Джоана Линдзи
Скандал и още нещо (12)

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Когато слезе за вечеря, Маргарет отново беше на себе си. Макар и последен писък на модата, пътническите й костюми бяха ушити от плътни, здрави материи, които не изискваха много грижи, затова не бяха особено удобни. Облечена в греховно удобно, нежно прасковено кадифе, добре отпочинала след кратка дрямка, Маргарет се чувстваше готова да се изправи пред гостите си.

Очакваше да ги завари и тримата в трапезарията, но намери там само Себастиян, седнал начело на масата. Каква наглост! И не се беше облякъл за вечеря. Носеше същата риза без шалче, отворена на врата и с широки ръкави, прихванати на китките с ръкавели. Липсваха само обицата и превръзката на окото.

Дейвид, който редовно прислужваше на масата и стоеше на пост до вратата, буквално се тресеше от страх. Разбира се, вероятната причина за тази нервност бе зловещо дългият кинжал, с който Себастиян си набождаше парчетата месо от чиниите с ордьоври. Прислужниците в нейния дом много добре знаеха, че не бива да сервират ястията преди нейното пристигане. Себастиян сигурно здравата беше уплашил Дейвид, за да го накара да пренебрегне етикета.

Себастиян се изправи при влизането й и издърпа стола до своя. Не би избрала да седне толкова близо до него, но по всичко личеше, че ще вечерят само двамата. Би било високомерно от нейна страна да отиде в другия край на масата, принуждавайки ги да повишават глас, за да се чуват. Масата действително бе дълга. Но следващия път щеше да пристигне преди него, за да заеме челното място.

Дейвид побърза да напълни чашата й с вино, после се оттегли, за да й поднесе ордьовър. Тя използва този промеждутък, за да прошепне на Себастиян:

— Днес икономката ми Флорънс те разпозна. Нищо чудно и някой от останалите слуги да те познае. Вероятно трябва да направим официално съобщение защо желаеш да останеш инкогнито…

— Не е нужно — прекъсна я той. — Разговарях с всеки от прислужниците ти поотделно. Те ще мълчат.

— Каква самоувереност. Да не би да си ги заплашил, че ще ги избиеш в съня им, ако гькнат?

— Охо, значи даваш тон? Ей-сега ще започна да ти пригласям.

Маргарет се изчерви. Нямаше с какво да оправдае своята грубост, освен с нерви. Просто не беше очаквала, че ще вечеря сама с него.

— Извинявам се. Чувството за хумор ми изневери.

— Значи си се опитвала да ме разсмееш? В такъв случай нека те предупредя: аз не се смея.

— Глупости. Всеки се смее. Заложено е в човешката природа.

— Сега пък изкара, че не съм човек.

Маргарет скръцна със зъби. Проклетник такъв! А ордьовърът й дори не бе пристигнал. Беше сигурна, че тази вечеря ще се окаже най-дългата в живота й.

В стремежа си да насочи разговора в правилната посока, тя отбеляза:

— Очаквах Джон и Тимъти да се присъединят към нас. Не са ли гладни?

— Напротив — отвърна Себастиян. — Но завръщането в Англия имаше дълбоко въздействие върху Джон. Според изискванията на етикета той е длъжен да се храни с останалите слуги. В края на краищата, е мой камериер.

— Доколкото подразбрах е и нещо повече.

— Да, вярно е, че двамата преживяхме много. Но е безсмислено да споря с него. Въпросът не е само в Англия, а и в тази къща. Напомня му за стародавните традиции и тям подобни. Сега Джон е обратно в стадото.

— Не си щастлив, че се е завърнал към протокола.

— Не съм, но и с кон не би могла да го довлечеш тук. А момчето слуша Джон.

Маргарет също не бе щастлива от дезертьорството на Джон. Това означаваше да прекара насаме със Себастиян много вечери и обеди. Дори не можеше да покани гости, защото трябваше да запазят в тайна неговото присъствие в дома й. Оставаше й да се надява, че Себастиян няма да се задържи в имението й много дълго. Би могла да положи усилия да се разбира добре с него въпреки инстинктивната си неприязън.

— Между другото, защо не си пожелала да дебютираш във висшето лондонско общество?

Маргарет го изгледа смаяно, чудейки се колко дълго е премислял въпроса си, преди най-накрая да го зададе. Много обстоятелства бяха отговорни за сегашното й състояние на неомъжена жена. Някои от тях бяха всеобщо достояние, но той нямаше как да ги е чувал. Не видя причина да премълчава:

— Не че не исках дебют, но когато настъпи подходящият момент, все още бях в траур. Баща ми току-що беше починал. Живеех в нов дом с твоя баща. Когато траурът ми изтече, вече бях на мнението, че спокойно мога да мина и без съпруг. Та нали бях видяла докъде води сърдечната мъка от случая със сестра ми? Освен това непрекъснато виждах как брат ти и Жюлиет се дърлят като куче и котка, което също не е добра препоръка за брака.

— Признай: отказала си дебют, защото си смятала, че никой няма да те вземе.

Дали се мъчеше да я подразни, или наистина мислеше така? По-вероятно беше второто. Съмняваше се, че Гарвана знае що е шега.

— Глупости! — изсумтя. — Освен това не съм приключила.

— Тоест, решила си да не се омъжваш?

— За един кратък период отговорът ми е „да“. Но това беше каприз на младо момиче. Просто не бях достатъчно голяма, за да подходя зряло към въпроса. Но когато дойдох на себе си и осъзнах, че е глупаво да не се омъжа заради разбитото сърце на сестра ми и постоянните препирни на брат ти и жена му, вече бях прецъфтяла за дебют.

— За Бога, била си на двайсет и три! За какво „прецъфтяване“ ми говориш?

— Позволи на мен да реша!

Той се облегна на стола си и небрежно подхвърли:

— Трудно ми е да повярвам, че през всичките тези години никой не те е ухажвал. Да не би всички млади жребци да са напуснали околността?

— Нищо подобно. Ухажваха ме до втръсване.

— И сред тях не се намери нито един свестен?

— Е, имаше неколцина подходящи кандидати, но аз май бях вдигнала много високо летвата. Нали разбираш, можех да избирам. Ако баща ми беше жив, вероятно щеше да каже добра дума за някого и аз сигурно щях да се съглася с него. Но тъй като имах избор, не виждах причина да бързам.

— Значи си избрала да бъдеш стара мома?

Маргарет пак скръцна със зъби. Обидите се трупаха една след друга.

— Наистина, Себастиян — хладно отвърна тя, — прекаляваш в стремежа си да се покажеш очарователен.

— Да, знам. Лош навик.

Тя едва не се засмя. Все пак успя да се удържи, тъй като това би го насърчило за още обидни забележки, и рече благовъзпитано:

— По една случайност все още продължавам да съм ухажвана.

— Познавам ли го?

— По всяка вероятност. Томас Пиърмонт, синът на виконт Риджмор, ако още го помниш.

— Малкият Томи? Когато си тръгнах, той още носеше къси панталонки. Не може да е достатъчно голям за теб.

Маргарет се наежи.

— Не че възрастта има значение, но разликата между нас е само една година. Освен това почитаемият Даниел Куртоа, когото вероятно не познаваш, има сериозни намерения спрямо мен.

— Куртоа сигурно те ухажва куртоазно. Ха-ха!

Тя го изпепели с поглед, но все пак продължи:

— С майка му се преместиха тук само преди две години. Купиха старата къща на скалите, след като Ангъс Мерпуедър се премести в Лондон, за да бъде по-близо до внуците си.

— Никога не съм чувал за него.

— Разбира се.

— Само тези двамата ли са?

— При положение че нито един от тях не ме интересува, са предостатъчно.

— Значи си решена да останеш стара мома. По-добре си го кажи с ръка на сърцето, Маги.

— Щом толкова държиш да знаеш, планирам да замина за Лондон, за да имам по-големи възможности за избор. Не възнамерявам да се съревновавам с рояк кискащи се дебютантки.

— И как смяташ да избегнеш борбата с тях?

— Като посетя няколко грижливо подбрани приема и сама отправя предложение на мъжа, когото избера. Още една-две години и ще събера смелост за подобна крачка.

Ти май не се шегуваш? — учудено попита Себастиян.

— Изобщо.

— Струва ми се, че твърде дълго си била без надзор, Маги, и това ти е размътило ума.

Тя се усмихна напрегнато.

— Благодаря, но умът ми е много добре.

— Обаче не си разбрала, че ако това се разчуе, ще станеш за посмешище?

— И защо трябва да се разчуе? Уверявам те, че мога да бъда много дискретна и ловка. Освен това не възнамерявам да предложа на първия срещнат.

— Един или два пъти… по дяволите, един път е напълно достатъчно. Помисли: графска дъщеря предлага брак. Клюката е твърде сочна, за да не плъзне.

— Освен ако въпросният мъж не приеме. Тогава най-целесъобразно ще бъде да си държи езика зад зъбите, нали? Вие, сър, сте изключително черноглед.

— Не, просто съм се научил да разглеждам дадена ситуация от всички страни. Освен това дотогава ще си заклеймена като изоставена — изтъкна той. — Само непървородни синове могат да пренебрегнат такъв позор.

— И така да е, пропускаш първостепенен мотив — въздъхна Маргарет.

— Твоето знойно тяло?

Страните й поруменяха. Тя се изправи и захвърли салфетката си върху току-що пристигналия десерт. Смутеният лакей светкавично се отправи към вратата. Господи, не можеше да повярва, че Себастиян е казал това, и то в присъствието на прислужник!

— Без капчица съмнение ти си най-гадният и гнусен тип, когото съм срещала. Говорех за титлата, която ще премине върху сина на съпруга ми, което е много по-стимулиращо от…

— От едно знойно тяло — подсказа й той. Страните й съвсем се зачервиха.

Без да мисли, Маргарет вдигна изцапаната с бита сметана и шоколадов крем салфетка и я метна върху главата му. По дяволите, не улучи! Но на път към вратата поне забеляза, че шоколадът и сметаната се разтекоха по челото му.

— Не полудявай, Маги! — извика той подире й.

— Ти ли ще ми кажеш, злобар такъв!

Смях ли чу? Не, сигурно въображението й погаждаше номера. Помнеше, че Себастиян Таунзенд е забравил да се смее.