Джейн Фийдър
Брачно предложение (2)

2

Арабела отметна глава назад и избухна в смях. Спонтанен изблик на веселие, който я изненада не по-малко, отколкото херцога. Той я зяпна смаяно и напразно се опита да каже нещо. Трудно беше да го смае човек, но тя бе успяла.

Най-сетне Арабела престана да се смее. Забелязала, че във веселието и има леко истерични нотки, веднага стана сериозна.

— Милорд, вашето чувство за хумор е необикновено, но ако ми позволите тази забележка, никак не е подходящо за случая. Донесохте ми вестта за смъртта на брат ми, а в следващия момент ми направихте предложение за женитба. Не прозвуча особено възпитано. — Тя поклати глава и го огледа критично.

— Не се шегувам. — Отговорът прозвуча сковано.

Арабела зяпна смаяно.

— Не може да говорите сериозно! Признахте, че сте тласнали брат ми към смъртта, а ми предлагате да стана ваша съпруга!

Мъжът отпи глътка вино и се постара да си възвърне самообладанието и да обмисли внимателно отговора си.

— Погледнете на предложението ми като форма на обезщетение — рече той спокойно и разумно. — Аз ви лиших от закрилата на брат ви и ви предлагам своята. От само себе си се разбира, че ще сключим брак по разум, но предложението ми е съвсем почтено. Предлагам да обмислите на спокойствие предимствата му. Моля, не бързайте да го отхвърлите.

Този път Арабела не се засмя. Вместо това в очите й пламна гняв, устните й се присвиха. Кучетата, които се бяха разположили удобно на килима, веднага станаха и отправиха подозрителни погледи към херцога. Арабела сложи ръце на главите им, за да ги успокои.

— Много ви благодаря за загрижеността, сър — изрече тя с леден сарказъм. — Простете, но аз не виждам никакви предимства в брака с един напълно чужд човек. Вие сте довели брат ми до самоубийство, за да си присвоите богатството му. Освен това аз не съм заслужаваща съжаление личност, която се нуждае от закрилата на мъж. Може би ще се учудите, милорд, но има жени, които стоят на собствените си крака.

Тя го погледна втренчено и той прочете в погледа й окончателност.

Отново отпи глътка вино и потъна в мислите си. През цялото време я гледаше, уверен, че тя ще размисли и ще изрази съжаление за необмислените думи, които бе хвърлила в лицето му. Вероятно трябваше да й остави известно време, за да осъзнае грешката си и да му се извини. Полуспуснатите клепачи го правеха да изглежда ленив, но острите сиви очи ги изобличаваха в лъжа. Контрастът между черните вежди и белия кичур над челото излъчваше заплаха, предупреждаваше за опасност.

— Ще ми трябва около час, за да подготвя заминаването си — продължи Арабела със същия леден тон. — Днес не мога да събера целия си багаж, затова ще помоля Франклин да го прибере на тавана. Щом уредя живота си, ще изпратя да вземат нещата ми. Надявам се, че нямате какво да възразите, ваша светлост.

— Разбира се, че не възразявам. — Херцогът си наля втора чаша вино. — Както вече казах, нямам никакво намерение да ви изхвърля от дома ви. Останете колкото искате.

Арабела смръщи чело.

— Не ви разбирам. Наистина ли искате да кажете, че мога да продължа да живея тук?

Той се обърна отново към нея и в сивите очи блесна усмивка, която рязко промени лицето му. Белият кичур и черните вежди вече не изглеждаха заплашителни.

— Но разбира се. Аз не съм чудовището, за което ме смятате, лейди Арабела.

Усмивката му беше заразителна и Арабела усета как чертите й се отпуснаха. Вероятно не го е преценила правилно. Той бе признал какво е извършил, а и Фредерик й беше само полубрат, към когото не изпитваше сестрински чувства. Този мъж явно не подозираше, че между нея и Фредерик цареше равнодушие, дори враждебност, но въпреки това съобщението за смъртта на брат й прозвуча безчувствено, едва ли не между другото. Изобщо не се заинтересува от чувствата й. И все пак… тази усмивка беше знак, че притежава и някои приятни черта на характера.

Арабела реши да избере неутрален тон.

— Простете, ако ви се струвам неучтива, милорд. Новината ме шокира. Благодаря ви за предложението.

Мъжът се поклони.

— Удоволствието е изцяло мое, мадам. — Улови ръката й и я поднесе към устните си. Арабела усети лекото му докосване. Не беше обичайно мъжете да целуват ръцете на жените, особено след толкова кратко познанство. Едно леко накланяне над пръстите й би било напълно достатъчно, но Арабела си каза, че сега не е време да мисли за формалности. Щом той беше склонен да я остави в къщата, докато подготви заминаването си, тя ще се възползва от предложението. По-добре да не го настройва срещу себе си.

— Желаете ли да хапнете нещо, преди да се върнете в Лондон? — попита тя и скри ръката зад гърба си, когато той я пусна. — Време е за обяд. Вероятно сутринта сте тръгнали много рано.

— Да, тръгнах на разсъмване — отговори небрежно той. — Но нямам намерение да се върна в Лондон, мадам.

— Така ли? — Арабела вдигна вежди. — Вероятно имате приятели в Кент?

Лордът поклати глава и блещукането в очите му отново предизвика у нея усещане за надвиснала заплаха.

— Нямам приятели, затова пък имам къща в Кент — обясни той все така небрежно. — Изглежда ми доста приятна. — Широкият жест беше недвусмислен. — Имам намерение да остана известно време тук и да опозная имота си. Трябва да се видя с управителя, да се запозная с арендаторите… и, естествено, с персонала. Лятото е много горещо и на село е доста по-приятно, отколкото в Лондон. Надявам се, че сте съгласна с мен.

Арабела изпита чувството, че земята под краката й се е разтворила, за да я погълне.

— Днес очевидно схващам бавно — изрече бавно тя. — Сигурно е от горещината. Бях останала с впечатлението, че ми разрешавате да остана, докато си намеря друго жилище.

Джак Фортескю се поклони.

— Точно така. Можете да останете, колкото желаете.

— Но… Прощавайте, има нещо, което не разбирам… Наистина ли смятате да живеете под един покрив с мен? — Арабела отново вдигна вежди.

— Точно така. Възхитен съм колко бързо схващате, милейди. Оценихте ситуацията напълно правилно. — Усмивката му, макар дружелюбна и привлекателна, не успя да разсее лошите й предчувствия.

В златнокафявите очи отново блесна гняв.

— Явно се наслаждавате на играта, милорд. Не разбирам с какво съм го заслужила. Извинете ме. — И направи крачка към вратата.

Джак я изпревари и сложи ръка на бравата. Двете кучета изръмжаха заплашително. Козината им настръхна.

— Шшт. Долу! — заповяда сърдито тя и те се подчиниха, макар че не изпускаха от очи непознатия мъж. Арабела изпита леко разочарование от подчинението им.

— Аз не играя с вас, Арабела — проговори меко мъжът. — Никога не бих направил подобно нещо, повярвайте. Вие сте споделяли тази къща с несъщия с брат, нали?

Арабела не обърна внимание на почти интимното обръщение, както бе пренебрегнала целувката по ръката, и скръсти ръце под гърдите в опит да покаже, че е господарка на ситуацията. Че нищо не би могло да я свари неподготвена. В действителност всеки нерв по тялото й беше опънат до болка, готов да реагира на следващото му предизвикателство.

— Брат ми беше гост в тази къща. Много нередовен гост — отговори сухо тя. Спомни си посещенията на Фредерик, придружен от ужасните му приятели, и потръпна. Компанията завземаше цялата къща и тя се заключваше в покоите си. Излизаше едва когато всички си заминеха. Въпреки това многократно бе ставала свидетелка на пиянски оргии и насилие…

— Никой не ви е обвинил, че живеете под един покрив с него, нали? — попита меко дукът.

— Не, разбира се, че не. Фредерик беше мой брат, аз бях под негова закрила, живеех в дома му като храненица. — В гласа й прозвуча лека горчивина. Брат й само я търпеше, но сега не беше време да обяснява това на херцога.

— Добре тогава, представете си, че аз съм на мястото на Фредерик — предложи в най-добро настроение Сен Жюл. — Вашият брат ви предостави на моята закрила. — Потупа документа в джоба си и обясни: — Тук пише, че граф Дънстън ми прехвърля всички свои активи и пасиви. — Усмихна се леко и заключи: — Според мен вие, лейди Арабела, принадлежите към активите.

Арабела запази безразличното си изражение и усмивката му угасна. Нямаше защо да хаби очарованието си за равнодушна публика.

— След като съм заел мястото на брат ви, аз ще гледам на вас като на своя подопечна — продължи той със спокоен тон. — Щом никой не е възразявал да живеете под един покрив с Фредерик Лейси, значи никой няма да възрази, че оставате в дома на заместника му, прав ли съм?

Абсурдната логика на думите му беше твърде много за Арабела. Изведнъж очите й станаха огромни, тя издаде странно задавен звук, обърна се и отиде до прозореца. Сложи ръка на устата си и втренчи поглед в любимата си градина. Джак видя как раменете й затрепериха и се уплаши. Да не би да плаче? С два скока се озова зад нея.

— Арабела…

Тя се обърна към него и той се смая. Цялата се тресеше от смях, очите й святкаха като топази.

— Вече съм абсолютно сигурна, че никога не сте имали случай да се срещнете с лейди Олсъп — изрече тя с дрезгав глас и отново се разтресе от смях.

Той поклати глава и в очите му светна веселие, макар да нямаше представа за какво говори тя и защо бе реагирала така на думите му.

— За съжаление не съм имал това удоволствие. Какво съм пропуснал?

— Лейди Олсъп е съпругата на виконт Олсъп от Олсъп Манър — обясни сериозно Арабела. — Дама със значителни размери и непоколебим морал. В кръг от двайсет мили последната инстанция по отношение на модата и доброто поведение. Никой не смее да предизвика недоволството й.

Джак кимна бавно и сиянието в очите му се засили.

— Май чувам неодобрение в гласа ви, мадам? Явно споменатата дама държи твърде много на мнението си.

— Отгатнахте. Лавиния Олсъп е дъщеря на провинциален адвокат, но непрекъснато изтъква важността на аристократичния произход. Освен това прилага тактика за сплашване и тиранизиране и е успяла да убеди всички дами в околността — а те не са много — в своята важност. — В гласа на Арабела прозвуча повече презрение, отколкото веселие. — Щом узнае за смъртта на Фредерик и пристигането ви в Лейси Корт, ще връхлети като буря. Очаквам посещението й най-късно утре сутринта.

— Ще се радвам да се запозная с достойната дама и да й обясня ситуацията — рече сериозно Джак.

Арабела отново избухна в смях. Открай време имаше предпочитание към смешното в живота и беше склонна да се смее дори в неподходящите моменти. Този май беше най-неподходящият досега. Но представлението беше великолепно. Тя беше единствената дама в областта, която не се подчиняваше безпрекословно на лейди Олсъп, а сега, с обединени сили… заедно с дук Сен Жюл… ще се разрази грандиозна престрелка, нямаща равна на себе си.

— Знаете ли — заговори тя с колеблива усмивка, — почти съм готова да се съглася с плана ви, само за да видя лицето на Лавиния, когато й обясните, че няма разлика дали една самотна жена споделя къщата със своя брат или с напълно чужд мъж.

— Е? — Той разтвори подканващо ръце.

Като си представи реалността, която буквално й се натрапваше, Арабела се поколеба. Нямаше никакво желание да напусне дома си, градината, орхидеите — или поне не без подготовка. Орхидеите изискваха ежедневно внимание. Вярно, главният градинар Уивър щеше да спазва точно указанията й, но все пак… Само тя притежаваше безкрайна любов и усет към детайла, необходими за развитието на тези крехки цветя. Знаеше, че семейство Барат ще я приемат с отворени обятия. Мег Барат беше най-добрата й приятелка още от детските години, а сър Марк и лейди Барат я имаха почти за втора дъщеря. Но това беше само временно решение, защото Баретови бяха с ограничени средства. Можеше да се подслони и в дома на свещеника. Дейвид и съпругата му ще я приемат с радост, но само за известно време. Те имаха шест деца и почти не оставаше място за гости. Никак не й беше приятно да мисли, че ще се мести от къща в къща и ще моли за милостиня.

Трябваше да бъде честна пред себе си и да признае, че след внезапната загуба на дома й ще й трябва известно време, докато намери най-доброто решение. През този преходен период се налагаше да прави компромиси. В Корнуол живееха далечни роднини на майка й, но след нейната смърт връзката почти прекъсна. Можеше да им пише… Още една молба за милостиня, помисли си тя горчиво.

Джак се облегна на перваза на камината и се вгледа в замисленото й лице. То беше толкова изразително, че не му беше трудно да следи мислите й. Беше очаквал, че тя ще прилича на Фредерик, но не откри нищо, което да показва роднинството им. Беше се надявал приликата да е очевидна и това да му помогне да остане на разстояние и да спазва прагматичните рамкови условия на предложената връзка. Сега обаче съзнаваше, че е по-скоро облекчен, отколкото разочарован, дето Арабела не прилича на брат си. Подобна реакция не е особено разумна, укори се той. Трябва да действам по-енергично.

— Е? — попита отново.

Арабела вдигна очи, малко стресната от резкия въпрос. На лицето й падна сянка. Блясъкът в очите му беше приглушен, стоманен, студен и неприятно пронизващ. Той усети веднага, че тя го е заловила в момент на лоши мисли, и чертите му се промениха. Усмихна се и очите му отново светнаха.

— Признавам, че мисълта двамата заедно да се преборим с лейди Олсъп е много привлекателна, Арабела. Би трябвало да знаете, че предложението ми не е безпочвено. Има подобни прецеденти. Ако бях ваш настойник, никой не би посмял да оспори приличието на връзката ни. Да не говорим, че в къщата има цял куп „компаньонки“ — икономки, камериерки, стара бавачка…

— Отдавна съм минала възрастта, в която ми се полага настойник или компаньонка, милорд — отговори с усмивка Арабела. — Навърших двайсет и осем години. Всички ме смятат за стара мома. Отписали са ме.

Думите й прозвучаха така самодоволно, че той избухна в смях.

— Това означава, че имате пълното право да вземате самостоятелни решения, драга моя. Кой би посмял да възрази, ако заявите, че в нашата връзка няма нищо неприлично?

— Лейди Олсъп — отговори бързо тя, смръщи чело и добави: — След като вече не съм на възраст за женене, няма нужда да пазя доброто си име, нали?

Решението бе взето. Необичайно, нетрадиционно, но тя открай време пренебрегваше изискванията на така наречения обществен морал. Освен това къщата беше достатъчно голяма и двамата можеха да живеят, без да се срещат. Какво й пречеше да се ограничава в собствените си стои — като при посещенията на Фредерик?

Арабела кимна леко и каза:

— Съгласна съм. А клюкарките да говорят, каквото си искат. Но бъдете уверен, милорд, че няма да претендирам нито за времето, нито за вниманието ви. Освен това веднага ще почна да търся друго решение. Вероятно ще минат няколко седмици, защото пощата е бавна и не се знае кога ще получа отговор.

Тя се обърна отново към вратата, когато се сети за една дребна, но много досадна подробност. През следващите седмици ще се налага да се приспособявам към новата ситуация, каза си с известна болка.

— След като брат ми вече… не е жив, ще бъдете ли така добър да слагате марки на писмата ми, ваша светлост?

— Можете да разчитате на мен. Във всяко отношение.

— Благодаря ви. — Думите бяха напълно искрени. Тя сложи ръка на бравата и кучетата се надигнаха в очакване.

— Ще позволите ли да ви отнема още малко време? — попита Джак точно в момента, когато тя отвори вратата.

Арабела се обърна, без да свали ръка от бравата.

— За какво става дума, сър?

Той отговори с официалност, съответстваща на нейната:

— Не познавам къщата, мадам. Ще бъдете ли така добра да ми покажете къде да се настаня? Бих желал също да се погрижат за конете ми, да намерят място за кочияша и каретата ми. Камериерът ми трябва да се запознае с икономката и иконома.

— Убедена съм, че конете ви вече са получили всичко необходимо, милорд — кимна Арабела. — В моето домакинство… — Тя спря и се поправи с известна тържественост: — Домакинството се ръководи от Франклин и мисис Елиът. Вярвам, че няма да имате причини да се оплаквате.

— Нямах предвид това — протестира меко той. — Просто ви помолих да ме разведете из къщата. Освен това бих се радвал, ако следобед излезете с мен на езда, за да обиколим имота.

Плановете му нямаха нищо общо с представите й за бъдещия им живот под един покрив. По-добре веднага да изясни нещата. Отговорът й прозвуча хладно:

— Мисис Елиът ще ви разведе из къщата, а Франклин ще изпрати вест на управителя Питър Бейли да дойде следобед. Той ще ви покаже сметководните книги, ще ви разведе, ще ви обясни всичко, което желаете да узнаете.

— Разбирам. — Сен Жюл се изправи гъвкаво. — Предполагам, че не разбирате много от управлението на имението.

Както очакваше, тази забележка я накара да се изчерви.

— Напротив — възрази сковано тя. — Брат ми не проявяваше никакъв интерес към управлението на имотите. Аз работя почти наравно с Питър… — Осъзнала, че е паднала в капана, тя спря. — Питър ще ви даде цялата необходима информация. Днес съм много заета… Нали трябва да подготвя отпътуването си.

— Разбрах. — Херцогът кимна бавно. — Въпреки това се надявах да ми отделите няколко минутки, за да ми покажете къщата. Да ме заведете до стаята ми…

Арабела понечи да откаже, но доброто възпитание не й позволи да бъде неучтива. Тя беше домакинята и беше съвсем естествено да го разведе из къщата. Всъщност не. Той беше новият собственик и представата, че трябва да му покаже къщата, в която бе живяла през целия си живот и след смъртта на баща си бе смятала за своя, макар официално да принадлежеше на Фредерик, беше доста неприятна. Въпреки това бе по-добре да се съгласи с предложението му, макар че мотивите му вероятно не бяха особено почтени. Той искаше да я накара да повярва, че взема присърце интересите й, но тя не можеше да се отърве от подозрението, че вярно е обратното. Дук Сен Жюл нямаше намерение да й прави никакви услуга.

Обзеха я съмнения. Май си играеше с огъня. Но дори да е така, каза си решително, аз съм достатъчно умна, за да не си изгоря пръстите. Освен това — какво друго й оставаше?

Усмихна се хладно.

— Но, разбира се, сър. Да вървим. — И излезе от библиотеката, следвана от кучетата.

Залата с квадратно подредени покривни греди беше празна, но Арабела беше сигурна, че няколко чифта очи ги наблюдават скритом. Във въздуха тежеше неясно предчувствие. Прислугата беше любопитна какво ще се случи. Веднага щом свърша с тази неприятна задача, ще говоря с Франклин и мисис Елиът, каза си решително тя. Новият собственик имаше пълното право да се запознае с Лейси Корт. Когато погледна през рамо, дукът стоеше на прага, облян от яркото обедно слънце.

— Виждам, че вече са се погрижили за придружителите ми — отбеляза той и се върна в залата.

— Съмнявахте ли се? — попита остро тя. — Казах ви, че ще бъде направено всичко необходимо.

— Радвам се — кимна той с безгрижна усмивка. — Но нали разбирате, исках да се уверя сам.

При тези обстоятелства с радост ще се хвърля в обятията на роднините от Корнуол, каза си сърдито Арабела.

— Предполагам, че ще се настаните в помещенията на брат ми, ваша светлост? — попита тя, стараейки се да говори неутрално, сякаш темата не я интересуваше особено.

— Това е апартаментът на господаря на дома, нали?

— Да — отвърна тя със здраво стиснати устни.

— Тогава нямам друг избор, освен да се настаня там — отбеляза любезно той и прекоси залата с бързите, гъвкави стъпки на ловуващ ягуар. Не, че някога беше виждала как ловуват ягуарите, но си ги представяше точно така: с играещи под кожата мускули, с измамно отпуснати тела… и с трудно определимата заплаха, която от време на време святкаше в сивите очи. Ягуар, който се прозява, отваря нокти и показва силните си бели зъби…

От мрака под стълбата се чу дискретно покашляне и Арабела нетърпеливо се отърси от фантастичните си мисли, Франклин излезе под слънцето и изрече тържествено:

— Милейди, от камериера на негова светлост узнах, че господарят му възнамерява да нощува в Лейси Корт. Позволих си да предложа подходящ подслон на придружителите на негова светлост. — Всяка черта от мършавото лице на Франклин изразяваше обида и потиснатост. Очевидно срещата със слугата на херцога го бе извадила от равновесие. Чувството му за приличие го караше да се възмущава от представата, че един непознат ще нощува в дома на граф Дънстън без изричното му съгласие.

— Много добре, Франклин — отговори Арабела съвсем спокойно. — Знам, че ще се постараете да осигурите всичко необходимо за придружителите на негова светлост. — Тя сложи ръка върху гладкия дървен парапет на стълбището и това добре познато усещане й помогна да продължи: — Лорд Дънстън е починал преди няколко дни в Лондон. Негова светлост е новият собственик на Лейси Корт. Вярвам, че в скоро време той лично ще говори с персонала и ще обясни новата ситуация. — И се обърна към херцога, сякаш търсеше потвърждение.

Той кимна и се обърна учтиво към достойния иконом:

— Франклин, ще ви бъда много благодарен, ако вие — и мисис Елиът, разбира се — се явите в библиотеката точно в три, за да обсъдим какви промени възнамерявам да направя във воденето на домакинството. Ако се налага, разбира се.

Франклин погледна безпомощно Арабела. Лицето му изрази бездънно отчаяние.

— Лорд Дънстън е мъртъв? — промълви той стъписано.

— Да — отговори Арабела.

— Значи трябва да сложим траур — продължи Франклин като упоен. Както винаги в кризисни периоди, бързо намери утеха в практически детайли. — флагове с траурни ленти над вратата… веднага… слугите да сложат черно… милейди ще посреща дошлите да изкажат съболезнования… Ами погребението? Тук ли ще го погребем или в Лондон?

Арабела пое дълбоко дъх. Досега не беше помислила за традиционните ритуали около погребението. Какво щяха да говорят хората за смъртта на Фредерик? Самоубиецът нямаше право да почива в осветена земя. Истината щеше да опозори семейното име, но как биха могли да я запазят в тайна?

Херцогът се покашля и тя се обърна въпросително към него.

— Вашият брат… лорд Дънстън ми остави ясни указания за погребението и траура, лейди Арабела. Като на свой наследник, нали разбирате? Не желаеше да ви замесвам. Поиска тихо погребение непосредствено след смъртта си и преди да тръгна насам, аз го погребах в Лондон. Желанието му беше никой да не слага траур. Сигурен съм, че няма да откажете на тази последна молба, изразена на смъртното му легло.

Франклин зяпна смаяно.

— От какво умря негово благородие, ваша светлост?

— На дуел — отговори спокойно Сен Жюл. — Раниха го и почина от раната си. Остави изрични указания за погребението и траура.

— Разбирам. — Икономът се намръщи и сведе глава. Двамата с мисис Елиът често бяха предсказвали подобна смърт за граф Дънстън, но все пак не беше редно да пренебрегнат обичайните ритуали, Франклин помисли още малко и поклати глава. — Това е… абсолютно нетрадиционно, милейди.

— Прав сте, Франклин, но сме длъжни да се съобразим с последното му желание — отговори тя, обзета от безкрайно облекчение. Разбира се, Фредерик никога не би изказал такава молба, но тя нямаше никакво намерение да постави под въпрос обясненията на херцога.

Франклин все още не изглеждаше убеден. Погледът му потърси лицето на херцог Сен Жюл, но в последния момент се овладя и се поклони примирено.

— Добре дошли в Лейси Корт, ваша светлост. — Тонът му беше скован.

— Благодаря Франклин. — Джак помълча малко и добави съвсем тихо: — Бъдете уверен, че моето пристигане тук е в пълно съответствие с правото и закона и че никой в къщата не бива да се страхува за мястото си. Моля, предайте думите ми на персонала и обяснете ситуацията.

Франклин се поклони с видимо облекчение.

— Мисис Елиът и аз ще дойдем в библиотеката точно в три, милорд.

Джак кимна и последва Арабела по стълбата. Когато окуражително сложи ръка на кръста й, усети как тя потръпна под почти интимното докосване. Какво си позволява той? Отново я обзеха съмнения и тя забърза по дървените стъпала. Той я следваше спокойно. Арабела зави по коридора за източното крило.

— Тук е апартаментът на Фредерик, ваша светлост. — Отвори двукрилата врата в края на коридора, но не влезе. — Надявам се, че ще се чувствате добре.

— След вас — покани я той с учтив жест. Не й оставаше нищо друго, освен да го послуша. Въпреки това се възпротиви.

— Смятам, че ще намерите в спалнята всичко необходимо. — Веднага си пожела да беше използвала друга дума. — Ако имате нужда от нещо, до камината има звънче. Ще изпратя камериера ви с багажа.

— Смятате ли, че последното желание на брат ви ще бъде прието и разбрано от лейди Олсъп и подобните й? — попита той с безгрижен светски тон, когато влезе в помещението.

Арабела остана на прага. Темата и разстоянието помежду им бяха безопасни. Сърцето й отново биеше нормално.

— Разбира се, че не, но тя не може да направи нищо… само ще злорадства. И без това смъртта на брат ми ще е вкусна хапка за клюкарите…

Мъжът се усмихна злобно.

— Но ние с вас ще се постараем да им вгорчим вкусната хапка, нали?

— Не искам клюките да ме преследват до Корнуол — заяви тя, без да отговори на съзаклятническата му усмивка. Вече беше убедена, че очарованието на херцога е само маска. Този мъж беше опасен. Опасен като оръжието на колана му. Тя беше длъжна да се съпротивлява решително на чара му и да отблъсква неподходящите му интимности.

— До Корнуол? — повтори учудено той. Това я накара да изпита задоволство.

— Там живее семейството на майка ми — благоволи да обясни тя. — Щом уредя всичко тук, ще се преместя при роднините си. — Тонът и намекваше, че този въпрос е решен.

— Звучи скучно — отбеляза той, докато обикаляше помещението. — Не бихте ли предпочели да живеете в Лондон? Там има най-различни развлечения. Ще имате възможност да обогатите ума си.

— Не мога да си позволя да живея в Лондон — възрази спокойно тя. — Особено сега.

— Като моя съпруга ще можете да живеете където и както искате.

— Благодаря, но предпочитам Корнуол — заяви твърдо тя. — Климатът там е най-подходящ за отглеждане на орхидеи.

— Можете да имате най-добрата оранжерия в Лондон. — Когато се изтръгна от съзерцанието на градината и се обърна, на прага нямаше никой. Вдигна рамене и стисна устни. Не беше очаквал, че сестрата на Фредерик ще се съпротивлява така решително. Имаше всички основания да предполага, че тя ще приеме с готовност предложението му, все едно дали го харесва или не. Какво друго й оставаше? Колко жени, да не говорим за тази бедна като църковна мишка стара мома, биха отблъснали предложението на херцог? На един от най-богатите мъже в страната!

Корнуол. Каква глупост. Сен Жюл избухна в тих смях. Лондон, неговият обичан Лондон би бил най-подходящото място за тази необикновена жена. Там бързият й ум и необичайната й красота имаха богати възможности за изява.

— Що за мисли? — упрекна се той и невярващо поклати глава. Да види как Арабела Лейси блести в обществото — това беше последното, което искаше. Женитбата за нея беше само средство към целта, последната брънка във веригата на разплатата. Беше очаквал да срещне лишена от очарование, безинтересна стара мома, която ще продължи да си живее в Кент и няма да му пречи. Която ще изпълнява брачните си задължения само когато той пожелае и при малко повече късмет ще го дари с желания наследник. Естествено, знаеше, че тя няма да прояви особено желание за интимност, но той и не го очакваше. Самият той не желаеше да изпита удоволствие в брачното легло. Само удовлетворение, че е отнел на Фредерик Лейси всичко, дори онова, което единствено сестрата можеше да му даде.

Надяваше се необикновената жена, която неочаквано бе срещнал, много скоро да разбере, че няма друг изход, освен да приеме предложението му. Защото той нямаше намерение да я ухажва и да й предлага каквото и да било.

В помещението беше ужасно топло и той отвори всички прозорци. Съблече черния жакет, разхлаби дантеленото шалче на шията си и свали колана с рапирата. Остави го внимателно на пейката под прозореца и отново се загледа към градината, която се губеше в далечината. Графство Кент беше известно с овощните си градини, а тази местност изглеждаше особено плодородна. Дърветата се превиваха под тежестта на плодовете, зрялото жито по нивите светеше златно.

Шарлот обичаше земята… предпочиташе провинцията пред Лондон. Меките хълмове на Бургундия отговаряха на нейния мек, равен натюрел, докато съпругът й, виконт дьо Вилфранш, държеше на мястото си в двора на Луи XVI. Това бе принудило Шарлот да стане придворна дама на кралица Мария Антоанета.

Вилфранш бе гилотиниран заедно с Орлеанския дук, а Фредерик Лейси се бе погрижил Шарлот да последва съпруга си в смъртта.

Джак се хвърли на леглото и скръсти ръце под главата си. Когато го обземаха спомени, той не се противеше. Оставяше ги да се разливат свободно, защото знаеше, че иначе тъмните мисли ще го завладеят и вече няма да е в състояние да разсъждава ясно и да действа разумно. Когато затвори очи и се пренесе мислено в онзи горещ следобед, за пореден път преживя всичко отново, подхрани отмъщението си и подкрепи решителността си.

Жадна за кръв, тълпата следваше колите с осъдените, които трополяха по паважа към гилотината на площада пред Бастилията. От стария затвор беше останала само купчина развалини и ревящото множество се катереше по тях, за да вижда по-добре екзекуциите. Непрестанното свистене на падащия нож, когато разсичаше човешки кости, будеше гадене, а мекото пльосване на отсечената глава в голямата кошница се чуваше само от хората, стоящи близо до окървавения ешафод.

Джак носеше облеклото на санколютите, а на шапката му имаше трикольор. Спокойно си пробиваше път през навалицата, за да се отдалечи от гилотината, да стигне до края на площада. Никой не му обръщаше внимание. Никой не забелязваше, че санколютът е англичанин, който всеки ден идва да отбележи смъртта на приятели и познати, за да уведоми отчаяните им близки и приятели, които чакаха вести. Той не се различаваше от тълпата, сред която се движеше. Все по-трудно му ставаше да понася миризмата на кръв. Въздухът вечно тежеше от воня на пот, лук, кисело вино, но кръвта беше над всичко.

Погледът му откри трима тайни полицаи в един ъгъл на площада. Един от мъжете, застанали до тях, беше модно облечен, но явно жестоко измъчен господин. Напудрената перука се беше разместила, дантелите на маншетите му бяха смачкани, шалчето на врата бе посивяло. Причината личеше ясно. Един от тайните полицаи размаха смарагдова игла и другарите му избухнаха в смях. После заедно поведоха мъжа към окървавения ешафод.

Джак, който безизразно наблюдаваше сцената, стисна до болка дръжката на скритата под мръсния жакет рапира. Заловеният беше англичанин, което означаваше, че не е от обичайните жертви на тайната полиция. Повечето пребиваващи в тези смутни времена в Париж британци се стараеха да останат незабелязани и избягваха да излизат по улиците. И най-вече не носеха смарагди и не се разхождаха облечени в кадифе и коприна. Само някой глупак, някой дързък глупак би се изложил на такава опасност. Фредерик Лейси, граф Дънстън, беше точно такъв глупак, открай време. Каквото и да го е довело в Париж, каза си Джак, със сигурност не замисля нищо добро.

Ако сега се опита да спаси пленника, със сигурност ще го заловят и убият. Сега трябваше да мисли с хладна пресметливост. Нищо няма да спечели, ако и двамата се разделят с живота. Макар че в това би имало известна ирония. Направи крачка към групата и пленникът го погледна право в очите. В обезумелия му поглед пламна искра — явно го бе познал. Нищо чудно, каза си Джак, човек винаги познава онзи, когото веднъж едва не е убил. Какво от това, че съм предрешен…

Дънстън се замята в хватката на полицаите, размаха ръце и заговори възбудено. Явно привлече вниманието им, защото го пуснаха и го обсипаха с въпроси. После отново го хванаха от двете страни и го изведоха от площада.

Джак се плъзна незабелязано след тях. Каквото и да е казал Дънстън, то му е осигурило последна отсрочка — това беше съвсем ясно. Жалко, че не можа да разбере какво е, но сега си имаше работа в другия край на града.

На смрачаване се върна на улица „Маре“, където беше дюкянчето на винопродавеца. Вратата беше заключена и зарезена, кепенците на прозорците спуснати. Той спря за малко и устреми поглед към фасадата, усещайки в сърцето си студен страх. Погледна към единственото таванско прозорче и видя, че е заковано с дъски. В този момент зад него се отвори врата и той се обърна светкавично. На прага на отсрещната къща застана старица в избеляла вдовишка одежда и го погледна втренчено. Той се приближи бавно. Тя се върна обратно в тъмната вътрешност на къщата и той я последва.

— Какво се е случило със съседите ви отсреща, мадам?

Кършейки мършавите си ръце, старата жена обясни как дошли хора от тайната полиция, придружени от някакъв модно облечен мъж, нахлули в магазинчето за вино и отвели всички намиращи се в къщата. И жената.

Когато сцената избледня и миризмата на кръв, запечатала се в паметта му, се разсея, Джак отвори очи. Все още усещаше студения страх, сковал сърцето му, когато видя закованите прозорци на дома на улица „Маре“.

Само след два дни щеше да изведе Шарлот от Париж. Рибарската лодка от Корнуол щеше да ги чака на необитаемия скалист бряг в Бретан. Всичко беше готово. Трябваше да издържат още съвсем малко.

Докато чакаха, най-сигурното място беше в гнездото на осите — в Париж. Затова бяха намерили убежище над магазинчето за вино на улица „Маре“. Ходеха преоблечени като прости граждани, лоялни, активно участващи в събитията санколюти, готови да танцуват около колите с осъдени, да се подиграват с вързаните аристократи — с жените, оставени само по ризи, и с мъжете с отворени яки, за да облекчат работата на палача.

В последния ден от чакането, когато Джак беше навън, за да събере информация за последното прочистване на парижките затвори, тайната полиция бе дошла в магазинчето за вино. Полицаите са знаели каква жертва търсят. Когато Джак се върна, Шарлот я нямаше. Проследи я до затвора Ла Форт, но през онази страховита септемврийска нощ пазачите се бяха нахвърлили върху затворниците и бе започнало масово клане. Дворът, на който бяха натрупани обезобразените тела на мъже и жени, плуваше в кръв.

Джак напразно се опита да прогони сцената, която се бе запечатала в съзнанието му. Отчаяно бе търсил тялото на Шарлот между зверски убитите, отчаяно бе викал името й, докато една възрастна жена от простолюдието, една от многото, които всеки ден се радваха на екзекуциите, с нескрита злоба му съобщи, че жената с очебийния бял кичур на челото била една от първите извлечени от подземието и убити с ножове от надзирателите.

Джак извади камата си да прониже старицата, но се намериха добри приятели, които го измъкнаха от опасното място. Почти не си спомняше как избяга от Париж… опасното пътуване през страната, рибарската лодка, която го свали на корнуолския бряг… Вече знаеше кой е предал Шарлот на

тайната полиция, Фредерик Лейси. Той бе спасил кожата си за сметка на Шарлот — и за да си отмъсти за отдавнашното унижение, което му бе нанесъл Джак Фортескю.

През следващите години Лейси си плати скъпо и прескъпо за подлостта. Цялото му състояние премина в ръцете на отмъстителя — само с едно изключение. Лейси бе лишил Джак от любимата му сестра, затова Джак искаше да вземе сестрата на Лейси и да получи от нея онова, което му липсваше, за да увенчае отмъщението си. Фредерик Лейси вече се пържеше в пъкъла, но дори адският огън беше нищо в сравнение със знанието, че е тотално унищожен от ръцете на мъжа, когото беше презирал през по-голямата част от своя жалък живот.

Както винаги, тази представа изпълни Джак с дълбоко удовлетворение. Арабела Лейси не беше това, което очакваше, но как би могъл да предвиди, че усамотено живеещата в провинцията стара мома е толкова смела, решителна и самоуверена? И толкова войнствена. Не че това променяше нещо в плановете му. Така или иначе щеше да се ожени за нея.

Когато искаше да постигне нещо, той беше способен да прояви невероятно търпение.