Джанел Тейлър
Среднощни тайни (20)

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Джини го гледаше гневно, докато се опитваше да скрие болката си.

— Грешиш, мистър Специален Агент. Не подозирах нищо за лъжите ти, нито за пъклените ти планове, но в петък Франк беше толкова ядосан, ме ми разказа всичко за теб.

Стоун се сепна.

— И какво ти каза за мен?

— Истината, мистър Измамнико Чапман.

Стоун съзнаваше, че разговорът им нямаше да бъде никак лек.

— Каква е „истината“, Джини?

— Защо не ми каза, че познаваш и Клей, и баща ми? Защо не ми каза, че си бил няколко пъти в Колорадо и че си издирвал баща ми, за да му отмъстиш заради нещо, което не е сторил? Той никога не би убил никого, особено Клейтън Касиди. — Преди Стоун да се намеси, тя продължи: — Хората на Франк може да ни нападнат и най-добре е да сме предварително подготвени. Той каза, че те следи и ти сигурно си довел хората му чак дотук. Ще ни убият и двамата само за да изкопчат някаква информация от нас. Ти отново успя да ме заблудиш. Мислех си, че сме били откровени един с друг. Казах ти всичко за себе си и вярвах, че и ти си постъпил като мен.

— Тогава защо изчезна така? Дори не ми даде възможност да ти обясня. Ти повярва на Кинон, на чуждия човек, а не на мен, не на мъжа, в когото твърдиш, че си влюбена и че му имаш доверие. А за хората на Кинон не се тревожи. Успях да им се изплъзна още в петък вечерта, когато се промъкнах в хамбара на Хати, за да те чакам да се върнеш от романтичната вечеря с шефа си.

За да спадне напрежението помежду им, Джини знаеше, че трябва да бъде откровена и по-дружелюбна.

Молеше се и Стоун да бъде такъв.

— Признавам, че беше глупаво и рисковано от моя страна да изчезна така внезапно — започна тя, — но бях прекалено обидена, разгневена и уплашена, за да разсъждавам трезво. А когато преодолях импулсивните си чувства, вече бях твърде далече, за да се връщам обратно в Колорадо. Освен това Франк е телеграфирал до Денвър, за да провери дали не е регистрирана земя на името на Марстън, Касиди и Чапман. До понеделник ще узнае отговора и ще разкрие истинската ми самоличност. И всичко това благодарение на твоето душене, дебнене и безмилостно издирване. Той смята, че ти си вероятният трети съдружник и че притежаваш част от сребърната мина. Подозира, че ти знаеш местонахождението й. А ти наистина ли знаеш къде се намира находището?

— Да, защото Клей ми е завещал своята половина. Преди да умре, той ми изпрати карта и документ, в който пише, че аз съм наследникът на неговия дял. Освен това мястото е регистрирано в Денвър.

Тя го погледна изумено.

— Ти… ти притежаваш половината от мината?

По реакцията й Стоун разбра, че тя не е знаела за завещанието на Клей.

— Аз бях най-добрият приятел на Клей, бяхме като братя. Той няма други роднини. Ти спомена, че си избягала от Колорадо, защото те е страх, че в понеделник Франк ще знае коя си и защото си смятала, че съм те измамил. Нали така?

Джини забеляза колко бързо Стоун смени темата.

— Да, така е. Освен това искам да спася баща си. Франк каза, че тримата сте служили в армията и сте били приятели. Как можеш да си помислиш, че татко ще направи такова нещо?

— Баща ти се е променил, Джини. Ти си го видяла за последен път, когато си била на тринадесет години. Оттогава той е имал какви ли не ужасни преживявания, които са оказали своето въздействие върху него. Последното писмо на Клей ме кара да подозирам Мат. — Той й разказа съдържанието на писмото. — Клей не му вярваше повече. Като изключим странните злополуки и необичайното поведение на Мат, не знам какви са другите причини за подозренията му. Знам обаче, че Мат е регистрирал земята чак след смъртта на Клей, и то на твое име. Имам чувството, че той нарочно е изчезнал, вместо да помогне да се издири убиеца на Клей. Дори не ме помоли да се намеся в разследването на това престъпление. Е, и тогава аз какво мога да си помисля, Джини? И как бих могъл да ти наговоря всички тези неща още онази вечер? Та ние едва се бяхме одобрили. Не исках да те загубя, поне не толкова бързо. Исках да сме заедно колкото се може повече, преди да призная нещо, което сигурно щеше отново да ни раздели. Имах намерение да ти разкажа всичко в петък вечерта, но ти замина и не ми даде тази възможност. — Стоун стисна ръцете й. — Нима не разбираш, че ме е страх да не те загубя заради това, което съм и това, което трябва да направя? Ако Мат е виновен, ще се наложи да го арестувам и да го пратя в затвора. Дължа това на Клей. Но, ако е невинен, ще се опитам да му помогна и да го предпазя от опасностите, обещавам. Какво още очакваш от мен? Заклех се да заловя убиеца.

Думите му я развълнуваха. Намеренията му бяха благородни, макар че бе действал твърде неразумно. Това поведение й бе напълно понятно, съдейки по собствените си безразсъдни постъпки.

— Повярвай ми, Стоун, баща ми е невинен.

— Това, че искаме да бъде така, не означава, че е истина. Това е третият баща, който застава между нас. Не исках да унищожа Чарлз Ейвъри, защото знаех, че ще нараня моята Ана. Не исках да напускам Бен, но знаех, че ако остана вкъщи, ще причиня болка на моята Джоана. А сега не искам да преследвам Мат, защото ти ще страдаш и това може да разруши нашето бъдеще. Моля те, Джини, не позволявай това да стане. Аз те обичам и имам нужда от теб. Смили се над мен, жено, защо непрекъснато ме караш да страдам?

Джини копнееше да се отпусне в прегръдките му и да го обсипе с целувки. Но трябваше още толкова много неща да му каже.

— А не си ли се замислял, че и баща ми е уплашен, объркан, наранен? Неговият съдружник и приятел е убит и някой се опитва да убие и него. Той вероятно се досеща, че дори и ти не му вярваш и го преследваш като престъпник. А щом един приятел се съмнява в невинността му, нима би могъл да си помисли, че законът ще му повярва? Той дори може да е мъртъв и да е погребан някъде.

Стоун я придърпа в прегръдките си.

— Не плачи, любов моя. Сигурен съм, че е жив. Ако успеем да го открием и да научим истината, всичко ще си дойде на мястото.

Джини отстъпи назад и го погледна в очите.

— Ами ако не може да докаже, че е невинен? Ами ако не намерят убиеца на Клей? Имат ли право да го арестуват и да го пратят в затвора само защото е заподозрян?

— Не, Джини, това е невъзможно. Но той сам се е поставил в неизгодно положение, така че сигурно ще се води следствие. Има ли още нещо, което не си ми казала?

— Не. Сигурна съм, че всичко е дело на онзи злодей Франк Кинон. — Тя му разказа как се е държал и какво е казал, когато е разбрал, че Стоун е в града. — Той си е наумил на всяка цена сребърното находище да бъде негово.

Стоун замислено я галеше по зачервените и мокри от сълзите страни.

— Защо ще убива Мат и Клей, преди да му кажат къде се намира находището? Ако е успял да изкопчи нещо от тях, сега щеше да е собственик на мината. Не би се разгневил от моето завръщане, не би търсил следи, които да го отведат до среброто.

— Знам, че няма смисъл да се убиват единствените хора, които имат информация за нещо, за което дълго си мечтал, но съм убедена, че все пак съществува някакво обяснение. Може би хората му са допуснали грешка, като са убили двамата съдружници. Може би не са разбрали, че двамата мъже са в колибата, когато са стреляли по нея и са я запалили. А може и да не е Франк, а някой крадец или разбойник — с неохота добави тя.

Стоун искаше да й докаже, че това не е работа на случаен човек.

— Но техните животни и вещи не са били откраднати. А двамата мъже първо са били застреляни и след това са ги запалили. Това е безспорен факт, макар че не мога да разбера каква е истинската причина. Предполагам, че по време на стрелбата някоя искрица от огъня или от фенера се е възпламенила и е причинила пожара. Тези колиби, направени от сухо дърво, много лесно се запалват и бързо изгарят. Възможно е пожарът да е избухнал случайно или пък Мат нарочно да е запалил колибата след това, за да заблуди убиеца и да го помислят за мъртъв. Двамата бяха идентифицирани по вещите и животните, останали навън пред колибата. Имам чувството, че някой съвсем тенденциозно е искал да убеди хората, че това са останките от телата на Клейтън Касиди и Матю Марстън.

— Под този „някой“ имаш предвид баща ми, нали?

— Да, Джини, така мисля. Мат е оставил багажа си пред колибата като доказателство, че е бил вътре, но и двамата знаем, че той не е бил втората жертва. За това говори фактът, че е регистрирал земята няколко дни след инцидента. В мига, в който чух името В. А. Марстън, веднага разбрах кой се крие зад него. Мат си е тръгнал от колибата, без да си вземе багажа, отишъл е в Денвър, регистрирал е земята и сетне е изчезнал. Ти спомена, че той е тръгнал да търси инвеститори. Но защо е избягал, Джини, след като е предявил иск за земята и молбата му е на сигурно място? Къде е сега той? Защо трябва да мине толкова много време, преди да се обяви най-богатото находище в тази област? С резултатите от пробата той би привлякъл толкова много инвеститори, че дори ще му се молят да ги включи в новата си компания. Защо не е потърсил помощта и закрилата на властите? Защо не се свърза с мен? Та нали сега аз съм новият му съдружник. Защо не ти е писал и дума за мен или поне да ти обясни нещо за цялата тази бъркотия?

Размишленията на Стоун не бяха в полза на бащата на Джини.

— Не знам — призна тя. — Може би Клей не му е казал, че ти е завещал своята половина. Сигурно се е страхувал за живота си, иначе не би ми изпратил картата. Щеше да ми пише да го чакам в Англия. Ако не му се е случило нищо лошо, той може и да ми е изпратил друго писмо.

— Писмата често се губят или се бавят. Понякога изчезват по време на кражбите. С Джоана сте напуснали Лондон в края на февруари. Може би след това е пристигнало писмо от баща ти.

— Досега Бен трябваше да го е получил. Ние помолихме цялата ни поща да се препраща на адреса на ранчото. Преди Джоана да умре, бяхме решили да й погостувам и след това да дойда тук. Ти сигурно щеше да се привържеш към нея, Стоун. Тя беше чудесно момиче. Ужасно много ми липсва. Не е честно, че напусна този свят толкова млада. Не е честно, че не можа да се прибере вкъщи и да се помири с баща си.

Сладки и горчиви спомени нахлуха в съзнанието й и очите й отново се напълниха със сълзи. Сгуши се в утешаващата прегръдка на Стоун, а той нежно я погали по главата.

— Същите чувства изпитвам аз към Клей, Джини. Тежко е, когато загубиш близък приятел и още по-трудно е да го замениш с някой друг. Какво ще стане с нас, ако Мат е виновен?

Джини се замисли и след кратко мълчание отвърна:

— Не се тревожи, той е невинен.

Завист изпълни сърцето на Стоун, защото Джини вярваше повече на баща си, отколкото на него. Все пак съзнаваше, че тя си има причини да не му вярва и той не можеше да я упрекне за това.

Джини забеляза напрегнатото му изражение. Усмихна се и го успокои:

— Не се притеснявай. Каквото и да се случи, нищо не може да промени нашите отношения. Само те моля да не си ти този, който ще го арестува. Моля те, Стоун, не го прави… заради мен… заради нас. Обичам те и вярвам, че мотивите за действията ти са благородни. Предстои ни още толкова много неща да научим един за друг, но имаме много време пред нас… цял един живот.

— Наистина ли мислиш така? — попита той, почти останал без дъх.

Тя се сгуши в него и отвърна категорично:

— Да, така мисля, Стоун. Обичам те и ще се омъжа за теб. Щом приключим с тази неприятна история тук, ще се върнем в Тексас.

— Кога?

Неговото нетърпение и вълнение я накараха да се усмихне.

— Не знам. Ти как мислиш? Колко време ще ни е нужно, за да разплетем тази загадка?

Той се поколеба за миг и отвърна:

— Не знам, Джини. На няколко пъти се захващах с това разследване, но така и не открих никакви улики, никакви следи от Мат или от убиеца. Мислиш ли, че ако основем собствена компания Мат ще се появи?

— Ако разбере, сигурно ще дойде. Поне така мисля. Не смяташ ли, че той все пак следи какво става тук, независимо къде се намира?

— Сигурно е така. Значи си съгласна с моя план?

— Да, но предпочитам компанията да е на твое име, докато семейството ми в Джорджия разбере дали татко е жив. Те си мислят, че той е убит през войната. Когато разберат, че е жив и че не им се е обадил, това ще бъде шок за тях. Освен това мащехата ми и доведеният ми брат ще се опитат да получат дял от печалбата. Не искам да имам нищо общо с тях. Казах ти как ме лишиха от наследство, когато в Англия попаднах в беда.

— Ще се опитам да ти помогна.

— Благодаря ти. — Цвиленето на коня привлече вниманието й, но тъй като всичко изглеждаше спокойно, Стоун не отиде да провери какво става. — Защо не влезем вътре? Умирам от глад и съм ужасно изморена. Ще поговорим по-късно.

— Чудесна идея. Ще се опитам да сваля стълбата.

— Не е необходимо. — Тя се запъти към скалите, обрасли с храсти и пълзящи растения. Мушна ръката си в тях и напипа едно въже. — Дръпни го.

Стоун се подчини и в следващия миг стълбата се освободи и се спусна на няколко фута над земята.

— Хитро. — Той подсвирна на коня си и добре обученото животно излезе от гората.

— Когато бях дете, татко ми бе направил такава стълба. Имах една малка къщичка, сгушена в клоните на едно голямо дърво и влизах в нея с помощта на такава стълба. Обичах момчешките игри и затова трябваше да отида в училище, където да се науча да се държа като истинска дама.

Джини събра багажа и припасите си, а Стоун разседла двата коня и донесе своите принадлежности. Държеше разнебитената стълба, докато тя се изкачи. Джини спусна въжето, преметнато през рамото й, той завърза торбите за него и тя ги издърпа нагоре.

Стоун предпазливо и ловко се заизкачва по нестабилната стълба, която се огъваше под тежестта му. Сетне я издърпа и я прибра в колибата.

— Сега сме в безопасност. Чууни ще пази коня ти.

Тя погледна към червеникавокафявия дорест кон.

— Какво означава името му? Предполагам, че е индианско.

— На езика на апахите „чууни“ означава приятел и той го доказва вече години наред.

— Изглежда великолепен, дружелюбен и предан.

— Също като новата ми приятелка мис Вирджиния Ан Марстън.

Джини се усмихна и прегърна Стоун.

— И ти си моят най-добър чууни.

Някъде в далечината проблесна светкавица и Стоун вдигна поглед към небето.

— Скоро ще завали. Хайде да влизаме и да видим дали няма някакво съобщение от Мат.

Джини усещаше заплахата от силна буря. Но тя не идваше от природата, а от непреодолимите чувства, предизвикани от присъствието на човека, когото обичаше.

Стоун бутна вратата и с ръка на пистолета бързо огледа стаята.

— Няма никой.

В колибата беше тъмно, защото дървените кепенци бяха спуснати. Дебелите стени спираха слънчевата светлина. Постепенно очите й привикнаха със сумрака и тя нетърпеливо огледа дома на изчезналия си баща.

— Ще отворя прозорците, за да влезе чист въздух и светлина — рече той, като се досещаше какво изпитва тя в този миг.

Докато вдигаше кепенците, Джини внесе багажа и затвори вратата. Огледа интериора още веднъж, като се опитваше да си представи как би се чувствал един плантатор от Юга в такова голо и запуснато жилище. Нямаше нищо общо с лукса и простора на Грийн Оукс. Колибата беше малка, прашна и миришеше на плесен. В нея имаше само две легла, една маса, два стола и една готварска печка. В единствения шкаф бяха подредени чиниите и хранителните продукти. Край едно от леглата стояха чифт ботуши, целите в кал и паяжина. На масата бяха разхвърляни карти за покер, а паяжината върху двата стола и петната от ръжда върху печката показваха, че тук отдавна не е стъпвал човешки крак. Всичко бе покрито с дебел слой прах. Никъде не се виждаха следи от пръсти. Тази потискаща гледка натъжи Джини.

Тя погледна мрачно Стоун. Очевидно и двамата бяха достигнали до едно и също заключение.

— Не е бил тук — продума тя, макар че едва ли имаше смисъл да го казва.

— Това не означава, че не е жив, скъпа моя. Не се отчайвай.

Тя излезе на малката тераса, която се намираше в задната част на колибата. Там бяха струпани ръждясалите инструменти — кирки, лопати и вани за промиване на златоносен пясък. Над главата й висяха куки, които служеха за окачване на мокри дрехи или сушене на месо. Опита се да си представи как изтънченият й баща е живял в мизерната колиба и е работил при такива тежки условия. Никога не е обичал живота на открито, с изключение на редките случаи, когато е ходил на лов. А ето че бе станала златотърсач. Ръцете му винаги са били бели и меки. Лицето му никога не е било загоряло или набръчкано от слънцето. Чудеше се как ли би изглеждал сега след опустошителното въздействие на суровата природа.

Матю Марстън винаги е бил един изискан и преуспяващ джентълмен от Юга. Обстановката тук й подсказваше, че той се е превърнал в човек, който познава тежкия труд и саможертвата, далеч от богатствата и удобствата на цивилизацията, човек, който просто се е борил за своето оцеляване. Съдбата в лицето на жестоката и алчна война е отнела толкова много неща от него и безвъзвратно го е променила. Преживял е безбройните загуби и трудности, оцелял е сред ужаса на затвора. Толкова много жертви и страдания. И през черните дни от живота си, той е бил сам, липсвала му е подкрепата на едно предано семейство. В писмата му тя не бе забелязала поразяващия ефект, който самотата и трудностите са оказали върху него. „О, татко, какво е направил живота от теб?“ Не можа да сдържи сълзите си и Стоун побърза да я утеши в прегръдките си. Щом възвърна самообладанието си, тя сподели с него своите нерадостни мисли и чувства.

Стоун също се бе потънал в спомени за миналото. В съзнанието му изникнаха дните и нощите, в които беше заедно с Мат и Клей.

— Тази проклета война промени много хора, любов моя. Още по-лошо е, когато си бил на страната на губещите. Тогава човешката ти гордост е засегната и ставаш или по-силен и по-издръжлив, или пък се предаваш. Но Мат беше добър и мил човек. Сигурно съм го подценил. Бях толкова разстроен, че не разсъждавах трезво. Позволих обвиненията на Клей да замъглят разума ми. Щом са изгубили доверието помежду си, сигурно нещо се е случило след последната ми среща с тях.

Джини се вцепени и пребледня. Погледна Стоун право в очите и попита:

— Ами ако Клей е все още жив? Ако именно той е регистрирал земята? Може баща ми да е написал писмото преди да го убият и след това Клей да го е изпратил. — Джини поклати глава. — Не, това е невъзможно. В писмото се съобщава за смъртта на Клей.

Стоун изтръпна.

— Сигурна ли си, че това е бил почеркът на баща ти?

Тя се замисли и сетне отвърна:

— Почти съм сигурна. Но не съм се заглеждала. Нямах причина да се съмнявам, че писмото не е от баща ми. Ако Клей го е написал, защо тогава ще ми изпрати картата? Защо ще регистрира земята на мое име?

— Ако Мат е бил в изгорялата колиба, ти ще станеш съдружник на Клей. Използвайки твоето име, той ще прикрие следите си и всички ще го помислят за мъртъв. Може да е решил да изчака момента, в който ти, разтревожена, ще дойдеш тук, за да търсиш баща си. Или пък не е искал да ти съобщава лошата новина в писмо.

— Ще трябва да изчакаме и да видим кой ще се появи, ако изобщо някой се появи.

— Права си. Няма смисъл да се отдаваме на тревожните си мисли. Искам да се разходя из гората и да проверя дали там няма нещо необичайно. Скоро ще се върна, любов моя.

Джини погледна към потъналите в зеленина дървета. Забеляза една купчина с дървени трупи. Стръмните скали се издигаха от двете страни на гората. Малко водопадче хвърляше весели пръски вода над една стръмна урва. Джини жадно поглъщаше с поглед красивия пейзаж и наум се възхити на баща си, че е избрал такова закътано място в близост до гора и вода. С необходимите запаси човек би могъл дълго време да издържи тук срещу капризите на времето или нападението на разбойниците. Стоун се приближи до нея и тя потопи пръсти в студената вода на водопада, но веднага изпищя и се дръпна.

— Но тя е почти ледена. Мечтая да се изкъпя, но първо ще напаля огън, за да сгрея вода.

Стоун я прегърна през кръста и се усмихна, когато тя се облегна на гърдите му.

— Идеята ти е добра, но аз съм свикнал да се къпя в студените потоци и реки. Ще бъда готов още преди да е завряла водата ти.

Тя отстъпи назад и видя закачливата му усмивка.

— Сериозно ли говориш? — Той кимна и се засмя. — Искаш да кажеш, че ще застанеш под тази безумно студена струя вода?

— Да, веднага щом се отърва от мръсните си дрехи. — Той разкопча колана си и остави оръжието на земята. Изхлузи ботушите, свали дрехите и застана под водната каскада. Щом косата и тялото му се намокриха, той се насапуниса, като весело си подсвиркваше.

— Ох — извика тя — как можеш да стоиш там? Само като те гледам ми става студено.

Стоун погледна през рамо и се ухили.

— Не е лошо. Бързо се свиква. Това те освежава и охлажда, жено. Имам нужда от такава баня иначе как ще огладнея?

„Ядене?“ — мислено го предизвикваше тя, без да сваля поглед от него. „Кой би могъл да мисли за ядене в момент като този?“ Тя не можеше да откъсне очи от красивия мъж пред себе си. Тъмното му, загоряло от слънцето тяло събуждаше всичките й сетива. Кожата му бе опъната и гладка. Само тук-там се виждаха едва забележими белези. Гръдният му кош беше широк и мускулите му подскачаха при всяко движение. Погледът й се плъзна по силните му рамене, красивите и здрави ръце, тънкия кръст, твърдите бедра и дългите крака. Цялото й тяло гореше от неутолима страст. Тя съблече набързо дрехите си и отиде при него. Дъхът й спря, когато студената вода се изсипа върху нея и тя се разтрепери.

— Л-л-лъжеш, С-Стоун, в-вода-та е л-леде-на.

Развеселен, той се разсмя и се опита да я успокои:

— Не за дълго, мое смело момиче. Едно добро разтъркване ще те стопли. — Той взе сапуна, отметна дългата й коса настрана и с бързи движения разтърка врата, гърба и ръцете й. Сетне я обърна към себе си и насапуниса едно парче плат и съвсем нежно го плъзна по гърдите й. Усмихна се закачливо и попита:

— Харесва ли ти банята, мисис Чапман, ако не възразяваш да поупражня новото ти име?

— Звучи чудесно, любов моя. — Тя въздъхна замечтано. — Чувствам се прекрасно. Косата ми се намокри, така че по-добре да я измия. И без това достатъчно съм замръзнала, едва ли ще ми стане по-студено.

— Нека аз да го направя — нетърпеливо предложи той. Изми и изплакна косата й два пъти, както през смях го бе инструктирала Джини.

Тя се обърна и прошепна:

— Имате чудотворни ръце, сър. Можете да ме докосвате с тях, когато си поискате. Чувствам се сякаш всеки момент ще се разтопя от допира им.

— А това харесва ли ти, мисис Чапман? — попита той и устните им се сляха. Той усещаше насладата от допира на нежните й ръце, докато тя го галеше по лицето. — А това? — Ръката на Стоун продължи с приятната си задача и ставаше все по-дръзка, когато сапуненото парче плат докосна талията и бедрата й.

Джини плъзна пръсти по гладката му кожа и усети, че й се вие свят от възбуда. Въпреки ледената вода и прохладния вятър в нея гореше огънят на страстта. Той отлепи устни от нейните и обсипа с целувки врата й, като се спря на чувствените й гърди. Тя притвори за миг очи и сякаш всичко се завъртя. Сведе поглед надолу към езика му, който описваше кръгове около набъбналите й зърна. Със замъглени от възбуда очи тя наблюдаваше този интимен акт без никакъв свян. Красотата на тяхната любов изпълваше душата й. Щом той отново понечи да я целуне, тя впи страстно устните си в неговите.

Стоун я притисна по-силно до себе си. Докосна с палец полуотворените й устни и усети как тя цялата трепери от възбуда, излъчваше любов и желание.

— Толкова си красива, Джини. Дали осъзнаваш въздействието си върху мен? — развълнувано попита той.

Тя впери поглед в мократа му коса, влажните мигли и тъмните искрящи очи.

Бистри капчици се стичаха по небръснатото му лице.

— Дано да е толкова силно, колкото твоето въздействие върху мен.

И душата, и тялото му горяха от желание да я обладае. Дишането му се учести.

— Ти си първата жена, която превзе сърцето ми. Още от първия миг твоят образ завладя съзнанието ми. Беше много трудно да разбера и приема това, което ти направи с мен. Страхувах се, че няма да успея да те спечеля. Не вярвах, че жена като теб ще се влюби в един незаконороден мъж, в чиито жили тече индианска кръв. Толкова много пъти ти се изплъзваше от мен Джини, че сега ме е страх дори да си спомня за това.

— Ти няма да ме загубиш, любов моя, никога. Ти си единственият мъж, когото съм искала и винаги ще искам. Толкова пъти се ужасявах от мисълта, че не ме обичаш или че никога няма да си го признаеш. Боях се, че съм била заслепена от любовта и напразно съм си мислила, че ме обичаш. Не бих могла да понеса мисълта, че някога ще те загубя, Стоун Чапман.

— Когато съм близо до теб, Джини, искам единствено да те целувам, да те докосвам, да те притискам в прегръдките си. Искам да те виждам винаги усмихната, искам да чувам смеха ти, да не свалям поглед от теб, каквото и да правиш. Искам да говоря с теб и да бъда с теб. Искам да те закрилям и да те направя щастлива. Ако не внимавам, моя огнена красавице, ти ще ме изгориш.

— Нима може един огън да изгори друг огън? Аз потъвам в теб, любов моя.

— Странно е, че говоря такива неща. Аз никога не изразявам чувствата си с думи и винаги съм се опитвал да ги крия, но горещо желая ти да знаеш за тях, Джини. Ти си най-важното нещо в живота ми. Не съм подозирал, че съм способен на такива чувства, но ти ме накара да ги усетя и споделя с теб. Ти си една малка магьосница. Ти така леко влезе в моя живот и обсеби мислите и времето ми. Твоят чар завладя съзнанието ми и аз дори не можех да мисля разумно. Съжалявам, че преди съм те лъгал. Обещавам това никога да не се случи отново.

Тези признания докоснаха най-нежната струна в сърцето й. И все пак той изглеждаше смутен от това, че за първи път в живота си разкри най-съкровените си мисли и чувства. За да му помогне да преодолее този труден миг, тя се усмихна и рече:

— Не съм искала да бъда магьосница, Стоун, а само една привлекателна жена, на която ти да не можеш да устоиш.

Той я ухапа нежно по устните. Беше благодарен, че тя е усетила неловкото положение, в което бе изпаднал.

— Оттук нататък, Джини, ще внимавам с теб. Защото в противен случай ти така ще ми завъртиш главата, че няма да мога да мисля за нищо друго освен за теб.

— А защо не? — подразни го тя. — Толкова много ми липсваше, Стоун, и така копнея да ме докосваш.

Тя обгърна с ръце врата му и придърпа надолу главата му. Устните й се сляха с неговите. Моментът, за който жадуваше и се страхуваше, че никога няма да дойде, най-сетне настъпи с цялата си красота и величие.

Тя копнееше да вкуси и сподели неговата нежна и неутолима страст. Той излъчваше такава притегателна сила. Когато я целуваше, тя оставаше без дъх. Когато я докосваше, тя се разтапяше. С него тя не изпитваше никакъв свян, тя се превръщаше в едно жадно и алчно за любов същество.

Той простена от възбуда и я притисна още по-силно към себе си. Обсипа лицето й с целувки, като отново и отново й шепнеше колко много я обича. Всяка нейна фибра пулсираше от страст и трепетно очакване. С цялото си същество тя го зовеше и молеше да я обладае и да я подчини на горещото си желание.

— Подлудяваш ме, Стоун. Искам те, сега.

Стоун набързо изми сапунената пяна от телата им, вдигна я на ръце и я понесе към колибата. Сложи я на леглото и се отпусна върху нея. Така силно я желаеше, че се страхуваше да не би да влезе в нея прекалено бързо и да загуби контрол над себе си.

Джини го придърпа по-близо към тялото си.

— Повярвай ми, ще умра, ако още сега не утолиш глада ми.

Стоун се подчини на настойчивата й молба и всяка ласка възпламеняваше още по-силно огъня на страстта.

— Почакай малко, любов моя. Едва се сдържам да не потъна в теб — прошепна той с пресипнал от възбуда глас.

Джини се носеше в шеметния вихър на страстта и цялата пламнала от желание тя едва продума:

— Няма нужда да чакаме, Стоун. Аз отдавна съм готова да те приема.

Тази покана беше достатъчна за него. Над главата й се носеше музиката на любовта, която постепенно засилваше своя ритъм и сила. Сякаш някой свиреше на най-прекрасната цигулка в света. Струните на страстта даваха живот на най-сладката и вълшебна мелодия, която някога бе чувала. Вълнуващи и романтични акорди достигаха до дъното на душата й и се сливаха в съвършена хармония. И по-силно, и по-бързо — мелодията сякаш се лееше около нея, докато накрая последните акорди зазвучаха с тържествуващо кресчендо.

Всяко мускулче от тялото на Стоун пулсираше така, сякаш биеха барабаните по време на победния танц на апахите.

— Обичам те, Джини Марстън, обичам те!

Устните им се сляха в дълга целувка. Удовлетворени, останали без дъх от толкова много любов, те се сгушиха един в друг, за да споделят удоволствието и радостта. Най-после те се сляха в едно сърце, една душа, едно тяло. А пред тях се виждаше светлината на общото им бъдеще.

Стоун я притисна и я целуна толкова нежно и с такава обич, че тя почти извика от щастие. Сега той й принадлежеше по своя собствена воля и признание.

Сякаш прочел мислите й, Стоун промърмори:

— Ти си моя, Джини, цялата си моя. Вече нищо не може да ни раздели. Обещавам, че не ще имам повече тайни от теб.

Те отпуснаха отмалелите си тела, за да си починат. Стомахът на Джини вече негодуваше, че е празен, защото бе минало доста време от закуската. Стоун се усмихна и рече:

— Време е за вечеря. Хайде да се обличаме. Ще запаля печката и ще сготвим нещо, докато си сушиш косата.

— Ако ми стане отново студено, знам кой може да ме стопли, и то по твърде приятен начин.

Тя го целуна съблазнително.

— Той с готовност ще се подчини, след като се навечеря и си почине малко.

— Това е прекрасно — промърмори Джини, докато хапваше от горещото ядене и отпиваше от кафето. Беше се мушнала под одеялото и колибата й се струваше доста уютна, сигурно заради присъствието на човека, когото обичаше.

— Да, наистина е прекрасно. Сигурно бързо ще свикна с този начин на живот. Знам едно чудесно място в ранчото, където можем да си построим къща.

— Не мислиш ли, че първо трябва да поискаме разрешение от баща ти?

— Той ще се съгласи. Ще бъде доволен, че сина му и снаха му ще се установят в ранчото. И ще ни препира за внучета. Както и мама. Казах й за моите чувства към теб и тя ми наговори само хубави неща за жената, която обичам.

Тази новина достави удоволствие на Джини.

— Ако продължаваме по същия начин, ще се сдобием с дете, преди да кажа „да“.

— Не и ако се оженим в Денвър. А защо да не го направим? Защо да чакаме още?

Тя усети как сърцето й заби в трепетно очакване.

— Сигурен ли си, че си готов да се откажеш от скитническия си живот и да прекараш остатъка от дните си в един досадно спокоен дом, заобиколен от взискателна съпруга и шумни деца?

— Звучи ми доста примамливо, жено.

— О, Боже, ти наистина си се променил, скитнико мой — подразни го тя и сложи една хапка в устата му.

Стоун захапа леко пръстите й и ги облиза. Тъмните му очи блестяха от вълнение.

— Ти ме промени, Джини. И ти благодаря за това. Ти ме накара да се вгледам в себе си. Дори и не подозирах, че съм способен на такива чувства. Ако през март някой ми бе казал, че ще се оженя през юни, щях да го помисля за луд.

— Същото мога да кажа и за себе си. Не съм очаквала, че ще срещна някой като теб. Стив Кар завладя сърцето ми, а Стоун Чапман все още го държи в плен.

— Ние сме родени един за друг, Джини — сериозно рече той.

— Да, така е, любов моя. Сигурно и съдбата мисли като нас иначе би ли ни тласкала един към друг? Не са ли странни всички тези съвпадения — първо във влака, сетне в ранчото и сега тук.

— Изумително. Духът, който ме закриля, ми показва, че тази година ще имам късмет.

— Някой ден ще трябва да ми разкажеш за апахите.

— Те скоро ще бъдат унищожени. Белите хора или ще ги убият, или ще ги затворят в резерватите, които ще сломят духа им и ще ги погубят.

— Съжалявам, Стоун, сигурно е ужасно тежко и за теб, и за майка ти.

— Такъв е животът, Джини. Оцелява този, който е по-силен. Белите разполагат с повече хора и с по-добро оръжие в тази безумна война за надмощие.

— Те са и по-алчни. Може би нещата ще се променят и ще настъпи мир.

Той поклати глава.

— Никога.

— Преди време и ти си мислеше, че няма да се промениш. Погледни ме и мен — една разглезена южна красавица, която се справи сама в тази дива пустош. Помогна и това, което научи от един смел и безстрашен скаут. Винаги може да настъпи промяна. Всичко е възможно. Ние сме живото доказателство за това.

Стоун се засмя и кимна.

— Права си.

Те мълчаливо продължиха да се хранят и сетне Джини попита:

— Какво ще правим с нашия план?

— Нека утре да си починем и в четвъртък ще тръгнем за Денвър. Ще телеграфирам на татко, за да разберем дали е пристигнало писмо от Мат. Докато чакаме отговора, ще се оженим и ще се заемем с мината. Тук има доста компании и няма да ни е трудно да намерим инвеститори и някой, който да поеме нещата, ако се наложи да се приберем у дома.

— Чудесно. Тук ще сме в безопасност. Франк няма да ни открие. Може би татко ще…

— По всичко личи, че Мат отдавна е напуснал това място. Утре ще разуча дали някой не се е интересувал от сребърното находище. Докато ме няма, тук си на сигурно място.

— Докато те чакам ще изчистя тази мръсна колиба. Но не бива да хабим силите си за други неща, щом на следващия ден ще заминаваме.

— Права си. Намерил съм си умна жена.

— Ще измия чиниите и ще оправя леглата. Жалко, че са прикрепени с гвоздеи за стените. Не можем да ги съберем едно до друго, а и те са толкова тесни.

— Това не е много разумно. Ако Мат се върне, трудно ще обясним на един загрижен баща какво сме правили. — Стоун се засмя и сетне предложи: — Аз ще измия чиниите, а ти приготви всичко за лягане. Ще се наложи скоро да затворим прозорците, защото бурята вече приближава. Не бива да наливаме много масло във фенера, за да имаме за по-дълго време. Струва ми се, че ще трябва да стоим на тъмно, докато си легнем. — Той отново се засмя и й намигна.

Джини беше доволна, че го вижда толкова спокоен и щастлив.

— Да, ще стоим, но аз ще си полегна, за да си почина… и заради някои други неща.

— Недей разпалва огъня в мен, жено — предупреди я той. — Иначе зарязвам всичко и ще те нападна.

Джини огледа ръцете и краката си и се мушна под одеялото, което покриваше голото й тяло.

— Смяташ, че си пропуснал някои места, така ли? Бях убедена, че навсякъде по тялото ми пише С. Ч. Разбира се, може и да греша. Ще имаш достатъчно време да провериш и да попълниш пропуските.

— Това изкушение ме кара да си свърша с чиниите бързо, иначе ще трябва да почакат до утре. Хайде, залавяй се за работа, жено.

Весел смях огласи колибата и сетне всеки се зае със задълженията си. Стоун пусна кепенците и ги заключи с резето, за да не се отворят от вятъра и дъждът да не проникне в стаята. Заключи и двете врати, макар да се съмняваше, че някой може да се промъкне в колибата, след като въжето е скрито, а стълбата е вдигната нависоко.

— Най-добре да загасим фенера, защото за утре няма да остане масло. Готова ли си?

Джини се усмихна.

— Да, сър. Махнах мръсното бельо от леглото и го постелих с нашето. Кое легло предпочиташ — лявото или дясното?

— Това, в което си ти.

Джини се зави с одеялото и рече:

— Ще пробваме това тази вечер, а другото — утре.

Стоун се усмихна и събу панталоните си. Приближи се към Джини и остави фенера на пода. Пъхна се в леглото и двамата се отдадоха на любовните радости.

 

 

Джини се размърда и се протегна доволно. Веднага разбра какво я бе събудило — мирисът на храна и кафе. Седна в леглото и отправи любящ поглед към бъдещия си съпруг, който стоеше пред печката.

— Добро утро — обади се тя.

Стоун се обърна, усмихна се и отвърна:

— Утринта е красива, но не колкото теб. Закуската е почти готова.

Прозорците и вратите бяха отворени. Бурята бе преминала и ярките слънчеви лъчи проникваха в колибата. До ушите й достигна песента на птиците, ромоленето на потока и шума от водопада. От печката се чуваше пукането на дървата и се носеше ароматът на прясно сготвена храна.

— Как успя да направиш всичко това, без да ме събудиш?

— Ти беше изтощена от пътуването, а и тези упражнения вчера… Освен това банята ти е подействала отпускащо, както и топлата храна. А и аз бях тих като мишка, която се промъква в хамбара, за да открадне някое зърно.

— Ти си незаменим, Стоун Чапман. Повечето мъже биха избутали жените си от леглото, за да приготвят закуската. Благодаря ти.

— Това е глупаво и егоистично, щом мога да се справя не по-зле от теб. Свикнал съм да се грижа за себе си, а и ти имаше нужда от почивка. Ако дремнеш, докато ме няма, довечера ще можеш да си легнеш по-късно.

— Да, сър — отвърна тя през смях и отметна одеялото. Изми се в един доста поочукан леген и се замисли за баща си, който също се е мил при такива условия. Реши да не се поддава на мрачното си настроение. Разреса косата си, сплете я и попита Стоун как да му помогне.

— Налейте кафето и седнете на масата, госпожо.

Стоун постави пред нея бисквити и пържена шунка, залята със сос. Взе един стол и седна срещу нея.

Джини се наведе напред, притвори очи и пое дъх, за да усети апетитното ухание, което се носеше от чинията и чашата й.

— Превъзходно, любов моя.

Стоун ядеше и мълчаливо наблюдаваше как Джини поглъща лакомо всяка хапка, сякаш това беше най-вкусната храна, която някога е слагала в устата си. О, какво удоволствие изпитваше той да я гледа, да бъде с нея, да й говори, да й доставя радост и щастие. Тя оценяваше това и беше доволна дори и от най-дребните неща, които той правеше за нея. Бе разбрал, че в това се крие тайната на любовта и желанието да се грижиш за другия. Поразяваше го фактът, че Джини, която е получавала толкова много неща в живота си, не беше нито разглезена, нито се интересуваше от пари и богатства. Несъмнено, където и да са, те ще бъдат щастливи заедно.

Когато допи кафето си, тя попита:

— За какво мислиш?

— Отдадох се на мечтите си… — промърмори той. — Не се надявах, че някога ще се сбъднат, докато не се появи ти в живота ми, Джини. Ти напълни главата ми с планове за общо бъдеще. Знаеш ли всъщност колко много те обичам и колко много се гордея с теб? Ти събуди за живот всяка малка частица от мен, Джини.

Тя стана, заобиколи масата и се наведе да го прегърне и целуне. Стоун я придърпа в скута си. Погали я нежно по лицето. Тя се сгуши в него, сложи глава на голите му гърди и се заслуша в туптенето на сърцето му. Изведнъж ококори очи и възкликна:

— Ти си се обръснал.

Стоун се засмя и закачливо отвърна:

— Не исках да драскам красивото ти лице.

Джини го погали по брадичката и допълни:

— Или пък да криеш това красиво лице.

Ласките и целувките възпламениха страстта им и те побързаха да угасят огъня.

По-късно, изкъпани и облечени, те се целунаха за довиждане и Джини издърпа стълбата, щом Стоун скочи на земята. Забеляза, че той проверява мястото около скалите, за да се увери, че тя ще бъде в безопасност, докато него го няма.

— Не се показвай навън, докато не те извикам. Не отговаряй на никой друг. По тия места бродят отчаяни и опасни мъже. Ще измислят каква ли не хитрост, за да се качат при теб. Дори и да ти кажат, че са ранени или гладни, не излизай от колибата и не се втурвай да им помагаш. Разбра ли?

— Да, сър. Пази се и скоро се връщай.

— Добре — той се качи на коня и изчезна някъде между дърветата.

Джини затвори предната врата и се огледа. Огънят беше изгасен, за а не би димът да издаде присъствието й. И все пак, ако някой се приближи и забележи коня, веднага ще се разбере, че колибата не е празна. Поне би могла да зареди пушката и да сплаши някой крадец, ако се появи такъв.

„Ти го чу: той каза да не се появяваш навън и да не говориш с никого. Трябва да се подчиниш, жено. Жено…“ Тя реши, че това е неговият мотив за предупреждението му. Той не искаше да се разбере, че вътре има жена. Мъжете, които месеци наред са живели сами, сигурно са тъй жадни и алчни за жена, както и за злато. Тя си припомни как Брат и бандата му се бяха опитали да я прелъстят и какви планове крояха за нея. Стоун беше прав. Тя не бива да се показва, каквото и да се случи.

 

 

Следобедът вече преваляше, когато той се върна. Джини го прегърна и целуна още в мига, в който той стъпи на площадката пред вратата.

— Толкова съм щастлива, че се върна жив и здрав.

— Ако така ме посрещаш след такава кратка раздяла, ни мога да си представя какво ще стане, ако ме няма цяла седмица.

Джини го удари леко в стомаха.

— Ще те напляскам с метлата, ако ме оставиш за толкова дълго време, мистър Чапман.

Той отметна назад глава и се разсмя.

— Ох, вече ме боли. Трябва да ти призная, че веднъж в годината ще се наложи да отсъствам от ранчото. Чувала ли си някога за превозване на добитък? Пътуването трае месеци.

Беше чела за това в евтините романи.

— Да, чувала съм, но ще дойда с теб.

Той я целуна но носа.

— Не можеш да мъкнеш със себе си бебета и деца. Много е мръсно и доста опасно.

— Искаш хитро да се измъкнеш от жена си.

— Може би татко ще ме остави да се грижа за ранчото, докато съвсем остарее и се откаже от дългите и тежки пътувания.

— Това да не е поредният трик, с който искаш да ме принудиш да се предам и да ти разреша да пътуваш?

— Разбира се, че не — тържествено рече той и на лицето му грейна усмивка.

— Ще видим. Може да ти досадя и да търсиш развлечения с другите момчета.

— Откъде ти хрумна това, жено? Аз съм твоят мъж.

— В Англия повечето съпрузи си имат любовници. В Америка също.

— Но не и Стоун Чапман. Една жена напълно му е достатъчна. И това си ти, Джини.

Тя се изчерви.

— Предполагам, че си ме помислил за ревнива глупачка. Толкова много те обичам и толкова трудно те спечелих. Не искам да те загубя за нищо на света.

Той сложи ръце на страните й и я погледна а очите.

— Обещавам, че ще бъда винаги твой. Освен това никоя друга жена не би пожелала мъж като мен. Аз съм прекалено твърдоглав и безкомпромисен.

— Всяка жена ще е готова да даде цяло състояние, за да те има. Радвам се, че си бил сляп за тази истина, преди да се срещнем. Ако ме помолиш да се откажа от находището заради теб, бих го сторила.

Стоун знаеше, че тя казва истината и беше силно развълнуван.

— Не бих те молил да се отказваш от нещо, което ти се полага по право.

— Ти притежаваш половината от него.

— Молбата е била подадена след смъртта на Клей и земята е регистрирана на твое име. Клей не е тук, за да го оспори. По закон мината е твоя, ако Мат…

— Няма значение. Клей е бил съдружник на баща ми и ти е завещал своя дял. Сега двамата с баща ми сте съдружници или пък двамата с теб сме съдружници.

— Досещаш ли се какво биха направили някои жени с такова богато находище? Мисля, че дори нямаш представа от истинската му стойност.

— Франк каза, че струва милиони. Парите са хубаво нещо, Стоун, особено когато си беден. Но богатството не носи щастие. Семейството ми разполагаше с много пари и беше доста влиятелно, но това не ни попречи да изгубим всичко. Любовта и приятелството са по-важни. Бих се отказала от това находище, ако можех да върна Джоана и Клей на този свят и ако знам, че отново ще видя баща си.

— Вярвам ти, Джини. И аз бих сторил същото. В ранчото ще имаме всичко, от което се нуждаем. И ако искаме още нещо, може да си го изработим.

Лицето й грейна и тя рече:

— Бихме могли да помогнем на апахите. Бихме могли да им купим земя, на която да живеят в мир и да не се чувстват унижени. Можем да купим дрехи и храна, да построим училище. Не е нужно да ги принуждаваме да живеят като белите хора, но можем да им помогнем да се приспособят към този странен свят, който ще ги погълне.

Стоун беше трогнат от думите й.

— Възхищавам ти се, Джини. Винаги мислиш за другите! Идеята ти е блестяща.

— Значи ще я осъществим.

— Ами ако баща ти е жив? Находището ще е негово, а не твое.

— Но ти си собственик на половината от него. Забрави ли?

— Ами ако Мат не признае завещанието на Клей.

— Ако държи на дъщеря си, той не би оспорил твоя дял.

— Ти си готова да направиш това заради моя народ?

— Да, Стоун. Когато се оженя за теб, ние ще се слеем в едно. Трябва да бъда по-предана към теб, отколкото към баща си. Същото важи и за теб. В библията се казва, че един съпруг трябва да поддържа жена си, а не родителите си. Да се съюзиш с родителите си срещу своята половинка е грубо, жестоко и грешно. Надявам се, че си съгласен с мен.

— Напълно, моя красива и безценна любов.

— А сега ми кажи какво откри в гората?

— Няма никакви следи. Дори и да са открили руда, никой не може да предяви иск за земята или да започне разработването на мина.

— Намери ли втората карта, за която татко спомена в писмото си.

— Не. Нямаше дори и следи, че е била там. Сигурно е променил решението си и не е отбелязал местонахождението на сребърната жила. Ако някой се натъкне на картата, веднага ще се добере до находището. Сигурно си е мислил, че ако ти станеш собственик на мината, веднага ще наемеш опитни миньори, които ще открият среброто. Умно, нали?

— Да, а сега какво ще кажеш да се подсилим с малко храна?

Стоун се ухили.

— Точно от това имам нужда.

 

 

В четвъртък сутринта те бяха готови да тръгнат за Денвър. Спуснаха кепенците, затвориха вратите и подредиха колибата. Стоун приготви припасите и колебливо рече:

— Само седемдесет мили са дотам, но трябва да се движим бавно. Пътят минава през високите части на планината и проходите са доста опасни. Ще прекосим точно онези места, където има най-много златотърсачи, така че трябва да бъдем доста предпазливи.

— И не бива да се разсейваме — подкачи го тя.

— Точно така, но все пак скоро ще бъдем там. В Денвър сервират вкусна храна и хотелите са с меки легла. Можем да си наваксаме пропуснатото във Виксбърг. Може… — Стоун сложи ръка на устата й, преди тя да успее да продума. — Има някой навън — прошепна той, целият изопнат от напрежение.

Тя чу цвиленето на Чууни, което прозвуча като предупреждение, и то бе последвано от смразяващ вик:

— Слизайте долу, мистър Чапман, мис Марстън. Ако не се подчините, ще ви оставим да умрете от глад или живи ще ви изгорим. Ние ще останем тук, колкото е нужно. Не можете да се измъкнете. Хайде, бъдете разумни и не се опитвайте да ме измамите.

Джини се вцепени от страх.

— Бог да ни е на помощ, Стоун, та това е Франк Кинон. Толкова скоро?