Джоана Линдзи
Скандал и още нещо (21)

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

Късно следобед Една пристигна с няколко куфара с дрехи на Маргарет. Очевидно Себастиян беше изпратил известие, че ще поостанат в „Горския кът“. Маргарет получи старата си стая. Тя беше огромна, с много повече пространство, отколкото й трябваше, но за четирите години тук младата жена се чувстваше доста удобно в нея.

Имаше време да се преоблече преди вечеря. По-голямата част от гардероба й беше в пастелни тонове, популярни сред младите дебютантки, но също така имаше няколко рокли в по-наситени цветове, които носеше вкъщи, когато не очакваше гости. Сега, когато беше „омъжена жена“, би било редно да носи потъмни цветове. Всъщност тя го предпочиташе, защото така косата й изглеждаше по-светла. В светските среди русото беше на мода. Пясъчнокафявото не се смяташе за нищо особено.

Една я познаваше добре. Бе опаковала тези рокли за престоя й в „Горския кът“, добавяйки няколко, подходящи за вечеря. Маргарет избра сапфирено-синя рокля с актуалното за момента дълбоко деколте и буфан ръкави. Стилът ампир — права пола с висока талия, който беше станал толкова популярен по време на Наполеоновите войни, не й отиваше и тя се радваше на завръщането на пищните, разкроени поли. При предишната мода рядко и се удаваше да покаже какво тънко кръстче има. Една я беше сресала така, че няколко къдрици падаха от кока и се спускаха до раменете й. Контрастиращи с наситения цвят, те изглеждаха почти руси на ярката светлина от свещите.

— Къде ще спи съпругът ти, докато сте тук? — поиска да узнае камериерката.

Маргарет забеляза неодобрението в гласа й, но весело отвърна:

— Където е спал навремето, предполагам. Отредиха ми моята стара стая, сигурно са направили същото и с него. Добре знаеш, че в нашите кръгове съпрузите обикновено не споделят една и съща стая.

Една изхъмка:

— Просто внимавай, Маги. Не позволявай на този мъж никакви волности, които иначе щяха да бъдат негово право само защото се преструвате на женени.

— Прекалено много се безпокоиш. Освен това той знае, че не го харесвам. В това отношение бях болезнено откровена.

— Добре. Така няма да му хрумнат разни странни идеи.

Навярно би се съгласила, ако преди малко Себастиян не я беше целунал за пред Дентън. Благоразумно реши да не споменава за това пред Една.

Тя побърза с останалите приготовления, защото искаше да се отбие при Дъглас, преди да слезе долу. Той все още не се бе събудил. Състоянието му започваше да я притеснява, но първо щеше да изчака мнението на доктор Кълдън. Температурата на Дъглас не се беше повишила, но поначало бе много висока. Двете прислужнички, които се редуваха да бдят над господаря, трябваше да я извикат веднага щом той се събуди, без значение на часа.

Не беше виждала Себастиян, откакто Кълдън си замина. Той обаче я чакаше в подножието на стълбището. Начинът, по който я гледаше, я накара да почувства всяка своя крачка. Обикновено не изпитваше нищо странно, когато някой мъж я гледаше така. Но неговият поглед я смущаваше.

— Изглеждаш великолепно, мила моя.

— Няма нужда да започваш представлението, ако не разполагаш с публика — изфуча тя и се опита да го подмине. Той я улови над лакътя и я придърпа към себе си. Думите му погалиха ухото й:

— Да разбирам ли, че ще се справиш по-добре с твоята част от спектакъла пред публика?

— Всъщност — усмихна се тя — реших, че ти се полага малко мъмрене след онази целувка в преддверието. Знаеш, че беше неприлична — и не се оправдавай с причината.

— Бъди така добра да помниш, че сме младоженци.

— Това какво общо има с факта, че те гледам сърдито?

— Всичко, мила моя. Като млада булка би трябвало да си силно заинтригувана от правенето на любов, за да ме гледаш сърдито.

Маргарет ахна възмутено, но щом забеляза усмивката му, затвори уста. Нахалникът отново се хилеше. Родният дом сигурно му оказваше странно въздействие.

Тя изсумтя, отскубна ръката си и влезе в трапезарията. Дентън и Абигейл вече бяха там. Абигейл никак не изглеждаше доволна. Щом забеляза Маргарет, веднага й се нахвърли:

— Имам да уреждам сметки с теб, момиче. Себастиян не беше долу, както ми каза. Търсих навсякъде, но не можах…

— Ето ме, бабо — прекъсна я той.

— Слава Богу! Тъкмо бях започнала да мисля, че твоето завръщане ми се е привидяло, Себи.

Аби потупа стола до себе си. Себастиян седна на него, въпреки че въздъхна при споменаването на ненавистния прякор. Маргарет зае мястото до Дентън, за да остави баба и внук да се видят на спокойствие.

Гневът й бе започнал да се надига при онази забележка за младоженците, защото не се съмняваше, че Себастиян използва извинението в своя, а не в нейна полза. Но щом го чу да въздиша за прякора от детството му, яростта й стихна. Не успя да сдържи усмивката си при спомена за ужасеното му изражение, когато Абигейл го нарече „Себи“.

На Маргарет й направи впечатление, че Дентън гледа брат си доста навъсено.

— Стегни се, Дентън. Не му завиждай за тази семейна среща — рече тя.

— Не му завиждам. Всъщност е хубаво да го видя отново. Честно казано, изобщо не съм мислил, че ще се чувствам така. И — добре де, не съм очаквал, че ще призная подобно нещо, но всъщност той много ми липсваше. Може и да не бяхме най-добри приятели, но Себастиян винаги беше насреща, ако ме разбираш.

— Можел си да разчиташ на него.

— Точно така.

— Тогава защо гледаш така мрачно?

Той извъртя театрално очи.

— Нима е нужно да питаш? Все още не мога да повярвам, че си се омъжила за него. От всички хора на света точно него ли избра!

— Аз самата никога не съм си представяла, че ще ми се случи подобно нещо — съгласи се Маргарет. — И ако толкова държиш да знаеш, не се разтопих веднага, щом се срещнахме в Италия. Но той бе познато лице от родината и затова не можах да го отблъсна.

— Нима би го отблъснала?

— Разбира се.

— Защото татко се отрече от него?

— О, не, съвсем не. Защото сестра ми още щеше да е тук, жива, ако Себастиян не беше убил Джайлс.

— О, значи имаш по-дълбоки причини да го мразиш, отколкото си мислех. И все пак си станала негова жена.

Обобщено по този начин, чутото не й се понрави.

— Е, той си е все същият чаровен кавалер. — Едва не се задави при тази лъжа. — Влюбих се в новото му аз, не в стария Себастиян. Сега е страшно трудно да направя разграничението между двамата.

Дентън печално поклати глава:

— Знаеш, че се надявах…

Маргарет побърза да го прекъсне с предупреждението:

— Не казвай нещо, за което после ще съжаляваш. — Тонът й беше доста рязък. Тя се опита да смекчи ефекта му с усмивка и го потупа по ръката. — Откривам, че ми е много приятно отново да съм част от вашето семейство. Знаеш колко обичам Дъглас и Аби. Привързана съм дори към теб. Тревожи ме, че може би няма да съм добре дошла, когато Дъглас се оправи и открие, че Себастиян е тук и е женен за мен. Ще се наложи да изчакаме, докато разберем.

— Глупости. Знаеш, че татко те възприема като дъщерята, която никога не е имал. Няма да те обвини, задето си се поддала на чара на брат ми. По-скоро ще стане точно обратното. Още една точка срещу Себастиян.

Маргарет въздъхна. Това не й беше хрумвало. Не че имаше някакво значение, тъй като Себастиян не възнамеряваше да остане в Англия след привършването на работата, за която го беше довела. Все още не можеше да проумее, че поредното произшествие се е случило с Дъглас тъкмо при завръщането й у дома.

— Нали не е имало други инциденти, докато бях в Европа?

— Като заговори за това, имаше.

Татко падна от леглото.

— Какво?!

Въпросът й привлече вниманието на Себастиян. Тя леко поклати глава, за да му покаже, че няма основания за тревога, и пак се обърна към Дентън:

— Нали се шегуваш?

— Може би се изразих погрешно, но не се шегувам. Станал от леглото, стъпил накриво и се строполил на пода, като при това успял да се удари на рамката на леглото. Няколко седмици беше с навехнат глезен. Татко твърдеше, че килимът бил нагънат и затова не успял да стъпи както трябва.

— Ясно.

Действително изглеждаше като непохватност от страна на Дъглас. Просто не можеше да си представи как някой се промъква в стаята му и нагъва килима с надеждата, че стопанинът ще падне и ще се нарани. Такъв план би подхождал на човек, който не е наред с главата.

Тъй като Дъглас не беше на масата, Маргарет пренареди местата така, че всички седнаха заедно в ъгъла на Абигейл.

Себастиян се държеше безупречно, без съмнение заради баба си. И все пак: какъв контраст! Нямаше вадене на кинжали както в трапезарията на „Белите дъбове“. Тук той бе изтънчен аристократ — и толкова красив, че Маргарет едва откъсна очи от него.

Но като за семейна среща той повече задаваше въпроси, отколкото даваше отговори — въпреки жадното любопитство какво му се е случило през изминалите единайсет години. Беше удивително как може да говори за живота си в Европа и в същото време да разкрива съвсем малко от това, с което се занимавал. Този мъж беше толкова потаен. Маргарет се надяваше да научи нещичко за него, но вероятно сега знаеше за него повече, отколкото роднините му.

Но макар че не казваше почти нищо съществено за себе си, Себастиян попиваше всяка дума на брат си и баба си. Зорко наблюдаваше тях и прислужниците. Маргарет си напомни, че той просто изпълнява задачата, за която го е наела, и се опитва да разбере кой желае смъртта на Дъглас. Да, но сбърканата брънка във веригата още не се бе появила. Интересно какво щеше да се случи, когато Жюлиет се прибереше — и когато Дъглас се събудеше.