Джейн Фийдър
Брачно предложение (15)

15

Джак се върна в Лондон след по-малко от седмица, след като учудено и малко ядосано установи, че няма да издържи повече. Нито за миг не бе предполагал, че тя ще му липсва, но само след два дни се улови, че непрекъснато мисли за своята дразнеща и непокорна съпруга. Опита се да се съсредоточи върху проблема, който го бе довел в Хертфордшир, но бързо установи, че мислите му непрекъснато се отклоняват към Арабела. Липсваха му смехът й, бързите й думи, отдадеността, с която работеше в оранжерията. Непрекъснато я виждаше пред себе си — гордо изправената глава, непосредствеността, с която възприемаше света около себе си, замисленото изражение, когато слушаше внимателно, начинът, по който влизаше и излизаше, блясъка на скъпоценностите, с които обичаше да я отрупва.

Затова се прибра по-рано. За съжаление Арабела не си беше вкъщи.

— Нейна светлост излезе с един от французите — обясни Тидмут с неодобрително изражение. — Ако позволите, ваша светлост, джентълменът изглеждаше доста… окъсан. Разбрах, че става въпрос за болно дете. — Смръщи чело и старателно изтупа цилиндъра на Джак от праха. — Дано не е тиф — добави загрижено — или едра шарка.

Джак също не беше доволен от посещенията на Арабела в бедняшките квартали на Лондон, но нямаше никакво намерение да обсъжда проблема с иконома си. Ала когато след час, безупречно облечен в гълъбовосиво кадифе, излезе от дома си, не беше в най-добро настроение.

Отиде в Уайтс клуб, където в сряда се срещаха повечето от приятелите му, за да уредят дълговете си от последната седмица, и виното се лееше в изобилие. Лордът влезе в големия салон и предаде шапката и бастуна си в ръцете на слугата. Посрещна го хор от поздравления.

— О, Джак, слава богу, че си тук — извика Фокс. — Трябва ми заем, приятелю.

— Колко? — попита примирено Джак и се присъедини към групата, която седеше до прозореца с изглед към парка Сейнт Джеймс. Знаеше, че няма да получи обратно парите си, но приятелството си имаше своята цена.

— Дреболия. Трябват ми шест хиляди гвинеи, но каквото и да дадеш, ще бъде прието с благодарност.

Джак написа бележка за хиляда гвинеи и Джордж Кевъна укорително поклати глава, Фокс прие бележката с бурна благодарност и веднага я връчи на маркиз Хърндън, на когото дължеше пари. Джак му се усмихна и отиде при Джордж, махащ му от другия край на помещението.

— На твое място не бих хвърлял пари на вятъра, Джак. Може скоро да имаш нужда от тях в собственото си домакинство — посрещна го той.

Джак издиша шумно.

— Жена ми?

— Никак ни ми е приятно да го кажа, Джак, но ако не предприемеш нещо, тя ще те разори. — Джордж изглеждаше искрено загрижен.

— Колко от скъпоценностите на Сен Жюл е заложила досега? — попита глухо херцогът.

— Няколко сапфирени обици и една верижка с перли. Аз… побързах да ги купя… помислих си, че не искаш да ги изгубиш. — Бръкна в джоба на жилетката си, извади малко пакетче и му го връчи. Джак ги прибра във вътрешния джоб на жакета си.

— Много ти благодаря, Джордж. Колко ти дължа?

Джордж нервно попипа брадичката си.

— Пет хиляди… Прощавай, Джак, но не е редно жена ти да прави такива дългове. Ясно ми е, че Арабела е неопитна, но все по-често имам чувството, че губи нарочно.

— За съжаление си прав — отговори Джак. — Изобщо не се опитва да спечели, никога няма стратегия на игра.

Потупа се замислено по джоба, после написа втората бележка за тази вечер и я връчи на приятеля си. Благодари му отново и отиде в съседния салон да поиграе на зарове.

Върна се вкъщи в ранния следобед и узна, че нейна светлост се е прибрала и се намира в будоара си. Качи се горе и тихо отвори вратата. Кучетата не се виждаха никъде — вероятно се бяха промъкнали в кухнята да измолят нещо вкусно. Алфонс беше възхитен от тях и непрекъснато им вареше кокали и пилешки глави. Понякога дори забравяше в тяхна полза някой сос за господарската трапеза.

Следобедното слънце огряваше лежанката, на която спеше Арабела, завита с топъл вълнен шал. Беше се обърнала на една страна и сложила ръка под бузата. Джак стоя дълго неподвижен, загледан в спящата жена. Видя тъмните сърпове на миглите върху светлата кожа, но и леките сини сенки под очите. Явно не беше спала добре. Или беше прекарала дълго време в бедняшките квартали, отдадена на благотворителните си цели?

А може би е седяла до късно на игралната маса, за да проиграе парите му?

Сякаш стресната от мислите му, Арабела се събуди внезапно и той бе готов да се закълне, че в златните й очи светна радост. Тя се надигна и свали шала от раменете си.

— Значи се върнахте. Очаквах ви едва след няколко дни. — Тонът й говореше, че завръщането му й е безразлично, както и присъствието му, макар че сърцето й биеше ускорено и кожата й тръпнеше — както винаги, когато той беше близо до нея. Струваше й голямо усилие да не се хвърли в прегръдката му и да не покрие лицето му със страстни целувки.

— Да, мадам, върнах се. — Той придърпа един стол и го възседна на обратно. Опря ръце на облегалката, без да откъсва поглед от лицето на жена си. — Ако съдя по онова, което чух, не е трябвало да отсъствам толкова дълго. — Извади от джоба на жакета си пакетчето, което му бе дал Джордж, и го хвърли в скута й. Тя посегна да го пипне и веднага разбра какво има вътре.

— Би трябвало да се радвам, че не става въпрос за диамантите на Сен Жюл — отбеляза Джак.

Арабела го погледна уплашено.

— Никога не бих го направила. Залагам само неща, които ми принадлежат.

— Мила моя, ако си принудена да продаваш скъпоценностите си, значи дълговете ти надвишават финансовата уговорка, която постигнахме. Доколкото си спомням, бях повече от щедър. Вероятно съм се излъгал. — Тонът му беше хладен и дистанциран.

— Всички играят.

— Да, но не толкова лошо като теб — възрази той. — Ти нарочно играеш лошо. Наблюдавал съм те и това заключение буквално се натрапва. Дори човек, който изобщо не е запознат с принципите на играта, понякога печели. Ти не.

Под спокойния, изпитателен поглед Арабела се изчерви.

— Видях как херцогиня Девоншир проигра за една нощ хиляда гвинеи.

— Херцогинята не е пример за подражание. Тя е встрастен играч и един ден ще се разори. Но ти, скъпа, не си страстен играч — поне по моето скромно мнение.

Той присви очи и понеже не откъсваше поглед от нея, веднага забеляза кратките виновни искри в очите й.

— Губя само онова, което ти спечели от брат ми — рече тя и приглади с леко треперещи ръце копринените гънки на светлобежовото неглиже.

— Така си и мислех — промърмори той. — Е, трябва да ти кажа, че така не става. Няма да стоя и да гледам как ме тласкаш към разорение, Арабела.

Тя се намръщи, в златните зеници пламна огън.

— И как смяташ да ми попречиш?

Джак се замисли малко, после отговори сериозно:

— Струва ми се, че имам само две възможности.

— И кои са те, милорд? — В погледа й светна предизвикателен интерес.

Джак допря пръстите на ръцете си и леко ги залюля.

— Бих могъл да увелича собствените си печалби, за да компенсирам твоите загуби, но това ще ми струва повече усилия, отколкото имам желание да изразходвам. Или пък… — Направи кратка пауза и продължи — Бих могъл да те науча как да играеш и да печелиш. — Вдигна ръка, за да спре протеста й, и продължи: — Предлагам да отидем в библиотеката и да изиграем партия фараон.

Арабела не се помръдна.

— Как мина посещението в провинцията? — попита с усмивка, която не стигна до очите и. — Успя ли да разрешиш проблема с арендатора? — Не беше в състояние да потисне подигравателния си тон. Образът на Лили Уорт — жената с безупречен тен и порцеланово-сини очи — я преследваше непрекъснато, докато Джак го нямаше. Колкото и да се презираше за това, не беше в състояние да потисне ревността си.

— О, да — отговори той, леко учуден от тона й. — Но щеше да ми бъде много по-приятно, ако беше дошла с мен.

Какъв умел лъжец!

— Нима нямаше приятна компания?

— Само управителя, а той е постоянно мрачен. — Джак скочи от стола и й подаде ръка. — Хайде, Арабела, започва първият урок по карти.

Късно вечерта Арабела приложи наученото на поредния прием. Джордж Кевъна седеше до нея и я наблюдаваше с нарастващо учудване.

— О, мадам, късметът ви се обърна — отбеляза той, когато десетка пика спечели поредната игра.

Арабела избухна в смях.

— Мъжът ми ме научи. Урокът продължи цял следобед. Явно е добър учител. — Прибра рулото монети и огледа внимателно масата, докато подреждаше думите в ума си. Сега беше най-подходящият момент да попита нещо. Трябваше да го направи. Знаеше, че не е редно да говори за това с най-добрия приятел на мъжа си, но Джордж беше и неин приятел. И беше дискретен.

Обърна се към него с решително изражение.

— Джордж, вие присъствахте ли, когато Джак изигра последната партия с брат ми? — Гласът й беше съвсем тих, лицето издаваше съсредоточеност.

Джордж стана сериозен и отговори също така тихо:

— Да, бях там. Защо питате?

— Защото искам да знам точно какво се случи — отговори просто тя. — Вие сте най-добрият приятел на Джак и никой не може да разкаже историята по-добре от вас.

Той се покашля смутено.

— Скъпа Арабела, Джак сигурно…

Тя поклати глава.

— Джак мълчи като пън. Не разбирам защо…

Джордж вдигна ръка, за да я спре, и предложи:

— Да отидем на място, където никой няма да ни пречи.

Тя стана веднага. Джордж я отведе в една ниша в другия край на салона.

— Тук няма да ни смущават.

Арабела кимна. Лицето й беше бледо, очите засенчени.

— Искам да знам защо Джак е унищожил Фредерик. Вие знаете ли?

— Мила моя, не е нужно да има по-дълбока цел. Фредерик игра и загуби.

— Знаете, че това не е всичко, Джордж. Джак е тласнал Фредерик към смъртта. Защо го е направил? Защо един нормален човек прави такова нещо?

Джордж поклати глава.

— Между двамата имаше вражда — призна тихо.

— Защо? — Арабела стисна ръката му. — Моля ви, Джордж, помогнете ми да разбера. Ако продължа да мисля, че съпругът ми хладнокръвно и без никаква причина е причинил смъртта на невинен човек, ще полудея.

Джордж я погледна безпомощно.

— Джак не е студен и пресметлив, Арабела. Би трябвало да го знаете.

— Не го знам — отговори твърдо тя. — Да, знам, че може да бъде различен, но не знам кой е истинският Джак. Вие трябва да ми кажете.

Джордж въздъхна. Ценеше високо жената, за която Джак се бе оженил така неочаквано… много я харесваше. И обичаше приятеля си. Нещо между Джак и Арабела не беше наред. Може би трябваше да се намеси, за да помогне.

— Не знам дали имам право да го издам… Преди много години Джак и брат ви бяха съперници за любовта на една жена. — Погледна я смутено, но Арабела бе втренчила поглед в лицето му и не мигаше. — Фредерик постъпил с нея… нечестно. — Това беше възможно най-меката дума. — Подробностите са известни само на посветените, но Джак предизвика Лейси на дуел и за малко не го уби. Лейси никога не му прости, а Джак се отнасяше към него с неприкрито презрение.

— Разбирам. — Смръщила чело, Арабела се запита дали наистина е разбрала. Не знаеше какъв е бил Фредерик като младеж. Родителите й са смятали, че тя е още дете и не са й споменали за случилото се. Или пък баща й си е замълчал, което беше тонично за него. Във всеки случай не си спомняше Фредерик да е бил ранен и животът му да е бил в опасност. Брат и почти не се мяркаше в Лейси Корт. Сигурно се е лекувал в Лондон. Вероятно спомените за младостта на брат й бяха прогонени от по-силните впечатления от последните години, когато той се връщаше у дома мръсен и занемарен, с жестока линия около устата, с кръвясали от пиене, хлътнали очи. Арабела често се беше питала дали Фредерик все още е човешко същество и може ли да бъде спасен. Ако историята на Джордж беше вярна, значи той е бил неспасяем още в младостта си.

Не, една толкова стара история, дори жестока като тази, не беше достатъчна да накара Джак да унищожи Фредерик. Не и след толкова много години.

Тя огледа ярко осветения салон и откри съпруга си в другия край. Той гледаше право към тях и като че ли четеше разговора по устните им. Арабела настръхна. Изражението му беше мрачно, очите — отново непроницаеми.

— Защо понякога изглежда такъв? Толкова мрачен — прошепна тя, повече на себе си, отколкото към Джордж.

— Не разбирам за какво говорите, мадам.

— Напротив, разбирате — възрази почти сърдито тя. — Вие го познавате по-добре от всеки друг и отлично знаете какво имам предвид. Понякога го обхваща странно настроение и на лицето му се появява израз, сякаш не присъства пред мен, а се е пренесъл на някакво незнайно място.

— Вероятно е свързано със сестра му — обясни предпазливо Джордж.

Арабела го погледна смаяно.

— Джак има сестра? Никога не говори за нея… и изобщо за семейството си. Предполагах, че е единствено дете.

— Имаше сестра… Шарлот — започна да разказва Джордж. — Тя е… или беше… във Франция. Преди няколко години се омъжи за виконт Вилфранш и отиде с него във Версайския двор. — Помълча малко и добави: — Не вярвам, че Шарлот и съпругът й са преживели терора на революцията. Преди година Джак отиде на континента да я търси… но се върна сам. — Преглътна мъчително и продължи: — Каза ми, че се смята за изчезнала. Не каза нищо повече. Тонът му забраняваше всякакви въпроси — обясни с въздишка. — Знаете какъв е. Ако ми позволите да ви посъветвам, Арабела — не говорете за сестра му, докато сам той не я спомене.

— Не, разбира се, че не — кимна тя. Между веждите й се бе вдълбала дълбока бръчка. — Много ви благодаря, Джордж. Съжалявам, че трябваше да ви задам толкова неприятни въпроси.

— О, не… Ще се радвам, ако съм ви бил полезен. — Джордж изглеждаше видимо облекчен, че разпитът е свършил. — Ако мога да помогна с нещо… винаги на вашите услуги. — И се поклони галантно.

— Благодаря — повтори просто тя. Усмихна му се и го остави в нишата на прозореца, за да отиде право при мъжа си.

Джак я посрещна с хладна усмивка.

— Каква беше тази интимна среща с Джордж?

— Аз не бих я нарекла интимна — отвърна спокойно тя. — В салона има поне сто души.

— Е, тогава задълбочена — поправи се той, без да сваля поглед от лицето й. — Може ли да узная за какво си говорехте?

— За безсрамието на лейди Джърси — отговори веднага тя. — Принцът още не е довел невестата си в Англия, а тази личност се самообяви за придворна на принцеса Каролина. Чу ли това?

— Да, чух — отговори той, убеден, че тази интересна тема не е била единствената в задълбочения разговор между съпругата и приятеля му.

Арабела продължи да излива възмущението си. Това беше най-лесното. По причини, които не й се искаше да анализира, тя беше искрено възмутена, че лейди Джърси се пъчи така безсрамно с любовника си. Впрочем, поведението на дамата възмущаваше повечето дами от висшето общество — вероятно по същите причини.

— Сигурна съм, че ще превърне живота на бедната принцеса в ад — продължи презрително. — Нали знаеш, че й харесва да измъчва жените на бившите си любовници.

— Да, аз знам, но ти откъде знаеш? — учуди се Джак. През годините, когато лейди Джърси вилнееше из Лондон, Арабела е живяла в дълбоката провинция.

Очите й се присвиха.

— Имам уши и чувам добре — отговори и искрите в очите й му напомниха за старата Арабела.

— Я да кажем сбогом на този глупав прием и да се приберем у дома — предложи той и обхвана тила й. — Спечели ли достатъчно за тази нощ?

— Само около шестстотин гвинеи — отговори с тих смях тя и се притисна към топлата му ръка.

— Това е достатъчно — отсече той. — След цяла седмица отсъствие изпитвам силно желание да съм с жена си.

И аз желая да съм със съпруга си, каза си Арабела и усети прилив на нова енергия.

Едва седнали в каретата, и той посегна към нея. Привлече я на коленете си, плъзна пръсти по обутия в копринен чорап крак, мина през жартиерите, които обхващаха бедрата, и мушна ръка под коприненото бельо. Пръстите му проникнаха в топлата влажна утроба и тя шумно пое въздух. Премести се малко, за да му е по-удобно и опря глава на рамото му. Краката й се разтвориха подканващо. Целенасочените му движения я доведоха до бърз оргазъм. Когато стигна до гребена на вълната, тя се обърна и го възседна. Отвори панталона му и обхвана пулсиращия член, освободен от затвора си. Погали го нежно, с пърхащи движения, после бавно стегна хватката си и когато започна да го разтрива, той простена тихо.

Арабела се премести леко и се отпусна върху него. Каретата се друсаше по паважа, пропадаше в дупки, но тя не я усещаше. Цялото й тяло беше съсредоточено в тласъците на неговото.

Той обхвана талията й с две ръце, за да я задържи в равновесие, и впи поглед в очите й. Тя прокара език по устните му, наклони глава и го целуна, езикът й нахлу в устата му. През цялото време се притискаше в слабините му и го приемаше дълбоко в себе си, допускаше го до центъра на съществото си. Остана напълно неподвижна, за да усети оргазма му, и отново впи устни в неговите. След няколко секунди го настигна и стегнатата спирала се разтвори. За да потисне вика си, захапа долната му устна. В този момент колата спря със силен тласък. Арабела загуби равновесие и се тръшна на седалката в бъркотия от поли и крайници, с овлажнели бедра.

— Всемогъщи боже… — пошепна Джак, усетил кръв по устната си. — Когато си възбудена, си същинска дивачка, любов моя. — Изправи я и се опита да приглади полите й. Арабела се усмихна безпомощно, когато слугата отвори вратичката и надникна в тъмната карета.

— Ваша светлост… Кавендиш Скуеър — извика той, опитвайки се да скрие учудването си от царящата бъркотия.

— Благодаря, Франк. — Джак се освободи от полите на съпругата си и скочи на улицата. Подаде ръка на Арабела и я извлече навън.

Тя вървеше до него, съзнаваща, че деколтето й е разместено, че полите й са влажни и безнадеждно измачкани. Затова събра цялото си достойнство, отвори ветрилото и изкачи стълбите, прихванала роклята си. Мина покрай Тидмут с високомерно „Лека нощ“, прекоси залата и забърза нагоре по стълбището.

Влезе в будоара си и кучетата скочиха да я посрещнат. Тя ги погали, отпусна се в най-близкото кресло и избухна в смях.

— Какво ли си е помислил Франк? — попита тя задъхано.

— Изглеждам така, сякаш съм се търкаляла с някого в уличната канавка. — Разпусна косата си и се обърна към него: — А вие, сър, сте забравили да си закопчаете панталона.

Когато Джак се погледна слисано, тя избухна в нов смях. Той побърза да се оправи и също се ухили.

— За щастие не плащам на персонала си, за да мисли — каза той, отиде до свързващата врата и я отвори. — Беки, можеш да си легнеш. Нейна светлост ще се съблече сама.

Момичето скочи от столчето пред огъня и се поклони дълбоко.

— Разбира се, ваша светлост. Ако нейна светлост е сигурна…

— Сигурна е — отговори енергично Джак. — Хайде, изчезвай. Франк Момичето направи реверанс и излезе заднешком, а Джак се върна в будоара.

— Ставайте, скъпа. Току-що установих, че апетитът ми изобщо не е задоволен.

Франк Още веднъж ли ще ме опозорите, сър? — попита тя с широко отворени очи и притисна ръка към сърцето си.

Франк Щом го наричаш така, аз съм съгласен — кимна с готовност той. — Стани, ако обичаш. Искам да се отърва от тази грозна рокля. — Отвлече я в спалнята и решително затръшна вратата пред подскачащите кучета.

След много, много време Арабела се излегна доволно на пода пред огъня. Едва сега усети, че ресните на килима дразнят гърба й. Завладяна от вълните на страстта, не беше забелязала тази дребна неприятност.

Джак се размърда и се опря на лакти. Погали бузата й и помоли:

Франк А сега, скъпа, бъди така добра да си признаеш за какво говореше с Джордж далеч от хорските уши.

Франк Вече ти казах. — Арабела веднага застана нащрек. Слабините им все още бяха съединени, той се усещаше в нея мек и доволен. Страстта в очите му гаснеше и постепенно отстъпваше място на друго намерение.

Франк Каза ми, но не истината — поправи я той. — Отговаряй. — И веднага смекчи заповедта с целувка в ъгълчето на устата.

Арабела се замисли. Мекото сияние на огъня, което падаше върху съединените им тела, пламъчетата на преживяната страст в очите му, които се отразяваха в нейните — всичко това я накара да повярва, че това е подходящият момент да проникне в тайните му.

— Джордж ми разказа някои неща за враждата между теб и Фредерик — призна тихо. — Спомена отдавнашен дуел заради една жена…

Джак се изправи и се отдели от нея. Защо трябваше точно в този момент да спомене Фредерик? В гърлото му се надигна горчивина. Омразата към Лейси пламна отново като парче горещо желязо, скрито дълбоко във вътрешността му. Трябваше да го потисне. Арабела не беше Фредерик. Тя нямаше нищо общо със случилото се между него и несъщия й брат. Сам той я бе използвал като инструмент за отмъщението си, но тя беше невинна. Но защо, по дяволите, трябваше да се рови в миналото му!

Легна до нея по гръб и устреми поглед към рисувания таван.

— Защо е нужно да се ровиш в миналото ми? — попита студено.

Арабела изохка възмутено.

— Не се ровя! Много пъти съм те питала защо си тласнал Фредерик към смъртта, но ти отказваш да ми отговориш. Не разбираш ли, че имам причини да задавам този въпрос?

Той мълча дълго, загледан в тавана, и Арабела съжали, че бе признала за разговора си с Джордж. Отказът му да отговори я разгневи. Понечи да стане, но той сложи ръка на бедрото й.

— Почакай.

Не искаше да даде отговор на въпроса й, но можеше да отклони вниманието й със старата история, чието разкриване вече не можеше да нарани никого.

Арабела се обърна към него и го погледна изпитателно. Лицето му беше непроницаема маска, клепачите почти скриваха очите и тя не беше в състояние да разбере какво го вълнува.

Накрая той преодоля себе си и заговори бавно и колебливо:

— Това е много стара история, Арабела. Подробностите се знаеха само от мен, брат ти и въпросната жена. Сега съм останал само аз.

— Какво стана с нея? — Обзе я лошо предчувствие.

— Умря. — Гласът му беше само дрезгав шепот.

— Нали Фредерик не е… — Арабела нямаше сили да довърши въпроса си.

— Не съвсем. Обаче семейството й в пристъп на морално възмущение я изпрати при далечни роднини на островите Нови Хебриди, където след няколко месеца се зарази от тиф и почина. — Гласът му беше спокоен, тонът — делови, почти безчувствен. Ала Арабела разбра, че историята го е потресла. Сложи ръка на бедрото му и попита тихо:

— Няма ли да ми разкажеш цялата история, Джак?

— Трудно ми е да говоря за лични неща — призна той.

— Никой не го знае по-добре от мен. — Тя седна и го погледна разочаровано. — След като не искаш да ми разкажеш нещо, което ме засяга непосредствено, не бива да се сърдиш, че разпитвам други хора. Не можеш да имаш всичко, Джак.

Той помълча малко и кимна.

— Да, трябва да призная, че имаш право. — Привлече я към себе си и притисна главата й на рамото си. — Е, добре, имаш право да чуеш цялата история. Това се случи преди двайсетина години. Тъкмо бях навършил пълнолетие.

— А Фредерик е бил на трийсет — пресметна бързо Арабела.

— Да, и вече на път към саморазрушението — отвърна той с леден тон. — Историята е съвсем обикновена. Аз бях влюбен в една дама, много млада, на седемнайсет години. Брат ти също реши, че я иска. Предполагам, че се е влюбил в богатството й, но това е недостойна мисъл. — Сарказмът му беше убийствен. — Тя отговори на моите чувства, не на неговите, и той я отвлече с намерението да се ожени за нея в Шотландия. Настигнах ги на втория ден. Принудих Фредерик да се бие с мен и го раних тежко. Ала доброто име на дамата бе разрушено завинаги.

— Защо не се ожени за нея, за да възстановиш доброто й име? — Арабела вдигна глава и го погледна втренчено.

— Според семейството й аз не бях подходящ кандидат за ръката й — отвърна сухо той и натисна главата й върху рамото си. — За съжаление предпочетоха да пожертват дъщеря си пред моралните скрупули. Тогава не се ползвах с добро име в обществото и тъй като бях на път да проиграя семейното богатство, те имаха известно право. Поне днес съм на това мнение.

— Загуби ли семейното богатство? — попита Арабела, любопитна, но и леко шокирана.

— Да, но после спечелих още по-голямо.

— На игралната маса.

— Да, мила моя, на игралната маса.

— Значи си невероятно добър. — В гласа й имаше уважение. — В играта всичко зависи от късмета.

— Не само от късмета. Днес се опитах да ти покажа точно това. Един глупав младок загуби състоянието си само за една седмица. Това стана в Брюж.

— А после си повторил същото с брат ми. — Арабела бе скрила лице на гърдите му и отчаяно търсеше начин да заговори отново за последната му среща с Фредерик.

— Би могло да се нарече навик — отвърна той с лека самоирония.

— Нищо чудно, че те смятат за дявол в човешки образ.

Джак избухна в тях смях и стисна ръката й.

— А сега аз искам да чуя признанието ти. Къде е писмото, което си взела от касетката ми?

— Ох… — Арабела издиша шумно. — В писалището ми.

— Защо не ми каза нищо? — Той се надигна и хвърли няколко цепеници в огъня.

За момент Арабела се заплесна по задните му части, по стегнатите, мускулести бедра. Това беше само рефлекс и трая не повече от секунда. Страстта бе угаснала. Внезапно осъзна голотата си и сложи ръце на гърдите.

— А ти защо не го изпрати? — попита агресивно.

Джак зарови пръсти в косата си и се извърна от огъня.

— Тогава много държах да ти попреча да имаш алтернатива на моето предложение. Исках малко време, за да те убедя да се омъжиш за мен. И когато всичко се уреди, реших, че няма смисъл да изпращам писмото. А после напълно го забравих. Честно.

— Не беше честно.

Той кимна замислено.

— Вероятно

Арабела смръщи чело и прехапа устни. След малко попита:

— Защо толкова държеше да се ожениш за мен, та не се спря дори пред измама?

Джак се уви в халата си и едва тогава отговори:

— Обикновено получавам, каквото искам. Искахте и колкото повече ти се съпротивляваше, толкова по-желана ставаше.

Незнайно защо този неприкрито егоистичен отговор прозвуча много честно. Арабела стана и наметна халата, който грижливата Беки беше разпростряла на леглото.

— Нямаше ли поне малко угризения на съвестта?

— Да, малко — ухили се той.

— Добре, но защо толкова ме искаше? — настоя тя.

Джак напълни две чаши с коняк от гарафата на скрина и заговори с гръб към нея:

— Сигурно за да проявя великодушие. Заради мен ти бе изгубила закрилата на семейството си и смятах, че е редно да ти предложа своята. Освен това имах нужда от съпруга и срещнах теб. Всичко се събра на едно място.

Едва след тези думи се обърна, погледна я и й подаде едната чаша.

Арабела я пое, без да откъсва очи от лицето му. Погледът й беше сериозен. Обяснението бе просто и подхождаше на мъж със славата на Джак Фортескю. Светски лъв, страстен играч, свикнал да получава, каквото иска. И да взема каквото иска, и то с всички средства. Но тя знаеше, че това е само част от същността му. Знаеше, че е чула само част от историята. Но за тази нощ бе постигнала достатъчно.

Джак вдигна чашата си.

— Колкото повече те опознавам, Арабела, толкова по-ясно ми става, че бракът ми с теб е много повече от обикновена връзка по разум и сметка.

Тя наклони глава в безмълвно съгласие и също вдигна чашата си.

— Да пием за бъдещето.

Много по-късно, докато лежеше в прегръдките на мъжа си, вслушваше се в спокойното му дишане и наблюдаваше сенките на пламъците по рисувания таван, Арабела продължи да си задава въпроси.

Каква ли е била сестра му? Защо Джак не я бе споменал нито веднъж? Защо не бе казал нищо за съдбата й? Всички знаеха, че терорът във Франция е взел безброй жертви.

Щом той не искаше да й каже, тя щеше да открие истината по друг начин. Твърде възможно бе емигрантите, с които се бе запознала, да знаят нещо.

Мег й беше нужна повече от всякога. Писмата не бяха добър заместител на острия, пронизващ поглед, а и пощата беше много бавна. Докато пристигне отговорът на Мег, новината, споделена от Арабела, вече не беше актуална. Сър Марк все още не разрешаваше на дъщеря си да остане дълго в Лондон. Може би трябва да помоля Джак да му напише учтиво писмо, помисли си Арабела на заспиване. Все пак Мег ще дойде в неговата къща. Сигурно сър Марк очакваше тъкмо това. Покана, отправена лично от господаря на дома, имаше повече тежест.

Колкото и да ценеше сър Марк, Арабела знаеше много добре, че той е педант по въпросите на приличието. И все още гледаше на нея като на своя дъщеря. Високата й обществена позиция не променяше нищо. Да, Джак, трябваше веднага да изпрати покана за Мег.