Джоана Линдзи
Скандал и още нещо (52)

ПЕТДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Затворът, около който бе израснало селце, приличаше на средновековна крепост. Когато го доближиха, им заприлича повече на мрачно квадратно здание от камък, високо два етажа, без никакви орнаменти. Обграждаха го високи стени, пред единствената врата дежуреше караул.

Лесно бяха научили къде е изпратен Пиер Пусен. Получаването на разрешение за свиждане се оказа по-трудно. Не защото посетители се приемаха само в определени часове, а защото Пиер боледуваше.

— Заповядайте, но ще трябва да почакате — дружелюбно се обърна към тях единият от стражите. — В кръчмата има стаи. Там ще се зарадват на клиентела. Но, честно казано, лекарят не очаква Пусен да изкара до края на седмицата.

— Скапан късмет — ядоса се Джон, докато същата вечер пиеха ейл в кръчмата, и попита Себастиян: — Хитрост ли ще използваш, или груба сила?

— Ъ? — намеси се Джайлс. — Пропуснах ли нещо? Няма ли да почакаме?

— Не — отвърна Себастиян. — Няма да позволя човекът да умре, преди първо да съм разговарял с него.

— Виждам, че нещо ми убягва — каза Джайлс. — Ако той не оздравее, как ще се добереш до него, по дяволите?

— Естествено, че като го изведа оттам.

— Много естествено, няма що! — саркастично подхвърли Джайлс. — Защо ли не се сетих? Може би защото това би означавало… — Той смутено млъкна.

— Ясно, хитрост или сила. Свикнал си с тези неща, а?

Себастиян не отговори. Джайлс се държеше все едно изминалите години бяха заличени от паметта му, но за него нищо не бе заличено. Затова беше ограничил до минимум разговорите с бившия си приятел. Всеки път, щом се опиташе да потисне гнева си, да прецени другите обстоятелства, в очи му се набиваше един крещящ факт: Джайлс изобщо не беше страдал за това, което бе позволил да се случи, докато всички останали бяха страдали твърде много. Дълбоко в себе си се радваше, че Джайлс е жив.

Когато стана очевидно, че Себастиян няма да отговори, Джон се обади:

— Да, правили сме това и преди. Само че онези мишени бяха способни да спомогнат за собственото си освобождаване. — Той се обърна към Себастиян:

— Обмислил ли си това, че може би ще се наложи да изнесеш Пусен на ръце?

— Да. Забелязах обаче моргата в края на селото. Бих казал, че се нуждаят от нови работници.

— Аха, добре. Така ще стане.

— Кое? — попита Джайлс, но въпросът му беше подминат с мълчание.

— Ще изчакаме смяната на караула в полунощ — продължи Себастиян. — Ще се окаже, че на път за вкъщи един от стражите ни е „уведомил“, че има труп за изнасяне. Това ще обясни защо новият караул не е чувал за „смъртта“ на Пиер.

Джон кимна:

— Така е много по-чисто, отколкото да чупим глави и кокали, за да се промъкнем вътре.

Джайлс се намръщи:

— А аз какво ще правя, докато вие двамата осъществявате плана си?

— Ние двамата — поправи го Себастиян. — Джон ще ни чака отвън. Рискуваме, като влизаме така. Ако ни заловят, Джон ще знае какво да прави, докато ти ще седнеш да цивриш над халба ейл.

Джайлс се изчерви:

— Ти май наистина имаш лошо мнение за мен!

— О, забеляза значи?

 

 

Няколко часа по-късно Себастиян и Джайлс подкараха вагона за умрелите, който бяха отнели от истинските му собственици. Както и очакваха, двамата стражи се оплакаха, че работата е можела да почака до сутринта. Нощните караули по принцип бяха мързеливи. Повечето от тях спяха по време на дежурство и не обичаха да ги безпокоят. Изненадващо Джайлс изнесе същински спектакъл с настоятелния си хленч, че ако не се върне с трупа, ще загуби новата си работа.

Себастиян щеше да им удари главите една в друга, но се оказа, че методът на Джайлс имаше редица предимства. Единият от стражите ги придружи до лазарета, което им спести време и усилия да го търсят, освен това пътьом ги преведе край трети страж. За съжаление в болничната стая имаше четирима пациенти. По това време на нощта там нямаше стражи или медицински персонал, но техният услужлив водач бе решил да им помогне и се зае да проверява леглата едно по едно.

— Той не е мъртъв! — възкликна мъжът, когато се натъкна на Пиер. — Какво…

Джайлс вероятно си мислеше, че е свършил голяма работа, когато грабна тенекиеното канче с вода до леглото на Пиер и го изля върху главата на стража. Подвигът му доведе дотам, че всички се намокриха и стражът се обърна към него с гневно ръмжене. На Себастиян не му се нравеха мокри дрехи по това време на годината, но услугата на Джайлс бе полезна, тъй като мъжът извади пистолета си и го насочи към Джайлс, откривайки гърба си за Себастиян. Фасулска работа беше да го изненада, да му изтръгне пистолета и да го цапардоса по главата с ръкохватката. За щастие никой от другите затворници не се събуди по време на стълкновението. Стражът беше стоварен на близкото легло да си отспи лошото главоболие, което имаше да го мъчи на сутринта, а Пиер бързо беше качен на носилката.

— Ами ако се събуди на излизане? — попита Джайлс. — Съмнявам се, че останалите стражи ще решат, че чудодейно е възкръснал от мъртвите, ако започне да вдига шум.

— Ако не си разбрал, докато го вдигаше, той гори от треска. Чудото ще е, ако въобще се събуди.

— Как мислиш, дали болестта му е заразна?

— В такъв случай щеше да е изолиран — простичко отвърна Себастиян. — Аз ще хвана долния край на носилката. Ако ми се наложи да го пусна, за да се справя с евентуална заплаха, внимавай той да не се изсули.

В коридора бдеше третият страж. След тяхното влизане отново бе заключил вратата.

— Къде е Жан? — попита той.

Жан беше поваленият страж. Себастиян повдигна рамене:

— Празните легла се оказаха непосилно изкушение за него. Реши да си подремне.

Не очакваше обяснението му да мине и то не мина.

— Я чакай тук! — нареди стражът и се запъти към лазарета.

Долният край на носилката се отпусна. Себастиян спъна преминаващия мъж, който се претърколи на пода и бръкна за пистолета в джоба си. Удар и главата му тупна глухо на каменните плочи. Още един юмрук напълно го извади от строя.

— Как така не си ожули кокалчетата? — попита Джайлс.

— Искаш ли да разбереш върху собствената си физиономия? — подхвърли Себастиян, докато взимаше ключа, за да отвори вратата.

— Какъв късмет!

Себастиян едва не се усмихна.

Липсата на придружител накара третия страж да ги пресрещне. Себастиян не му даде възможност да попита къде е другарят му. Долният край на носилката пак се отпусна.

— Беше прекалено лесно — отбеляза Джайлс, докато товареха Пиер във фургона.

— Това не беше нормален затвор.

— Нима има различни видове?

— Според Джон, който прегледа съдебната преписка в Париж, тук никога не изпращали убийци, поради което дори през деня нямало много стражи. Не съществувал голям риск, охраната била отслабена, всичко вървяло рутинно.

— Можеше да го споменеш по-рано — измърмори Джайлс, докато подкарваха фургона обратно към моргата, където Джон ги чакаше с карета.

— Защо? За да сметнеш това за забавно приключение, което не крие особен риск? Все още има риск и все още нищо не е приключило. Трябва да изчезнем от района, преди някой от тези стражи да се е събудил. И да се надявам, че Пиер ще издържи по време на пътуването.

— До руините, които наричаш свой дом, има много път. По една случайност чифликът ми е само на няколко часа оттук. Може и да греша. Никога не съм идвал толкова на изток по крайбрежието. Не знаех за този затвор. Но съм ходил в Париж и се връщах по един южен път.

— Е, и?

— Учителят на сина ми е лекар. Или възнамеряваш собственоръчно да изцелиш един умиращ?

— Покажи ни пътя. От него искам само отговори. После да мре, ако ще.