Джанел Тейлър
Среднощни тайни (15)

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Скоро оставиха Арканзас далече назад. Дилижансът започна прекосяването на територия Оклахома, повече известна като територия на индианците, защото тук живееха осагите, петте цивилизовани племена от Югоизточна Америка, както и други индиански племена. Първоначално се движеха по протежението на Пото Ривър, благодарение на което в главата на Джини нахлуха противоречиви спомени. Бяха прекарали последната си нощ по време на преследването именно на брега на тази река. Но тя не искаше да се занимава със спомени за Стив, затова реши да се разсее, припомняйки си забавните правила, окачени в началния пункт и отнасящи се до етикета при пътуване в дилижанс.

Понеже другите пътници започнаха да влизат в разговори един с друг и на няколко пъти се обърнаха и към нея, Джини реши да се придържа към измислената си история. Успокои се, когато разбра, че никой не познава нито Кора Майерс, нито нейния съпруг. Същото се отнасяше и за тримата, които пътуваха отвън: кочияшът и двамата добре въоръжени мъже от охраната.

Тя гледаше през прозореца и постепенно се убеждаваше, че пътуването с дилижанс е по-разтърсващо и по-досадно от това с фургон. Наистина скоростта беше по-висока, прашната диря, която се виеше зад тях, по-широка и всяка макар и минимална промяна в посоката по-забележима, понеже пътниците се блъскаха един в друг. Пространството вътре беше много по-ограничено, защото в малката кабина бяха поставени три седалки, при това неудобни. Деветима души бяха натъпкани по трима в редица. За щастие тя имаше едно от най-добрите места — това непосредствено зад кочияша.

Средните места бяха без облегалки и онези, които седяха на тях, постоянно удряха коленете си с другите, които седяха на задната седалка. През високите тесни прозорци почти не влизаше въздух и тя започна съвсем ясно да си представя как щеше да мирише след няколко дни път, още повече като се знаеше, че няма да могат да се изкъпят. Надяваше се, че няма да завали, защото това щеше да принуди кочияша да спусне кожените щори и съвсем да блокира притока на свеж въздух.

Странна смесица от звуци атакуваше ушите на Джини: хлопането на багажа по дървените стени на дилижанса, триенето на каишите, плющенето на камшика, пляскането на юздите по кожата на конете, виковете на кочияша, който окуражаваше впряга, громоленето на колелата, тропота на двайсет и четирите копита в твърдата земя, гласовете на пасажерите, които гледаха да убият скуката в разговори.

Съвсем скоро след потеглянето беше установен стриктен ритъм. Полудивите коне бяха принуждавани да препускат в продължение на шестнайсетина мили. В края на тази двучасова отсечка спираха на междинен пункт, където изтощеният впряг биваше сменян за десетина минути, през които пасажерите дори не слизаха, и новият впряг поемаше нататък. Това се повтаряше още на два пъти, следваше двайсетминутна почивка и по време на третата смяна на конете се сменяха и кочияшите. Още два прехода за около два часа и тогава спираха на примитивни станции за през нощта. Подобен график позволяваше изминаването на около осемдесет мили на ден с пет спирания. За малко повече от четири дни трябваше да стигнат до Форт Белнап.

Скоро след като потеглиха през местността Киамичи, гледката навън се смени с познатото й изобилие от зеленина. Към обяд пейзажът малко се поразнообрази: безразборно пръснати камъни сред равнината и дървета, които се издигаха дори по самите брегове на потоците. Преди третата смяна започнаха да се появяват хълмове и възвишения. По време на почивката им поднесоха курабии с пържено месо, придружени с кафе и мляко. Безвкусното ядене не беше нищо особено и на всичко отгоре трябваше да го изконсумират на крак. Спирката се намираше близо до края на Пото Ривър, южно от планините Сан Боа.

Следващата им спирка бе в Уилбъртън, който според един от пътуващите мъже бе известен с това, че даваше подслон на криещите се от правосъдието престъпници с многото си пясъчници и пещери. Четирима пасажери слязоха и на тяхно място се качиха нови двама.

По време на последната отсечка през прозорците можеха да се забележат бизони, сърни, антилопи и койоти. Джини осъзна, че разкошните пасбища, през които минаваха, са собственост на индианците, скрепена с договори. Един от мъжете й посочи стадата добитък, покрай които минаваха, и спомена, че животните са на път за пазара, което й напомни за Бенет Чапман и ролята, която й предстоеше да изиграе с такава неохота.

Джини посрещна с облекчение факта, че въпреки опасните райони, през които се движеха, не бяха нападнати нито от индианци, нито от бандити. Нямаше представа що за неприятности бяха наложили заминаването на капитан Джейк Купър по тези места така спешно, но поне до момента мирната гледка навън не й говореше за каквито и да било размирици, а и съдържателите на станциите не бяха чували за такива. Молеше се всичко да завърши както бе започнало.

Всеки път, когато спираха, облак прах обвиваше дилижанса, нахлуваше през прозорците и принуждаваше повечето пътници да се давят в кашлица. Винаги, когато й се налагаше да слиза или да се качва на дилижанса, се намираха вежливи мъже, които й помагаха. Станциите, в които отсядаха, по правило представляваха комплекси от корали, конюшни, ковачници за подковите на конете, жилищни помещения и две-три недодялани бараки, в които съдържателят, понякога със семейството си, и няколко работници живееха в допотопни условия.

Следваше семпла вечеря, след която мъжете лягаха на пода, кочияшът и охраната на нарове, а жените преспиваха заедно с жената на съдържателя, при това не винаги в отделна стая. Джини мечтаеше за баня и малко уединение. В кервана бе имала достъп поне до тези минимални удобства. Думата „керван“ събуди спомени, на които не искаше да се отдава тази нощ, така че тя ги изтласка от съзнанието си, защото наистина имаше нужда от малко почивка и сън.

 

 

Продължиха западно от планините Джек Форк, прекосиха няколко по-буйни потоци и навлязоха сред широколистните гори, които помнеше преди да навлязат в индианската територия. Към края на втория ден стана ясно, че са останали твърде малко пари за да могат пътниците да разчитат на добра вечеря. Храната основно се състоеше от фасул, царевични питки или курабии и дивечово месо, с което съдържателят разполагаше в момента: антилопи, сърни или зайци, което по правило изискваше много време, за да се сготви добре.

Дойде и третият ден: ниските, заоблени хълмове не ги забавяха, а по-високите биваха заобикаляни. Скоро започнаха да се срещат фермери, които отглеждаха царевица и други зърнени култури, добитък и коне. Когато пресякоха Ред Ривър, маркираща границата на Тексас, безпокойството й започна да се засилва. Вече бе изморена и покрита с прах, когато спряха да нощуват след спирката при Гейнсвил, където трима от пътниците слязоха и на тяхно място се качиха четирима нови. Мечтаеше да прекоси линията за Далас колкото може по-скоро, но реши, че ще е най-добре да издържи до спирката, за която си беше купила билет, за да завърши с възприетата от нея самоличност, в, случай че правителството се заинтересува от случая с изчезналата „Мисис Кора Майерс“.

 

 

На четвъртия ден пред погледите им се разкри величествено скалисто плато, разположено между два притока на Тринити Ривър. Откри се пъстра гледка от мескит, кактуси, камънаци, площи залети от вода, буйна трева. Обядът по изключение беше по-добър, защото на „Мейн Стрийт“ в Джексбъроу хранителните припаси изобилстваха и бяха по-евтини, а на всичко отгоре се разделиха с трима пътници. Сега заедно с нея пътуваха общо петима, което им позволяваше да се наслаждават на необичаен простор в ограниченото пространство на кабината.

Докато се хранеха, Джини разбра, че край Форт Белнап не съществува такова нещо като град, а това означаваше, че тя ще бъде изложена на любопитните погледи на маса войници. От друга страна, в четири следобед трябваше да мине друг дилижанс в посока към Далас, който се намираше вече само на осемдесет мили от тях. Тя слезе и каза на кочияша:

— Получих съобщение от съпруга си. Иска да го изчакам тук, докато намери подходящо място за живеене. Свалете ми пътната чанта.

Минути по-късно дилижансът потегли сред прашен облак. Тя изчака няколко минути, влезе в съседния офис и си купи билет за истинския краен пункт, представяйки се за мис Джоана Чапман. „Още една нощ, помисли си тя, преди да вляза в новата си роля.“

Докато седеше на верандата, очаквайки другия дилижанс, тя усети, че започват да я гризат съмнения относно предстоящата измама, която трябваше да предприеме. Може би не беше правилно да поема правосъдието в свои ръце, особено да отмъщава, ако се стигнеше дотам. Беше чула ужасни обвинения срещу Бенет Чапман от устата на майката на Джоана. Стела й бе казала, че са й трябвали години, докато забременее с Джоана. И когато Бенет научил, че тя не може да има повече деца, а още по-малко син, той я бе захвърлил и се бе отнесъл жестоко с нея. Твърдеше, че се бил оженил за нея само за да му ражда деца и да му служи като украшение. Бен толкова силно желаел да има син, че осиновил едно десетгодишно момченце, което живеело и помагало във фермата. Двамата с него станали неразделни. Бен дарявал цялата си любов и внимание на момчето, а след това си намерил любовница. Най-сетне за Стела станало невъзможно повече да търпи подобно унижение, тя взела Джоана и заминала за Англия, просто за да се отърве.

Стела бе казала на Джоана, че Бен дори я питал дали тя е негова дъщеря и се съмнявал в това. Той не настоял да се върнат у дома, защото Стела го заплашила да разкрие всичките му мръсни тайни пред приятелите му, съседите и дори пред закона. Стела твърдеше, че Бен държал на реномето си и толкова силно се плашел от възможен скандал, че ги оставил на мира и дори никога не се опитал да се свърже с тях.

Джини си спомни болката в думите на своята приятелка: „Винаги ми е било казвано, че баща ми нито ме обича, нито ме иска и знам, че никога нито ми е писал, нито е пожелавал да се върна при него. Но ето писмата му до мен и майка ми, които доказват, че това не е било истина. И ако мама ме е лъгала за тези неща, може би тя ме е излъгала и за другите. Трябва да разбера защо мама го е напуснала. И защо татко й е разрешил да ме вземе и задържи далече от него. Трябва да науча истината, Джини, трябва да я разбера в Америка, в Тексас, и то колкото е възможно по-скоро. И ако татко е бил жесток, трябва да намеря начин да му отмъстя. А ако е невинен и обвиненията на мама са лъжа, тогава трябва да му съобщя истината за мен и за нея“.

Смъртта на Джоана бе сложила това бреме на нейните рамене. Джини се безпокоеше как ще реагира Бен на неочакваното „завръщане“ на Джоана. Притесняваше се какво ще си помисли осиновеното момче. Беше дала прибързано обещание пред Джоана в пристъп на слабост и съчувствие. Беше напуснала Форт Смит в момент на паника и душевни терзания. Сега осъзнаваше, че би трябвало да тръгне за Колорадо и да потърси баща си, а не да идва тук, да провежда частно разследване и да наказва бащата на най-добрата си приятелка. Но вече нямаше избор и трябваше да продължи с безразсъдния си замисъл, защото сумата, оставена й от Стив бе почти похарчена. А не можеше да остане в Джексбъроу, за да спечели пари за придвижването си на Запад.

Тя се огледа. Погледът й се спря на сградата, наричана „Стария Форт Ричардсън“, от която войниците бяха евакуирани. Градчето беше шумно, но застроено с великолепни къщи от варовик. Повечето от хората сигурно се бяха препитавали с обслужването на войниците, които неотдавна се бяха изтеглили оттук, а сега се грижеха за типове с най-съмнителни намерения. Вече беше успяла да чуе разкази за индиански набези, от които кръвта й се смръзваше и се чувстваше щастлива, че съвсем скоро ще отпътува. Разбираше, че тъкмо близостта до индианската територия и скорошните бунтове са мотивите за разкриването на Форт Белнап и предстоящата реконструкция на Форт Ричардсън, който се намираше на около миля извън града. Наистина, щеше да бъде щастлива, когато напусне този град.

Късно на следващия ден дилижансът спря в далаското депо. Джини взе чантата си и се отправи към един малък хотел, като се надяваше, че е евтин и чист. Увери се, че е права и въздъхна с облекчение. Въпреки прашните си и измачкани дрехи, тя реши да вечеря, преди да се изкъпе, защото не можеше да влезе в салона за ядене с мокри кичури — съхнеха с часове.

След чудесното ядене тя се приближи към администратора на рецепцията и го попита познава ли човек на име Бенет Чапман.

— Собственик е на ранчо наблизо — поясни тя.

— Да, мис Чапман, това е един фин джентълмен. Да не сте му роднина.

— Да. Ще ви помоля утре да ме упътите за ранчото му — дори служителят да беше запомнил името, под което се бе представила, едва ли щеше да изглежда странно, че тя се нуждае от упътване, защото Джоана беше напуснала Далас на двегодишна възраст.

Мъжът се усмихна:

— Мистър Чапман ще бъде в града сутринта за неделната служба в църквата малко по-надолу по улицата. Можете да се срещнете с него там, а можете и да изпратите чрез пастора бележка до него да ви посети тук.

— Благодаря ви за информацията, сър, много ми помогнахте. Лека нощ.

Джини се къпа дълго и старателно изми светлокафявата си коса. Искаше да изглежда по най-добрия възможен начин за срещата, което нямаше да е лесно с обикновената памучна рокля, която беше запазила специално за случая.

И докато се разхождаше из стаята, осъзна, че в мислите й отново се беше наместил Стив Кар. Толкова много ги разделяше — и не само разстоянието. Може би никога вече нямаше да се срещнат и тя така и нямаше да узнае дали не бе сбъркала в преценката си за него. Може би той никога нямаше да стане от онзи тип мъже, които се женят и привързват към дома. Кой знае, може би единственото, на което този мъж бе способен, бе работата му, съчетана със самотното съществуване, което си бе наложил. Беше толкова сложен и противоречив човек: добър и лош, силен и слаб, раздаващ се и непристъпен, нежен и твърд. Защо не искаше да отпусне душата си достатъчно, за да може тя да…

„Спри да се заблуждаваш, Джини, най-вероятно никога няма да разбереш къде е.“

 

 

В неделя сутринта тя грижливо се облече. Беше изплашена, неспокойна и гледаше с неохота на перспективата да се представя за Джоана. За пореден път изпита съжаление, че не бе използвала парите на Стив за пътуване до Колорадо, но после махна с ръка, вече беше твърде късно. Поне приличаше доста на Джоана и знаеше достатъчно за живота на най-добрата си приятелка, за да разчита да заблуди Бенет Чапман и другите в Далас. Трябваше по някакъв начин да намери пари, за да издири Метю Марстън. Предупрежденията в последните му писма я караха да се въздържи да му телеграфира в Колорадо Сити. Беше без изход: или трябваше да се превъплъти в Джоана, или… какво?

Джини отиде пешком до църквата и избра място по-назад. Някои от присъстващите я погледнаха, други се усмихнаха или просто кимнаха. Усети, че едновременно я е страх да поеме дъх и цялата трепери. Един мъж от другата страна на пътеката поздрави свой приятел, който току-що беше влязъл. „Здравей, Бен“, чу го тя да казва.

Джини се напрегна и се вгледа по-внимателно. Това можеше да се окаже нейната… цел. Мъжът беше добре облечен. Изглеждаше добре и беше сам. Косата му — смес от черно и сиво — бе добре вчесана. На ръст бе малко под шест фута и доста набит. Не би се изненадала, ако това бе Бен Чапман, защото този човек бе съумял да създаде огромно ранчо за отглеждане на добитък в дивата пустош, водейки битки с индианците, суровото време и другите опасности. И докато новодошлият оглеждаше присъстващите, тя успя да забележи, че очите му са кафяви, а усмивката му приятна. Челото му беше набраздено, а покрай изразителните му очи се виждаха безброй бръчици. Ако това бе човекът, който тя търсеше, Джини не можеше да реши от какво са те: от четирийсет и деветте му години, от непрестанната работа под слънцето или от изживяна болка. Защото дори един суров и студен човек, според нея, би трябвало да носи белези от трудностите и загубите, които Бенет Чапман би трябвало да е изживял.

Двете по-възрастни жени до нея си разменяха книжката с църковни песни по време на службата. Но когато започна проповедта, на Джини й се прииска да избяга от църквата. Последното нещо, от което имаше нужда днес, бе проповед на тема Десетте божи заповеди, които предупреждаваха срещу кражбата, лъжата, изискваха да бъдеш милостив, да уважаваш баща си — все неща, които скоро щеше да наруши. Но издържа стоически до края на службата.

Джини бързо излезе навън и започна да наблюдава хората, които си тръгваха. Някои от тях спряха и я поздравиха, но тя само им благодари, без да окуражава явните опити за разговор. Вслушваше се в имената и скоро разбра, че мъжът, който я интересуваше, е наричан от някои „Бен“, а от други „мистър Чапман“. Сърцето й биеше панически. Не знаеше дали устата й ще се отвори и дали краката й ще се помръднат. Щеше ли гузната й съвест да се изпише на лицето й, в погледа й? Трябваше да си припомни колко важна е задачата и успешното й изпълнение за Джоана и нея самата. Когато той се отправи към каретата, за да си тръгне, Джини се приближи до него и го запита:

— Вие ли сте Бенет Чапман, сър?

Мъжът свали крак от стъпалото, на което бе готов да се качи и се обърна с лице към нея. Въпросителният му поглед се заби в нейния.

— Да. С какво бих могъл да ви помогна?

„Бъди пряма, семпла и бърза, Джини.“

— Аз съм Джоана. Току-що пристигнах от Англия. Мама е мъртва. Исках да се срещна с баща си.

Мъжът беше толкова изумен, че не можеше да проговори. Той я гледаше така, сякаш се страхуваше да повярва на очите и ушите си. След малко кафявите му очи се стоплиха и навлажниха.

— Ти си Джоана? Моята скъпоценна загубена Джоана?

Тя се насили да отговори:

— Да, сър, това съм аз! — Тя видя, че той я оглежда от главата до краката. — Моля ви да ме извините за външния ми вид, но загубих вещите си по време на пътуването. Тази семпла рокля беше единственото, което можех да си позволя. — Той продължаваше да я гледа и мълчанието му започваше да я изнервя. — Съмнявате ли се, че съм дъщеря ви?

— Разбира се, че си моята Джоана. Колко много приличаш на майка си.

Тя не долови очакваната омраза в мекия му поглед, нито неодобрение в задавения от емоциите глас. И все пак опита:

— Лошо ли е това?

Успокои се, когато Бен й се усмихна и завъртя отрицателно глава. Не знаеше как точно да реагира, когато той я прегърна и щастливо се засмя. Почувства се неловко, когато я отдръпна на една ръка разстояние и с любов я огледа отново.

— Детето ми, най-сетне си у дома. Страхувах се, че никога повече няма да те видя, просто не знам какво да кажа. Това е такъв шок. И такава прекрасна изненада.

Изглеждаше искрено щастлив и развълнуван.

— Надявам се, че е така, татко. Аз просто не знаех къде другаде да отида. Свърших парите. Моето семейство е тук! Добре дошла ли съм?

Бен се засмя и отново я прегърна.

— Да, да, момичето ми. Исках да се върнеш от мига, когато майката ти те открадна преди толкова време.

— Открадна ли ме?

Бен се огледа и предложи:

— Нека говорим у дома. Толкова много неща имаме да си казваме.

— Отседнах в хотел „Клемс“. По-добър не можех да си позволя.

— Но ти идваш с мен у дома, нали? Моля те!

Това беше последният й шанс да се откаже от играта.

— Аз…

— Разбира се, че идваш. Ти си единствената ми дъщеря. Сега ще приберем нещата ти и потегляме — той отново я изгледа от главата до краката. — Станала си една прекрасна млада жена, Джоана. Толкова съм горд с теб и толкова щастлив, че се върна. Почакай, докато се видиш с Нан и Стоун. Те няма да повярват на чудесната новина.

Тя се престори, че имената нищо не й говорят.

— Оженили сте се повторно?

— Не, не — отвърна той бързо. — Нан е моята икономка, а Стоун е осиновеният ми син, осиновен още от времето, преди да те отнемат от мен. Разбира се, че не можеш да помниш Нан и брат си — ти беше само на две години, когато Стела ме лиши от единствената ми дъщеря… Какво ти е разказвала за мен? — смени той рязко темата.

Джини прецени, че изглежда загрижен и малко изплашен.

— Много малко, татко. Не обичаше да говори за вас и за миналото, не го правеше дори с мен.

— Спомена, че се е поминала.

— Да, през февруари, след простуда. Използвах малкото пари, които ми останаха от нея, за да пристигна в Америка. А дотук се добрах с керван от фургони и дилижанс. Беше ужасно, но ще ти разкажа за злощастните си приключения по-късно.

— Вече няма да се притесняваш за пари и няма да се страхуваш, Джоана. Обещавам ти, че отсега нататък всичко ще бъде наред.

— Благодаря ви, татко.

— Хайде да се прибираме, толкова време те нямаше вкъщи.

Джини се усмихна и отвърна:

— Да, татко, бяхме разделени наистина дълго.

 

 

Джини се загледа в каменната арка, под която минаха. На нея беше изгравирана голямата буква „С“. Бяха пътували през земите на Чапман в продължение на повече от час. Гледката беше чудесна: огради, добитък, коне и каубои, пръснати из загражденията. От тревистия хълм се разкриваха много постройки: обори, спомагателни помещения, корали и една голяма къща.

Бен спря на едно възвишение и направи жест с ръка към местността пред тях:

— Ето, това е домът, Джоана. Всичко това ще принадлежи на двама ви със Стоун един ден.

— Тук ли е… брат ми? Бих желала да се срещна с него.

— Не в момента, но скоро ще се върне. Отсъства по работа. Стоун живее тук от дете. Направи много, за да изглежда ранчото такова, каквото го виждаш пред себе си. Момчето имаше нужда от баща и от семейство. Беше толкова добър, че го осинових, когато бе на десет години. Той ми е като истински син, Джоана, но това няма да те лиши от баща. Надявам се ще се съгласиш, че е справедливо да разделите ранчото с него?

Джини се запита дали наистина Бен бе изсипал цялата си обич и внимание върху своя „син“, както Стела разказваше.

— Разбира се, че съм съгласна, татко. Изгарям от желание да се видя с него.

— Убеден съм, че и той ще бъде очарован да се срещне с теб. Той те обожаваше. Колко бих искал двамата да бяхте израсли заедно. Толкова бе тъжен, когато Стела… Но нека забравим това засега — той цъкна с език, дръпна юздите и те продължиха пътя си.

Когато стигнаха пред къщата, Бен скочи от каретата и извика:

— Нан! Нан! Ела да видиш кой съм ти довел! Тя се върна! Моята любима Джоана се върна при мен!

Джини се загледа в красивата четирийсетгодишна жена, която забързано излезе на верандата. Копринената й черна коса беше пристегната в кок на тила й. С тъмните си очи, крехкото си телосложение и косата си тя й заприлича на испанка.

— Джоана…

Джини чу името да се откъсва от устните на Нан в удивен шепот. След това видя спретнатата жена да тича към нея ентусиазирано. Те си размениха усмивки и бързо се огледаха. Изведнъж Нан я прегърна по начин, който показваше искрена радост и обич.

— Толкова е хубаво, че пак си у дома, мъничката ми. Баща ти така страдаше и толкова се молеше за твоето завръщане. Този ден е наистина благословен.

— Стела е починала преди няколко месеца, така че Джоана е решила да се върне тук.

Джини забеляза известно напрежение в лицето на Нан при тази неочаквана новина. Жената хвърли поглед към Бен, за да прецени как той възприема нещата. Двамата се усмихнаха един на друг по начин, който показа на Джини, че са близки приятели.

— Съжалявам за майка ти. Ела, влез. Разкажи ни всичко.

И жената влезе в къщата, носейки пътната й чанта. Когато Джини малко изненадано погледна Бен, той се усмихна и й обясни, че Нан е част от семейството още преди тя да се е родила.

— Тя е една от нас. Без нея не бих могъл да се справя. Сигурен съм, че ще я обикнеш.

Когато влязоха вътре, Бен продължи:

— Нан, покажи на Джини стаята й. Нека се поосвежи там, преди да седнем да обядваме.

Джини последва стройната жена до една стая, която направо я изуми.

Нан се усмихна и обясни:

— Тази стая се поддържа така в очакване на твоето завръщане още от деня, когато заминахте. Почиства се всяка седмица и се мебелира на всеки пет години, щом мебелите остареят и стените избелеят. Искаше да е в идеално състояние, когато се върнеш, за което винаги се е молил и е вярвал, че ще стане. Всичко, което виждаш вътре, е подбрано лично от него. Понякога съм го намирала да седи на леглото, да мисли за теб, а понякога дори и да плаче за загубата. Толкова много те обича, мъничката ми. Всяка Коледа и на всеки твой рожден ден ти купуваше подарък — ще ги намериш всичките в чекмеджетата. Но така и не ти ги изпрати, защото Стела отказваше да… Извинявай, това не е нещо, за което би трябвало да говоря. Може би все още си опечалена.

— Вече започнах да свиквам, но благодаря ти за загрижеността. Стаята наистина е чудесна — Джини погледна деликатната жена и прошепна: — Не познавам нито теб, нито татко, нито тази къща. Чувствам се малко странно тук.

Нан сложи ръка върху раменете на момичето и я потупа.

— Ти беше само на две годинки и, разбира се, че не би могла да помниш нито нас, нито къщата. Не се безпокой, скоро всичко ще ти изглежда познато. Толкова съм щастлива, че си тук, Джоана. Ти наистина много липсваше на баща си.

— Какъв е той, Нан? И така ли трябва да те наричам?

— Ти ми казваше Нана, но мисля, че сега, след като си пораснала, Нан е по-добре. Станала си много красива жена, Джоана. Той ще бъде много горд с теб.

Джини се запита дали Нан не отговори на въпроса й съзнателно.

— Защо го е напуснала майка и защо ме е взела със себе си? — попита тя и видя някаква лека гримаса да пробягва по лицето на жената.

— Не би трябвало аз да говоря с теб на тази тема. Попитай него. Но изчакай малко, Джоана, моля те. Това минало е едно голямо бреме за него. Бреме, което той носи вече много години. Дай му възможност да се почувства щастлив поне малко. Той заслужава спокойствие и ти му го донесе. Дайте си време, за да свикнете един с друг. Сега да отидем при него. Имаме толкова много неща, за които да си поговорим.

По време на дългия и великолепен обяд с Бен и Нан,, Джини разказа всичко, което й се бе случило: пътуването й до Америка, малкия им заговор с Чарлз Ейвъри, отвличането й от престъпниците, спасяването й от Стив Кар, прехода до Далас.

— Този мъж заслужава награда, ако някога го намерим — заяви Бен. — При всички тези затруднения и неприятности цяло чудо е, че си оцеляла. Показала си смелост и хитрост, Джоана, като моя истинска дъщеря.

— Благодаря ви, сър. Имаше моменти, когато беше страшничко, имаше други, когато беше трудно. Този скаут наистина ни измъчи по време на подготовката, но уроците му ме спасиха и само благодарение на тях съм отново тук. Ако знаех за намеренията на мистър Ейвъри, нямаше да се замесвам в тях, преструвайки се на негова дъщеря — тя им разказа още някои неща за Чарлз, за мотивите му, за плана му да й помогне да се добере дотук след трудното пътуване. Бен въздъхна:

— Аз мога да разбера до какви крайности може да доведе войната един човек, как може да го принуди да предприема безразсъдни ходове. Имахме късмет тук, че войната много не ни засегна и че това „Правителство на реконструкцията“, както го наричат, досега не е създало на мен и съседите ми никакви проблеми.

— Щастлива съм да го чуя, сър, понеже по другите места е ужасно. Не можете и да си представите какви ужасни гледки видях и на колко горчивина станах свидетел по пътя насам — тя му разказа за някои неща и видя, че той свива вежди поразен.

— Благодарен съм, че не ми се наложи да воювам и че подобни гледки са ми били спестени. Бог е бил милостив с мен. Той те върна при мен, разбира се, с помощта на мистър Кар. Ако можем да се свържем с него, аз ще му върна парите, които ти е дал — може би значителна сума за един труженик като него. Кажи ми сега какво се случи с майка ти? — попита той неочаквано.

Джини се изненада от рязката смяна на темата. Погледна тихата жена до себе си и попита дали може да говори свободно пред Нан.

— Всичко е наред, момичето ми. Нан е с мен още от преди да се срещна и оженя за майка ти. Тя ми е… като сестра, а за теб трябва да е като леля. Нямаме никакви тайни между нас, ние живеем и работим толкова близко един до друг, че такива просто не би могло да има.

Впечатлението й до момента беше, че Бен обича своята дъщеря. Той просто не можеше да откъсне светналия си поглед от нея. Усмихваше се, засмиваше се на всеки няколко минути, сякаш освобождавайки бликащата в сърцето му радост, за да не се пръсне. Това радваше Джини, озадачаваше я, объркваше я. Може би, мислеше си тя, миналите му грешки са били резултат от недостатъци, от които се бе освободил с годините. Някой — Бен или Стела, или и двамата — беше излъгал за миналото. Но кой бе това и в какво беше лъжата?

— Ако предпочиташ, Джоана, аз мога да изляза.

Джини разбра, че продължителното й мълчание беше изтълкувано неправилно. Тя се усмихна и каза:

— Не, Нан, не е необходимо. Татко ми каза, че си част от семейството, така че трябва да останеш и да чуеш всичко. Историята е толкова тъжна, че не съм сигурна дали той би искал да я чуе насаме. Сигурна съм, че новината за нейната смърт е дошла като шок за него, така както и неочакваното ми пристигане. — Джини събра остатъците от куража си и продължи: — Ще ви помоля да не си мислите нищо лошо за мен, но аз смятам да кажа истината, колкото и грозно да ви прозвучи тя. Понякога мама беше една объркана, егоистична и импулсивна жена. Но вие знаете това от опит, татко, а и ти, Нан — би трябвало да си го спомняш. Обичах я, но тя правеше много грешки. Постъпила е неправилно, като е заминала и ме е държала без възможност за какъвто и да е било контакт с вас, било е грешка да живее така.

— Не се притеснявай да говориш истината, Джоана — окуражи я Бен. — Ние знаем, че това, което казваш, е вярно. Тя се омъжи за мен, защото бях богат и преуспявах. Аз се ожених за нея, защото беше красива, нежна, притежаваше чар и имах всички основания да очаквам, че от нея ще стане идеална съпруга и майка. Но това, което съм видял на повърхността, не е било нейната същност. Не мога да стоваря цялата вина върху нея — ние и двамата сбъркахме. Не бяхме подходящи един за друг и това ни донесе много страдания. Тя искаше да бъде свободна, а аз не можех да я задържа, без да разваля всичко между нас. Продължавах да смятам, че тя ще се осъзнае и ще се върне. А трябваше да дойда и да ви докарам у дома. Първоначално не исках да бъдеш травмирана между двама каращи се родители и искрено вярвах, че едно бебе повече се нуждае от майка, отколкото от баща. А въпреки многото й недостатъци, тя беше добра майка и много те обичаше. На мен просто не ми стигаше времето. Работех много, за да мога да издържам това ранчо и да го направя проспериращо. Страната все повече се разкъсваше от проблемите на робството и през петдесетте години непрекъснато възникваха безредици. Тогава дойде откъсването и започна войната. Установих, че ми е трудно да взема страна, за мен и двата лагера бъркаха.

Той пое дълбоко дъх и бавно го изпусна, преди да продължи:

— Не бях страхливец, но трябваше да остана тук и да защитавам ранчото си от янките, бандитите и мошениците, които крадяха земя — земята, която един ден ще бъде твоя, Джоана — твоя и на Стоун. Реших, че ако спра да осигурявам охолния живот на Стела, с който тя беше свикнала, тя ще се умори от борбата с ежедневните проблеми и ще се върне у дома. Определено не си представях да се хване на работа, за да се издържате — беше прекалено глезена за това. Съобщих й, че ще й изпратя билети за връщане в момента, когато ги поиска. Оставих да минат прекалено много години, преди да повдигна въпроса за теб. Извинявам се за това, Джоана, надявам се, че ще ми простиш. Никога не съм искал да бъдете в нужда, но не можех да пратя на Стела пари, защото знаех, че тя няма да ги използва, за да се върне. Как се справяхте там?

Джини беше разочарована да научи някои от тези факти. Бен не бе имал представа как са живели те там и макар да бе имал парите да ги издържа, беше ги използвал като средство за натиск върху Стела. И все пак, без да бъде провокиран, напълно свободно и с извинителна нотка той призна, че е направил грешка. Може би желанието му да принуди Стела да се върне у дома е служело като оправдание за тази постъпка. Но защо не бе намерил един месец време, за да се отдели от скъпоценното си ранчо и да провери дали детето му има какво да яде и дали има покрив над главата си? Както бе казала веднъж на Стив: „извинявай“ си остава само дума, ако не е подкрепена и от чувство.

— Майка изхарчи всички пари, които е била взела от теб, когато е избягала. Когато свършили, тя… тя станала метреса на един английски лорд.

Бен се изправи в стола си.

— Какво е направила? Стела е допуснала дъщеря ми да бъде свидетелка на нейния грешен живот? Господи, Джоана, не знаеш колко съжалявам, че е трябвало да живееш в такава обстановка. Не мога да повярвам, че тя се е съгласила да се превърне в държанка. Беше толкова горда и суетна. Допусках, че се е омъжила по английските закони — без да се развежда с мен.

— Мама вярваше, че този човек я обича и че след време ще се ожени за нея, но това не се оказа истина. Може би точно затова и не се е опитала да се разведе — оставила си е отворена вратичка, в случай че й се наложи да се върне тук. Колкото повече израствах, толкова повече се превръщах в досадница за лорда. Когато станах на тринайсет, той плати издръжката ми в един пансион в Лондон. След това имах малко възможности да се виждам и с двамата. Но в пансиона не беше лошо. Научих се да бъда дама и получих добро образование. Имах чудесна приятелка, която беше пристигнала от Джорджия — тя ми стана като сестра. Двете се върнахме в Америка заедно с един и същи кораб. Когато мама почина пред февруари, перът ми спря издръжката. И когато по-късно преглеждах вещите й, открих сред тях достатъчно пари, за да си платя пътуването до Далас. В сандъка й намерих и едно писмо от вас, татко, с което я молите да ме изпрати у дома или сама да ме доведе.

Джини видя, че мъжът пред нея изведнъж пребледня, като че ли изплашен от мисълта за това какво още имаше в това писмо. Тя се съмняваше, че той помни съдържанието на всяко писмо, което бе написал, затова му каза какво бе прочела и той се отпусна. Би искала в това писмо да бе прочела за тайната, която той се опасяваше, че бе научила, защото неговата реакция й показа, че има някаква ужасна загадка, която трябва да бъде разрешена.

— Исках да се срещна с вас, затова пристигнах тук. Предполагам, че от време на време мога да бъда също така импулсивна и безразсъдна като мама.

— Постъпила си правилно, Джоана. Взела си най-мъдрото решение. Доволен съм.

— Беше малко страшничко, когато акостирахме в Савана и видяхме какво е направила войната в Америка през време на дългото ми отсъствие. Мистър Ейвъри изглеждаше толкова добър и надежден. И това беше единственият начин, по който можех да се добера до Тексас. Страшно бе и пътуването с дилижанса от Форт Смит. Не смеех да ви телеграфирам от който и да е град, защото се опасявах, че ще ми заповядате да не идвам.

— Как си могла някога да си помислиш, че не съм те обичал и не те искам?

Джини реши да се опре на своите чувства и безпокойства по отношение на собствения си баща, за да намери правилния отговор:

— Измина толкова време, откакто сме разделени. Аз дори не ви познавам и не знаех, че сте писали и до мен.

— Е, разполагаме с останалата част от нашия живот, за да се опознаем. Ние сме заедно, Джоана, и аз никога няма да допусна нещо да ни раздели отново, обещавам ти това. Надявам се, че не ме обвиняваш за това, че майката ти беше зла и слаба. Знам, че ме беше намразила и искаше да ме напусне. Не можех да се разведа с нея и да се отрека от теб, така както тя го направи с мен. Надявах се, молех се тя да дойде на себе си, да разбере какво е оставила тук и да се върне.

От името на Джоана и на себе си, Джини отговори:

— Знам, че е така. Ужасно е за една дъщеря да израсне, без да познава баща си.

Бен довърши изстиналото си кафе и се усмихна.

— Този разговор беше дълъг и изморителен и за двама ни. Мисля, че сега трябва да си починеш след дългото пътуване. Ще говорим пак довечера, утре и още много дни.

— Прав сте, татко. Изморена съм и разговорът беше труден — Джини стана и си тръгна, след като се усмихна на Бен и Нан, която не беше продумала нито дума по време на мъчителния разговор.

Влезе в стаята на Джоана и се огледа. Мебелите от черешово дърво бяха изкусно изработени. Дъските на пода бяха излъскани, а центърът на стаята беше покрит с килим на цветя. Постелката на леглото, стола и завесите бяха в същите пастелни нюанси на зелено, синьо и розово върху слонова кост. На шкафчето лежаха сребърен гребен и четка, ваза с цветя и бутилки с одеколон. Маслената лампа беше със стъкло, духано на ръка, а от двете страни на огледалото над ниската тоалетна масичка имаше месингови канделабри. Една чудесно подредена стая и на Джини й се прииска Джоана да можеше да я види и да й се наслади.

Тя се изтегна на удобното легло с надеждата, че най-тежката част от измамата е приключила. Нито за миг Бен или Нан не я бяха погледнали със сянка на съмнение. Беше изненадана, че и на двамата не им мина мисълта, че би могла да е изпратена от Стела, за да отмъсти или да изкопчи пари. Те я бяха приели с отворени обятия и това караше Джини да се чувства виновна. Отсега нататък й трябваха съвсем ясни доказателства, за да може да вземе окончателното си решение, но трябваше да работи бавно и внимателно, за да не събуди подозрения. Но имаше и още едно препятствие, което трябваше да преодолее — Стоун. Надяваше се, че ще заблуди и него с лекотата, с която се бе справила с Бен и Нан. Все пак, като се отчиташе колко би му струвало завръщането на неговата „сестра“, той можеше и да не изпита възторг от пристигането й. „Ако ме виждаш и чуваш, Джоана, повярвай, аз наистина се надявам, че правя каквото трябва. Но е много по-трудно, отколкото двете с теб си го бяхме представяли.“

Джини легна настрани, без да затваря очи. Като че ли онова, което бе видяла и научила, трябваше да я убеди, че Бен е обичал дъщеря си през цялото време и гледа с огорчение на миналото. Тя стана от леглото и отиде при шкафчето. Прегледа всяко чекмедже и всеки подарък, който Джоана така и не получи и за който дори не подозираше. Трагичността на случилото се предизвикваше болка в сърцето на Джини. Имаше кукли и други детски играчки. Но имаше огърлици, шалове, красиви панделки, книги, комплект за писане, скъпи принадлежности за писмена работа, чантички, извезани с мъниста, брошки и още много други неща, подходящи за дъщерята на един богат родител. Ако Джоана беше получила макар и един от тези подаръци, тя несъмнено би изпаднала в екстаз. Беше жестоко и грозно от страна на Стела да лиши дъщеря си от тях. Беше проява на егоизъм и страх от страна на Бен да не направи нищо, за да ги получи тя. Колко ужасно се оказваше да стоиш по средата между двама враждуващи родители. И все пак Джоана не беше за съжаление главно благодарение на Вирджиния Марстън. Двете не биха могли да се обичат повече и да се чувстват по-близки дори ако бяха сестри. Още веднъж Джини изпита съжаление за тежката загуба на приятелката си.

Трябваше да потисне онова желание да нарани Бен, така както той бе наранил Джоана. Каква ли беше истината за Бен и Стела, какво криеше миналото? Наистина ли той обичаше и искаше Джоана? Беше ли тя за него нещо повече от поредната вещ, която иска да притежава? Ако не беше онази монета, заклещена в ъгъла на сандъка на Стела, двете с Джоана никога нямаше да научат, че баща й се бе опитвал много пъти да се свърже с нея и да я повика при себе си. Беше ли излъгала Стела, когато споменаваше, че Бен се е държал грубо? Възможно ли бе да се повярва на една жена, която бе живяла години наред в открит грях и която бе заплашвала мъжа си със скандал? От друга страна, можеше ли да се вярва на един мъж, който бе позволил да му отнемат дъщерята само и само за да избегне скандала? И можеше ли подобен човек да бъде уважаван? Кой би повярвал, че този Бен, с когото тя току-що се бе запознала, би могъл да бъде жесток към жена си и едно бебе? Но Бен се беше изплашил толкова от заплахата, че се бе отказал от единственото си дете. „Ако, мислеше си Джини, е ставало дума само за една заплаха.“ Но Бен имаше и Стоун, когото обичаше и на когото гледаше като на плът от неговата плът и кръв от неговата кръв.

„А защо моят недостоен баща не е направил нищо, за да подкрепи и защити своята дъщеря?, я беше запитала Джоана. Той отказа да го стори преди години. Той стана причина двете с майка да изпаднем в трудна ситуация. Той съгреши и значи трябва да заплати за това. Мама е мъртва заради него. Аз живях в страх и самота заради него. Обещай ми, че ще научиш истината за баща ми и за миналото. Обещай ми, че ще го накараш да страда, както той направи да страдаме. Но ако той не е виновен, както мама твърди, дари му малко щастие, преди да му кажеш, че вече ме няма. Позволи му да се радва на мен чрез теб… ние двете толкова си приличаме“.

„О, Джоана, съзнаваш ли какво поиска от мен? Ами ако сбъркам? Ами ако той ме убие, след като научи истината? Ами ако осиновеният му син откаже да ме приеме, за да не дели ранчото с мен? Тази среднощна тайна може да се окаже много по-опасна, отколкото и двете сме си представяли.“

 

 

Следващите четири дни изминаха много по-бързо и по-лесно, отколкото Джини си беше представяла. Животът в ранчото беше интересен. Започна да харесва Бен, Нан, надзирателят Бък Питърс и всички работници. Беше очевидно, че всички се възхищават на Бенет Чапман и го уважават. Тя изпитваше наслаждение да язди из ранчото, да се учи на нови неща, да опознава бащата на Джоана. И колкото по-дълго продължаваше измамата, толкова повече започваше да му вярва и да му се възхищава, толкова повече се затвърждаваше убеждението й, че той се е променил с годините, толкова по-сигурна ставаше, че Джоана би го обикнала и приела, и най-важното, би му простила. И толкова по-трудно ставаше да разкрие истината и толкова по-дълбоко затъваше в капана, който сама си бе поставила.

Джини беше убедена, че Бен щеше да бъде сломен, ако разбере, че е бил излъган и че дъщеря му е мъртва. Не знаеше колко още ще издържи трудната си роля. Тази игра на баща и дъщеря я караше все по-силно да иска да се види със собствения си баща. Безпокоеше се за него. Дългият интервал между последното му писмо и нейното заминаване я караше да се съмнява дали е още жив и да се страхува все повече от неговите врагове. Ами ако не може да докаже, че е убит и не може да разкрие извършителя? Ами ако някой друг е поискал правата над сребърната мина? Ами ако отиде в Колорадо и не намери никого и просто остане там, без шанс да се измъкне? Щеше ли да бъде толкова ужасно да изживее живота си като Джоана Чапман? Да, защото тя не беше Джоана.

Едва след завръщането на Стоун тя можеше да анализира двамата мъже заедно, едва тогава щеше да разбере дали той представлява за Бен повече отколкото Джоана, както Стела твърдеше. Веднъж бе успяла да се промъкне в стаята му с надеждата да научи нещо повече за него. В чекмеджетата и гардероба бе открила много дрехи — ежедневни и за празник. Стори й се странно, че повечето от тях изглеждат нови или практически неупотребявани. Реши, че Стоун е заминал с тези, с които се облича по-често. Беше разгледала някои от нещата му и бе установила, че той е над шест фута и е строен. Нямаше никакви снимки, от които да разбере как изглежда. Но имаше портрет на Стела и Джоана над камината в гостната, портрет, нарисуван преди да заминат. В стаята на Стоун намери много книги, следователно той обича да чете. Не намери писма, нито сувенири, от които да разбере нещо повече за този човек.

Направи й впечатление, че Бен и Нан не говорят за него. Когато им зададе няколко въпроса, отговорът бе, че те искат тя да се срещне с него и сама да прецени. Реши, че това е малко странно, при положение, че й беше брат и „любимец“ на Бен по думите на Стела.

Джини спря да пита и само наблюдаваше. Тя беше научила, че стаята на Бен е в единия край на долния етаж, а на Нан — в другия. Никой никога не спомена друго женско име. Джини се питаше възможно ли е той да има приятелка наблизо, при положение, че почти не напуска дома. Изключение правеха случаите, когато се мяташе на коня, за да излезе заедно с работниците. Ако Стела беше казала истината за неговите кръшкания, може би той вече бе загубил вкус към тях с възрастта.

Възможно бе Бен да е развил някакво романтично влечение към Нан с течение на годините, още повече след като двамата живееха толкова близко един до друг. Джини подозираше, че Нан изпитва по-дълбоки чувства към Бен, отколкото бе допустимо за една готвачка, домакиня и едва ли не „сестра“. Понякога тя улавяше Нан да гледа захласнато Бен с поглед, в който й се струваше, че има обич и желание. И понеже Бен беше свободен мъж вече, беше ли изключено те да задълбочат чувствата Си. „Колко романтично би било това“, помисли Джини с усмивка.

Любов и романс… Къде я бяха довели те? „Бяха й донесли болка и самота“, повтаряше си тя. „Къде си сега, Стив? Липсвам ли ти така, както ти ми липсваш, ако ти липсвам изобщо? Върна ли се във Форт Смит, за да ме потърсиш? Трябва ли да ти пиша, или телеграфирам, за да ти кажа, че съм тук? Не, още не… едва когато изпълня задачата си. Толкова те обичам и желая. Моля те, обичай ме и ти.“

 

 

В петък научиха, че керванът от Джорджия е пристигнал в града. Бен я убеди да позволи на момчетата да донесат багажа й, за да попречат на приятелите на бандитите да разберат къде се намира и да се опитат да й отмъстят за това, че беше помогнала за залавянето им. Тя изпрати писма до Луси, Мери, Руби и Ели. Обясни им „истината“ и ги помоли да й дадат адресите си, за да може да им пише и в бъдеще. Чувстваше се отвратително, че не може да се види с тях за последен път, но съветът на Бен й се стори разумен.

Когато Джъстин „Бък“ Пигърс се върна с личните й вещи, Джини поблагодари на надзирателя. Бързо изтича в стаята си, за да прочете бележките от четирите си приятелки, с които имаше толкова общи изживявания.

Стив така и не се беше върнал при кервана, а пътуването от Виксбърг до тук бе преминало без емоции.

Джини разопакова нещата си и Нан й помогна да ги подреди по шкафовете. Тя остави скъпоценната си кукла на леглото и сърцето й преливаше от щастие, че не се бе загубила. Обясни на Нан, че това е скъп спомен от приятелка в пансиона и жената й повярва.

Когато Джини се преобличаше за вечеря, тя се сети за парите в чекмеджето. Бен й ги беше дал, за да не се чувства неговата „Джоана“ безпомощна пак, както се бе чувствала след смъртта на майка си. Джини знаеше, че сумата е достатъчна, за да си купи билет за дилижанс до Колорадо Сити, защото беше попитала служителя за цената, преди да напусне станцията в Далас. Беше дала на Бен шест дни щастие и облекчение от измъчващото го чувство за вина. Не можеше да го накаже за миналите му деяния, защото не вярваше, че го заслужава, а още повече защото той сам се бе измъчил за допуснатите грешки през изминалите години. Бен щеше да остане с Нан и своя „син“, които Трябваше да го утешат, след като научеше ужасната истина за смъртта на дъщеря си. Имаше ли някакви причини да остава в ранчото макар и още ден? Беше сложила край на своята среднощна тайна с Джоана по най-добрия начин, на който бе способна. Разполагаше с писмото на приятелката си, от което истината ставаше ясна. Защо да стои още?

Следващата сутрин й даде отговора: дойде й мензиса. Трябваха й още три дни, три дни, които бе по-добре да прекара тук, отколкото свита като пиле в някакъв дилижанс, където не можеше дори да се измие. Вторник беше денят, когато да реши да каже на Бен истината и да замине, ако, разбира се, признаването на измамата не я принудеше да потегли незабавно.

Слава Богу, поне не беше бременна — нещо, за което не бе помислила в пламъка на страстните преживявания със Стив. Колко трагично щеше да бъде първото му дете да сподели съдбата на баща си и да израсне като огорчено от живота незаконородено дете. Любовта наистина можеше да накара хората да постъпват глупаво и безразсъдно. Струваше ли си любовта на каквато и да е цена? Не можеше да отговори на този въпрос след всичко което бе направила заради любовта на Джоана, на баща си и на Стив Кар.

Не бе попитала Бен защо го бе напуснала Стела — щеше да му даде възможност да отнесе ужасната си тайна в гроба. Реши, че ще си признае и ще напусне ранчото следващата седмица.

 

 

Човекът, който не излизаше от мислите и мечтите на Джини, се бе върнал във Форт Смит и бе научил неприятните новини на своя двайсет и осми рожден ден. Стив не можеше да повярва, че тя бе напуснала живота му. Писмото й бе пропито с горчивина. Беше ядосан, че тя не бе получила неговото обяснение, но капитан Купър така и не се бе върнал до нейното заминаване. Никой не я беше видял да тръгва нанякъде. Не беше в списъка на пасажерите на никой от минаващите кораби, нито сред пътниците на дилижансите. Конят й го нямаше. Беше попитал Джейк дали има войник на име Майерс, който е бил изпратен в Тексас, защото единствената жена, пътувала същия ден, се казваше така. Беше научил с разочарование, че има, че се казва Кора и че е около двайсетгодишна жена с кестеняви коси.

Защо бе заминала, безпокоеше се Стив? Как бе съумяла да го направи толкова добре обмислено? Дори и той с неговите умения не можеше да проследи дирите й сега, след толкова време. Тази загуба, прибавена към загубата на най-добрия му приятел, го караше да се чувства самотен, много по-самотен, отколкото се бе чувствал, преди да срещне Ана. Беше му казала, че той човърка раните си, оставя ги отворени и незараснали и отказва на всеки, включително и на нея самата, да се погрижи за тях. Осъзнаваше, че това бе истината. Нейни бяха и думите, че когато дойде подходящият момент, ако обстоятелствата позволяват, той ще бъде готов, ще има желание, даже ще изгаря от нетърпение да се освободи от болката, която пазеше дълбоко в себе си. Сега знаеше, че въпросните обстоятелства се казват „Ана“ и му е дошло времето да започне на чисто. Разбираше, че проблемите, с които се бе сблъсквал, го бяха направили силен, както тя му бе казала, дори по-силен, отколкото бе предполагал, преди тя да нахлуе в живота му. Горчивината, която го разяждаше отвътре, бавно го унищожаваше и вероятно бе унищожила единствената му надежда за светло бъдеще, ако Ана не поискаше да се свърже с него. Стив не можеше да я обвинява за заминаването й, защото в светлината на това, което се бе случило, поведението му изглеждаше наистина незаинтересовано и подло. Което не беше истина. Той бе разбрал, че обича и желае Ана. Но сега може би я бе загубил завинаги, защото тя не знаеше за чувствата му, които се бе страхувал да й разкрие. Безпокоеше го споменаването на някаква тайна, за която тя намекваше в писмото си. Което означаваше, че точно в тази минута тя би могла да се намира в опасност, а той бе безсилен да я спаси. О, духове, как мразеше това чувство!

Чудеше се каква ли бе задачата, която бе решила да изпълни, какви лъжи му беше наговорила и какво бе готова да си признае. Защо не се видя с нея в нощта преди да тръгне? Защо й беше оставил парите, които тя бе използвала, за да избяга, или поне защо не ги бе дал на Джейк? Защо не бе сложил своята бележка при парите. Беше доверил на администратора пари, но не и личното послание, което се страхуваше, че някой прекалено любопитен може да прочете.

Но беше късно да се укорява сега. Когато пътуваха с кервана, тя му протегна ръка, която той отблъсна.

„Ти решавай своите проблеми, аз ще решавам своите“, това бе отговорът. Би могъл да научи тайните й отдавна, ако не бе проявил такъв инат и такова чувство за самозащита. В писмото си тя признаваше, че го е лъгала, значи, когато се срещнеха, тя щеше да бъде готова да прояви същото разбиране и същата готовност за прошка, за които беше готов и той. Тя го обичаше и го искаше — не казваше ли точно това писмото? Следващите един-два месеца щяха да бъдат ужасни за него, защото щеше да ги прекара в очакване и в надежда тя да не размисли. Беше предупредил Джейк Купър, че ще поддържа връзка с него чрез телеграми. Как щеше да издържи до момента, когато ще може да й каже истината?

Молеше се да не го е излъгала за връзките си с Клана. Тимъти Греъм не знаеше нищо за нея, когато го арестуваха в Сейнт Луис… или поне така каза. Значи тя наистина се бе опитвала да избяга от бандата, когато я бе спасил. В такъв случай тя не можеше да се върне обратно на юг, за да се постави на разположение на ККК, да му помогне да преодолее загубата си и да се опита да успее там, където баща й се бе провалил. От онова, което му бе казала, тя имаше основателни мотиви да търси отмъщение. Където и да бе отишла, той се надяваше, че е в безопасност и че ще му се обади по-скоро, отколкото споменаваше. А докато чакаше, можеше да се погрижи за един друг мъчително болезнен проблем и да свърши една последна работа: да намери и накаже убиеца на най-добрия си приятел.

 

 

Джини започваше да се изнервя, че цели дванайсет дни след нейното пристигане тя продължаваше да не намира куража да разкрие своята истинска самоличност и да признае измамата пред Бен и Нан. Обвиняваше се, че е страхливка, че се притеснява да причини на Бен болка, че гледа с неохота на мисълта да напусне този щастлив кът и да замине сред опасностите на Колорадо с нищожната надежда, че баща й е още жив. Защо не се обади на Стив чрез капитан Купър, за да му каже къде се намира и да го помоли да я придружи до Колорадо? Но той може би изобщо не се е връщал във Форт Смит. Ами ако и той е намерил смъртта си, което съвсем не бе изключено при този изпълнен с опасности живот, който водеше? Можеше ли тя да захвърли всичко, което имаше тук в ранчото, за да преследва някакви несигурни мечти? Трябваше да го направи, защото нямаше правото да живее живота на Джоана. Беше доставила радост на Чарлз, превъплъщавайки се в образа на неговата дъщеря. Беше ощастливила и Бен, представяйки се за Джоана. Сега беше ред да зарадва и своя баща. И двете роли, които бе приела да изиграе, й бяха донесли неприятности и тревоги. Крайно време бе да стане самата себе си.

Утре ще отиде в града, за да изпрати телеграма на Стив. Молеше се все още да значи за него достатъчно, за да дойде и да й помогне да се справи с трудното положение, в което се намираше. И веднага щом разбере, че е пристигнал, ще каже на Бен всичко. Оставаше й да се надява, че ще й прости.

Продължи да се облича за обяда — едно от най-приятните събития за дена. Но изпитваше някаква тревога, без да знае защо.

 

 

Бен се усмихна и каза:

— Стоун, най-сетне си у дома, сине. Имам една изненада за теб: сестра ти се върна от Англия. А Стела е мъртва.

Младежът застина изумен:

— Джоана е тук?

— Да, и е прекрасна. Няма за какво да се безпокоиш — обещах ти, че когато умра, половината ранчо ще бъде твое. И нищо не се е променило — така е записано в завещанието ми.

Стоун видя блясъка в очите на баща си. С мъка сдържа горчивината, която напираше в гърдите му.

— И каза ли й за мен? — видя Бен да свежда глава засрамено. „И съвсем разбираемо“, каза си той.

— Не, синко, знаеш защо не мога. Моля те, разбери ме.

— Опазването на името Чапман е най-важното нещо за теб — обвини го Стоун. — Не аз, не майка, нито твоята скъпоценна Джоана.

— Но това име е и твое, сине. И ти също не искаш да бъде опетнено.

— Мое е само, защото съм осиновен. Но аз бих предпочел нещата да бъдат ясни. Това, че съм наследник на половината ти имущество, не е толкова важно, колкото хората да знаят чия кръв тече във вените ми. През целия си живот трябваше да лъжа кой съм и какъв съм. Как можеш да кажеш, че ме обичаш и ме искаш, когато си се отрекъл от мен още с раждането ми и си ме направил копеле в очите на всички? Майка те обичаше и ти служи почти трийсет години. Дори след като Стела разбра за вас и си замина, ти пак отказа да се ожениш за нея. Сега тя е мъртва, но ти вероятно ще продължаваш да намираш основания да не го направиш. Което не ти пречи да твърдиш, че я обичаш и желаеш.

Стоун скъси разстоянието между двамата и сега се беше надвесил над съкрушения си баща. Знаеше, че му причинява болка, но не можеше да се въздържи, защото искаше да отвори очите на Бен. Сега, когато вече знаеше какво означава любовта, той имаше аргументи, които да изстреля срещу мъжа, който беше причинил болка на майка му и на него, както беше причинил болка на Джоана и нейната майка. Първо щеше дълбоко да нарани баща си, а после трябваше да му помогне да излекува раните си за доброто на всички.

— Как може един почтен човек да вкарва в леглото си две жени едновременно? Ти използва и двете по най-егоистичен и жесток начин, татко. Измами всички ни. Ти все още не мислиш, че майка е достатъчно добра да стане мисис Чапман, защото е индианка от племето на апахите, а значи враг и страшилище за белите. Аз, тъй като в мен тече твоята кръв, съм достатъчно добър да бъда осиновен и да наследя половината от ранчото ти, но понеже съм мелез не заслужавам хората да знаят, че съм твой син и че името Чапман ми принадлежи по право. Работих за теб и с теб в продължение на години. Бих направил всичко за теб. Но сам нямаше да науча истината, ако не ви бях чул веднъж да се карате със Стела, защото ти никога не би ми казал. Би ме оставил да мисля през целия си мизерен живот, че съм индианско копеле… — той никога не би нарекъл любимата си майка курва, както повечето шушнеха, без да смеят да го кажат открито, понеже тя се намираше под закрилата на Бенет Чапман. — Дори трябваше да се преструвам, че тя не ми е майка, за да не се досети никой за истината относно вас двамата. Не е честно, татко. Не можеш ли да го разбереш?

— Причинил съм ти по-голяма болка, отколкото съм допускал, Стоун, и страшно съжалявам. Но сега не е времето да ровим миналото като куче на бунището. Джоана скоро ще слезе, синко. Тя не знае нищо за нас и нито, моментът е подходящ, нито обстановката позволява да й разкриваме тази ужасна тайна. Моля те, нека поговорим за това по-късно.

— Винаги казваш „по-късно“, татко. Не те ли е страх, че някога, когато се съгласих да ме признаеш за свой законен син, може да се е оказало много късно? Когато ми се родят деца, аз бих искал те да знаят кои са баба им и дядо им и какъв е произходът им.

— Времената и хората се менят, сине.

— Не, ако съдя по това, което виждам, а съм бил навсякъде. Хората винаги ще мразят и отхвърлят индианците, защото дори такива като теб отказват да признаят, че ги приемат. Имам нужда от душевен мир, татко. Това е причината, поради която се върнах — да го потърся. Ако не решим скоро този въпрос, ще стане, прекалено късно. Това ли желаеш?

Бен погледна развълнувания си син.

— Бъди търпелив с мен, Стоун. Знам, че си прав. Бях страхливец твърде дълго време по отношение на много неща. Обичам те. Остави ме да намеря най-добрия начин и да обясня ситуацията на сестра ти, преди да разкрием истината пред всички. Ще го направя, сине, обещавам. Съвсем скоро вече няма да има лъжи и измъквания. Да оставим това сега, чувам, че Джоана слиза.

— Добре, татко, още един, последен шанс — той почувства нужда да пийне нещо силно, за да се успокои след трудния разговор и преди да се събере отново със „сестра“ си.

Когато Джини влезе в стаята, тя видя един мъж с гръб към нея и с наведена глава, който си наливаше чаша уиски от масичката с напитките. Стегна се, защото се досети, че това трябва да е Стоун и че трябваше да посрещне ново предизвикателство с ролята си.

— Брат ти се върна, Джоана. Стоун, помниш ли сестра си…

Мъжът се обърна и челюстта му увисна. Тъмните му очи се разтвориха широко от удивление, а след това се свиха подозрително. На каква се правеше сега? Как беше разкрила така внимателно пазената от него самоличност? Какво искаше от неговото семейство с безочливия си опит за поредната измама? Може би се опитваше да го изнуди да се ожени за нея, защото я обезчести? Жените измислят такива неща. И преди реши дали да я разкрие или не, той прошепна:

— Ана Ейвъри, какво правиш тук?

Джини пребледня и се разтрепери. Сърцето й лудо заби. Устните й се разтвориха. Погледът й падна на двата колта с монограмите „S.C.“ на дръжките им: но не вместо Стив Кар, а вместо… Стела или беше излъгала или бе сбъркала възрастта на Стоун, той не беше на двайсет и пет! Как само я беше заблудил! Беше я накарал да изпита съчувствие към него, защото бил самотник, безпаричен скитник, никому ненужно копеле! А тя го беше обикнала, беше му повярвала, беше му се отдала! А той е бил просто като баща си — един безскрупулен използвач на жените! Беше й разказал тези лъжи, за да оправдае изоставянето й, след като те… О, Небеса, ами ако тя наистина беше Джоана…

— Ти си Стоун Чапман, осиновеният син на Бен? Значи си ме излъгал, нещастно… — гняв и възмущение я задавиха и попречиха да произнесе последната дума. Как бе могъл да бъде толкова жесток и студен?

— Вие двамата изглежда се познавате отпреди — отбеляза Бен.

Стоун и Джини погледнаха озадачения Бен, забравили за присъствието поради изживения шок. И двамата се питаха какво да кажат и да направят сега.