Джанел Тейлър
Среднощни тайни (11)

ДЕСЕТА ГЛАВА

— Можеш да го сложиш тук — започна той, закопчавайки късия ремък ниско около крака й, — или — продължи той, като разкопча ремъка — ето тук — и с треперещи пръсти скаутът пристегна малкия кобур няколко инча над коляното й. — Роклята ще го скрие, а ти ще имаш лесен достъп до него. — Ръката му остана върху копринената кожа на бедрото й.

Джини изтегли револвера, разгледа го внимателно и го сложи обратно. Остави крака си върху леглото, така че да не се налага той да си маха ръката.

— Колко умно. Благодаря ти, Стив.

Той извади от джоба на жилетката си кутия с малокалибрени патрони и й ги подаде.

— Ето, тези са за него. Ако имаш джоб на дрехите, с които ходиш, добре е да оставиш в него няколко резервни. Купих още една кутия, за да се научиш да стреляш. Искам да съм сигурен, че ще можеш да направиш няколко дупки във всичко, в което се прицелиш — и като видя на лицето й същото изражение, което помнеше от урока но стрелба по време на обучението, той допълни: — Поне се опитай да раниш врага, за да го спреш, ако не можеш да се насилиш да го убиеш.

Джини разкопча ремъка и остави кобура на масата заедно с амунициите.

— Беше много мило от твоя страна, Стив, но аз би трябвало да ти платя. Ти изкарваш парите си с такъв труд. Ще попитам тат…

— Това е подарък и аз мога да си го позволя. Не струва кой знае колко. И освен това, мис Ейвъри, правя го по крайно егоистични съображения: искам да останете жива и в безопасност.

— Това е най-прекрасният вид егоизъм, любими мой защитнико. И единственият подарък, който мога да ти дам от своя страна, е този… — прошепна тя и го целуна.

Когато целувката им свърши, тя надникна в очите му, които бяха тъмни като нощта и блестящи като черни въглища. Близостта му до нея просто спираше дъха й. Пръстите й докоснаха твърдите черти на лицето му.

— Ти си най-красивият и най-привлекателен мъж, който съм срещала, Стив Кар. Караш ме да мисля и да върша неща, които не съм си и представяла. Упражняваш такава власт над мен, че не знам дали да се чувствам щастлива, или да ме е страх.

Стив погали пламналата й буза и прекара пръст по разтворените й устни.

— Ти правиш същото с мен — ръцете му притиснаха тялото й и той слепи устните си с нейните. Усещаше как го изпълва вълната на възбудата.

Джини знаеше, че го обича и иска да се омъжи за него, но беше сигурна, че той няма и да помисли за това, докато не реши проблемите си, каквито и да бяха те. Тази нощ бе може би последната, която можеха да прекарат в интимна близост, защото краят на пътуването наближаваше. Тя искаше да го привърже колкото може по-силно към себе си, искаше да намери път към сърцето му и да му помогне да погледне реално на чувствата й към него. Самотник като Стив нямаше нито да каже, нито да направи нещо, ако то нямаше дълбок смисъл за него. Трябваше да го преведе покрай страховете му, за да може да съзре и познае истината. Притисна се силно към него и го целуна с трескаво желание, с цялата дълбочина на чувствата си.

Устните на Стив попиваха нейните жадно. Той също съзнаваше колко малко време им остава и допускаше дори, че то е още по-малко, отколкото и двамата смятаха. С труд се сдържаше да не разкъса дрехите и на двамата, виждайки вече как падат в леглото, понесени на крилете на екстаза. Усещаше, че и тя е нетърпелива. Беше мечтал ден и нощ отново да я притежава и ето, че този скъпоценен миг беше дошъл.

Джини забрави за проблемите си в прелюдията на любовната им игра. Имаше чувството, че хиляди пеперуди са изпълнили тялото й и пърхат с крилца отвътре, опитвайки да се изтръгнат на воля. Изпитваше някакво чувство на свобода и едновременно с това на напрежение, очаквайки момента. Никой мъж преди не я бе карал да се чувства по този начин и вероятно никой друг нямаше да може да го направи. Тя жадуваше за целувките му, за прегръдките му, за докосванията му. Никакъв друг пламък не би могъл да докосне сърцето и тялото й така, както правеше това съзнанието, че го притежава. Бленуваше отново да се слее с него тази нощ и още безброй пъти в бъдеще. Макар поведението й — това безрезервно отдаване, да бе опасно и безразсъдно, тя не можеше да се въздържи да не поиска онова, от което имаше нужда.

Стив с наслаждение вкусваше от устата й и от чистата й кожа. Устните му я докосваха с нежност за кратко, после продължително се впиваха в нея със сила, езиците им се докосваха. Искаше да я обладае бързо, искаше да го направи мъчително бавно, искаше да я погълне цялата. Ръцете му се плъзгаха по тяло й с възбуждащи ласки, но той съзнателно увеличаваше напрежението на очакването, докато самият той не можеше да издържа повече. Съблече роклята й, а тя с желание му помагаше. Свали оръжията си, събу ботушите и съблече дрехите си… отново с откровената й помощ. Повдигна я на ръце, отнесе я до приканващото легло и я положи в него. За един кратък миг се почувства странно уязвим без колтовете и ножа, съзнавайки, че мислите му са замъглени от страстта.

Джини вече бе отметнала встрани постелките. Тя не откъсваше поглед от него, докато той усмихнато я разглеждаше. Тя искаше да прочете какво има в погледа му, надяваше се да съзре там изкушение и желание. Не го накара да изгаси лампата, а и той сам не пожела да го направи. Със смелост и наслаждение прекара поглед по мъжественото му тяло. Бронзовата му фигура изглеждаше безукорно изваяна, тук-там се виждаха белези, но те не нарушаваха почти съвършените му форми. Мускулите му бяха добре оформени, а тялото му представляваше релефен пейзаж на хълмове, долини и равнини. Теглото му беше идеалното за неговия ръст. Забеляза, че ръцете и краката му бяха леко окосмени, но гръдният му кош беше гладък. Абаносово черната му коса бе гъста и буйна, наболата брада — твърда и черна, а нежните косми около неговия…

Джини се изчерви и осъзна, че го разглежда, както бе виждала да правят хората, залагащи на състезателни коне в минутите, преди да решат на кой от тях да поверят парите си. Женското й любопитство беше надделяло. Когато върна погледа си към очите му видя, че той също попива всеки инч от нейното тяло.

Стив бе очаквал тялото й да бъде също така привлекателно както и лицето й, но то се бе оказало много по-изящно, отколкото си го бе представял. То му напомняше на разкошна зряла праскова, каквито се отглеждаха в родния му щат. Някои биха казали, че косата й е възможно най-светлия оттенък на кафявото, други — че е възможно най-тъмният нюанс на русото. Очите й бяха като зелени езера, изпъстрени по мистичен начин с кафяви точици. Никакъв художник не би могъл да претвори по-съвършена красота от нейната, макар че сигурно биха се намерили такива, които щяха да смесват бои цяла вечност в безуспешен опит да намерят съчетанията, които биха могли правилно да я предадат. Тя беше със седем инча по-ниска от него и това правеше разликата във височините им идеална за неговите прегръдки. Руменината по бузите й и пламъкът в очите й издаваха, че и тя е доволна от това, което вижда пред себе си. Очевидно тя помнеше колко много удоволствие й бе дарил първия път и беше толкова възбудена, че не изпитваше нито свян, нито страх от ясно видимите белези на неговата възбуда.

Стив легна както първия път — наполовина върху нея. Устните му се плъзгаха по лицето, шията и раменете й. После се върнаха върху нейните и ги запечатаха с целувка, която трябваше да й даде представа за дълбочината на най-съкровените му чувства. От контакта с голата й кожа той леко започна да трепери с все по-засилваща се възбуда. Прекара пръсти по тялото й, изследвайки всяка негова гънка. Устата му с наслаждение се плъзна по гърлото й и се спусна върху гърдите.

Джини изстена в пороя чудесни усещания. Нейните пръсти бяха вплетени в косата му и тръпнеха от мекотата й. След това се спуснаха по гърдите му. Той беше силен и добре налят с мускули. Изгаряше от желание да се вкопчи в него, но някак не намери подстъп, когато устните му се върнаха върху нейните. Той беше като вълшебник, който твореше своите чудеса и я оплиташе в магията си, от която тя не искаше да се изтръгва.

Стив обхвана в ръце твърдите й гърди. Потръпваше от наслаждение всеки път, когато ги докоснеше с уста или ръце и усещаше, че тръпката е взаимна. В тялото му се носеха вълни на удивителни осезания. Не беше изпитвал нищо подобно преди с момичетата от салоните, понеже тялото му беше търсило и бе получавало само физическо освобождение с тях. Но с Ана се вплитаха още сърцето и мислите му. Тази нощ тя изглеждаше още по-нетърпелива и всеотдайна, защото знаеше какво я очаква. Мисълта за това му беше особено приятна, защото бе доказателство какво огромно удоволствие й бе доставил предния път. Той целуна клепачите на притворените й очи, после върха на носа й, ямката на брадичката й, трапчинките на бузите й, ушите и устата й. Усети, че езикът му среща нейния и подхваща танц, подобен на този в лагера.

Джини извиваше тръпнещото си тяло. Той бе обладал мислите й и я бе докарал до луда възбуда. Напрегнатият й глас го помоли:

— Моля те, Стив, обладай ме, преди да умра от желание.

Устните му затвориха нейните в мига, когато проникна дълбоко в нея. Този път очевидно нямаше никакви пречки за физическо наслаждение, защото тя нетърпеливо извиваше тялото си към неговото всеки път, когато телата им се сближаваха в ритъма му. Тя се отдаваше свободно, изцяло и с желание. Той я обладаваше по същия начин.

Страстта изгаряше телата им и те не спираха да се милват и целуват, движейки се като едно цяло. Напрежението достигна максимума си и те стигнаха до връхната точка на оргазма едновременно. Сърцата им пулсираха бясно, а ритъмът им беше лудешки. Разтърсиха ги светкавиците на екстаза. Целувката им продължаваше, оставяйки ги допълнително без дъх и едва след време всеки от тях се отпусна в прегръдката на другия.

Стив прошепна с дрезгав глас в ухото й:

— Това е най-хубавото, което съм изживявал в целия си живот, Ана. Благодаря ти!

Джини беше преизпълнена с любов.

— Ти си добър учител в много области, Стив Кар — отговори тя, съзнавайки, че още е много рано да настоява да получи признание в любов или да иска трайна връзка. — Разбира се, има още много неща, които трябва да науча, ако не ти омръзне моята неопитност, или ако не ти досадя. Но вината е твоя. Ти можеш да побъркаш всеки, любими мой скауте.

Стив се подиря на лакти от двете страни на главата й, внимавайки да не затисне разбърканата й коса, пръсната върху възглавницата.

— Самата ти си едно голямо отвличане на вниманието, Ана. Половината от времето си прекарвам в мисли за теб.

— Само половината? — попита тя игриво с престорено разочарование. — Защото ти си в мислите и чувствата ми през по-голямата част от времето.

— Ако си позволя да мисля за теб повече, отколкото сега, няма да сме в състояние да пропътуваме в безопасност дори десет фута. А по повод „омръзването“ и „досадата“, това никога не би могло да се случи с теб! Ако някога получа повече удоволствие от това, сигурно ще полудея. По-добре е да проявиш малко милост и да я караш малко по-леко, иначе ще те дебна ден и нощ.

— О, нямам нищо против. Би било много забавно.

— Само че не е сега моментът за това, Ана — напомни й той вече със сериозен глас. Искаше да предпази и двамата от изричането на някакви откровения на тази ранна фаза.

— Знам, това важи и за двама ни. След като се устроим по някакъв начин, тогава ще помислим дали все още искаме нещо един от друг. Справедливо ли е така?

„Явно, каза си той, необходимата предпазна мярка, която беше предприел, бе сработила.“

— На мен подобно предложение ми допада. И какво толкова има да се устройваш? — попита той, превключвайки с неохота от романтиката към необходимостта на мисията си.

— Трябва да започна нов живот. А ти, потайни мой скауте?

— Потаен? Аз? Какво искаш да кажеш?

Джини също имаше желание да научи нещо ново, но бързо разбра, че опитът ще бъде неуспешен.

— Забелязах как наблюдаваш хората. Ти си много любопитен за скаут. Създаваш впечатлението, че искаш да научиш тайните на всеки.

Стив се засмя.

— Само на тези, които биха могли да ми създадат неприятности в работата.

— Аз бих ли могла да ти създам такива? — пошегува се тя, понеже отговорът му беше прозвучал неубедително.

— Твоите неприятности ми харесват — отвърна й той и леко я захапа за шията.

Джини сложи ръка върху устата си, за да потисне напиращия смях.

— И на мен.

Стив се облегна и се загледа във веселите й очи. Замисли се как така се бе случило, че той бе стигнал до сърцето на тази изискана дама толкова бързо. Изглежда тя бе пожелала това да стане по този начин. Но беше ли той самият всичко онова, което тя искаше в действителност? Как би могъл да бъде сигурен в това? Те бяха толкова различни: тя — аристократка и разглезена южняшка красавица, той — незаконороден скитник на кон. „Истинска ли си ти, Ана Ейвъри? Мога ли да ти вярвам? Мога ли да приема последствията, ако ти си…“

— Защо ме гледаш така? — попита тя, изпитвайки леко притеснение от настойчивостта в погледа му.

— Как? — прошепна той и докосна с устни връхчето на носа й.

— Сякаш си кръвожаден хищник, който търси слабото ми място, преди да ме атакува.

— Такъв съм. Не си ли го разбрала още? — пошегува се той.

Когато устните и ръцете му се върнаха на благодарното й тяло, Джини изпита обезпокоителното усещане, че той прикрива истинските си мисли. Какво в действителност знаеше тя за този мъж, когото обичаше? Джини изпита лек пристъп на паника. Той би могъл да бъде всеки и всичко. Трябваше ли да му се довери? Щеше ли той да я използва, предаде и захвърли, когато стигнеха Далас? Но как можеше да я люби така нежно, ако не изпитваше истински чувства към нея? Реши, че собственото й чувство за вина е причината, която я навежда на подобни мисли, а може би той се опитва да се справи с уплахата от чувствата си към нея, преди да й каже думите, които тя очакваше. Но скоро, съвсем скоро, тя потъна в забравата на удивителните неща, които той правеше с нея.

 

 

На следващия ден групата вдигна бивак преди Джексън, за да могат няколко от пътуващите семейства да поправят фургоните си. Запасите им от зърно бяха попълнени, домакинската задължения бяха приключени и хората тръгнаха да си гостуват.

Джини предпочиташе да остане в хотелската стая със Стив целия ден и цялата нощ, но това, разбира се, бе невъзможно. Няколко мъже от града дойдоха да разговарят с пътниците, да научат новините от Джорджия и да разкажат за ужасяващите подробности, свързани със завладяването от янките на тези земи и страхотните поражения, до които това бе довело.

На Джини й се искаше тези разговори да престанат. Не искаше да мисли какво се бе случило в красивия Грийн Оукс в Джорджия, нейното родно място. Не се изненада, когато някой попита съществува ли ку-клукс-клан в Мисисипи.

Местният жител, който отговори, сподели, че „още няма организирана група, но ако нещата се влошат или ако не тръгнат към подобрение, ние наистина ще сформираме такава“.

Джини се вслушваше в тези разговори и беше доволна, че не бе станала свидетел и не й се бе наложило да изживее тези трагедии и ужаси. Откакто бяха навлезли в Мисисипи, пред очите й се простираха вледеняващите кръвта свидетелства за огромния мащаб на опустошението, лесно видими дори две години, след като всичко бе приключило. Чу и видя горчивината и омразата в душите на жителите на Мисисипи, така както я бе чула и видяла в Джорджия. Това е войната, трябваше да признае тя в себе си, но за някои неща не можеше да има оправдание дори и но време на война. Седеше притаена в сянката на фургона на Ейвъри. Тогава видя Стив, който се бе присъединил към групичката разговарящи. Следеше внимателно начина, по който той възприема всяка казана дума, всяка използвана фраза. Какво бе заинтригувало скаута така силно, запита се тя?

 

 

Събраха лагера във вторник сутринта и преминаха през широката Пърл Ривър безпроблемно, защото тя не беше нито бърза, нито дълбока.

Стив беше неспокоен и раздразнителен. Вече допускаше, че няма да може да разкрие престъпника преди крайния им пункт Далас, освен ако телеграмата, която очакваше да получи във Виксбърг, не му помогнеше с нещо. И колкото повече наближаваше този момент, толкова по-голям страх го обземаше от това, което можеше да научи от нея.

Джини продължаваше да изучава мрачния и загадъчен скаут, който бе спечелил сърцето й. Тази сутрин той бе намерил повод да мине с коня си достатъчно близко до нея, за да докосне крака й и да установи, че тя не носи подаръка му. Беше й се скарал и й бе казал почти раздразнено:

— Сложи револвера си при следващото спиране и повече не го махай, дори когато нощуваме в бивака. Носи го непрекъснато, жено, казвам ти го напълно сериозно.

Тя си каза, че тази негова загриженост я прави щастлива, но в нея имаше и друг мотив, който не разбираше.

 

 

В сряда, първи май, преминаха през Натчез Трейл и Биг Блек Ривър. Редките обли хълмове, покрити с иглолистни гори, кедри и по-рядко магнолии, позволяваха да се поддържа постоянно темпо. Когато слънцето се спусна над хоризонта, те спряха преди Виксбърг — този „Гибралтар на Конфедерацията“, с чието падане бе поставено началото на постепенния упадък на Юга. Понеже се намираха много близо до цивилизацията, не се налагаше да правят заграждение с фургоните, а това позволи между тях да остане дистанция, която позволи на всички да почиват в уединение.

Река Мисисипи се намираше недалече от лагера. Широчината, дълбочината и непредсказуемите й бързеи правеха преминаването й най-опасната и продължителна операция, която им предстоеше. Ако се случеха нещастия, това щеше да стане тук. Забележителната река се провираше през гора от вечнозелени дървета и затова не се виждаше от лагера. Хълмистият терен бе осеян с многобройни ниски възвишения, представляващи останки от някакви военни съоръжения, издигнати по време на войната. Пораженията, нанесени от артилерийския обстрел върху земята, дърветата и собствеността бяха лесно забележими и късаха сърцето, макар Майката Природа и местните жители да правеха всичко по силите си, за да заличат тези безчислени рани. На два пъти чуха сирените на кораби, които пътуваха по реката. Бяха пропътували сто и четиридесет мили през Мисисипи за седем дни и гледката на величествената река, и близостта на града изпълваха всички с радостна възбуда.

— Утре ще почиваме и ще се подготвим да отправим предизвикателство в петък на нашата най-опасна река — обяви Стив. — Предлагам да организираме нощ на забавление и почивка.

Всички се съгласиха с радост. Вечерята и домакинската работа бяха претупани набързо. А след като сложиха децата да спят, се разнесе музика и весел шум. Започнаха танците.

Стив реши да остане в лагера, мислейки с неприязън за онова, което щеше да научи на следващия ден. Осъзнаваше, че ако злодеят, с който трябваше да се справи, е Чарлз Ейвъри, това щеше да сложи край на връзката му с Ана. И тази нощ можеше да се окаже последната приятна нощ с нея.

Местните жители, които бяха научили за приближаването на кервана, дойдоха да ги посетят и донесоха разни неща, с които да доставят удоволствие на изморените пътници. После се включиха във веселието.

Един от тях разказа, че на времето Виксбърг е бил раят на хазарта, главно поради корабите по реката. Когато престъпността се превърнала в проблем, местните сложили край на това през 35-а година, като заповядали всички съдържатели на игрални домове да се махнат от града под страх от публично наказание шейсет удара с бич с привързване за кол. Същият човек допълни с усмивка как заплахата оказала своето въздействие върху всичките играчи и техните „интересни жени“. И продължи да развеселява пътниците със занимателни истории за колоритните крадци, които бяха работили в районите на Мисисипи и Натчез Трейл.

Разговорът по най-естествен начин се прехвърли на темата за отминалата война със Севера. Друг местен жител разказа за военния параход „Султана“, който беше прибрал освободените от плен янки през април 65-а.

— Взеха прекалено много хора за кораб с тези размери и мощност: две хиляди и петстотин затворници, както и други хора се качиха на борда. Изгаряха от желание да се махнат от опасния Юг. Натъпкаха се като сардели. Корабът гръмна край Мемфис, запали се и потъна. Казват, че над хиляда и петстотин са се удавили с него. Някои не можели да плуват, други били твърде слаби, за да се спасят, а на някои места реката е толкова бърза, че никой не би могъл да оцелее.

Джини слушаше и слушаше, докато накрая усети, че повече не може да издържа на тези мрачни разговори. Изпита облекчение, когато няколко мъже взеха инструментите си и изкараха няколко игриви мелодии. Видя, че няколко двойки станаха да танцуват, а други опитаха от сладкишите, донесени като символ на южняшкото гостоприемство. Хората се разговориха, смееха, пееха заедно, пляскаха с ръце, потропваха с крака.

— Защо не се присъединим към тях? — предложи Стив на Джини, кимайки с глава към танцуващите.

— А смеем ли да се озовем толкова близко един до друг? — пошегува се тя. — Бих могла да забравя къде се намирам.

— Е, кой тогава би ме обвинил, че съм се поддал на изкушението? — усмихна се Стив.

— Кой би обвинил и мен? — отговори тя и се отпусна в приканващите я ръце.

Първият танц беше бърз и жизнен, вторият — бавен, а те се намираха на достатъчно разстояние от останалите, така че можеха да рискуват да поговорят шепнешком.

— Имахме късмет, че ни не попречиха бури и не се наложи да пътуваме през калта — отбеляза тя. — Лошото време сякаш остана зад гърба ни. Надявам се така да бъде до края.

Стив не знаеше дали бе готов да се съгласи с това, понеже бурите щяха да ги забавят. Ако получеше добри новини утре, това щеше да му даде повече време край Ана, но щеше да удължи мисията му и щеше да забави другата му задача. А му се искаше да е свършил и с двете, за да може да… Той се намръщи, припомняйки се, че бъдещите му действия зависеха от съдържанието на телеграмата.

— Остават ни по-малко от три седмици и около четиристотин мили път, Ана — прошепна той.

Тя се запита каква ли мисъл бе минала през главата му, за да предизвика подобна гримаса на красивото му лице. Тази нощ той бе много напрегнат и това я безпокоеше, но въпреки това той я бе поканил да танцуват два пъти и някак неохотно се бе разделял с нея. Някаква тежест притискаше тези силни рамене и тя се опасяваше, че това бреме е свързано с нея. Опита се да го отпусне с неангажиращ разговор.

— Знам, татко ми каза днес. Като време не е малко, но ще мине бързо. Просто не разбрах кога изтекоха последните четири седмици и половина.

Стив се опита да забрави за безпокойствата си и да се концентрира върху това, което тя му говореше:

— Причината е, че си непрекъснато заета и много се забавляваш — пошегува се той.

— Въпреки работата и трудностите, Стив, ще ти кажа, че наистина изпитах удоволствие. Никога няма да забравя това пътуване. Естествено, понеже не се сблъскахме с никакви опасности, ще трябва да го поукрася, за да бъде разказът интересен за моите деца и внуци. Сигурна съм, че ти си преживял безкрайни приключения, за които ще разказваш на твоите един ден.

Думите, които изтерзаният мъж бе премислял и в които бе вярвал с години наред, се изплъзнаха от устните му, преди да може да ги спре:

— Не мисля, че ще имам такива. От мен не може да се получи добър баща, така както не мога да стана и добър съпруг.

Джини предположи, че той бе възприел невинната й забележка като натиск да вземе решение. Тя се засмя малко изкуствено и подметна:

— Може и да си прав, един човек, който е непрекъснато на път, не би могъл да отговори на многобройните им нужди.

Стив също се насили да се засмее. Оцени щедростта й, с която го изваждаше от капана, в който сам бе попаднал:

— Колко тактично се изразяваш за един скитник на кон.

Джини се усмихна още по-широко и се поддаде на съблазънта да вмъкне изкусителна нотка в гласа си:

— Скитниците не работят, за да припечелят, нито следват определени маршрути или се борят да спазят графика. Ти може и да живееш свободен живот без ангажименти, но не си случаен бродяга. Не си раздърпан, не си човек без стойност и не си безотговорен.

Стив се облегна назад и я погледна. Усмихна се и я попита:

— Кое предизвика тези комплименти?

Джини го дари с хитър поглед, който ясно казваше, че няма да му отговори.

— Татко спомена, че утре ще отидем във Виксбърг и ще прекараме там едно денонощие. Ако отиваш и ти, можем да се разходим заедно през деня.

Стив стисна ръката й и отново понижи гласа си до дрезгав шепот:

— Ами ако искам нещо повече от това да прекарам деня с теб?!

Джини потръпна от желание и бузите й порозовяха.

— Надявам се, че искаш. Оттук до Далас можем да разчитаме само на Шрийвпорт.

Стив разбра какво искаше да му каже: още само един град и само една възможност за интимно прекарване.

— Ще обядваме, ще направим дълга разходка, после вечеря и…

Тялото на Джини пламна от многозначителните му думи. Не я сдържаше отново да бъдат насаме. Оставаха й само няколко възможности да спечели сърцето му, преди да пристигнат в Далас. Искаше й се да се измъкнат от лагера, за да се целуват и прегръщат, не беше необходимо всеки път да се любят, когато са сами, стигаше й дори само, че са един до друг.

— Е? — напомни й Стив, че очаква реакцията й. — Искаш ли да прекараме заедно?

Тя погледна тъмните му очи.

— Идеята ми се струва прекрасна, мистър Кар.

Стив реагираше по същия начин на тези възбуждащи планове. Сърцето го болеше от нуждата да бъде с нея и тази нужда на бе само физическа. В нейната компания той се чувстваше добре по много начини.

— И на мен ми се струва добра, мис Ейвъри. А сега нека сменим темата, докато лошите деца не са разбрали по лицата ни за какво си говорим.

— Тази мисъл ми се струва много разумна, мистър Кар — съгласи се тя и се усмихна.

 

 

На следващата сутрин Стив потегли преди двамата Ейвъри. Получи телеграмата и я прочете. Емоциите му бяха смесица от гняв и тъга, от недоверие и потвърждение на това, в което не искаше да повярва. Както бе подозирал, Чарлз Ейвъри не бе закупил ранчото „Бокс F“, не беше купувал нито ранчо, нито имение, нещо повече, в околностите на Уейко нямаше никакво ранчо „Бокс F“! Бяха го излъгали! Бащата на Джини се оказваше търсеният престъпник.

Вълна на страх мина през тялото на скаута, а душата му се сгърчи от загубата. Оставаше да разбере дали Ана знае мръсната истина за баща си и — Бог да му е на помощ! — дали бе участница в пъкления замисъл.

Единственото, което му оставаше да направи, бе да ги изчака да дойдат в града. Изпълнен с горчивина, Стив реши да се възползва от намеците, с които Чарлз го бе подтикнал да ухажва дъщеря му. Щеше да й разкрие истината, когато се окажеха насаме. Но, Господи, колко противно му беше да търси тази истина! Тя или беше невинна и щеше да го презре, че я бе заблудил с цел да арестува баща й, или бе виновна в съучастничество, в опит да го изиграе и да го предаде, и в този случай щеше да отиде в затвора заедно с Чарлз. Но дори да бе виновна, имаше ли той правото да я осъди на такава ужасна съдба? Нищо ли не означаваха пред законите любовта и верността към бащата, можеше ли да се игнорира заблудената вяра в нещо? Откъде можеше да намери отговора на тези въпроси, след като той самият никога не бе обичал баща си, нито бе изпитвал някаква лоялност към него?

„По-добре е да си невинна, Ана, защото иначе няма да мога да ти помогна. Наистина няма да мога, освен ако пожелая да унищожа всичко, за което съм работил, без да получа желаното отмъщение в името на най-добрия си приятел. Защото ако си ме лъгала и си ме използвала, как бих могъл отново да ти повярвам?“

— Дойдохме да се видим с мистър Ейвъри — каза непознатият на най-голямото от момчетата на семейство Дейвис.

— Неговият фургон е ето там, сър — посочи им детето.

— Много ти благодаря — каза водачът на групата и тръгна с приятелите си в указаната посока.

Когато петимата грубовато облечени типа се приближиха до фургона, Джини изгледа добре въоръжените мъже, които я караха да се чувства неспокойна даже и от разстояние.

— Търсим Чарлз Ейвъри. Тук ли е той?

Джини премести погледа си от човек на човек.

— Баща ми отиде да огледа реката с някои от останалите. Скоро ще се върне.

— Баща ти ли? Не знаехме, че е тръгнал с дъщеря си.

— Познавате ли го? Приятели ли сте?

— Да, дойдохме да го вземем и да го заведем на една среща.

Думите му я объркаха и тя усети в гърдите си неясна тревога.

— Какво искате да кажете? Ние сме тръгнали с кервана за Далас. Той очакваше ли да се срещне с вас?

— Да, само че ние малко подранихме. Имаме общ бизнес с него.

Джини не беше спокойна. „Не харесвам тези рошави… бандити“, реши тя с някакво отвращение.

— И какъв бизнес вършите заедно с баща ми?

— Частен, мис Ейвъри, освен ако е споделил за него с вас.

— Не ми е споменавал нищо — тя се огледа, за да види дали има някой наблизо, който би могъл да й помогне, ако тези хора се опитат да я заплашат с нещо. Изведнъж видя групата мъже, които се връщаха откъм реката. С облекчение тя каза: — Ето го, идва… Татко, имаш посетители.

Чарлз огледа петимата и попита с какво би могъл да им помогне.

Джини схвана, че предводителят на бандата я беше излъгал — те не се познаваха с Чарлз. Безпокойството й нарасна.

— Тук сме, за да ви отведем в безопасност.

Чарлз се разгневи и това пролича в тона и погледа му:

— Не е така по плана. Трябваше да ме посрещнете в Далас.

— Плановете се промениха, Ейвъри, а нямахме никаква възможност да се свържем с вас. Този план е по-добър. Ще спести на всички и време, и натъртвания от седлото. Греъм ще се срещне с вас в Литъл Рок вместо в Сейнт Луис.

Джини беше по-обезпокоена от възможността Чарлз да замине с тези недодялани типове, отколкото от това, че неочакваното събитие можеше да повлияе на собствените й планове.

— Какво става, татко?

Чарлз я потупа по ръката и се усмихна:

— Няма за какво да се безпокоиш, Ана. Вие, момчета, ще трябва да ме посрещнете в Далас, както се бяхме уговорили. Аз не мога да променя графика. Трябва да отведа дъщеря си там и да я устроя, преди да направим нашата малка делова екскурзия.

— Страхувам се, че това не е възможно, Ейвъри.

— Защо да не е? — осведоми се Чарлз.

— Имам заповед да ви взема със себе си. Освен това тук вече ни видяха. Ще бъдат зададени много и опасни въпроси. Ще възникнат много подозрения. Схващате ли за какво намеквам?

— Тогава не трябваше да идвате тук. Всичко се развиваше нормално, точно както го бяхме планирали. Никой не ме подозираше в нищо. Вашето идване ще донесе неприятности както на мен, така и на дъщеря ми, след като тръгнем с вас.

— Не мога да се безпокоя за това. Доброто на каузата е единственото, което има значение. Не е ли така?

„Доброто на каузата“, отекна в главата на Джини като тревожен звън на камбана. Наистина, тя подозираше, че и Чарлз Ейвъри таи като нея някаква измама, за която, естествено, не й бе казал нищо. Беше очевидно, че е подразнен от това неочаквано развитие на нещата в схемата му, каквото и да значеше то.

— Съберете си вещите и да се махаме оттук. Вземете и нея.

— Тя остава тук. Защото изобщо не е част от всичко това — Чарлз взе ръцете й в своите. — Слушай, Ана, откарай фургона в Далас — нареди й той. — Ще се справиш сама, тренирана си добре. Аз трябва да тръгна с тези хора. Не се притеснявай, момичето ми, Стив ще се погрижи за теб, ако имаш нужда. Направи това, за което сме тръгнали.

Джини долови в думите му намека да продължава да играе своята роля.

— Но какво става? — настоя да разбере тя с тревога. — Какво се е случило? Ти не си ми говорил за това пътуване.

— Не се безпокой за нищо, Ана, само направи това, което трябва да направиш.

— Не е нито умно, нито безопасно да я оставяме тук — каза водачът. — Защото хората ще започнат да разпитват за теб.

— Нямаше да го направят, ако бяхте действали съгласно уговорката — изсумтя презрително Чарлз.

— Времето е най-важното нещо, Ейвъри, и скоро ще разбереш това.

— Нищо не беше по-важно от това да се запази в тайна самоличността ми и целта на мисията ми.

— Вече е късно да се безпокоим за това. Хайде да тръгваме. Съберете си нещата за заминаване, мис Ейвъри.

— Казах ви, че тя няма да дойде с нас. Ана ще остане тук и ще продължи с кервана за Далас.

— Ще дойде с нас, Ейвъри. Законът може да тръгне по следите ни всеки момент. Може да се възползваме от компанията й за прикритие. Стоката в теб ли е?

— Тя е на безопасно място. Ще ги предам на Греъм, когато се видя с него.

Лутър Биймс бе наблюдавал развитието на събитията и дори бе доловил откъслечни думи. Той се приближи и попита:

— Проблем ли има, момчета?

— Ще се наложи да напусна кервана с моите приятели — каза Чарлз. — Ана продължава за Далас с вас и ще ме изчака там. Надявам се, че ти и Стив ще се грижите за нея.

Водачът на бандата докосна дръжката на револвера си.

— Не, сър, това не е много умно. Дъщеря ви ще дойде с нас. — И когато Големия Л. понечи да изтегли пушката си, той го предупреди: — Няма да направите това, мистър, защото много свестни хора тук могат да пострадат. Защо не оставите настрани тази пушка, докато заминем?

— Каква е тази работа, Ейвъри? — попита Лутър Биймс, след като се подчини.

— Частна — отговори късо Ейвъри.

От онова, което властите му бяха разказали, когато помолиха за съдействието му, Големия Л. разбра какво става в момента, но не смееше да се опълчи срещу петимата въоръжени мъже, които изглеждаха като хора, за които убиването се е превърнало във втора природа.

— Хайде, вие двамата, съберете си багажа и да се махаме оттук. Тя ни е необходима като заложница. Никой няма да ни последва, нито ще стреля по нас, ако водим със себе си и нея.

— Заложница? — повтори вледеняващата дума Джини с широко отворени очи.

Чарлз разбра, че няма да може да разубеди мъжете. После погледна към Джини:

— Съжалявам, Ана, но ще трябва да дойдеш с нас за известно време. Не се безпокой, ще си в безопасност. Обещавам ти това.

— Ами вещите ми, татко? Ще вземем ли фургона с нас?

— Не — отговори водачът вместо Чарлз. — Ще яздим.

— Но аз нямам кон — каза Джини на мъжа, който единствен говореше през цялото време.

Със злобна усмивка босът каза:

— Сигурен съм, че някой от тези прекрасни хора ще ви даде един кон назаем, защото иначе ще им се случат някои неприятни неща.

Джини схвана мисълта му едновременно с Големия Л. и Чарлз.

— Да откраднем кон?

— Да вземем назаем е по-добра дума, мис Ейвъри.

„Това щеше да принуди властите да тръгнат по следите им, помисли си Джини. И след като започнеха да задават въпроси, цялата истина за нея щеше да излезе наяве.“

— Но краденето е противозаконно — възрази тя. — Ще ни донесе неприятности.

— Няма да крадете вие, аз ще го направя. Роли, намерете й двамата със Слим един добър кон. Ейвъри, съберете с дъщеря си най-необходимото в една пътна чанта. Веднага.

— А вещите ми? — разтревожено се обади Джини.

— Фургонът ще трябва да остане тук — отговори Чарлз.

— Ами ако ги разграбят, преди да се върнем?

Големият Л. схвана, че Ана не разбира какво става и не можа да проумее, че бандите я отвличат като заложница.

— Не се притеснявайте, мис Ейвъри, приятелите ви ще карат вашия фургон на смени до Далас. Личните ви вещи ще ви чакат в офиса на компанията само след няколко седмици.

— Благодаря ви, мистър Биймс, но аз просто не мога да ви създам подобни неприятности.

— Това не са никакви неприятности, мис. И без това направихте много за останалите, така че те няма да имат нищо против да ви помогнат на свой ред. Най-добре ще бъде да тръгнете с баща си и неговите приятели, защото не искаме да пострадат невинни хора и деца. Стив ще се погрижи за всичко, когато се върне от града.

Джини схвана намека му. Сърцето й се сви от страх, като си помисли, че Стив, който вече се притесняваше, че още не са в града, сигурно скоро щеше да се върне и щеше да влезе в престрелка с тези… престъпници. От друга страна, тя не искаше да излага на опасност съвсем невинните хора в лагера. Беше се доверила на грижите на Чарлз Ейвъри… и ето че се бе озовала в центъра на неговите неприятности.

— Прав сте. Благодаря ви, сър.

Джини се качи във фургона, избра една от пътните чанти и я напълни с дрехи за из път. Погледна с крайчеца на окото си дали я наблюдават. Прецени, че никой от мъжете не е достатъчно наблизо, за да я види, когато сложи резервните патрони в джоба на ризата си. Пистолетът беше на бедрото й. Мъжът, който я чакаше на задната врата, й каза да бърза.

Джини разбра, че не може да се противопостави, но благодарение на обучението под ръководството на Стив, както и на предвидливостта му, поне не беше беззащитна. Щеше да се подчини, но щеше да очаква удобна възможност за бягство. Щеше да наблюдава внимателно откъде минават, за да може да се върне по същия път по-късно. Призна пред себе си с тъга, че преценката й за Чарлз Ейвъри в някои отношения се бе оказала напълно погрешна: намеренията му очевидно не бяха добри и той я бе използвал като прикритие за своите цели. Но все пак беше се опитал да й помогне, беше настоял тя да не тръгва с него. Провалът на опита му означаваше само, че той нямаше власт над тези груби бандити и осъзнаването на този факт я изплаши.

Пет минути по-късно тя и Чарлз бяха на конете. Потеглиха. Конят, който тя яздеше, беше взет от саркастично усмихващата се Кати Кинг — Ед бе в града. Джини махна с ръка на своите четири зорко наблюдаващи приятелки, давайки им да разберат, че не тръгва доброволно.

Седмината се отправиха в галон на юг, стигнаха до някакъв поток и яздиха в него за известно време. След това се отклониха на североизток, като единият от мъжете остана зад всички, увиснал на седлото, за да заличи следите им. Заобиколиха Виксбърг и се насочиха на северозапад към Арканзас.

Джини се страхуваше, че не оставят никакви следи, по които някой би могъл да ги последва и да им дойде на помощ. Обърна се на седлото, за да хвърли поглед на големия град, разположен върху стръмни хълмове, с покрити с чакъл улици. Последният й поглед падна върху сградата на съда „Грийк Ривайвал“, издигната в най-високата точка на града. Преди да се съсредоточи върху маршрута, по който бяха поели, тя си помисли за Стив Кар, който напразно я чакаше в града, където смятаха да прекарат заедно деня и да изживеят една разкошна нощ след това. Какво ли щеше да направи той след като откриеше, че е била отведена против волята й? Стив не можеше да изостави работата си и не можеше да махне с ръка на отговорностите, които бе поел, за да се втурне да спасява дъщерята на Чарлз Ейвъри. Нямаше значение какви бяха чувствата му към нея, дългът и работата стояха на първо място. Беше сигурна, че той ще остави местните представители на закона да направят каквото бе необходимо.

 

 

Стив крачеше напред-назад на ъгъла на улиците „Клей“ и „Уошингтън“ в очакване на семейство Ейвъри. Беше минало много време, прекалено много. Минаваше обяд, значи Чарлз бе променил намеренията си да потърсят някаква разтуха в града. Той яхна коня си и пое към лагера, където го очакваше шок.

— Искаш да ми кажеш, че Ана е била отвлечена от приятелите на баща й?

— Мис Ана бе взета в плен, Стив, напълно ми е ясно, че тя не е замесена в никакви престъпни заговори. Мистър Ейвъри се опита да уговори да я оставят с нас, но водачът им — един неприятен тип — не поиска и да чуе за това. Откраднаха коня на мистър Кинг и я принудиха да тръгне с тях. Тя изглеждаше наистина изплашена и разстроена нямаше никакъв избор. Намекнаха, че ще започне престрелка в лагера, ако откаже или ако аз им се противопоставя, така че и двамата им се подчинихме. Потеглиха на север преди няколко часа. И понеже ти много се забави, аз изпратих човек, който да те открие в града. Вероятно сте се разминали по пътя — и Лутър му разказа всичко, което беше видял или чул.

— Трябва да тръгна след тях, Голям Л., така че ти поемаш тук.

— Не се безпокой за нас, ние ще се оправим. Хвани тези дяволи и помогни на мис Ана. Още нещо, Стив. Точно преди да тръгнат, водачът им ми прошепна в ухото едно предупреждение. Той каза, че ако някой ги последва, мис Ана щяла да бъде застреляна. А на висок глас ми съобщи, че скоро щели да я освободят. Лъжеше, разбира се, и мис Ана е в голяма опасност. Не пролича мистър Ейвъри да има някаква власт над тях, но може би той още не го е разбрал.

Разговаряха още няколко минути, преди угриженият Стив да събере багажа си, да вземе провизии и да потегли след групата.

Стив тръгна на юг. Авансът им беше няколко часа. Той подозираше, че са се отправили към Ню Орлиънс, където да разменят скъпоценните камъни за оръжие и амуниции. Това би дало на Ейвъри достъп до кораб, с който да превози каргото до Савана, откъдето то щеше да попадне в ръцете на отрядите на Червените магнолии. Това не биваше да става. Мисията му не можеше да завърши с провал.

Стив не можеше да си прости, че не бе мислил само за задачата си. Ако се бе върнал в лагера веднага след получаването на разобличаващата телеграма, той можеше да плени бандата и да върне камъните още тази сутрин. Всичко вече щеше да е приключило. А сега, както злодеите, така и камъните бяха изчезнали. А заедно с тях и Ана. Питаше се дали не го бе примамила в града, само и само за да го отстрани, така че да се срещнат в безопасна обстановка със своите хора. Може би това, на което Лутър Биймс беше станал свидетел, не бе нищо повече от малък спектакъл, разигран с цел да бъде скрита истинската й роля. А може би тя наистина го обичаше, и подозирайки, че предстоят неприятности, го бе измъкнала от опасността с една мила лъжа. Или той се надяваше на прекалено много: на любовта и невинността й? Щеше да разбере истината, когато ги настигне. Скоро.