Джоана Линдзи
Скандал и още нещо (14)

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Откри Себастиян в трапезарията. Стоеше с гръб към вратата и разглеждаше дребните сладки, наредени на масата.

— Кога ще сервирате обяда?

Маргарет се обърка. Как беше разбрал, че е в стаята? Не беше издала никакъв звук. Всъщност нарочно се стараеше да не вдига шум, за да не би някой слуга бързо да дотича при нея с въпроса има ли нужда от нещо.

— По обичайното време, но първо ще видиш аз какво ще ти сервирам!

Той й хвърли поглед през рамо.

— Да не би нещо да не е наред?

Как можеше да изглежда тъй невинен, сякаш току-що не бе преобърнал живота й? Без съмнение й предлагаше примирие, но не беше познал.

— Че какво да не е наред? Ти току-що най-брутално попари надеждите на този млад мъж. Не беше това начинът да съобщиш новината на човек, с когото отдавна съм приятелка. И като казах „новината“, как смееш да променяш решението си за нашата… женитба, без първо да ме предупредиш? Съвсем точно си спомням…

— Успокой се, Маги — прекъсна я той.

Обърна се с лице към нея и пъхна една сметанова петифура в устата си, после бавно облиза пръсти. Боже мили! Почувства се отмаляла, пулсът й се учести. Главата й се замая.

— Недей! — нахвърли се върху нея Себастиян.

Тя примигна.

— Какво?

— Мамка му! — изруга той и отново й показа гръб.

Лишена от гледката на устните му и влажните му пръсти, Маргарет постепенно се окопити. Не бе сигурна какво точно се е случило, ала прецени, че е по-мъдро да не му мисли много-много. Себастиян бе успял да разсее гнева й, но тя все още настояваше за отговор:

— Глупостите за твоята ревност… — поде.

— Бяха просто глупости — отвърна той и пак се обърна към нея.

— Знам, но защо го направи? Какъв бе смисълът? И защо изведнъж се оказахме съпрузи, когато дори не беше сигурен, че това ще бъде необходимо?

— Тази сутрин Тимъти се завърна с резултати. Вече съм убеден, че трябва да изиграем фарса, който ти предложи. Бих добавил, че беше на живот и смърт да предотвратя твои евентуални грешки, преди новината да се е разчула.

— Аз не допускам грешки — наежи се Маргарет.

— В обичайния смисъл на думата, вероятно не — великодушно склони Себастиян. — Имах предвид, че можеше да кажеш на Куртоа нещо, което да го остави с впечатлението, че нищо помежду ви не се е променило, когато всъщност нашата „женитба“ променя всичко. Сега схващаш ли, Маги? Като ще е гарга, да е рошава. Не ни трябва някой да те ухажва и по-късно да ни изобличи.

— Много се съмнявам, че щях да кажа нещо от този род. С Даниел не бяхме чак толкова близки.

— Били сте достатъчно близки, за да те опипва навсякъде.

Маргарет се изчерви:

— Измисляш си. Той просто ме прегръщаше за добре дошла.

— Едно ръкостискане щеше да свърши работа — сухо отбеляза Себастиян. — Но както и да е, просто исках максимално бързо да се уверя, че куртоазният Куртоа ще си знае мястото. Тъкмо те търсех, за да ти разкажа какво научих от Тимъти. Когато те заварих в прегръдката на друг, си помислих, че съм закъснял, че ти вече си се издала. В онзи момент споменаването на думата „женитба“ криеше риск, но само така можех да подготвя почвата за нашата измама.

— Едно ръкостискане нямаше ли да свърши работа? — иронизира го тя.

Усмихна ли се Себастиян? Невъзможно, въображението я бе подвело.

— Съжалявам, но не ми е в стила — отвърна той.

— Аха, значи в стила ти е да пускаш фитили.

Той сви рамене.

— Въпрос на навик. Много ми помага в работата. Когато са ядосани, хората казват неща, които обикновено не биха изрекли.

Тя го изгледа намръщено.

— Не съм твоята мишена, Себастиян, така че недей да прилагаш тази тактика спрямо мен.

— Но ти излъчваш такава великолепна красота, когато се сърдиш, Маги. — Той я огледа. — Трудно е да ти устои човек.

— Пълни глупости — изсумтя Маргарет и гневно излезе от стаята.

Но не стигна далеч. В подножието на стълбището си спомни, че той не й е обяснил защо е решил да се преструват на женени. Проклетникът знаеше, че тя ще се върне да го попита, защото си стоеше където го бе оставила, вперил поглед във вратата, пъхайки поредната сметанова петифура в устата си.

Тя заби поглед в пода, преди отново да е облизал пръсти, и закрачи напред-назад.

— Какво е научил Тимъти?

— Може би ще пожелаеш да го чуеш направо от извора? Момчето ще се пръсне от гордост как е заблудило всички.

— Къде е то?

— Къде може да се намира едно момче по това време на деня? След като така и така ще ходиш там, кажи на готвачката, че съм готов за обяд.

Маргарет настръхна при тази команда, но отиде в кухнята при Тимъти. Личеше си, че той току-що е приключил с обяда, затова му предложи:

— Ела да пояздим, Тим. Все още трябва да разходя кобилата си, а Ян е оседлал друг кон, който ти можеш да вземеш. Ще бъдеш моя охрана.

Лицето на Тимъти грейна. Малкият наистина обичаше да му възлагат задачи. Това беше странно, при положение че повечето деца на неговата възраст биха предпочели да си играят.

Потеглиха към „Горския кът“ и спряха на една могилка, от която се разкриваше изглед към родовото имение на Себастиян.

— Какво толкова си разбрал тази сутрин, че Себастиян така се е разтревожил?

— На мен не ми се видя разтревожен.

— Той никога не изглежда разтревожен, така че да не спорим излишно. Какво научи?

— Ами отидох в конюшнята и попитах за работа. Обаче не ме взеха: всички места били заети. Един от конярите беше французин и изглеждаше много не на място. Проговори ми колкото да ми каже да се омитам.

— Това ли е притеснило Себастиян?

— Не, даже не му го споменах.

Маргарет изпита досада, но реши да остави Тимъти да се изкаже, без да го прекъсва.

— Продължавай.

— Ами тъкмо щях да пробвам да си намеря работа в кухнята, когато влезе господарят и почна да оседлава коня си. Никой от другите коняри не отиде да му помогне и аз изтичах при него, ужким работя там. Реших, че няма да се усети, и излязох прав.

— Колко си находчив.

Тимъти се ухили широко.

— Да, и аз така мисля. Както и да е, започнах да бърборя за туй онуй — нищо лично, колкото да го предразположа. Всъщност той даже не ме чуваше, ако ме разбирате какво ви казвам. После отворих дума за синовете му: нали имал двама хубави и здрави момци. Господарят вече определено ме чу. Целият настръхна. Такъв хлад повя от него, че ако наблизо имаше ведро с мляко, щеше да замръзне.

— И това ли е всичко? Лорд Таунзенд не каза ли нещо?

— Каза, как да не каза. Каза, че информацията ми била погрешна и че имал само един син. Другият бил мъртъв.

А мъртъвците не ги пускаха през парадния вход. Божичко, колко ли е страдал Себастиян, когато е чул това! Може би наистина не даваше пукната пара, както твърдеше. Но баща и син действително бяха жестоко отчуждени, щом за Дъглас Себастиян беше мъртъв. Нямаше да бъде приет в дома му освен като неин съпруг. А дори тогава ситуацията щеше да бъде много неловка. Нищо чудно да я изпъдят, ако дръзне да доведе „мъртвеца“ в „Горския кът“.