Джоана Линдзи
Скандал и още нещо (18)

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Сякаш в пода на преддверието се издигна надгробен камък. Поне Маргарет остана с такова усещане. Само можеше да се чуди какво му е на Себастиян, докато гледаше баща си, който отказваше дори да признае съществуването му. Лично тя би била сразена. Вероятно и с него беше така, но даже сянка не падна върху челото му — толкова добре владееше емоциите си.

Себастиян не отвърна, и по-добре. Всичко, което можеше да каже — „твоят бивш син, призрак, най-лошият ти кошмар“ — би прозвучало саркастично или ужасяващо.

Напрежението я убиваше, затова тя поде:

— Дъглас…

— Ти ли си, Маги? — прекъсна я той.

Маргарет застина от удивление. Той не я беше познал? Следователно не беше познал и Себастиян!

— Виждам ви двамата — колебливо продължи Дъглас, — но неясно.

Преди да успее да отговори, лакеят, който им беше донесъл вестта за инцидента, й прошепна:

— Той гори от треска, милейди.

Маргарет кимна. Справяше се доста добре с критични ситуации и без колебание насочи към стълбището мъжете, понесли Дъглас. Тръгна редом с тях и прошепна на графа:

— Да, аз съм Маги.

— Така си и мислех — едва чуто прошепна той. Гласът му отслабваше с всяка изминала секунда. — Нали ще останеш? Искам да чуя всичко за пътешествието ти и мъжа, който е покорил сърцето ти.

— Естест…

Не довърши. Главата му клюмна. Беше припаднал.

— Два пъти му се случваше на път за тук — обясни един от носачите с лек френски акцент. — Мосю не се задържа буден. Навярно от треската — добави, когато Маргарет се загледа в кръвта, капеща от Дъглас.

— Моля ви, някой да извика лекар.

— Вече се погрижихме, милейди — бързо я увери вторият носач. — Той скоро ще пристигне.

Ръцете й се разтрепериха. Треската на Дъглас я тревожеше, но кървенето му буквално я плашеше. Не беше струйка, но капките определено оставяха диря. Нямаше да се успокои, докато не научеше доколко сериозна е раната.

Себастиян също бе разтревожен от кръвта. Веднага щом Маргарет се отдалечи, той се обърна към мъжа, който им беше съобщил за произшествието. Канеше се да го разпита, но нещо в ужасеното изражение на Дентън го възпря.

Брат му се взираше в кървавата диря, сякаш не можеше да повярва на очите си. Себастиян не помнеше някога на Дентън да му е прилошавало при вида на кръв. Не смяташе, че това обяснява бледността му. Той беше пребледнял като платно още при вестта за инцидента. Сякаш бе в шок.

— Вземи се в ръце! — изкомандва го Себастиян. — Изпрати горе прислужници, които да съблекат мокрите дрехи на татко и да го измият с гореща вода.

Дентън най-накрая го погледна, кимна и бързо се запъти към кухнята.

След като остана сам с мъжа, Себастиян насочи към него цялото си внимание. Нямаше нищо изненадващо, че човекът направи няколко крачки назад. Себастиян бе свикнал с такива реакции. Тъй да се каже, когато Гарвана се появеше, всички останали птици отлитаха. Просто беше изгубил умението си да предразполага хората.

— Как се казваш? Кой откри баща ми?

— Вие ли сте отритнатият син? Онзи, дето… — Без да довърши, мъжът отстъпи още назад.

Сега изглеждаше не просто предпазлив, а направо уплашен. Себастиян въздъхна:

— Да, онзи. А ти си?

— Робърт Кантел, милорд. Градинар съм тук от пет години. Следобед отидохме в западния край на имението да подрежем дърветата. Работим на групи. Не можахме да видим баща ви от толкова далеч, но през клоните видяхме, че конят му стои там.

— Точно на кое място?

— Там, където започва границата с „Белите дъбове“, близо до пътя за Еджфорд. Решихме, че или е отивал, или се е връщал от града, когато е паднал.

— Откъде кърви?

— Има лоша рана на тила. Цялата вода в канавката беше порозовяла.

— Значи е загубил много кръв?

— Така изглежда.

— Бих искал да ми покажеш къде точно го намерихте.

Робърт първо погледна към стълбището, сякаш се надяваше, че някой от другарите му ще слезе долу и ще се заеме със задачата вместо него. Обикновено Себастиян гледаше да уталожи страха, който вдъхва с вида си, но не и днес.

— Незабавно.

Тонът му не беше заплашителен. Изрече думата доста тихо. Изражението му обаче обещаваше лоши последствия, ако градинарят не се подчини. Страхът накара човека да се втурне навън. Едва погледна назад, за да се увери, че Себастиян го следва.

Мястото се намираше на около десет минути път пеша, което не пречеше дотам да се вземе кон. В общи линии Себастиян се беше ориентирал от разказа на Робърт. Би могъл да го освободи, но държеше да е абсолютно сигурен. Не бе изключено да изникнат още въпроси, а нямаше желание да преследва градинаря, за да търси отговорите.

Все пак беше съвсем ясно къде точно е паднал Дъглас. Мътната вода в канавката беше дълбока около десет сантиметра. Кръвта не се беше разтворила напълно.

От двете страни на пътя имаше дървета чак до „Горския кът“. Клоните им образуваха нещо като арка. В западния край на имота започваше тясна горичка, която стигаше до по-гъстите дъбрави на север, където се намираше Камъка на дуелите.

Изведнъж Себастиян се сепна при една мисъл. Смяташе се, че „Горския кът“ и старото селце са придобили имената си тъкмо от тази горичка. Таунзендови притежаваха селото от незапомнени времена. Повечето земя, на която сега се разполагаше Еджфорд, също бе тяхна собственост. Един от клоните на старото дърво, най-близо до мястото на инцидента, беше приведен ниско напред. Не беше достатъчно близо до пътя, за да попречи на ездача, но ако по някаква причина конят на баща му се беше отклонил, нищо чудно Дъглас да се е ударил в този клон и да е паднал в канавката.

Себастиян внимателно огледа местността. Имаше много отпечатъци от стъпки, но те вероятно бяха на градинарите, намерили Дъглас. И да е имало следи от копита на втори кон, те отдавна бяха заличени от спасителите. Причината за раната на Дъглас бяха очевидни: остър камък, който стърчеше от водата.

След като огледа местопроизшествието, Себастиян заключи, че падането на баща му е било произшествие. Което не означаваше, че наблизо не се е спотайвал някой, който да го причини. Единствено баща му бе способен да изключи или да потвърди тази хипотеза, така че не можеха да се правят категорични изводи, преди Дъглас да дойде в съзнание и да проговори.