Джейн Фийдър
Брачно предложение (22)

22

Арабела и Джак наблюдаваха отдалеч големите порти на затвора Льо Шатле. Двете крила бяха отворени и хората влизаха безпрепятствено в двора. Войници, жандарми, търговци. Пазарлъци и груби смехове. Шумна глъчка.

Арабела хвърли бърз поглед към придружителя си. Ако на сутринта не бе проследила предрешването му, никога нямаше да познае мъжа си в този дрипав и мръсен тип с подло изражение. Шалчето на шията му висеше на парцали, черната коса падаше на мазни кичури около небръснатото лице. Износена шапка бе нахлупена дълбоко над челото и скриваше издайническия бял кичур, който за всеки случай беше боядисан. Предните зъби представляваха грозни черни парчета.

Арабела погледна собствената си изпокъсана фуста и босите си крака в дървени обувки — наистина беше подходяща спътница за скитника Джак. Дълбокото деколте на някога бялата блуза беше обшито с дантели, ужасно изпокъсани, но разкриваха почти целите й гърди — все едно отиваше на опера в Лондон. Измачканият шал на раменете й не скриваше почти нищо от закръгленостите й. Косата й беше събрана на раздърпан кок на тила и покрита с вехто боне, което със сигурност беше виждало и по-добри дни.

На шията й висеше голяма тръстикова кошница и се удряше в корема й. Кошницата беше пълна с прясно опечен хляб и хлебчета и примамливият им аромат се разнасяше надалеч. Под парче сиво платно беше вторият пласт хляб, също така пресен, предназначен за затворниците. Ако пазачите поискат доказателства, трябваше да им покаже две стари хлебчета.

Арабела си спомни как изглеждаше в Лондон, колко усилия беше положил Джак, за да превърне провинциалното момиче в блестяща светска дама, в идеално допълнение на неговата безупречна елегантност. Днес беше точно на другия полюс и ако не умираше от страх, сигурно щеше да се изсмее на абсурдната ситуация.

— Сигурна ли си, че ще се справиш? — попита тихо Джак.

— Съвсем сигурна — отвърна тя и се запъти към портите на затвора. Утешителната близост на Джак лека-полека се стопи и тя се почувства слаба и ранима. Сърцето й заби така силно и бързо, че й призля. Въпреки това продължи и се смеси с другите търговци, които вървяха към двора. От трите страни се издигаха сградите на затвора с мънички, затворени с решетки прозорци, които изглеждаха като петна върху обруления от времето сив камък. В двора цареше оживление, дори известно веселие. Мъже хвърляха зарове и играеха карти, жени, облечени като нея, предлагаха всевъзможни стоки. Тежко натоварено магаре чакаше търпеливо в средата на двора, вдигнало глава към яркото слънце, докато собственикът му се пазареше с жандармите за медните тигани и купи в двете кошници.

Арабела спря и огледа обстановката. Сърцето й постепенно се успокои. Вече бе минала портата и се намираше сред ежедневна сцена — макар и на заплашителен фон. Избра групата пазачи, които седяха в сянката на затворена врата до лявата стена на затвора, усмихна се кокетно и направи реверанс пред тях.

— Пресен хляб, граждани! Едно су за един самун, две су за едно хлебче — предложи бодро и повдигна салфетката, за да покаже стоката си. — направо от пещта.

— Самата ти си вкусно хлебче, гражданко — засмя се един от мъжете и й размаха димящата си лула, за да я повика по-близо. — Я да видим какво си имаш…

Арабела му показа кошницата — при това се наведе и разголи гърдите си почти до зърната. Направи го, без да й мигне окото, и дори се засмя, надявайки се да вложи в смеха си изкусително обещание. Тя беше зряла жена и не биваше да се притеснява от потупване и пощипване по дупето.

Жандармът си избра един хляб и впи жаден поглед в гърдите й.

— Хубаво нещо — каза ухилено на другарите си. — Я да видим дали са пресни.

Мръсната му ръка посегна към блузата й. Пръстите му затърсиха зърната. Арабела нададе възмутен вик и отскочи назад.

— Не бива така, гражданино! Аз съм почтена омъжена жена.

— Я виж ти! — провикна се друг пазач, млад мъж с гъста черна брада. — Ела тук, гражданко. Искам да видя хляба ти отблизо.

Арабела отново трябваше да изтърпи унизителния ритуал. Мъжете я заливаха с дръзки шеги и мръсни забележки, които за щастие не изискваха отговори. Достатъчно беше да се мръщи насреща им, да се цупи кокетно и да мърмори някакви неразбираеми възражения, които ги разсмиваха.

— Добре де, дай ни няколко хлебчета — поиска червенобрадият и намигна на другарите си. — Аз съм донесъл парче салам. Ще закусим славно.

Пазачите се изсмяха гръмко и Арабела се потърси от отвращение. Извади две хлебчета от кошницата и му ги връчи.

— Едно су за двете, гражданино.

Мъжът й подаде монета и тя се обърна ласкателно към другарите му:

— Никъде няма да намерите по-пресни, граждани.

— Така ли? — ухили се един от тях и показа беззъбата си уста. — Да се обзаложим ли, че ти не си свежа като хлебчетата си, миличка?

— Хлябът струва едно су — отговори тя и му връчи една франзела.

Привлечени от миризмата на хляба, се приближиха и други пазачи, за да си купят нещо, и когато кошницата се изпразни, Арабела каза:

— Останаха ми няколко хлебчета от вчера. Как мислите, ще мога ли да ги продам на онези вътре? — И посочи с глава вратата на затвора.

— Със сигурност ще ти се зарадват — изсмя се беззъбият жандарм. — Аз нямам нищо против да те пусна, но само при жените… и внимавай да не те изядат с парцалите. — Той се изсмя дрезгаво и енергично се изсекна.

— Всичко си има цена! — извика другарят му и скочи. — Първо една целувка, гражданко!

Мъжът миришеше на вкиснало вино, чесън и тютюн, устата му беше влажна. Той обхвана дупето й и притисна устни към устата й. Арабела изтърпя, не смеейки да диша. За нейно щастие мъжът я пусна бързо.

— Оттук. — И с движение на главата посочи вратата в отсрещната стена. Арабела го последва безмълвно.

Пазачът каза нещо на двамата жандарми, които охраняваха вратата — единият бърникаше в устата си, другият внимателно претърсваше брадата си за въшки. Двамата кимнаха. Първият се изплю на паважа и отключи вратата с грамадния ключ, висящ на колана му. После махна на Арабела да влезе.

Вратата шумно се затвори подире й. Като чу скърцането на ключа в ключалката, за малко да припадне. Как ще излезе оттук? Никой не си бе направил труда да й каже. Ами ако всички си отидат и я забравят тук? Какво ги беше грижа за някаква си хлебарка? Една затворничка повече или по-малко? — Голяма работа! После си каза, че жандармите я смятат за една от своите. За трудеща се гражданка, която разбира от грубите им шеги.

Арабела спря и се огледа внимателно. Вътре беше мрачно, горещо и задушно, но постепенно очите й привикнаха. Покрай стените бяха насядали неясни фигури. Във въздуха се носеше тихо бучене — като в пчелен кошер, каза си Арабела. Единственият източник на светлина бяха двете катранени факли на отсрещната стена. Тя направи крачка към тях и дървените й обувки затънаха в неописуемата мръсотия, покриваща пода. Някъде плачеше бебе, наблизо пищеше дете.

Няколко фигури се устремиха към нея. Жени. Невероятно мършави, с разбъркани коси, с вехти дрехи. Всички с трескави, гладни очи.

— Имам хляб — промълви тя. Веднага към нея се протегнаха десетки ръце, бръмченето прерасна в оглушителен шум. Арабела погледна безпомощно в кошницата си. Хлябът не беше достатъчен да нахрани едно семейство, камо ли десетките прегладнели, отчаяни жени и деца.

Тя остави кошницата си на пода — не можеше да си представи как ще разпредели хляба, как ще избере на кого да го даде. Очите й свикнаха с полумрака и тя различи чертите на жените, които се нахвърлиха върху кошницата. Отстъпи малко назад и се огледа търсещо. Затворнички лежаха върху сламеници или клечаха покрай стените — очевидно твърде слаби, за да се преборят за парче хляб. Арабела обиколи стените, като спираше пред всяка дрипава жена и се навеждаше, за да зададе все един и същи въпрос:

— Шарлот?

Бледите или зачервени от треска лица й отговаряха с неразбиращи погледи.

Арабела се обърна към отсрещната стена, на която бяха факлите. Огледа се и изведнъж спря да диша. На сламеника точно срещу нея спеше жена със сребърнобял кичур, започващ от средата на челото.

Арабела коленичи до спящата и слъжи ръка на рамото й. Костта се усещаше твърда, кожата беше гореща. Двете червени петна на бузите издаваха, че жената има треска. Дишаше тежко.

— Шарлот? — пошепна Арабела и докосна бузата й. — Шарлот, ти ли си?

Тънките клепачи се вдигнаха бавно и разкриха дълбоко хлътнали очи, също така пронизващо сиви като на Джак. Сенките под тях бяха синкави.

— Кой се нуждае от мен? — попита тя с глас, който издаваше повече сила, отколкото можеше да се съди по вида й. — Коя сте вие? — В зениците й блесна подозрение, примесено с внимание и бдителност. Над нея се бе навела непозната жена.

— Аз съм жената на Джак — пошепна Арабела. — Ти си Шарлот, нали?

— Джак? — Жената се надигна рязко и Арабела побърза да я подкрепи. — Тук ли е Джак?

— Навън е, чака ме. Той мислеше, че си мъртва.

Жената се облегна тежко на ръката й.

— Наистина бях почти мъртва. Понякога се учудвам как така съм още жива. И досега не знам как оцелях. — Изтощението я надви и тя затвори очи.

— Трябва да си пестиш силите — прихвана я Арабела. — Моля те, облегни се на стената.

Жената изпълни нареждането и когато отново отвори очи, погледът й беше напълно ясен.

— Жената на Джак.

Арабела приседна до нея на мръсния под и стисна мършавата и ръка.

— Казвам се Арабела. Моля те, Шарлот, чуй какво имам да ти кажа.

Шарлот я изслуша неподвижна и безмълвна, без да сваля поглед от лицето и. Когато Арабела свърши, тя отпусна глава и отново затвори очи.

— Понякога сънувам чудни сънища — прошепна безсилно, — но това не е сън.

— Не, аз съм действителност. — Арабела притисна ръката й до бузата си. — Усещаш ли ме? Аз не съм плод на въображението ти. Аз съм жената на Джак. Скоро ще те измъкнем оттук.

Шарлот помилва бузата й и безсилно отпусна ръка.

— Болна съм — обясни с въздишка. — Остава ми много малко. Не си струва да се излагате на опасност зарад мен.

— Можеш ли да си представиш какво ще каже брат ти, ако те чуе да говориш така? — Арабела отново посегна към ръката й. — Ако знаеш какво изстрада… казали са му, че си била убита в Ла Форс, и сега не може да си прости, че е повярвал.

— По-добре да бях умряла там — въздъхна тихо Шарлот.

— Не — възрази твърдо Арабела. — Трябва само още малко да бъдеш силна. Щом излезеш на чист въздух и видиш слънцето, щом имаш достатъчно за ядене, щом видиш птиците и усетиш аромата на цветята, ще оздравееш.

Безкръвните устни на Шарлот се озариха от лека усмивка. В следващия миг очите й отново се затвориха.

— Признавам, че съм готова да дам малкото оставащ ми живот, за да усетя отново слънцето върху лицето си.

— Ще го усетиш — отговори натъртено Арабела. — Вярвай ми. Вярвай на Джак.

— Готова съм да му поверя живота си — отговори тихо Шарлот и отново се опита да се усмихне. — Често съм се питала коя жена ще е достатъчно силна за Джак. Обичаш ли го?

— От цялото си сърце.

— Ако ти дари сърцето си, то ще е безусловно. Знаеш ли, понякога се отчайвах… мислех си, че никога няма да срещне истинската. Той не е лесен.

— Права си — призна Арабела и избухна в тих смях.

Шарлот се опита да се присъедини към смеха й и веднага се закашля. Арабела видя как парченцето плат, което притисна до устата си, бързо се напои с кръв, и се отчая. Стана, донесе празната си кошница и даде двете салфетки на Шарлот. В момента не можеше да направи нищо повече.

Пристъпът отмина и Шарлот се отпусна с изтощена въздишка. Клепачите й трепкаха неспокойно.

— Ако наистина искате да ме освободите, трябва да стане бързо — проговори немощно.

— Знам. — Арабела се наведе и я целуна по бузата. — Искам да опозная сестрата на мъжа си. — Шарлот я докосна леко по бузата и бързо отпусна ръка. — Доколкото знам, затворниците си имат номера — продължи бързо Арабела, забелязала, че Шарлот се унася. — Кажи ми номера си, моля те.

Настана мълчание. Шарлот дишаше неравномерно, очите й бяха затворени. Арабела беше вече близо до отчаянието, когато зълва й отвори уста.

— Затворница номер 1568 — изрече с последни сили.

Арабела стана и бързо отърси сламките и мръсотията от дрипавата си пола. Приглади косата си назад и се почувства безпомощна като никога досега. Трябваше да донесе одеяло, хубава супа, лауданум… Всичко бе приготвено в пътната й чанта. След миг поклати глава и се опита да прогони потискащото чувство на безнадеждност. Тя бе направила, каквото й бяха възложили. Сега беше ред на другите… на Джак да върнат свободата на Шарлот. Тя знаеше, че той ще го направи.

Надяна празната кошница и се запъти към заключената врата в другия край на помещението. Няколко ръце се протегнаха към нея и опипаха полите й, но тя не ги усети като заплаха. Тези жени излъчваха отчаяние, ала знаеха, че тя не е в състояние да издейства освобождаването им. Повечето проследиха минаването й със затъпели, равнодушни погледи.

Арабела забарабани с юмруци по вратата с отчаяно желание най-сетне да види отново слънцето и да остави зад себе си вонящия на гнило затвор. Обзета от паника, продължи да чука, докато ключът се превъртя в ключалката и вратата се открехна. Тя излезе навън с бързи крачки и шумно пое въздух.

— Е, дано си е струвало — ухили се жандармът, който й бе отворил. — Ако аз вляза там, ще успея да им измъкна повече от няколко жалки су, повярвай.

— Аз вземам, каквото мога и където го намеря — отговори тя и побягна, размахвайки кошницата си с увереността на жена, която навсякъде се чувства у дома си. Излезе през портата тичешком и видя, че Джак стои на същото място, където го беше оставила. Когато стигна до него, той не се помръдна, само в очите му светна мъчителен въпрос.

— Там е — отговори тихо тя.

Той искаше Шарлот да е там. Да е жива. И не искаше. Ако Фламан се бе излъгал, значи тя бе загинала в Ла Форс и той не я бе изоставил на произвола на съдбата. Ала когато реалността проникна в съзнанието му и мъчителното чакане най-сетне свърши, усети радостна възбуда и дълбока, трайна радост. Най-сетне забеляза Арабела, която стоеше пред него и го гледаш сериозно и загрижено.

— Тя е болна, Джак. Изтощена е до смърт. Храчи кръв.

Мракът го изпълни отново.

— Нямаме много време — продължи тя и разтърси ръката му. — Всяка минута в онзи тъмен затвор може да бъде фатална.

— Да не мислиш, че не знам! — Той отблъсна ръката й, обърна й гръб и закрачи бързо към реката.

Арабела остана загледана в гърба му, който все повече се отдалечаваше. После се затича. Не бе очаквала благодарност, но поне по-сърдечна реакция. Все пак не можеше да му се сърди, защото знаеше колко се измъчва.

Настигна го по средата на Пон Ньоф и го хвана под ръка. Като я усети, той веднага забави крачка.

— Прости ми — помоли тихо и помилва ръката й.

— Няма нищо — пошепна задъхано тя. — Какво ще правим?

— Ще потърсим посредник. — Той забърза отново и тя не попита нищо повече, а изчака да стигнат до къщата на Рю де Биевр. Джак я въведе през страничната портичка. Прекосиха малка градина с ровещи кокошки и няколко пръта фасул и влязоха направо в кухнята.

Не всички от предишната вечер бяха там, но Терез се бе навела над печката и разбъркваше яденето, а другите жени чистеха зеленчуци. Най-възрастният мъж седеше в ъгъла до огъня и въртеше шиша с печено. Тези хора живеят добре, каза си Арабела. Откъде имат толкова храна, след като в града цари глад?

След минута в кухнята се втурна непознат млад мъж. Като видя Джак, засия и разпери ръце:

— Джак, мон ами!

— Марсел! — Джак го прегърна сърдечно. — На теб ли дължим този хубав бут?

— Ама разбира се! Вкарах го в града под товар картофи — обясни другият, самодоволно ухилен. — Тъпите жандарми дори не го помирисаха.

Джак се обърна към Арабела:

— Мила, позволи ми да ти представя моя стар приятел Марсел дьо Шомон. В предишния си живот беше виконт дьо Шомон, но сега е само гражданинът Шомон. Марсел, това е жена ми.

Елегантният поклон на непознатия никак не се връзваше с грубата селска дреха, вълнения панталон и мръсните ботуши. В предишния си живот беше украсявал двора на Луи XVI, но явно и сега не се чувстваше зле. Арабела се запита колко от посетителите в тази къща имат имоти в провинцията. Сигурно достатъчно, за да снабдяват Терез с прясно месо.

— За мен е чест, мадам. — Марсел и целуна ръка и тя се засмя на този абсурден жест. Ноктите й бяха мръсни, Терез и другите жени грижливо бяха натрили ръцете й с пепел.

Мъжът също се засмя, сякаш бе чул хубав виц, и отиде до масата, за да целуне Терез.

— Вино, скъпа моя — поиска важно. — Трябва да пием за Джак и жена му.

— Вчера пихме достатъчно — усмихна се Терез, — но в килера ще намериш бъчвичка хубаво бургундско. — Тя изтри ръцете си в престилката и въпросително погледна Арабела и Джак.

— Шарлот е там — отговори кратко Джак и се отпусна на една пейка.

— Затворница номер 1568 — допълни Арабела.

Терез въздъхна и вдигна поглед към тавана, сякаш искаше да благодари на небето. После започна да вади чаши от шкафа.

— Веднага ще се обърнем към метр Форе. Жан-Марк вече говори с него тази сутрин. Ще го направи срещу прилично обезщетение… много прилично. Той знае кого трябва да подкупи в префектурата.

— За прокурора Форе ли говориш?

— Точно за него. — Терез сложи чашите на масата.

— Изпечен негодник. — Джак забарабани с пръсти по излъскания дървен плот. — Вече съм си имал работа с него.

— И? — попита Терез.

— Много неприятно. Преди няколко години се опита да ме изнудва.

— Как да те изнудва? — Арабела се наведе към него и очите й засвяткаха любопитно. Джак я щипна по носа и се усмихна истински за първи път от много дни насам.

— Любопитството е убило много души, мила моя.

— Кажи ми, моля те. За жена ли е ставало въпрос? Да не си тласнал към гибел някое невинно момиче?

Джак се усмихна още по-широко.

— Отговорът на първия въпрос е да, на втория — не. Нищо повече няма да ти кажа. Накрая го изхвърлих от къщата си и метнах шапката подире му.

— Значи сега не можеш да отидеш при него — въздъхна Терез. — Няма да ти услужи, все едно колко пари ще му предложиш.

— Напротив. — Джак стана отново сериозен. Остави чашата си и се изправи. — Къде да го намеря?

— Рю Сен Оноре. — Терез вдигна рамене. — Метр Форе стана важна личност. Революцията му дойде добре. — Думите й бяха оцветени от горчива ирония.

— Как най-лесно да стигна до него? — Джак я погледна пронизващо, сякаш се опитваше да прочете отговора в очите й.

— Въпросът е по-скоро кой най-лесно ще го убеди — намеси се Арабела. — Какво ще кажете за графиня Дънстън? Това е втората ми титла, а за парижки прокурор тя няма никаква връзка със семейство Сен Жюл.

— Мадам има маниерите и необходимата съобразителност, за да се хареса на негодника Форе — кимна Терез. — Прокурорът се чувства много поласкан от вниманието на аристократите. Английска аристократка, тръгнала да търси изгубената си приятелка, ще отговори на потребността му да се доказва. Особено когато дамата се покаже великодушна. — Тя огледа Арабела с присвити очи. — Разбира се, не в тази смешни дрешки.

— О, аз съм майсторка на маскарада — заяви Арабела. — Чантата ми е пълна с костюми за всякакъв случай. — Тя хвърли поглед към мъжа си, който мълчеше упорито, и промълви: — Джак?

— Защо? — попита той, взе лицето й между ръцете си и я погледна дълбоко в очите, за да проникне в душата й. — Защо правиш това, Арабела?

— За сестра ти — отговори просто тя и издържа на погледа му. — За теб, защото това е единственият разумен план. Защото има изгледи да успее.

И за да изкупя семейните грехове. Но това не беше предназначено за ушите на чужди хора.

Джак отпусна ръце и заговори с обичайния си сериозен тон:

— Какво си донесла освен онзи безнадеждно измачкан костюм за езда?

— Батистената рокля, с която бях на кораба, и още една. Съвсем обикновени, но подходящи за целта.

Той кимна и се обърна към домакинята:

— Терез, ще ни трябва кола. Арабела не бива да върви пеша… Не и когато носи със себе си кралски откуп.

— Веднага ще приготвя каручката — намеси се бодро Марсел. — Ще я почистя и ще направя така, че да изглежда прилично, но не твърде елегантно, за да не привлича излишно внимание. Мадам ще седне на пейката и роклята й няма да се изцапа с пръст от картофите или с кръв от дивеча.

— Аз ще карам — реши Джак и протегна ръка на жена си. — Ела да се преоблечеш, Арабела.

— Само още нещо — обади се Жан-Марк от мястото си до огъня. — Ако още тази вечер освободите виконтесата от Льо Шатле, няма как да я изведете от града, преди да са отворили портите на разсъмване.

— По-добре да я измъкна вечерта, отколкото да я оставя още една нощ в онази адска дупка — изсъска Джак.

— Ще нощувате тук — намеси се Терез. — Виконтесата ще има нужда от почивка и да събере малко сили за дългото пътуване до Англия. — Тя погледна въпросително Арабела, която реагира с кратко кимване. Терез помрачня. Най-лошите й опасения се потвърждаваха.

. Дори да беше забелязал тази безмълвна обмяна на информация, Джак не даде да се разбере. Нетърпеливо посочи на Арабела стълбичката към тавана и тя се подчини безмълвно.

— Ще ти донеса вода — каза той и след няколко минути се изкачи горе с леген и кана гореща вода. Арабела се бе съблякла по риза и сърдито четкаше косата си, за да я направи отново чиста и лъскава.

— Форе е гадна личност — заговори мрачно Джак и наля вода в каната. — Не знам какво си направила днес, за да те пуснат в затвора, но каквото и да е било, при Форе прави обратното. Усмихвай се кокетно, ласкай го, дръж се като истинска английска лейди. Кажи му само най-необходимото. Как в Лондон една емигрантка ти е съобщила, че добрата ти стара приятелка е затворена в Льо Шатле. Дай му номера и измисли някакво име. Например виконтеса Сеймур… чиста англичанка, с която си израсла заедно…

— Да, да, знам какво трябва да кажа — прекъсна го Арабела, обърна се към него и сложи ръце на гърдите му. — Знам, че сега си в ада… че ти е безкрайно неприятно да оставиш друг да води играта, но човек трябва да използва инструментите, които с му подръка. — Усмихна му се и плъзна палец по устата му. — Не забравяй, че играчът си ти. Ти си този, който знае коя стратегия е най-добрата — кога трябва да се оттеглиш почтено и кога да преминеш в атака.

Той стисна котката й толкова силно, че тя едва не изплака от болка.

— Никога не съм оставял друг да играе играта ми.

— Знам това. Но днес трябва да го направиш.

И той го знаеше. Пусна я и посвети вниманието си на преобразяването й. Само след половин час Арабела изглеждаше неузнаваема в кремавата рокля с тъмен ешарп. Красиво драпирано шалче скриваше гърдите й, косата беше навита на руло на тила. Носеше сламена шапка, стегната под брадичката с панделки в цвета на ешарпа. Меки ръкавици и ниски обувки от козя кожа допълваха тоалета й. Не бе взела никакви скъпоценности и сега се чувстваше странно без колие и обици — липса, която само преди година изобщо не усещаше в родния Кент.

Джак я измери с внимателен поглед и кимна одобрително. После извади от пътната си чанта кожена торбичка и я отвори. Върху сламеника се изсипа поток монети.

Арабела гледаше смаяно купчината блестящи ливри, суверени и гвинеи. Откъде Джак има толкова много монети? Никой банков чек не можеше да се мери с въздействието на златото.

Джак подреди монетите на купчинки и отдели първо ливрите.

— Първо ще дадеш на Форе ливри — обясни той, после прибави шепа гвинеи и затвори торбичката.

— Къде да я прибера? — попита безпомощно тя. Някога можеше да я пъхне под кринолина или да я закрепи на сребърна верижка за талията. Леките дрехи, които носеше днес, не предлагаха скривалища, нямаха и колан за окачване.

Джак я огледа замислено.

— Не е особено прилично, но единственият начин е да я носиш на китката си като вечерна чантичка — каза той най-после. И я дръж здраво.

Той й подаде торбичката и тя изпълни предложението му. Торбичката беше доста голяма, за да изчезне напълно в ръката й, но поне се носеше удобно.

— Има и още нещо. — Джак извади от пътната си чанта копринена торбичка, отвори я и й показа чифт безупречно красиви сапфирени обици. — Почакай, ще ти ги сложа. — Закрепи телчетата на ушите й и обясни — Ще му ги дадеш едва когато ти стане ясно, че е неизбежно. Може би Форе ще насити алчността си с парите. Ще прибере своя дял и ще използва останалото за подкуп.

Лицето му изглеждаше почти грозно, очите му отново бяха станали непроницаеми, но този път Арабела не се почувства засегната. Това нямаше нищо общо с нея. Тя кимна и зачака.

След малко Джак продължи:

— Когато разбереш, че той иска още, ще му дадеш обиците. Трябва да изглежда, сякаш…

— Джак, скъпи, мисля, че знам как да разиграя картите си. Когато сваля тези бледи пламъчета, които блестят на ушите ми, той ще повярва, че съм му дала последните остатъци от богатството си.

— Значи се разбираме — отвърна бързо той и се обърна към стълбичката. — Надявам се Марсел вече да е приготвил колата.

Арабела го последва долу, като внимаваше да не стъпва върху края на роклята си. Колкото и да беше скромна, щеше да изглежда не на място в примитивната кухня. Като я видя, Терез се усмихна, а Жан-Марк избухна в смях:

— Лъскава като прясно изсечена ливра.

Арабела направи реверанс.

— Много ви благодаря, мосю.

— Внимавайте какво говорите! — изсъска Терез.

— Гражданино — поправи се Арабела. — Това беше шега, гражданко Терез. Знам как да говоря. — Тонът й беше доста остър. Чувството, че я приемат като неопитна начинаеща, никак не й харесваше. Не й беше приятно да я смятат за човек, който има нужда от указания и когото трябва да държат под око, за да не направи грешка. Нима сутринта не я бяха затворили в заплашителния мрак на в Льо Шатле?

— Терез не искаше да каже това — намеси се Джак.

— Не, наистина не — кимна жената. — Но ние сме се научили, че едно необмислено изказване може да означава заплаха за живота, мадам. Не бива да ни се сърдите, че сме предпазливи.

Арабела вдигна рамене.

— Не се сърдя, Терез. Знам, че сте длъжни да спазвате правила, които аз още не познавам. Но ви уверявам, че никога, при никакви обстоятелства няма да предам някого от вас.

Терез се усмихна и показа облекчението си.

— Знаем, мадам. Мислите ни ще ви съпровождат. — Тя се обърна към шкафа в дъното на кухнята и извади вълнена наметка с качулка. — Сложете я, моля. Роклята ви ще направи впечатление, да не говорим за обиците.

Арабела взе наметката. Наистина необходима предпазна мярка. Разликата между нея и Джак в моментната му маскировка беше почти комична.

— Благодаря. — Уви се в наметката и внимателно вдигна качулката, за да не размести сламената шапка и въпреки това да скрие сапфирите. Джак й кимна и тя го последва навън.

Колата на Марсел, макар и не изискана карета, беше почти чиста. На капрата беше метнато одеяло, за да държи мръсотията далеч от чувствителни задни части. Не се виждаха нито картофи, нито дивеч. Конят, който стоеше спокойно между оките, изглеждаше здрав и як.

— Аз ще се возя отзад — каза Марсел и подаде юздите на Джак. — В случай че стане нещо неприятно. — Без да изчака съгласието на приятеля си, той скочи отзад в каручката и се сви в един ъгъл, без да забрави да се покрие с парче платно.

Джак вдигна Арабела на дъската. Тя подреди полите си с бързи и точни движения, които го накараха да се усмихне. Метна се на седалката до нея и изплющя с юздите.

Минаха по оживените улици на Париж, прекосиха реката, преминаха покрай Лувъра и Тюйлери. Двата големи комплекса изглеждаха занемарени, градините на Тюйлери бързо подивяваха. Арабела си спомни разказите за клането на швейцарската гвардия и извърна поглед. Не погледна и когато минаха покрай големия площад в края на комплекса, където стоеше гилотината. Колата се вля в потока от превозни средства, без да привлича ненужно внимание. Арабела, която усещаше тежестта на кесията в скута си, беше благодарна за скриващата я наметка.

Стигнаха до улица Сен Оноре и Джак спря пред внушителна къща с двоен портал. Без съмнение беше принадлежала на благородническо семейство, а сега бе преминала в ръцете на новата републиканска аристокрация. Джак се усмихна презрително. Ако Форе се е издигнал до такива висоти, явно е знаел съвсем точно кого да подкупи и на кого да услужи.

— Няма да вляза в двора — рече тихо той. — Форе знае за посещението ти и вратарят ще те пропусне без много въпроси.

Арабела свали наметката и скочи от колата.

— Ще ме чакаш ли тук?

— Естествено. Ако не се появиш до половин час, ще дойда да те взема.

Тя поклати глава.

— Няма да стане нужда. Лейди Дънстън знае какво да прави. — Погледна с усмивка към него и се опита да го успокои. Страхът и отчаянието личаха във всяка линия на лицето му и в дълбините на очите, където бушуваше буря като в зимно море. Никога не го беше виждала такъв — досега винаги беше успявал да крие чувствата си под безгрижна фасада. Нищо не беше в състояние да разтърси тази фасада. Даже когато изчезваше в своя мрачен свят, оставаше спокоен и не се издаваше. А днес беше отворен като прясна рана.