Метаданни
Данни
- Серия
- Почти (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Almost a Bride, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Ваня Пенева, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 129гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и начална корекция
- Xesiona(2009)
- Сканиране
- ?
Издание:
Джейн Фийдър. Брачно предложение
Редактор: Правда Панова
Коректор: Виолета Иванова
ИК „Ирис“
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация
5
Арабела продължи напред и полите й се развяваха при всяка енергична крачка. Джак вдигна вежди. Намерението й да запази колкото може по-голяма дистанция между себе си и нежелания придружител беше недвусмислено. Е, и той можеше да бъде упорит като нея. Закрачи по-бързо и скоро я настигна, макар че тя вървеше възможно най-бързо, без да подтичва.
— Питър Бейли ми разказа за някакъв съседски спор за имот от другата страна на селото — отбеляза той, сякаш току-що воденият разговор не се беше състоял. — Господарят на Лейси Корт ли решава тези спорове, или това е работа на местния съдия?
— Господарят на Лейси Корт е местният съдия — отвърна тя и забави крачка. Вече беше твърде горещо, за да бърза, а и съзнаваше, че каквото и да каже или направи, няма да се отърве от придружителя си. — Поделя си съдийската длъжност със сър Марк Барат и лорд Олсъп.
— Разбирам. Тогава би било целесъобразно да се запозная с колегите си съдии — отбеляза Джак.
— О, не се съмнявам, че скоро ще дойдат да се запознаят с вас — отбеляза тя сухо. — Обзалагам се, че в момента лейди Олсъп се е изправила пред леглото на измъчения си съпруг, който едва се е събудил, и настоява веднага да се облекат и моментално да потеглят към Лейси Корт.
— Той ще се подчини ли?
Арабела избухна в смях.
— О, Лавиния трябва само да щракне с пръсти и бедничкият скача като кученце.
— Това звучи като мъж под чехъл.
— Както вече ви казах вчера, още не познавате Лавиния Олсъп. — Арабела се отклони от пътя покрай висок жив плет.
— Аз ще мина оттук. Вие можете да продължите по пътя.
— Защо да не ви придружа? — попита изненадано той.
— Облеклото ви не е подходящо за прекачване през оградата, нито за минаване през ровове — обясни вразумително тя.
— А вие? — Учудването му нарасна.
— Аз съм свикнала. — Тя сложи крак върху първото стъпало.
— Позволете да мина напред. — Той сложи ръце на кръста й и я вдигна от първото стъпало. После със забележителна сръчност се прехвърли през оградата, без да му попречи дори дългата рапира. — Сега е ваш ред — каза, щом стъпи на земята. — Щом се изкачите горе, ще ви помогна да се прехвърлите.
— Много галантно, но напълно ненужно — заяви Арабела. — Моля ви, махнете се от пътя ми. — И стъпи спокойно върху грубо издяланото стъпало.
На устните му се появи усмивка.
— А ако не се отстраня?
— Тогава аз ще тръгна по пътя, а вие си се разхождайте до безкрайност по пътеката между нивите — изфуча разярено тя.
Джак избухна в смях и се отстрани.
— Както желаете.
Трябваше да признае, че тя се прехвърли през оградата със забележителна гъвкавост, като умело придържаше полите си. Жалко, не можа да види прасците й. Сигурно бяха съвършено оформени.
Арабела скочи и продължи по края на нивата с узряло жито, което й стигаше почти до хълбоците и се поклащаше под лекия бриз. Кучетата бяха на седмото небе. Непрекъснато лаеха и тичаха с вдигнати опашки след подплашените зайци.
— Жътвата ще започне скоро — отбеляза Джак, който не изоставаше нито на крачка.
— Следващата седмица. Ако сте още тук, ще организирате празненство.
— Какво означава това?
Така продължи и през остатъка от пътя. Джак задаваше неоспоримо интелигентни, сериозни въпроси за живота в селото и управлението на имота и Арабела даваше прости отговори. Той не се стремеше да прониква в личната й сфера, само веднъж сложи ръка на рамото й, когато тя стъпи в една заешка дупка и едва не загуби равновесие. Ала това не беше нищо осъдително.
Наближиха четвъртитата тухлена къща с фронтони. През ниска порта с колони от двете страни се излизаше на малка площадка и само след две стъпала беше входната врата. Широка алея водеше към оборите и навеса за карети зад къщата. Скромен дом на човек с непретенциозен вкус и без усет към представителност, определи Джак.
— Тук ви напускам — каза Арабела с ръка на колоната. — Продължете по пътя и ще стигнете до кръстовище. Ако завиете наляво, ще стигнете до Лейси Корт. Надясно е пътят към селото.
— Разбрах — кимна сериозно той и се облегна небрежно на другата колона. — Колко време смятате да останете тук?
— Нямам представа. Може би целия ден. — Това беше вярно. Двете с Мег често прекарваха заедно цели часове.
— Искате ли да взема кучетата? — попита учтиво той, макар да беше ясно, че Борис и Оскар, които се бяха изправили и се опитваха да отворят портата, бяха стигнали до целта.
Арабела поклати глава.
— Тук е семейството им — обясни. — Би се наложило да ги отведете със сила.
Джак се засмя и кимна.
— Да, виждам.
Арабела отвори портата и кучетата се втурнаха към къщата. Появиха се две други червени стрели, разнесе се възбуден лай.
— Това са сестрите им — обясни Арабела. — Ей сега ще дойде и майка им. Наскоро роди нови кученца.
Красива кучка зави зад ъгъла на къщата, за да поздрави новодошлите.
— Ще кръстосате ли Борис й Оскар със сестрите им? — поинтересува се Джак.
Арабела поклати глава.
— Не. Сър Марк е противник на подобни кръстоски. Той отглежда кучета за удоволствие, не за печалба.
Значи това беше домът на бъдещия му колега. Отглеждането на ловни кучета е много доходно, каза си Джак. Само много умен и разумен мъж се отказва от предимството да развъжда сетери със собствените им роднини.
— Желая ви приятно утро, ваша светлост. — Арабела очевидно искаше да го отпрати. Дори направи нещо като реверанс.
Джак я изгледа слисано.
— Мислех, че ще ме представите на сър Марк.
— Не — отговори решително тя. — Дошла съм при приятелката си Мег. Нямам представа дали сър Марк е вкъщи, а дори да е тук, не е моя работа да обяснявам как сте се сдобили с нашата къща… — Тя направи безпомощен жест. Положението й наистина беше абсурдно. — Сам трябва да си проправите път, сър. — Обърна се и забърза към входната врата.
Джак се поклони иронично зад гърба й и пое към селото.
Арабела кимна на иконома, който й отвори.
— Добро утро, Харкорт. Горе ли е мис Барат?
— Още е в стаята за закуска, лейди Арабела, със сър Марк и милейди.
По дяволите, каза си разочаровано Арабела. Надеждата й да обясни на Мег случилото се, преди да говори със сър Марк и съпругата му, не се осъществи. Е, това не можеше да се избегне. Икономът вече отваряше вратата към малката стая за закуска на първия етаж.
Тримата на масата вдигнаха учудено глави. Последваха сърдечни поздрави. Арабела веднага се почувства като у дома си. Тук наистина гледаха на нея като на собствена дъщеря.
— Виж ти, Бела, скъпа, колко рано си станала! — извика лейди Барат и кръглото й розово лице грейна в усмивка. Колосаното ленено боне се килна настрана. — Ела, изпий чашка кафе с нас. — Посочи стола до дъщеря си и попита: — Закусила ли си?
— Да, мадам, още преди час — отговори Арабела, целуна лейди Барат по бузата, заобиколи масата и отиде при сър Марк. Висок мършав мъж с приведен гръб — като човек, свикнал да се навежда, за да мине през вратата. Продълговатото лице бе прорязано от дълбоки бръчки. Зелените очи гледаха остро и умно под гъстите вежди. Затова пък на главата си почти нямаше коса, само няколко сиви кичура около ушите. Вкъщи никога не криеше голата си глава под напудрена перука, слагаше си я само в обществото. Като видя Арабела, той се изправи и бащински я целуна по челото.
— Добро утро, скъпа Бела. Надявам се, че си добре. — Въпросителният тон на сърдечния поздрав не я учуди. Сър Марк забелязваше всичко, а появата й наистина беше малко ранна.
— Добре съм, сър — отговори с известно колебание.
Мег вдигна вежди и стана, за да прегърне приятелката си.
— Бях решила след закуска да се разходя до Лейси Корт, преди да стане много горещо, но ти ме изпревари. — Настани Арабела до себе си и й наля кафе.
— Е, какво се е случило, мила моя? — По обичая си сър Марк мина направо на въпроса, след като Арабела отпи глътка освежително кафе. — Щом си дошла толкова рано сутринта, значи има нещо необичайно.
Арабела се опита да подреди думите в главата си. Сър Марк и жена му трябваше да чуят простите факти, нищо повече. В момента нямаше сили да им довери, че е получила предложение за женитба. Достатъчно беше да каже на Мег.
— Не знам откъде да започна — рече тя, разтърси глава и съобщи: — Фредерик е мъртъв.
Простите думи увиснаха тежко във въздуха. Арабела не бе намерила друг израз, с който да опише смекчено един толкова ужасен и фундаментален факт. Усети лекото докосване на Мег по коляното си и изпита облекчение.
— О, мила моя — прошепна ужасено лейди Барат и бързо изтри устни със салфетката. — Бедното ми дете. — Посегна през масата и помилва ръката на Арабела, положена върху тъмната повърхност от розово дърво.
Съпругът й се покашля. Сър Марк държеше фактите да не се смесват с чувства.
— При какви обстоятелства, Бела?
Дали да се придържа към версията за дуел, или да им каже истината? Кратък поглед ъ загрижените лица й показа, че не бива да лъже тези добри хора. Те се грижеха за нея още от детските й години, подкрепяха я, беше станала практически част от семейството. Тя не помнеше майка си, а баща й се държеше на разстояние и равнодушно. Още като дете беше търсила бащинска утеха и съвет от сър Марк и той никога не я разочарова.
Започна да разказва и не спря, докато не им каза всичко. Гласът й звънеше във внезапно утихналото помещение. Никой не се сещаше да яде, кафето изстиваше в чашите.
— О, мила моя — повтори безпомощно лейди Барат, когато Арабела свърши, но не посмя да я погледне. — Това е… невероятна история.
— Всъщност не — отсече сър Марк и неспокойно бутна стола си. — Фредерик не е първият идиот, който губи всичко на игралната маса, и няма да е последният. Страстта към хазарта е проклятието на нашето общество. — Той се изправи, скръсти ръце на гърба си и закрачи между прозореца и камината. — Трябва да се погрижим за Арабела.
— О, да — кимна жена му с внезапно пламнало съчувствие. — Какво ще правиш сега, мило дете? Възможно ли е никой да не се е погрижил да осигури бъдещето ти? — Тя не продължи, но тонът й издаваше искрено възмущение.
Мег потърка острата си брадичка и заби показалец в прелестната дупчица в средата — това беше знак, че размишлява усилено.
— Може би ще успеем да убедим херцога да те осигури — предложи след малко.
— Това беше първата ми мисъл — кимна баща й. — Ако е почтен човек, ще постъпи почтено. Веднага ще го потърся. Къде е отседнал, Бела?
— В Лейси Корт, сър. — Арабела беше подготвена за онова, което щеше да последва.
Сър Марк спря рязко и се обърна към нея.
— Прекарал е нощта в Лейси Корт?
— Да, сър. В източното крило, в апартамента на брат ми.
— А ти? — Въпросът прозвуча безпомощно — явно вече знаеше невероятния отговор.
— В стаята си, сър. В западното крило. — Арабела стисна здраво ръце в скута си, за да скрие лекото треперене на пръстите. Доброто мнение на Баретови беше твърде важно за нея и недоволството им никога не я оставяше равнодушна.
— Всемогъщи боже! — За момент сър Марк загуби ума и дума. Плъзна пръсти по голия си череп и попита: — Защо остана там, Арабела? Защо веднага не дойде при нас?
Лейди Барат се съвзе учудващо бързо.
— Дано никой не е разбрал за станалото. Просто ще останеш тук, скъпа, и готово. Няма да се върнеш в онази къща — заяви енергично и посегна към ветрилото си. — Ще кажем, че си дошла вчера, когато онзи… онзи… о, нямам думи! Когато херцогът е пристигнал и те е принудил да напуснеш дома си. Този човек е чудовище! — извика възбудено тя и размаха ветрилото си с удвоена енергия. — Веднага ще изпратя да вземат нещата ти… Франклин и мисис Елиът знаят какво да опаковат.
— Не е нужно, мадам — заговори предпазливо Арабела. — Херцогът ми обясни, че в момента той е заел мястото на брат ми. Кой би могъл да възрази, след като живеем в две отделни крила на къщата? Не се срещаме дори по коридора. Освен това — добави бързо тя, когато й стана ясно, че лорд и лейди Барат имат куп възражения — имам предостатъчно компаньонки. Мисис Елиът например. Или старата ми бавачка.
— Старата бавачка отдавна не е на себе си и няма да забележи дори ако къщата се запали — отвърна сър Марк. — А икономката не може да бъде компаньонка. Ако не те познавах добре, Арабела, щях да кажа, че новината за смъртта на Фредерик е помътила разума ти. — Той втренчи поглед в лицето й и нетърпеливо поклати глава. — Не искам да чувам повече възражения. Веднага ще се преместиш при нас. — Направи няколко крачки към вратата и заяви: — А аз незабавно ще се срещна с дук Сен Жюл, за да уредим нещата.
— Познаваш ли го? — попита изненадано лейди Барат.
Не лично. Не се движим в едни и същи кръгове — обясни кратко сър Марк. — Носи му се славата на светски лъв и развратник. Никоя жена, която уважава себе си, не би останала в едно помещение с него.
— Интересно… според мен има надежда — пошепна Мег, за да я чуе само Арабела. Приятелката й с мъка потисна усмивката си. Мег беше непоправима. Винаги можеше да разчита, че Мег ще я развесели, все едно колко мрачна беше ситуацията. Освен това в думите й имаше истина — каквото и да говореха за дук Сен Жюл, той беше много интересна личност.
— Мисля, че в момента негова светлост не е вкъщи, сър Марк — каза тя, когато баронетът натисна бравата. И излъга смело:
— Когато тръгнах за насам, вече беше излязъл на езда.
— Тогава ще отида при Олсъп, за да обсъдим проблема. — Вратата се затвори зад гърба му с решително щракане.
— Остави всичко в ръцете на сър Марк. Той ще намери начин да уреди нещата, скъпа — каза лейди Барат с неизменното си доверие към съпруга си. — Разбира се, че ще останеш при нас.
Колкото и да не й се искаше да събужда недоволството на приятелите си, Арабела знаеше, че няма да им позволи да контролират живота й. Каквото и да й готвеше бъдещето, то си беше нейно. Колкото и трудно да й беше, тя щеше да взема решенията сама и беше решена да не тежи никому.
— Много сте добра, мадам, но в момента не мога да напусна дома си — опита се да обясни тя. — Очаквам нова пратка орхидеи от Суринам. Много чувствителни… скъпоценни екземпляри. Трябва лично да ги приема. Бяха много скъпи, нали разбирате. — Усмихна се извинително и продължи, преди лейди Барат да е успяла да възрази: — Освен това имам две поръчки за кръстоските, които трябва бързо да изпратя. Само аз мога да ги уредя.
— Орхидеи! — извика възмутено лейди Барат. — На първо място трябва да стои доброто ти име!
Примирителната усмивка на Арабела не успя да прикрие вътрешната й решителност.
— Доброто ми име не е в опасност. Трябва да признаете, че вече не съм в първа младост.
— Това няма никакво значение, скъпа — отвърна достойната дама със загрижено смръщено чело.
— Не виждам с какво ще навредя на доброто си име, ако живея под един покрив с наследника на брат си — възрази твърдо Арабела. — Херцогът също не е в първа младост. — Дали се надяваше да остави впечатление, че става въпрос за посивял джентълмен в напреднала възраст? Естествено, думите й не успяха да убедят лейди Барат. Интересно как ще реагира, когато застане лице в лице с дук Сен Жюл. Представата я накара да се усмихне.
— Освен това няма да е за дълго, мадам — продължи тя все така твърдо. — Вече писах на семейството на мама в Корнуол. Много се надявам, че в имението им има някоя малка къщичка, където ще мога да се подслоня.
— О, миличка, какво щеше да каже майка ти? — Лейди Барат продължи трескаво да си вее с ветрилото. Червените бузи издаваха колко е развълнувана.
Арабела се запита дали щеше да попадне в тази неловка ситуация, ако майка й беше живяла по-дълго. Сигурно тя щеше да се погрижи за дъщеря си, да настоява момичето да получи всичко необходимо. Нямаше представа какъв човек е била майка й. Силна и независима? Или слаба и потискана от мъжа си? Лейди Барат така и не успя да създаде у нея жива представа за Вирджиния Лейси.
Арабела потисна въздишката си и каза:
— Можете да бъдете уверена, че ще се държа безупречно, мадам.
— Да, разбира се, знам това… но онзи мъж, херцогът… Марк го нарече развратник… светски лъв… ох, какво да правим? — Тя разтърси глава и дантеленото боне се килна на другата страна.
Мег вдигна пръст до устните си. Виждаше, че фронтовете се втвърдяват, и знаеше по-добре от родителите си, че когато си е наумила нещо, Арабела върви по своя път, без да се съобразява с никого. Можеше само да се надява, че приятелката й не е взела окончателно решение.
— Според мен човек трябва да взема решения само когато знае повече — каза тя и между тънките й вежди се вдълба дълбока бръчка. — Най-добре е да изчакаме вълнението да се уталожи, за да можем да разсъждаваме разумно. — Стана, отиде при майка си и нежно целуна сгорещената й буза.
Лейди Барат въздъхна дълбоко.
— Да, мила. Ще почакаме да се върне баща ти.
Мег изрече още няколко успокоителни думи и двете с Арабела излязоха от стаята за закуска. Веднага се качиха в старата учебна стая на Мег, която сега й служеше за салон.
Няколко поколения деца бяха обитавали малкото, облицовано с дърво помещение с изтъркан дъбов под и издраскани пейки под прозорците. Във въздуха все още се усещаше миризма на тебешир и дъска за писане. Мебелите бяха вехти, възглавниците и килимите — избелели от слънцето, книгите носеха следи от често прелистване, но като цяло салонът на Мег внушаваше уют и спокойствие. Медна купа с яркооранжеви невени красеше празната камина, една от екзотичните орхидеи на Арабела цъфтеше на малката масичка. Мег затвори вратата зад гърба си и въздъхна облекчено.
Двете седнаха на пейката под прозореца, Мег намести тънкото си тяло на възглавниците и се обърна към приятелката си. В интелигентните зелени очи святкаше любопитство.
— А сега, Бела, искам да чуя всичко, което не каза долу.
Арабела замислено подръпваше крайчето на ухото си.
Мег, естествено, бе разбрала, че тя бе изложила само сухите факти. Нямаше намерение да крие нищо от приятелката си. Някога двете имаха обща гувернантка и общ домашен учител. Сър Марк им даде възможност да се образоват, което беше необичайно за младите момичета по онова време, от които се очакваше само да сключат добър брак. Годините на общо възпитание бяха довели дотам, че всяка можеше да чете мислите на другата.
— Започвай, Бела — изкомандва Мег, когато мълчанието се проточи.
Арабела започна от самото начало.
— Бях в оранжерията. Запотена, рошава, не съвсем чиста, когато херцогът се появи без предупреждение. Безупречно ухаещ и излъскан. — В гласа й звънна отвращение. — Можеш да си представиш как изглеждах.
— Живо си представям — промърмори съчувствено Мег. До известна степен споделяше пренебрежението на Арабела към външните неща. — Но това не го засяга. Ти си работила, освен това се намираш в собствения си дом.
Арабела се усмихна. Импулсивният отговор беше типичен за Мег.
— Той не каза нищо. Само ме гледаше.
— Погледнал те е, решил е, че външността ти е не особено добра, и ти е признал, че е убил брат ти и възнамерява да те изхвърли от къщата. Възможно ли е това?
— Е, не беше особено тактичен и деликатен — опита се да обясни Арабела. — Но нито веднъж не каза, че трябва да напусна къщата. Напротив, веднага ми заяви, че мога да остана колкото искам.
Острият зелен поглед на Мег я накара да се изчерви. Приятелката й присви очи.
— Това звучи като неприлично предложение.
Арабела напразно направи опит да се засмее.
— Такава беше и моята реакция. Ала веднага стана ясно, че негова светлост възнамерява да направи друго предложение.
— Тя млъкна и се замисли.
Мег чакаше със затаен дъх.
— За бога, Бела! — извика най-после. — Защо млъкна на най-интересното място? Кажи какво стана!
— О, извинявай — стресна се Арабела. — Накратко казано, получих предложение за женитба.
Очите на Мег се окръглиха като чинийки.
— Падна на колене и помоли за ръката ти?
Арабела поклати глава. Каква абсурдна представа — елегантният, винаги овладян Сен Жюл на колене пред непозната дама с вехта рокля и мръсни ръце.
— Нищо подобно не се случи — обясни през смях. — Предложението беше съвсем практично: „Аз имам нужда от жена и наследник, а ти имаш нужда от покрив над главата.“
— Виждал ли те е друг път? Искам да кажа, познавате ли се изобщо? — Мег още не можеше да проумее станалото.
— Не — отвърна беззвучно Арабела. — Той беше така любезен да ми заяви, че си има любовница, която напълно го задоволява. Всичко, което желае от мен, е законен наследник.
— Арогантен тип — промърмори Мег, искрено възмутена. — Надявам се, че си се спасила с нищо незначещ отговор.
— Разбира се — отговори натъртено Арабела. — Ти за каква ме смяташ?
Мег сведе глава към ръцете в скута си. Докато очертаваше контурите на едно цвете върху роклята си, изрече бавно:
— Мисля, че при дадените обстоятелства този брак би имал известни предимства.
— Обстоятелствата би трябвало да са съвсем различни — отвърна горчиво Арабела. — Но не мисли, че съм сляпа за предимствата на законния брак с богат херцог. Макар да ми се ще да съм стигнала до такъв брак по традиционния начин.
— Освен това е виновен за смъртта на брат ти — промърмори Мег. — Никога не съм харесвала Фредерик, знам, че превръщаше живота ти в ад, когато беше тук, но в такава смърт има нещо… дяволско. — По лицето й пробяга тръпка.
Арабела кимна сериозно.
— И аз се чувствам така. Като видиш Сен Жюл, ще разбереш, че у него наистина има нещо дяволско.
Мег вдигна глава и в очите й блесна искра.
— Представата да си играя с огъня винаги ми е харесвала.
— Знам, знам — засмя се Арабела и стана. — само че има разлика дали играеш с огъня, или пламъците те поглъщат. — Направи няколко крачки по стаята и муселинената пола се уви около краката й.
Мег я проследи с поглед и попита с интерес:
— Възможно ли е вече малко да си се опърлила, Бела?
Арабела спря, помисли малко и заяви уверено:
— Мег, той нахлу в къщата ми, превзе я с щурм, настоя да му правя компания на вечеря и накрая ме целуна. Ти как би реагирала?
— Според мен това е най-важната точка. — Мег кимна бавно. Искрите в очите й се превърнаха в пламък. — Хубава ли беше целувката? — попита любопитно.
Арабела грабна най-близката възглавница и я хвърли по нея. Мег се наведе, за да я избегне, и се извъртя, за да хване възглавницата, която се удари в прозореца зад нея.
— Я виж ти — каза учудено и погледна през прозореца. — Херцогът идва да те вземе.
— Какво? — Арабела изтича до прозореца. Сен Жюл се бе облегнал на колоната, лицето му беше обърнато към слънцето. Картина на пълно задоволство.
— Той е невероятно елегантен и красив мъж — установи веднага Мег.
— Не съм казала, че е грозен — разсърди се Арабела. — Но това не променя фактите. Той е светски лъв и развратник, както каза баща ти. Непоправим играч, готов да тласне изгубилия играта към смъртта, без да му мигне окото…
— Наистина е красив като дявол — промърмори замислено Мег. — Но има и нещо друго…
— Заплаха — каза веднага Бела. — От него струи заплаха.
— Разбирам какво мислиш — промърмори замислено Мег и притисна лице към стъклото, за да вижда по-добре. — Хм… може би заради белия кичур. Придава му особено излъчване.
— Този човек е опасен като рапирата си — отсече Арабела. — Според мен има друг мотив да дойде тук, не за да ми направи предложение за женитба… не за да се извини, че е причинил смъртта на Фредерик. Убедена съм в това.
Мег кимна.
— Да, сигурно си права. О! — извика внезапно. — Става интересно.
— Какво? — Арабела се присъедини към приятелката си и също притисна чело до прозореца. Сър Марк Барат вървеше към непознатия, застанал на портата му. Два дога го следваха с настръхнала козина. Арабела знаеше какво ще последва — херцогът щракна с пръсти и двете едри кучета се приближиха мирно към него и се оставиха да ги погали.
— Бог да ни е на помощ — пошепна Мег. — Тези чудовища вдъхват страх на всички хора с изключение на баща ми.
— Позволи да ти кажа, Мег, че ако Джак Фортескю успее да омагьоса и баща ти, значи той наистина е дяволът в човешки образ — изсъска Арабела. — Кучетата го признават за свой господар.
Мег се изсмя тихо, без да сваля очи от сцената край портата. Не можеха да чуят какво се говори, но херцогът, който очевидно се чувстваше като у дома си, се усмихна. После обясни нещо и сър Марк изобщо не направи опит да го прекъсне. Двата дога лежаха в тревата, тихи и мирни като пуделчета. От време на време баронетът ги поглеждаше, видимо учуден от необичайното им послушание.
— Бедният татко! Явно е много объркан — отбеляза Мег. — Какво ли му казва твоят херцог?
— Не е мой херцог — възрази автоматично Арабела.
— Виж какво става — извика Мег. — Ти се оказа права. Той е дяволът в човешки образ.
Сър Марк разтърси ръката на посетителя си и с широк жест го покани в къщата.
— Татко е укротен — засмя се тихо Мег. — Ако не го бях видяла със собствените си очи, нямаше да повярвам.
— Не съм казвала, че не може да бъде очарователен, когато иска — промърмори Арабела. — Но можеш ли да ми обясниш защо трябва да се омъжа за човек, който упражнява такъв натиск над мен? Защо изобщо трябва да се омъжа? И защо изборът на Джак Фортескю падна точно върху мен?
— Един вид компенсация — предположи Мег.
— И той така каза. Но аз не вярвам. Зад тази работа се крие нещо друго. — Арабела скочи и отново се заразхожда из стаята. — Но аз няма да позволя да гледат на мен като на бедно, безпомощно същество, лишено от защитата на семейството си и принудено да приеме закрилата на мъжа, който я е лишил от тази защита.
— Не, разбира се, че не — побърза да се съгласи Мег. — Перспективата е ужасна. И двете знаем, че никога не бихме се примирили. Ако искахме, можехме да се омъжим още преди години, но отказахме да правим компромиси. Разбирам, че не искаш да се откажеш от независимостта си, но се опитай да погледнеш на случващото се с други очи.
— Не виждам как — отговори Арабела. — Предлагат ми проста размяна: да бъда отзивчива съпруга, да оставя съпруга си да прави каквото иска, да го приемам в леглото си, когато пожелае. — Тонът й беше леден.
Мег я изгледа замислено.
— Само теоретично, защото знаем, че няма да приемеш предложението… Ако той очаква да не обръщаш внимание на любовниците му, ти можеш да поискаш същото за себе си. — Между веждите й отново се вдълба бръчка. — Разбира се, ако имаш желание да си вземеш любовник.
— Мег, аз нямам твоя опит — отговори през смях Арабела. — Онова, което знам за любовта, съм научила от теб.
Мег въздъхна театрално.
— Това беше толкова отдавна, че почти забравих.
— Ако ти се удаде случай, можеш да опресниш спомена.
— И кого ще намеря в това забравено от бога място? Прекарах един сезон в Лондон, но не се получи нищо и сега съм осъдена да си търся партньор между пъпчивите младежи и вечно пияните земевладелци в Кент.
— Да, или да водиш живота, който те задоволява — подчерта Арабела. — Помниш ли, бяхме на десет години, когато дадохме свещена клетва, че ще пазим независимостта си и мъжете ще трябва да го приемат.
Мег се засмя и поклати глава.
— На десет години момичетата имат право да мислят по този начин, Бела, но нито ти, нито аз срещнахме мъж, който би приел нашите условия. Моят проблем е, че не съм сигурна дали искам да прекарам остатъка от живота си като непорочна девица. А ти?
— Май и аз не искам. — Гласът на Арабела прозвуча обезкуражено. Трудно й беше да си представи как живее като бедна роднина в самотна къщурка някъде в Корнуол. Повече от мрачна перспектива.
Чукане на вратата прекъсна замисленото мълчание.
— Влез! — извика Мег.
На прага застана малка прислужничка.
— Извинете, мис Мег, но сър Марк помоли да попитам дали вие и лейди Арабела бихте дошли в библиотеката.
Двете млади жени се спогледаха въпросително. Ако херцогът бе успял да си осигури подкрепата на баронета само за половин час, значи беше по-страшен, отколкото се бяха опасявали.
— Ще слезем след пет минути, Мидж — кимна Мег и когато вратата се затвори зад момичето, каза на Арабела: — Явно е успял да спечели баща ми на своя страна.
— Предполагам, че е изтъкнал всички предимства на предложението си за женитба — отвърна сухо Арабела. — Сър Марк винаги се е държал като мой баща — още преди смъртта на баща ми. След като татко умря, баща ти не криеше презрението си към Фредерик. Сигурно и той, и майка ти са убедени, че съществува перфектно решение на моя проблем и че херцогът е отлична партия.
— Нищо, че е светски лъв и развратник — промърмори Мег, която се бе надигнала на пръсти пред огледалото и оправяше буйната си червена грива.
— Според мен Джак вече е убедил родителите ти, че е истински ангел — процеди през зъби Арабела.
Мег стрелна приятелката си с въпросителен поглед. Как така Арабела бе споменала съвсем естествено малкото име на херцога? Ала се въздържа от забележки. Не искаше да се меси. Арабела сама трябваше да реши какво ще прави. Мег беше готова да й окаже всяка помощ и подкрепа, да смекчи натиска от страна на родителите й. И двете знаеха, че Арабела ще трябва да води истинска битка.
Тя хвана приятелката си подръка, целуна я бързо по бузата, за да я окуражи, и двете тръгнаха към библиотеката.