Джейн Фийдър
Брачно предложение (17)

17

Джак влезе в малкия павилион на Рейнлей Гардънс и плъзна остър поглед по събраните около игралните маси. Пролетната вечер беше шумна, лекият бриз носеше звуци от изпълненията на цигулковия квартет в музикалния павилион. Публиката се разхождаше по осветените с факли алеи. Смехове и шумни разговори долитаха от умело разположените храсти — павилионите бяха скандално известни като място на непозволени действия.

Джак зърна лейди Уорт на една от масите в другия край на павилиона. Дамата играеше вист. Когато се приближи, Лили вдигна глава от картите си и го дари със сияйна усмивка.

— О, Джак, вече се питах кога ще дойдеш!

— Е, нали получи отговор, мила моя — отговори небрежно той и отвори табакерата си. — Получих поканата ти и бързам да се отзова. — По устните му пробяга усмивка, но не стигна до погледа. Взе си щипка емфие и дискретно се извърна.

— Възхитителната ти съпруга също ли е тук? — Разочарована от загубата, Лили се нацупи и хвърли една карта.

— Мисля, че да — отговори той. — Дошла е с компания.

Усмивката на Лили остана непроменена.

— Херцогинята завладя Лондон с щурм… Украсява с присъствието си всяко обществено събитие. — Тя хвърли картите си на масата и стана. Хвана херцога подръка и помоли: — Хайде да се поразходим малко, Джак.

Той не възрази и я изведе на алеята. Лили извади ветрилото си и го поведе към концертния павилион. Джак вървеше мълчаливо. Знаеше, че Лили ще му каже какво иска от него. Не се наложи да чака дълго.

— Джак, ти вече изобщо не ме посещаваш.

— Мила моя, бях при теб едва завчера!

— Знаеш за какво говоря — възрази тя с тъжна усмивка. — Не искам да те виждам само в присъствие на други хора. Защо не можем да продължим както по-рано?

— Мисля, че вече ти обясних ситуацията — отговори меко той. — За да запазим доброто си приятелство и да запомним какво ни е свързвало, аз съм готов да ти помагам с всичко, което е по силите ми, но вече няма да бъдем любовна двойка.

Още не бе завършил изречението, когато погледът му потърси Арабела в навалицата.

— Защо са тези скрупули? — Лили се изсмя раздразнено. — Откакто си се оженил, се държиш като мъж под чехъл. Колко старомодно… — Тя спря и застана пред него. Стигаше едва до рамото му. Вдиша глава и в красивите й сини очи светнаха звезди.

Джак вдигна рамене.

— Може и да си права, но трябва да знаеш, че аз не се водя по модата, скъпа. — Сложи ръката й на лакътя си и продължи напред. — Не искам да се караме. Колко ти трябват тази вечер?

— О, днес си ужасен! Говориш така, сякаш търся близостта ти само за да ми плащаш дълговете. — Лили го погледна възмутено, но погледът му беше неразгадаем. По-добре да не се връщам на темата, каза си благоразумно тя. Имаше нужда от пари и не беше полезно да го ядосва.

— Какво ли прави жена ти? — попита замислено.

Доколкото познавам Арабела, в момента или обстрелва лейди Джърси с язвителни забележки, или обсипва със съчувствие френските емигранти, помисли си подигравателно Джак.

— Нямам представа — отговори той небрежно.

Лили го изгледа остро.

— А интересува ли те това, Джак?

Изведнъж лицето му стана безизразно.

— Желаете ли да чуем концерта, мадам?

— О, Джак, не се прави, че не знаеш за какво става дума — разсърди се Лили. — Отлично знаеш, че жена ти се застъпва за принцесата и обсипва Франсис с невероятни обиди. Това е във вреда и на двама ви. Ако Франсис каже дори една думичка на принца, той няма да се появи повече в къщата ти. Ще загубиш благоволението на бъдещия крал. Франсис определя фаворитите на принца, никой друг. Твоята мила малка женичка няма никакъв шанс срещу лейди Джърси.

Джак спря под една горяща факла.

— Мила моя Лили, вече ти казах, че не желая да обсъждам жена си… нито с теб, нито с когото и да било другиго. — Любезният му глас не беше в състояние да я заблуди. Въпреки това тя не се отказа да го поучава. Почука с ветрилото си по ръката му и заяви:

— Не ставай смешен, Джак. Застъпничеството на жена ти за принцесата е тема номер едно във всички салони на Лондон.

— Не и в мое присъствие — отговори със същата любезност той. — Прощавай, Лили, но нямам желание да говоря за това. Да минем по същество. С колко трябва да ти услужа?

Лили преглътна гнева си. Джак никога не я беше скастрял така грубо. Колко неприятно чувство. Но нямаше друг избор, освен да се примири. Въздъхна и сложи ръка на лакътя му.

— Трябваше да заложа тиарата на Уорт… безкрайно неприятно. Помолих да направят копие, но Уорт каза да дам гарнитурата на почистване и тогава…

— Разбирам — промърмори той. — Защо си направила тази глупост?

Лили се изчерви.

— Нямаше те два месеца и аз… нямах избор.

Джак поклати глава.

— Права си, скъпа. Дай ми разписката от заложната къща и ще се опитам да взема диадемата.

Лили извади от копринената торбичка на китката си смачкано листче.

— Заповядай. — Подаде му листчето със сведен поглед. Джак хвърли поглед към изписаната сума, вдигна красноречиво вежди и прибра разписката в джоба на жакета си.

— О, милорд дук, нямах представа, че тази вечер ще бъдете в Рейнлей Гардънс — прозвуча гласът на Арабела. Тя се появи от страничната алея подръка с лорд Морпит. — Трябваше да ми кажете. Можехме да дойдем с една компания. — Погледът й обхвана придружителката на мъжа й. — Лейди Уорт… каква приятна вечер.

— Да, наистина, лейди Арабела — отвърна графинята и направи лек реверанс пред спътника на Арабела. — лорд Морпит.

— Милейди Уорт. — Лордът се поклони учтиво. — Фортескю. — Втори поклон.

Джак кимна възпитано и предложи табакерата си. Погледът му почиваше върху светлото лице на жена му и се опитваше да улови погледа на златнокафявите й очи.

— Надявам се, че се забавляваш добре, мила.

— О, разбира се, сър. Вие също, както виждам. — Арабела се усмихна сияещо на Лили.

— Тази вечер не съм виждала лейди Джърси — отговори Лили с нервен смях. — Сигурно е разбрала, че ще бъдете тук, мадам.

— Съмнявам се, че мога да влияя върху плановете на графинята — отвърна хладно Арабела. — Негово височество предпочете тази вечер да не удостои Рейнлей с присъствието си. Смея да твърдя, че това обяснява отсъствието на дамата.

Лорд Морпит хвърли съчувствен поглед към херцога, който слушаше мълчаливо. Лейди Уорт пристъпи по-близо до херцогинята и заговори доверително:

— Мила лейди Арабела, със съпруга ви току-що говорихме, че би трябвало да се пазите и да не събуждате недоволството на Франсис Вилие. Тя има много голямо влияние върху принца. Една дума и вие и съпругът ви ще бъдете отхвърлени от обществото. Ако не мислите за собственото си положение, помислете поне за Джак. Той и принцът са приятели от години. Ние говорихме, че би било крайно неприятно, ако това приятелство се разруши само защото някой, който не познава всички сложни правила на обществената игра, предприема лошо планиран поход на отмъщението.

За миг на Арабела й причерня. Тази жена и Джак обсъждаха поведението й! Сякаш беше някоя жалка наивка, която няма представа за света и хората.

Тя примигна и отговори с цялото си достойнство:

— Вашата загриженост ме трогва до сълзи, мадам. — Обърна се към придружителя си и предложи: — Хайде да погледаме фойерверките, лорд Морпит.

— Веднага, мадам. — Добрият човек явно се чувстваше неудобно, докато Сен Жюл остана спокоен и любезен. Ала само глупак би сметнал хладната фасада за истинска.

Херцогът се поклони пред съпругата си и тя се отдалечи подръка с лорд Морпит. Лили го погледна с надежда.

— Мили боже, не исках да разсърдя жена ти — излъга тя и отново сложи ръка на лакътя му. — Повярвай, нямах такова намерение. Но наистина те моля да бъдеш предпазлив, Франсис определя с кого да дружи принцът. Тя го държи здраво и само с една дума може да въздигне човека или да го унищожи.

Джак спокойно свали ръката й от лакътя си.

— Безкрайно ми е неприятно, че ти ме познаваш толкова малко, Лили. Ако ме познаваше, щеше да знаеш, че изобщо не ме е грижа какво ще направят Франсис или принцът.

— Наистина ли не се притесняваш, че жена ти може да те унищожи? — попита невярващо тя.

Той се усмихна и веднъж по изключение наруши собственото си правило.

— Жена ми изобщо не се вълнува от присъдата на обществото, мила моя. Тя не се съобразява с правилата и следва единствено собствената си съвест. Това е, което ме възхищава у нея. — Той й подаде отново ръката си. — Позволи да те отведа обратно при компанията ти.

Арабела изгледа фойерверките с внимание, но не можа да се възхити на великолепната гледка. Изобщо не забеляза двойката, която стоеше до нея, и се сепна едва когато мъжът за втори път каза:

— Ваша светлост, много бих искал да ви представя виконтеса дьо Лак.

Тези думи я изтръгнаха от гневните мисли и тя се обърна с автоматична усмивка.

— О, прощавайте, мосю Бисонвил, но вниманието ми бе приковано от фойерверките. — Подаде ръка на дамата, която придружаваше виконта, и повтори името й. — Виконтеса дьо Лак. Очарована съм.

— Тя пристигна в Лондон едва наскоро — обясни Бисонвил. — Била е близка приятелка с виконтеса дьо Вилфранш.

Сърцето на Арабела направи огромен скок.

— Със сестрата на съпруга ми? — Улови ръката на дамата и предложи: — Да отидем малко настрана, фойерверките са оглушителни.

— Разбира се, ваша светлост.

Арабела побутна лорд Морпит, който следеше пиротехническото представление като омагьосан и не бе забелязал, че придружителката му е отклонила вниманието си.

— Морпит, имам да обсъдя нещо с виконтесата. Ще ме чакате ли тук?

— Но разбира се, скъпа моя. Бъдете спокойна — отговори лордът с обичайната си любезност и отново устреми поглед към спектакъла.

Арабела хвана французойката подръка и я отведе в близкия павилион, където в момента нямаше никой.

— Тук ще можем да се чуваме — каза тя, седна на една каменна пейка и посочи мястото до себе си.

Виконтесата също седна и се зае да подрежда огромните си поли. Арабела веднага изпита завист към многото пластове дамаска и кадифе, защото каменната седалка моментално бе охладила недобре защитените й задни части. Без да губи време в дълга уводи, тя попита бързо:

— Знаете ли нещо за виконтесата, мадам?

Жената въздъхна тежко.

— Със сигурност знам само, че е била арестувана и отведена в затвора Ла форс. Била е там, когато… — тя се разтрепери — през онази ужасна нощ… нощта на клането. Пазачите се нахвърлили върху затворниците и ги избили.

— Всичко? Никой ли не е успял да избяга?

Виконтесата поклати глава.

— Нямам представа, мадам. Точно след две нощи успях да премина в Австрия. До преди няколко седмици живяхме във Виена, после заминахме за Англия.

— Познавате ли мъжа ми? — Арабела се огледа виновно. Не правеше нищо нередно, като говореше с приятелка на сестрата на Джак, но въпреки това се надяваше той да не я види.

— Не, за съжаление не съм имала удоволствието — отговори виконтесата. — Моят мъж предпочиташе да живее в провинцията и рядко отивахме във Версай. Посещенията ни там никога не съвпадаха с визитите на херцога, но аз знам, че самопожертвователно е помагал на нашите приятели да се спасят от терора. — Тя избърса очите си с дантелена кърпичка и промълви: — Трагедия е, че тъкмо той, спасил толкова много хора, не можа да направи нищо за собствената си сестра.

— Да — прошепна Арабела, повече на себе си, отколкото на събеседницата си. Това ли обясняваше тъгата му? Болката и гнева? Ужасното съзнание, че не е успял да спаси сестра си сигурно беше тежък товар.

Мосю Бисонвил, който чакаше дискретно на входа на павилиона, се покашля и направи крачка към дамите.

— Извинете ме, ваша светлост, но мадам виконтесата бе поканена да вечеря в музикалния павилион с граф дьо Водрьой и гостите му.

Арабела с готовност стана от студения камък.

— Да, разбира се. Не бива да ви бавя. Много ви благодаря за разговора, мадам. Надявам се някой ден да ми дойдете на гости. При роднини ли сте се настанили?

— Да, благодаря ви, много сте любезна. — Виконтесата стисна протегнатата ръка. — С радост ще поговоря пак с вас.

— Позволете да ви отведа обратно при лорд Морпит, ваша светлост. — Мосю Бисонвил застана между двете дами и ги хвана подръка. Арабела кимна и само след няколко минути отново стоеше редом с лорд Морпит.

Фойерверките вече не я интересуваха. Толкова неща се бяха случили тази вечер, че желаеше да остане сама и да обмисли всичко. Докосна ръката на Морпит и помоли:

— Ако обичате да ме придружите до лодката ми, сър. Имам главоболие.

— Веднага, мадам. Както желаете. Не е ли по-добре да ви отведа при Джак? Видях го в ложата на лейди Белмонт.

— Не, благодаря — отказа категорично Арабела. — Не желая да преча на съпруга си да се забавлява. Ако нямате нищо против.

Лордът кимна с готовност.

— Позволете да ви придружа до Кавендиш Скуеър.

— В никакъв случай. — Арабела говореше с обичайната си енергичност, забравила, че има главоболие. — Лодкарят Джон ме очаква. Колата ми е на северния бряг. Аз съм в добри ръце.

Докато вървяха към пристана за лодки, Морпит се опита да я разубеди, но накрая бе принуден да я предаде в ръцете на лодкаря. Херцогинята наистина бе решителна жена.

— Ще уведомя Джак, че не се чувствате добре, мадам — предложи накрая.

Не, моля ви, не. — Арабела се настани на тапицираната пейка и изчака Джон да увие коленете й в одеяло. — Не искам да се притеснява за мен. — Усмихна се на Морпит и му подаде ръка. Гребците налегнаха веслата и се насочиха към средата на реката.

Когато лорд Морпит влезе в павилиона, Джак вдигна глава от картите си и го изчака да се приближи.

— Високи ли са залозите, Джак? — попита с интерес приятелят му.

— Двайсет гвинеи — отвърна херцогът и хвърли една карта.

— Твърде високи за бедняк като мен — въздъхна Морпит, но въпреки това седна до Джак и даде знак на банката да го включи в играта.

— Къде оставихте жена ми? — попита небрежно херцогът и зачерта печалбите си от последната партия.

Лорд Морпит реши, че този директен въпрос го освобождава от задълженията спрямо херцогинята.

— Реши да се прибере вкъщи. — Погледна картите си и направи гримаса. — Каза, че я боли глава… Отведох я до лодката й. — И побърза да добави — Отклони решително предложението ми да я отведа до вкъщи. Опитах се да я убедя, че трябва да я придружа, но тя не пожела и да чуе.

— Никога не е лесно да откажеш съпругата ми, когато си е наумила нещо — отбеляза все така небрежно Джак. Беше убеден, че Арабела е излъгала. Никога през живота си не я беше виждал да страда от главоболие. Изигра още няколко игри и стана. Когато съиграчите му единодушно поискаха реванш, поклати глава.

— Моля за извинение, джентълмени, но играх твърде дълго. — Засмя се и отхвърли протестите с решителен жест. Излезе от павилиона и се запъти към пристана за лодки. Веднага намери лодкар, а после се прибра у дома с носилка. Портиерът му каза, че нейна светлост си е дошла преди около час. Джак се качи в спалнята си и тихо отвори свързващата врата към апартамента на Арабела. Спалнята беше празна, гореше само една лампа. Под вратата към будоара й се виждаше светла ивица. Той се намръщи леко и отново затвори вратата.

— Надявам се, че се прекарали приятна вечер, ваша светлост? — осведоми се Луис, докато помагаше на господаря си да свали вечерния костюм.

— Горе-долу — отговори разсеяно лордът. — Дайте ми халата и вървете да спите.

След като камериерът излезе, Джак остана още известно време пред огъня, сложил ръка на устните си, замислен за странното поведение на жена си. Вече минаваше два, тя се бе прибрала преди повече от час, защо не си лягаше? Накрая прекоси решително спалнята й и отвори вратата към будоара.

Арабела седеше пред огъня с книга на коленете. Кучетата лежаха в краката й. Когато Беки я съблече и си отиде, тя беше твърде развълнувана, за да заспи. Оттогава възбудата бе отстъпила място на гнева. Неопределен гняв, но основните причини бяха две. Джак не й бе разказал нищо за дейността си във Франция, нито за сестра си. Вместо това оставяше впечатлението, че бежанците не го интересуват. А преди година бе рискувал живота си, за да ги спасява. Защо не искаше да й се довери? Защо я смяташе недостойна за доверието си? Защо се доверяваше на Лили Уорт? Как смееше да обсъжда с тази жена нейното поведение? Това означаваше ли, че й е доверил и историята на сестра си? Проваления опит да я спаси? Значи Лили не беше само негова любовница, а и пазителка на тайните му.

И не само това. Джак бе позволил на любовницата си да поучава жена му — Арабела не можеше да си представи, че Лили би си позволила да дава съвети на херцогинята как да се държи с лейди Джърси, ако няма изричното разрешение на любовника си.

Когато Джак влезе в будоара, главата на Арабела вече пулсираше болезнено. Гореше от желание да избухне и в същото време съзнаваше, че няма да е много умно.

— Морпит каза, че те заболяла глава — заговори той с лека усмивка. — Очаквах да те намеря в леглото.

— Почивката няма да облекчи главоболието ми — изфуча тя и скочи. Вече не можеше да се сдържа. — Как посмя, Джак? — В очите й лумна гневен пламък.

— Какво съм посмял? — Той се облегна на камината и я погледна спокойно.

— Много добре знаеш — отвърна тя. — Как смееш да обсъждаш поведението ми с друг човек… и особено с Лили Уорт. И как посмя да стоиш и да мълчиш, докато тя ме критикуваше? — Арабела обиколи стаята с гневни крачки. Кучетата я следяха учудено и с боязън. После се обърна рязко и халатът се уви около босите й крака. — По дяволите, Джак, толкова съм бясна, че ми иде да те ударя.

— Не те съветвам. — Тонът му беше мек, но предупреждението прозвуча недвусмислено.

— Казах, че ми иде да те ударя, а не, че смятам да го направя — почти изкрещя тя. — Не съм чак такава глупачка!

Джак вдигна едната си вежда и направи крачка към нея.

— Виж какво… — започна примирително той, но кучетата изръмжаха заплашително насреща му и застанаха от двете страни на Арабела. Козината им беше настръхнала.

— Е, най-после — засмя се подигравателно тя и сложи ръце на главите им. — Най-после да получа доказателство за вярност от вас двамата.

— Успокой ги или ще ги изхвърля — поиска Джак, който също се бе ядосал.

— Ако се опиташ, ще си изпатиш — отговори Арабела, макар да не беше съвсем сигурна, че ще стане точно така. — Млъквайте! — заповяда остро на кучетата. — Долу!

Борис и Оскар се подчиниха неохотно и впиха погледи в господаря на дома, който застана пред жена си и сложи ръце на раменете й.

— Изслушай ме, Арабела. Не съм говорил за теб с Лили Уорт. Нямам навик да говоря за теб с други хора. Разбра ли ме?

— Графинята каза, че сте разговаряли за мен — възрази гневно тя и с енергично движение на раменете се освободи от хватката му. Джак отпусна ръце.

— И ти й повярва?

Арабела отиде до огъня и застана с гръб към него.

— Тя го каза. Но щом твърдиш, че е излъгала, ще го приема.

— Така трябва — установи спокойно той. — И се обърни, ако обичаш. Неприятно ми е да разговарям с гърба ти.

Арабела се обърна бавно. В очите й святкаше огън, лицето бе смъртнобледо.

— Не знам как успя да ме изкараш виновна. Не съм извършила нищо лошо. Аз никога не съм стояла безмълвна, докато са те обиждали, докато ти…

— Никой не те е обидил. Лейди Уорт само изрази мнението си. Мнение, което се споделя от много хора, ако ми позволиш тази забележка.

Арабела не помръдна.

— И ти ли го споделяш?

Джак вдигна рамене.

— Не е особено умно да дразниш принца. В крайна сметка си е негова работа дали ще има любовници.

— Да, така е, но ако се пъчи пред жена си с любовницата си, ако при всеки удобен случай обижда публично съпругата си… а само бог знае как се държи, докато са насаме. Може би е негова работа дали окуражава любовницата си да обижда жена му, но аз не гледам на нещата по този начин. — Тя се изсмя кратко и гневно и се запъти към спалнята си. — Няма какво да говорим повече. Вече разбирам защо споделяте това мнение, сър.

— Какво означава това? — Гласът му беше тих и спокоен, но очите му святкаха заплашително.

Арабела отвори вратата и кучетата се стрелнаха към спалнята, за да избягат от напрегнатата атмосфера в будоара. Арабела се ядоса на себе си. Беше се заклела никога да не го обвинява за връзката му, да не му показва, че е засегната — а тази нощ беше направила и двете.

— Мъже — промърмори презрително. — Всички сте еднакви. Защитавате се със зъби и нокти. Това е, което имах предвид.

Влезе бързо в стаята си и завъртя ключа на вратата. Джак направи крачка след нея.

— Арабела, отключи вратата.

Тя не отговори и Джак чу как превъртя ключа и на свързващата врата със спалнята му. Сега вече се ядоса истински, но тонът му остана непроменено спокоен.

— Арабела, отключи вратата. Веднага.

Арабела не отговори. Свали халата, легна си и се взря с невиждащи очи в избродирания балдахин на леглото. Джак заговори отново и тонът му беше все така тих.

— Арабела, ако незабавно не отключиш вратите, ще повикам портиера да разбие и двете ключалки. И никога няма да поставя нови.

Арабела седна в леглото. Джак никога не изричаше празни заплахи. Унижението от една такава сцена щеше да е непоносимо. И за двамата.

— Дяволите да те вземат, Джак Фортескю! — изсъска тя и стана. Отиде до вратата и превъртя ключа. Отключи и втората врата и веднага си легна отново.

Въпреки очакванията й Джак не влезе в спалнята й.

— Благодаря. — Това беше всичко, което каза. После стъпките му се отдалечиха.

 

 

Арабела не чу как вратата на спалнята й се отвори, но Борис и Оскар, които се бяха изтегнали в края на леглото и притискаха краката й, естествено, го усетиха. Не бяха спали при нея, откакто споделяше леглото с Джак. През дългите часове неспокоен сън близостта им я утешаваше и сега тя простена недоволно, когато и двамата залаяха и скочиха от леглото, за да се втурнат към вратата.

— Поспаланка — проговори добре познат глас. — Какво си правила снощи, Бела?

— Мег? — Арабела примигна и разтърка очи. Надигна се и извика зарадвано — Мег! Какво правиш тук? Как пристигна? Колко е часът, за бога?

Погледна към украсения със скъпоценни камъни часовник на перваза на камината, но не успя да види стрелките.

— Минава десет — отговори Мег и развърза връзките на шапката си. — Боже, какво огромно легло… Питам се защо го споделяш с два червени сетера. — Тя хвърли шапката и се наведе да целуне приятелката си. — Толкова ми липсваше.

Вече напълно будна, Арабела отговори на целувката.

— Ти просто не можеш да си представиш колко ми липсваше, Мег. — Грабна звънчето от нощното шкафче и го разклати енергично. — Първо ще пием шоколад… Няма ли най-после да ми кажеш как пристигна? Очаквах те чак след седмици. Джак каза, че ще пише на баща ти, и аз си мислех, че ще мине цяла вечност, докато… — Обърна се и поздрави с усмивка влязлата камериерка. — Виж кой е тук, Беки! Мис Барат ще ни гостува дълго.

Беки кимна със сияещо лице.

— Да, мадам, знам, мадам. Прислугата… всички знаят. Добре дошли, мис Барат! — Направи реверанс и остави на масичката табла с димяща сребърна кана с горещ шоколад, чиния с хляб и масло и две тънки порцеланови чашки. — Сега ще бъде отново както някога, милейди. Да налея ли, ваша светлост?

— Не, Беки, аз ще го направя — отвърна Мег, която бе свалила палтото си. — Когато пожелае да се облече, лейди Арабела ще позвъни.

— Да, Беки — засмя се Арабела. Типично за Мег — просто да се появи и да поеме водачеството. При дадените обстоятелства, приятелката й, свежа и розова от студа, беше в много по-добро състояние от нея. Освен това Мег знаеше как и защо е дошла толкова бързо, докато тя нямаше никаква представа.

— Би ли извела кучетата, Беки? — помоли мило Мег и избута двата сетера, които душеха коленете й. — Я виж ти, нито поглед назад! — засмя се тя, когато Борис и Оскар неблагодарно изоставиха новопристигналата си стара приятелка и хукнаха към вратата. — Неверни същества.

Арабела се засмя и отметна завивката.

— Да идем в будоара. Няма да лежа и да пия шоколад, докато ти се пръскаш от енергия и пламтиш от свеж въздух.

— Аз ще взема таблата. — Мег отнесе всичко в будоара. Арабела побърза да облече халата си и я последва.

Там вече имаше възможност да се прояви като домакиня. Наля шоколад, подаде едната чаша на Мег и взе другата. Отпусна се на лежанката си и доволно потопи парче хляб в шоколада.

— Започвай, Мег.

Мег се разхождаше в елегантното помещение и оглеждаше любопитно всяка подробност от обстановката. Спря пред прозореца, който гледаше към улицата, и промълви учудено:

— Не очаквах да се развълнувам толкова от пристигането си в Лондон.

— О, Лондон наистина е вълнуващ — отговори Арабела и отпи глътка шоколад. Мег щеше да й разкаже всичко, като настъпи моментът. — Отначало и аз се учудвах.

Мег отново се огледа и кимна.

— Може би заради обстановката.

— Може би.

Мег присви очи.

— Херцогът е изключително елегантен мъж и е съвсем естествено и домът му да е такъв — отбеляза тя. — А неглижето ти, Бела, е зашеметяващо.

— Почакай да видиш гардероба ми — каза Арабела, докато замислено наблюдаваше приятелката си. — Ако останеш по-дълго, Мег, а аз смятам, че трябва да ми гостуваш поне една година, трябва да направим нещо и за теб. Извини ме за откровеността, но пътническият ти костюм е ужасно старомоден.

В първия момент Мег я погледна стъписано, после избухна в смях.

— Ти ли си това, Арабела? Дори насън не съм си помислила, че ще чуя от устата ти думата „старомоден“.

— Защото не си живяла с мъжа ми — ухили се Арабела и й поднесе чинията с хлебчета. — Заповядай, вземи си.

Мег се засмя отново и приседна на пейката под прозореца.

— Щом заговорихме за мъжа ти… той ми изпрати пощенска карета, пощальони, охрана и невероятно очарователно писмо до баща ми, в което моли да дойда в Лондон, защото жена му копнее за старата си приятелка и баща ми ще му направи голяма услуга, ако за няколко месеца се лиши от обществото на любимата си дъщеря.

— Джак ти е изпратил кола? — Арабела се намръщи и отмести поглед. — Нищо не ми е казал. — Вярно, мъжът й беше истински майстор в изкуството на тайните. Тази тайна обаче беше прекрасна, тя целеше да й достави радост. На лицето й изгря усмивка.

— Нищо не ти е казал? — Мег също се намръщи. — Значи ти не си го помолила да ме покани?

— Помолих го да пише на сър Марк. Нито за миг не помислих, че ще направи нещо повече. — Арабела остави чашата и приглади косата си. Караницата от снощи бе загубила част от значението си, макар че не беше склонна да забрави причината, която я бе предизвикала.

В този миг прозвуча енергично чукане по вратата.

— Да? — извика тя с леко нетърпение.

— Мога ли да вляза? — Гласът на Джак, хладен и недостъпен.

— Да, разбира се — отговори изненадано Арабела. Джак нямаше навик да моли за разрешение, макар че винаги чукаше, преди да влезе.

Херцогът се появи, както винаги елегантен — в бричове, жакет за езда и блестящи ботуши. Кожата му пламтеше от движението на чист въздух. Погледът му, както винаги ясен и пронизващ, обходи набързо Мег и съпругата му, излетната на шезлонга си. Поклони се пред двете и заговори отмерено:

— Добро утро, скъпа. Добре дошла, мис Барат.

Арабела скочи.

— Защо не ми каза нищо, Джак?

Той пое протегнатите й ръце, привлече я към себе си и целуна бегло ъгълчето на устата й.

— Исках да те изненадам… да ти доставя радост.

— Направи го — отговори просто тя и вдигна очи. — Много съм ти благодарна.

Той поднесе ръцете й към устните си, после я пусна и се обърна към Мег, която също бе станала.

— Много ви благодаря, че не се уплашихте от несгодите на пътуването, мис Барат. Надявам се, че не сте много изморена?

В зелените очи на Мег блесна присмехулно пламъче.

— Благодаря ви, че направихте всичко възможно да облекчите пътуването ми, сър. Каретата беше удобна като пухено легло.

— Не ми се вярва — промърмори той и й целуна ръка. — Но вие сте много любезна.

Арабела наблюдаваше развеселено малката сцена. Мъжът й и приятелката й бяха равностойни партньори.

— Много обичам изненадите, Джак — проговори тя с усмивка. — Но трябваше поне да ми намекнеш, за да приготвя на Мег хубава стая.

— Всичко е уредено — съобщи безизразно той. — Тидмут се занимава с подробностите. Сметнах, че мис Барат ще се чувства най-удобно в китайския апартамент — отговори той и Арабела неволно си припомни как бе уредил всичко за собствената си сватбена нощ.

— И аз щях да избера него — кимна тя. Китайският апартамент беше голям, просторен, наскоро подновен. Намираше се в отсрещното крило.

— Тогава предлагам Беки да отведе мис Барат в покоите й и да я запознае с Марта, която съм определил за нейна лична камериерка. — Той беше толкова безупречен, толкова учтив и очарователен. Мег бе изведена от будоара само след минута и Арабела остана насаме с мъжа си.

Джак застана пред нея и се усмихна.

— Радваш ли се?

— Да, естествено. — Макар и малко колебливо, тя отговори на усмивката му.

— Да забравим миналата нощ, искаш ли?

Арабела сведе поглед към босите си крака.

— Свикнала съм да оставам сама… да бъда необезпокоявана.

— Склонен съм да го приема.

— Имам право да заключвам вратата на стаята си.

— Но не и с гняв.

Арабела кимна. Срещу това не можеше да се възрази.

— Е, добре. Не и с гняв.

Джак въздъхна дълбоко и попита отново:

— Разбрахме ли се? Ще забравим ли миналата нощ?

Арабела кимна и го прегърна. Караницата беше грозна и наистина трябваше да я забравят. Но причините бяха по-дълбоки и тя не можеше да ги забрави.