Джоана Линдзи
Скандал и още нещо (15)

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Себастиян се сливаше добре със сенките; умение, което отдавна бе развил. От време на време луната се появяваше между сивите облаци, които бързо се движеха на небето. Но той беше предвидил този факт, когато реши да облече сивия си балтон, който го покриваше от врата до ботушите и бе по-незабележим от черния в нощите, когато нямаше сенки. Миришеше на дъжд. Себастиян се надяваше, че все пак няма да завали, докато се промъква в „Горския кът“.

Старият му дом все още светеше в този късен час. Навярно бе мазохист да дойде тук и да наблюдава семейството си през прозорците, знаейки, че то няма да го приеме с радост.

Облегна се на дървото, по което често се катереха с Дентън като малки. Едно лято бяха домъкнали в короната му дъски, с които си построиха къщурка. Тя бе хубаво скривалище, докато Дентън не донесе твърде много вещи за украса и главният клон, който я крепеше, не поддаде. Имаха късмет, че паднаха бавно и сравнително леко тупнаха на земята. Но баща им така се уплаши, че им забрани да си построят друга къщичка.

Това старо дърво се извисяваше точно пред трапезарията, където сега бе събрано неговото семейство. Поне веднъж изражението на Себастиян не бе непроницаемо — на лицето му съвсем ясно се четяха болка, съжаление, гняв. Бариерите му бяха рухнали, щом зърна баща си през прозореца.

Дъглас не се беше променил кой знае колко. Достолепието на половин век му стоеше добре. Косата му все още бе черна като катран, също като на Себастиян. Ако в нея имаше сиви кичури, те не се виждаха от това разстояние. Баба Абигейл се беше променила много. Сега косата й беше снежнобяла, а раменете — прегърбени. Прическата й си беше все същата. Старата мода й отиваше.

Божичко, как само се беше затъжил за старата жена! Тя му бе много повече от баба. Тя беше всичко за него, след като майка му почина, когато той бе деветгодишен. Горда, с кралска осанка, но топла и любяща. Сега не изглеждаше толкова топла и любяща. Охотно разговаряше с Дентън, но не се усмихваше. Нито веднъж не погледна към горния край на масата.

Там Дъглас седеше сам. Абигейл се намираше в другия край. Дентън й правеше компания. Той също се беше променил много. Още преди заминаването на брат си изглеждаше разсипан, но сега бе направо състарен. Жюлиет не се бе появила, но те очевидно не я бяха изчакали.

Разстоянието между баща му и баба му говореше красноречиво. Себастиян не наблюдаваше щастлива сцена. Усети тежест в гърдите. За толкова много неща беше отговорен! А дори не е знаел. Семейството му вече не бе истинско семейство, а просто хора, които живееха в една и съща къща. Топлината помежду им си бе отишла.

Контрастът с други вечери, които бе скътал в сърцето си, го караше да се разкъсва от болка. Джайлс често беше при тях, баща му Сесил също бе редовен гост на трапезата им. Имаше смях и веселба. Често безмилостно подкачаха Абигейл, а на нея й харесваше. Масата беше по-малка и всички столове бяха заети. В разговорите и смеха никога не настъпваше затишие. На всички им се искаше час по-скоро да седнат отново заедно, а не бързо да свършат с яденето — както бе сега.

Дъглас пръв стана от масата. На раздяла каза нещо на Дентън, но изобщо не погледна майка си. Себастиян се придвижи покрай къщата, докато не се озова пред кабинета на баща си. Обикновено Дъглас се оттегляше там за няколко часа след вечеря. Когато Сесил им гостуваше, винаги отиваше с него. На двамата стари приятели никога не им липсваха теми за разговор и смехът им често кънтеше в огромната къща.

Пердетата не бяха спуснати, няколко свещника бяха запалени. Дъглас влезе и затвори вратата. Наля си бренди и занесе чашата и бутилката на бюрото. Седна и пресуши цялата чаша, после си наля втора. Сам, без да подозира, че го наблюдават, той се прегърби. Запали си пура, но не я изпуши. Взе някакъв документ от бюрото, но не го прочете. Главата му клюмна назад.

Беше очевидно, че баща му е станал човек, който няма какво да очаква, на когото всичко му е безинтересно, без приятели, с които да сподели радостта на живота. Той не беше просто сам в стаята, а сам изобщо.

Сърцето на Себастиян се сви. Той беше виновен, че баща му се е превърнал в куха черупка. През всичките тези години Дъглас е бил празен отвътре също като самия него. Двамата много си приличаха. Нищо чудно, че всички се бяха привързали към Маргарет, докато тя е живеела у тях. Вероятно е внасяла живот в къщата с непрестанното си бърборене.

Час по-късно Себастиян лежеше в кревата си. Не се беше съблякъл, защото знаеше, че тази нощ няма да може да заспи и вероятно ще му се наложи да слезе долу за нова бутилка бренди. Обаче почти не докосна първата — така се беше унесъл в мисли, че забрави да пие.

Мъртъв. Баща му беше казал на Тимъти, че е мъртъв. Метафорично, разбира се, но даже и така — дали не му бяха издигнали погребален камък? Предполагаше, че изправи ли се лице в лице с баща си, двамата ще намерят думи — сурови, може би груби, но поне ще успее да изрази тревогата си, или по-точно тревогата на Маргарет, и ще си сътрудничат, за да проверят нейните подозрения.

Това беше преди да разбере, че Дъглас се е отчуждил от Сесил и от собствената си майка, и че враждебността, която изпитваше към големия си син, вместо да намалее, е нараснала с течение на годините. Дотам, че отказваше да признае, че Себастиян е жив. Мъртъв. А той смяташе, че собственото му огорчение е несравнимо.

Гледаше в непреодолимо висока стена. Не можеше да я срути. Маргарет вероятно можеше. Била е приета в семейството му. Беше толкова близка с Дъглас, че бе стигнала до крайност в усилието си да го „спаси“, ако баща му наистина се нуждаеше от спасяване. Може би някой трябваше да го спаси от самия него. Мамка му!

Себастиян би желал да прехвърли на баща си цялата вина за сегашното състояние на нещата, но нямаше как. Отговорността бе само негова.

Той изръмжа, отвратен от себе си. Станалото-станало. Изправи се и отиде да потърси Маргарет. Трябваше да съставят окончателен план, за да може той да приключи с работата си и бързо да се върне във Франция.

Тази вечер беше отказала да вечерят заедно, затова той бе отишъл в „Горския кът“. Не беше изненадан. Поведението му предишната вечер бе достойно за порицание. Себастиян нарочно се бе държал обидно, и все пак не бе нужно да стига толкова далеч в желанието си да я отблъсне. И без това отношението й към него беше враждебно. Всъщност просто му трябваше повод да си държи ръцете далеч от нея.

Аха, ето къде бил проблемът. Снощи тя бе влязла в трапезарията — невероятно нежна и съблазнителна в кадифената си рокля — и привличането веднага се бе превърнало в дива похот. Тази жена не биваше да го изкушава така. Нейната антипатия би трябвало да го отблъсва, а не да го привлича.

Почука на вратата на спалнята й. Под прага се процеждаше светлина, което показваше, че още не си е легнала. Обаче измина почти минута, преди да му отвори. Пухкавият бял пеньоар, който тя придържаше с ръка, подсказваше, че го е накарала да чака, за да се облече. Разпуснатата й коса изглеждаше много тъмна на мъждивата светлина. Отново беше адски съблазнителна и това даде на мислите му по-интимна насока. Запита се дали носеше нещо друго под този пеньоар.

— Много е късно — поде тя. — Какво искаш, Себастиян?

Деловият й тон го изтръгна от фантазията му, в която той я разсъбличаше.

— Трябва да обсъдим какво ще правим утре.

— Не може ли да почака до сутринта?

— Не. Чакането доведе до днешната неприятна сцена с Куртоа. Доколкото разбрах от последвалата ти тирада, не искаш други подобни изненади.

Маргарет изцъка с език:

— Много добре, след малко ще се видим в салона.

— Стига глупости, Маги. Та ние сме женени. Твоите прислужници няма да се възмутят, ако ме поканиш в спалнята си. Дори ще го очакват.

— Казах на Флорънс, икономката, за нашия брак, за да отклонява всякакви доброжелатели, с които не сме готови да се занимаваме, но останалите ми слуги не са…

— Напротив, са.

Тя го стрелна с гневен поглед, но отвори вратата по-широко и се отдръпна назад, за да наложи известна дистанция помежду им. Завърза пеньоара на кръста си. Не предполагаше, че косата й е толкова дълга. Онзи ден на кораба не личеше, че стига чак до бедрата й. Сега обаче това ясно се виждаше, защото тя стоеше гръб към него.

Стаята й го изненада. Беше очаквал жена с буйния й темперамент да избере тъмни мъжки цветове, подходящи за агресивната й природа, но стените бяха с тапети на рози, нощното й шкафче бе покрито с бяла дантела, а огромното й легло бе застлано с люляково-лилава кувертюра и отрупано с пухкави копринени възглавнички. Кадифените завеси бяха в по-тъмен, дързък нюанс на розовото.

Столовете бяха в същата дамаска. Креслото й за четене беше на пурпурни и розови цветя, столът пред писалището й — в тъмно лилаво и червено. Килимът бе с флорални мотиви в червено и розово. Голямата библиотека, заемаща половин стена, беше претъпкана с книги, което потвърждаваше подозрението му, че Маргарет е интелектуалка. Всички мебели бяха от дъб. Навсякъде имаше цветя: в големи вази на пода, в малки вази на масите, в саксии близо до прозорците. Те изпълваха стаята с приятен аромат. Тази жена наистина бе запалена градинарка.

Писалището й бе отрупано със сметководни книги и фактури. Измежду тях се виждаха няколко портрета, включително на сестра й Елинор. Обзе го тъга при мисълта за ранната й кончина. Беше толкова чаровна и млада, толкова щастлива от годежа си с Джайлс. Притесняваше се, че Маргарет го обвинява за смъртта й.

Тя се напрегна, когато чу затварянето на вратата. Обърна се с лице към него. Бялата й дантелена нощница надничаше изпод пеньоара. Себастиян се радваше, че е така. Иначе цяла нощ щеше да си фантазира как изглежда напълно гола.

— Нещата се движат много бързо, щом вече стигнахме дотук — раздразнено изкоментира тя. — Не спомена ли нещо за разследване?

Той бавно тръгна през стаята. Беше се насочил към удобното кресло за четене, но когато тя светкавично се отдръпна от пътя му, размисли и продължи към нея.

— Загуба на време, при положение че слухът за женитбата ни се е разпространил. Позволих си волността да изпратя един от лакеите ти до „Горския кът“ с вестта за твоето завръщане… със съпруг.

— Много волности си позволяваш — отговори тя и се отдръпна още малко.

— Ти ме нае срещу огромна сума да разбера дали има заговор, целящ отстраняването на баща ми. Недей да ме учиш как да си върша работата. Утре сутринта изпрати бележка на баща ми, че ще му отидеш на гости със съпруга си.

Това я накара да се закове на място.

— А да го предупредя ли за кого съм се омъжила?

— Не, трябва да разбере едва когато се появим в „Горския кът“. Иначе може да не го заварим вкъщи.

— Наистина ли смяташ, че ще се махне, само и само да не те види отново?

— Да, или просто ще те уведоми, че ти си добре дошла както и преди, но не и съпругът ти, което обезсмисля целия този фарс.

Маргарет въздъхна.

— Много добре. Какво точно ще им кажем, когато пристигнем? Как сме се срещнали? Къде сме се венчали?

— В коя страна беше най-дълго по време на пътешествието си?

— Горе-долу по равно в Германия и Италия.

— Бил съм много пъти в Италия, тъй че нека е там. Отседнали сме в един и същ хотел. Познала си ме и си ми припомнила коя си. Аз незабавно съм бил очарован и така съм те ухажвал, че след две седмици сме се оженили.

— Божичко, това се казва скорост!

— Не съм ти дал време да си спомниш защо не бива да се омъжваш за мен.

— Умник — кимна тя. — Но аз предпочитам да вярвам, че любовта побеждава всички пречки, така че последният ти аргумент е излишен. Просто това ще кажа на баща ти.

— Вероятно няма да се наложи да му казваш каквото и да било.

— Защо?

— Защото той вероятно ще изчезне още щом ме види.

— Наистина ли мислиш, че ще напусне стаята, без да ти каже и една дума?

— След това, което е отговорил на Тимъти?

Изражението й се промени. Мили Боже, нима изпитваше съчувствие към него? Когато всъщност го презираше? Не, това би било твърде голямо противоречие. Разбира се, ситуацията беше сложна. Всеки с добро сърце би го съжалил.

— Внимателно, Маги — предупреди я той. — Нали не искаш да започнеш да ме харесваш?

Тя му се намръщи и посочи с пръст към вратата.

— Е, след като ме уведоми за плана си, можеш да си тръгваш. Не смятам да търпя обидите ти.

Той не се помръдна.

— Какво, по дяволите, беше обидното от всичко, което сега казах?

— Обидното е намекът ти, че е възможно да те харесам след всичко, което си направил.

— Аха, имаш предвид онези глупости, които ми надрънка при първата ни среща — саркастично отвърна той. — За половината от тях отричам да съм отговорен. Което ми напомня: пазиш ли онези две писма от сестра си?

Тя примигна, объркана от внезапната смяна на темата.

— Защо?

— Бих желал да им хвърля един поглед. Имаш ли ги?

— Да. — Тя отиде до писалището в ъгъла, отвори едно чекмедже и извади писмата. — Не съм сигурна защо запазих първото — отбеляза, докато му ги подаваше. — Написаното толкова е зацапано от сълзи, че не се разчита. За какво са ти?

— Начинът, по който си е тръгнала, ми се струва много странен. Три години след смъртта на Джайлс. Три години са предостатъчен период да преодолееш скръбта си. Да си тръгнеш просто така, без да съобщиш на никого, говори за нова причина, не за тази, която ви е била известна.

— Второто писмо опровергава подобно твърдение.

— А първото?

Маргарет поклати глава.

— Виж го. Нищо не се разбира.

Тя беше права. Практически всяка дума беше зацапана или измита, сякаш, докато е пишела, Елинор е проливала сълзи с ведра. Но както Себастиян се надяваше, би могъл да разгадае няколко думи, ако се опиташе.

— Ако не възразяваш, ще ги взема за малко. Искам да ги проуча.

— Щом се налага. Но на всяка цена ми ги върни. А сега, ако нямаш нищо против, е доста късно…

Той отмести една къдрица от бузата й.

— Знаеш ли, Маги, ще трябва да се преструваш, че ме обожаваш, когато край нас има хора. В края на краищата, си се омъжила за мен. Нужно ли е да ти помогна с малко практика?

Тя изфуча, отскочи назад и отново посочи с пръст вратата:

— Все някак ще се справя. А сега — вън!

Той сви широките си рамене.

— Да бъде волята ти. Но ако размислиш…

— Вън!

Той се подчини, въпреки че му се искаше да я притисне още малко. Не беше сигурен защо, но страшно много му харесваше да я дразни.