бъде привлекателна. Съвсем не. Ясно беше, че изобщо не се интересува как изглежда в очите на другите, което бе много странно за една жена. Може би се чувстваше така само щом той беше край нея. Сигурно й беше антипатичен и затова изобщо не полагаше усилия да го впечатли.

Такова отношение беше изключение. Жените просто го обожаваха. Изкушаваше се да я завоюва. По дяволите, що за мисъл?

Най-сетне тя рече:

— Като се изключат сватбите и погребенията…

— Баба ми ли? — ужасено я прекъсна той.

— Не, не — Абигейл е в отлично здраве. Или поне беше, преди да замина. Но вече е доста странна.

— Глупости…

— Напротив. Зрението й е лошо, което може би обяснява защо вижда несъществуващи неща. Докато живеех в „Горския кът“, непрекъснато идваше да ми каже, че в къщата са проникнали крадци. Шепнеше ми го, защото се боеше да не я чуят, а наоколо нямаше никого.

Себастиян се усмихна.

— Добре де, баба се е побъркала. Бих казал, че на осемдесет и седем това й е простено.

Вместо да отговори Маргарет, се втренчи в устните му, което силно го смути. Усмивката му се стопи дори преди да е осъзнал, че я е имало. Тя се нацупи и продължи:

— Изключително съм привързана към старицата, но ми беше нужно време, докато си спечеля благоразположението й.

— Невъзможно. Тя е най-милата…

— Вече не — прекъсна го Маргарет. — Тя зае твоята страна. Всъщност не е проговорила на баща ти, откакто той се отрече от теб. Ако желае да говори с него, изпраща някого като посредник.

Себастиян слушаше и не вярваше на ушите си. Никога не би предположил, че е възможно баща му и баба му да се скарат така след дуела. Помежду им винаги цареше пълно разбирателство — две сродни души. Сякаш не му стигаше вината, която изпитваше за смъртта на Джайлс, а сега и това.

— Но както казвах — отново поде младата жена, — не ми беше лесно да спечеля Аби, особено след като Дъглас повери зимната си градина на моите грижи. Баща ти беше научил колко много обичам градинарството. Опитваше се да ми помогне да изляза от своя траур, но Аби не виждаше нещата така. Зимната градина бе нейно владение и аз навлизах в чужда територия. Държеше се много свадливо и непрекъснато се заяждаше. Но не след дълго започна да ми дава съвети, вместо да ми говори, че нищо не съм вършела като хората. Все пак е срамота, че напоследък лесно плаче. Ето защо често я навестявам, за да я ободря.

— Защо?

— Нима не се досещаш? Мъчно й е за теб. Подозирам, че освен това се сърди на себе си, че е престанала да говори със собствения си син. Много е разтревожена за произшествията, които започнаха да му се случват, макар че не би го признала пред него. Няколко пъти намекна, че ти лесно би стигнал до дъното на тази история и би сложил край на нечии пъклени планове, което ме убеди, че трябва да те намеря. Да не говорим за оплакванията й, че Сесил не й идва на гости. Доколкото разбирам, бил й е много близък.

— Да не е умрял?

Тя го изгледа кисело.

— Нужно ли е да предполагаш за всеки, че е умрял? Не, доколкото знам, той е жив и здрав. Но след дуела двамата с баща ти се отчуждиха и той вече не идва в „Горския кът“.

Себастиян остана като попарен. Боже мили, още вина, която трябваше да понесе.

— Мисля, че навремето тя го е обичала като роден син — обади се Маргарет. — Чух, че като малък Сесил бил по-често в „Горския кът“, отколкото в собствения си дом. Майка му била починала и затова двамата с Аби много се привързали един към друг. Поне това схванах от нещата, които баба ти ми разправяше.

Себастиян въздъхна.

— Вратата на „Горския кът“ вероятно ще бъде затворена за мен. Баща ми достатъчно ясно заяви, че вече не съм добре дошъл там.

— Това наистина би било проблем — съгласи се Маргарет и свъси чело. — Сигурен ли си, че не можеш да се сдобриш с Дъглас?

— Да. Току-що разбрах от теб, че заради дуела е развалил отношенията си със Сесил. Тъкмо заради Сесил баща ми ме изрита от къщи като мръсно пале. Отчуждението, което после е настъпило между тях, сигурно само го е ожесточило допълнително към мен.

— Или пък го е накарало да дойде на себе си и да осъзнае кой е по-важен — предположи Маргарет.

Той изсумтя.

— Не разбираш. Баща ми беше толкова близък със Сесил, колкото аз — с Джайлс. Такава дълбока дружба се гради на чест и достойнство. Баща ми трябваше да се отрече от мен. Убих единствения син на най-добрия му приятел, и то след като той изрично ми забрани да нараня Джайлс.

— А ти защо не го послуша?

— Господи, нима мислиш, че е било нарочно? Беше нещастна случайност, по дяволите!

— Мисля, че ти се опитваш да се измъкнеш от нашето споразумение — недоволно отвърна Маргарет. — Има много начини да проникнеш в родния си дом. Постарай се!

— Постарах се и не можах нищо да измисля. Твой ред е.

Тя го изгледа яростно.

— Маскирай се — нареди му.

Той повдигна вежда.

— От собственото си семейство? Мога да си сложа рокля и те пак ще ме познаят по очите. Нов опит, лейди Маргарет.

Тя се разсмя:

— Ти, в рокля? Боже мили, това е гениално! Виж ти, никога не би ми хрумнало.

— И по-добре. Не се надявай да ме видиш по дамско облекло.

— Не, не. — Тя се засмя. — Разбира се, че това няма да свърши работа. Просто няма женски дрехи в твоя размер… — Отново прихна. — Олеле, сега не мога да си избия тази представа от главата! Ха-ха!

— Да ти помогна ли? — изръмжа Себастиян и заплашително пристъпи към нея.

Тя отскочи назад.

— Хей, долу ръцете! — Намръщи му се, а веселото й настроение се беше изпарило. — Добре тогава — въздъхна, — остава най-очевидният вариант.

— Какво ще рече това? Няма очевиден вариант.

— Разбира се, че има. За известно време можем да се преструваме на женени. Това ще ти отвори вратата на „Горския кът“. Там моят съпруг ще бъде добре дошъл.

— Това ли е гениалната ти идея?

— Да. Отсъствах от Англия четири месеца. Напълно логично е, че през този период може да съм се омъжила. Освен това не предлагам да си останем женени завинаги — опазил ме Бог. И определено не ти предлагам наистина да се оженим. Това въобще не е необходимо. Никой у дома не може да докаже, че не сме съпрузи, тъй като сватбата ни уж се е състояла в Европа. Естествено ще се наложи да минем през фиктивен развод, щом откриеш кой стои в дъното на тази история и отстраниш непосредствената заплаха за живота на баща ти.

Себастиян я зяпна, поразен от разсъжденията и.

— Скъпа Маги — студено поде той, — пропускаш нещо. Истински или не, един развод ще те бележи с позорно клеймо до края на живота ти.

— Глупости. Когато хората научат защо съм се решила на такава саможертва, ще се превърна в героиня.

Бракът с него — саможертва? Е, това беше неприятно. За съжаление по всяка вероятност тя беше права. Положението на неин съпруг нямаше да го върне в семейното лоно, но може би щеше да му позволи една-две визити до „Горския кът“. Сигурно това беше напълно достатъчно. Ако подозренията й бяха основателни, кошерът щеше да забръмчи.

Тъй като не смяташе да товари съвестта си и с нейната репутация, я предупреди:

— Не е изключено тази стъпка да се окаже излишна. Ще ми трябват няколко дена, за да проверя нужно ли е да прибягваме до нея. Все пак предлагаш сериозна шарада, затова не е зле междувременно добре да си помислиш. — Но понеже забележката за „саможертвата“ не му излизаше от ума, язвително рече: — Помисли си внимателно дали желаеш дори да се преструваш, че си се омъжила за човек като мен.

Маргарет въпросително го изгледа. Той се приближи към нея и я погали по бузата с опакото на дланта си.

— Ще се налага да се преструваш на влюбена в мен, да свикнеш с докосването ми, с целувките ми. Може би трябва да се поупражняваме, за да разберем дали изобщо си способна на такива преструвки.

Минаха няколко секунди, преди тя да осъзнае смисъла на думите му. Страните й пламнаха като божури.

— Няма да има никакви подобни преструвки или упражнения! Уф, Себастиян, много добре знаеш, че дори най-беглите прояви на обич между съпрузи са допустими само на четири очи. Винаги съм смятала това за доста глупаво, но сега съм адски благодарна, че е така. Що се отнася до преструвките, че съм влюбена в теб — ако се наложи, и с това ще се справя някак.