Джейн Фийдър
Брачно предложение (11)

11

Мина половин час, докато шапкарката най-сетне се оттегли.

— Слава богу, приключихме! — зарадва се Арабела.

Джак я погледна с леко смръщено чело.

— Наистина ли тези неща не те интересуват, скъпа?

Тя вдигна рамене.

— Естествено, че не ме интересуват. Това важно ли е за теб?

Той не отговори, само продължи да я гледа замислено, сложил два пръста на устата си. После разтърси глава, сякаш искаше да забрави темата.

Арабела отиде при него и сложи ръце на раменете му.

— Не би било зле да завършим онова, което започнахме. — Помилва го по главата и зарови пръсти в белия кичур над челото, който я възхищаваше.

Джак я хвана здраво за талията и я целуна по устата. После колебливо посегна към ръцете й, свали ги от раменете си и ги задържа.

— Не сега, Арабела. Трябва да изляза.

Погледът му се бе променил. Топлината и хуморът, които допреди малко светеха в зениците му, бяха изчезнали. В хладните сиви дълбини не личеше дори една искра желание.

— Излизаш? — Въпросът й прозвуча изненадано и разочаровано. Съзнаваше, че прави грешка, но не можа да се удържи. — Но ти не беше у дома цялата сутрин!

Погледът му стана непроницаем. Той пусна ръцете й и отстъпи крачка назад.

— Трябва да посетя някои приятели — обясни спокойно и равнодушно. — Освен това имам да уредя някои делови проблеми. Дълго време ме нямаше.

— Да, естествено — отговори тя също така спокойно. — Ще те видя ли на вечеря?

— Мисля, че не — отговори той и се запъти към вратата на спалнята си. — Ще вечерям в „Брокс“ и ще играя до късно.

— Много добре. И без това имах намерение да посветя вечерта на орхидеите в новата оранжерия. — В гласа й не личеше ни най-малко вълнение.

— Ако не си заспала, ще дойда при теб, като се върна. — На вратата той се обърна още веднъж, усмихна й се и й пожела хубава вечер.

Арабела остана насред помещението, загледана във вратата. Той отиваше при любовницата си. Беше абсолютно сигурна в това. Знаеше, че не може да предприеме нищо, че няма право да възрази — нали беше заявила съгласието си той да продължи връзката си, без тя да се намесва.

Но защо, защо толкова скоро? Бяха пристигнали в Лондон преди по-малко от двайсет и четири часа. Сега й стана ясно, че дълбоко в сърцето си беше таила надежда Джак да се задоволи със страстта в брака им.

Арабела поклати глава. Ама че глупачка беше! Наивка и глупачка. Край на това. От днес нататък няма да проявява дори най-малък интерес към заниманията му през деня. Няма дори да му намеква, че би искала да прекарва повече време с него. Да прави каквото си иска.

 

 

Джак отиде до ъгъла на Кавендиш Плейс и нае носилка.

— Монт Стрийт — нареди на носачите. Облегна се назад и с мрачно лице сложи ръка върху дръжката на рапирата. Нямаше никакво желание да посети Лили точно днес. Но простата учтивост…и лоялността изискваха да не я оставя в неведение. Беше й писал за женитбата си, без да съобщава подробности. Тя сигурно знаеше, че се е върнал в Лондон — след появата му в „Брокс“ всички знаеха, — и го очакваше.

Носачите спряха пред висока къща с двоен фронтон. Тежки железни перила заграждаха късото стълбище от дялани камъни. Джак плати на носачите и погледна за миг фасадата, преди да се изкачи до входната врата. Тежките завеси на високия прозорец на салона се раздвижиха леко и той видя зад стъклото очертанията на женска фигура. Лили го чакаше.

Качи се по стълбата и удари с месинговото чукче по вратата. Слугата, който отвори, се поклони учтиво пред познатия посетител.

— Милейди си е у дома, ваша светлост.

Икономът също излезе да го поздрави. Джак му кимна разсеяно и прекоси залата към стълбището.

— Предпочитам сам да съобщя за себе си. — Икономът отстъпи почтително. В дома на граф Уорт негова светлост Сен Жюл беше гост, който имаше право да не спазва формалностите.

Графиня Уорт седеше на диван с покривка от брокат. Смяташе да прекара вечерта вкъщи и беше облечена в копринено неглиже. Напудрените къдрици бяха прибрани под дантелено боне. Уж четеше, но Джак не допусна да го измами. Знаеше, че часове наред е седяла пред огледалото, за да изглежда колкото може по-привлекателна за него.

Като го чу да влиза, тя вдигна глава от книгата, но остави пръста си между страниците.

— О, Джак, колко мило — проговори с усмивка. — Това наричам аз приятна изненада.

— Глупости — отвърна той с леко пренебрежение и мина по разкошния ориенталски килим, за да стигне до дивана. — Много добре знаеше, че ще дойда днес.

Тя му протегна ръка и той целуна съвсем леко връхчетата на пръстите й. Лили стисна ръката му и го притегли към себе си. Той я целуна по устата — леко, по-скоро приятелски, но не пожела да я прегърне страстно, както беше очаквала.

После се изправи, без да пуска ръката й. Очите му се усмихваха, но леката сянка беше добре видима.

— Ти си съвършена както винаги, скъпа Лили. Новата фризура ти стои чудесно.

— Виждам, че не си дошъл да ми правиш комплименти, Джак. — Между грижливо изскубаните вежди се вдълба бръчка.

— Невъзможно е да не ти направя комплимент, Лили — възрази галантно той и пусна ръката й. Наведе се и описа контурите на челото й с показалец. — Не се мръщи, скъпа моя. Нали не искаш бръчици… те състаряват.

Въпреки разочарованието си от липсата на страст тя съзнателно отпусна челото си и бръчката изчезна.

— Е, вече си женен мъж — изрече бавно, стараейки се гласът й да звучи безгрижно. — Не очаквах, че ще сложиш брачните окови. Всъщност никой в Лондон не очакваше.

Той извади табакерата от джоба си и отбеляза тихо:

— Никой мъж не може да избяга от брака, скъпа. — Взе щипка емфие и посегна със свободната ръка към китката й. Обърна я и сложи щипката емфие в гънката. Поднесе ръката й към носа си и вдъхна дълбоко ароматния прашец. Жестът издаваше интимност на любовник и Лили се успокои. Дълги дни беше страдала от тих, но мъчителен страх, че той ще дойде и ще сложи край на връзката им.

Погледна го и попита небрежно:

— Доведе ли жена си в Лондон?

— Да. В момента е на Кавендиш Скуеър. — Той отиде до камината и се изправи с гръб към огъня. — А ти как си? Как е Уорт?

— Досаден както винаги. — Лили хвърли книгата на пода, сякаш захвърляше нещастния граф. — Отказва да плаща дълговете ми. Наскоро изгубих някакви си жалки хиляда гвинеи в Девоншир Хаус. Дреболия, Джак. Нищо. Няма да повярваш, но той категорично отказа да ми заеме парите, за да си платя дълга. — Отвори ветрилото си и го задвижи пред лицето си, без да откъсва поглед от херцога.

— О, ей сега ще, го уредим — отговори небрежно Джак. — Веднага ще пиша на банката. — Отиде до украсеното с инкрустации писалище, написа няколко реда, посипа мастилото с пясък, издуха го, сгъна писмото и й го връчи.

— Толкова си добър с мен — рече тя с искрена топлота и посегна към кутията за скъпоценности с красиво изрисувани порцеланови фигурки на капака. Прибра писмото в кутията, заключи я и мушна ключето в деколтето си. — Ела при мен, Джак. — Потупа дивана до себе си и продължи: — Искам да знам всичко за жена ти. Клюкарите разправят, че била безлична провинциалистка.

Джак не се помръдна от мястото си пред камината. Усмихна се и Лили се почувства несигурно.

— Мила моя, нямам никакво намерение да разговарям за жена си с теб или с когото и да било другиго.

— О, я остави тези скрупули! — В гласа й прозвуча презрение. — Някога разговаряхме надълго и нашироко какви жени предпочиташ.

— Права си, но има разлика дали говоря изобщо или за конкретна дама. Надявам се, че разбираш. — Усмивката остана непроменена, ала сивите очи, устремени към лицето й, бяха неразгадаеми.

— Сигурно нямаш нищо против да я посетя — продължи Лили с дяволита усмивка. — Освен ако не си решил да я държиш затворена в Кавендиш Скуеър. Ще има ли дебют?

— Жена ми е дебютирала преди десетина години — отговори Джак и взе колода карти от перваза на камината. — Щом се устроим, вероятно ще приема гости… Каква хубава кутия — промени темата той и вдигна кутията срещу светлината. — Досега не я бях забелязал.

— Получих я на една вечеря. Служеше като залог в игра, която спечелих — обясни Лили с известно нетърпение. — Та кога, каза, ще дебютира жена ти?

— Поздравления, мила моя. — Джак остави кутията на мястото й. — Скъпа вещ.

Той се настани на близкия стол, облегна се удобно и кръстоса крака. Огледа съсредоточено сребърната тока на обувката си и се усмихна замислено.

Много незадоволителна среща, установи ядосано Лили. Беше очаквала, че двамата ще си поговорят за жена му, че ще научи интересни подробности, които после да разпространи в обществото. Разбира се, въпреки противоположните си твърдения тя знаеше отдавна, че един ден любовникът й ще се ожени. Мъжът има нужда от наследници, а аз не мога да ги дам на Джак, каза си тя.

— Не се цупи, Лили, не ти отива — каза той и сивите очи светнаха. — Не е необходимо. Казах ти, че няма да говоря с теб за жена си, и нямам какво повече да кажа. Хайде, разкажи ми лондонските клюки. Кой се е завърнал в града?

— Доколкото знам, само ти — отвърна графинята. Изправи се, приглади грижливо копринените си поли и се запъти към него с протегнати ръце. — Хайде, Джак, толкова време не съм те виждала, а ти се държиш на разстояние.

Отпусна се на коленете му с лекотата на пеперуда и сложи ръце на раменете му, за да го целуне.

— Е, така е по-добре, нали? — И потърка буза о неговата.

Джак вдъхна дълбоко аромата й, толкова различен от миризмата на рози и лавандула, смесена с хубава доза мирис на земя, която излъчваше Арабела. Разликата го обърка. Досега крехкото тяло на Лили и ароматът й винаги го бяха възбуждали. Целуна я по шията и с леко, но решително движение я отстрани от себе си.

— Прощавай, мила, но времето ми е ограничено.

Тя го изгледа учудено и с леко разочарование.

— Но, Джак, винаги има време. Никой няма да ни смущава. Можеш да бъдеш сигурен, че ще кажат на Уорт да не влиза в салона ми, ако се върне по-рано от предвиденото. Знаеш, че той е послушен.

Джак се надигна и поклати глава.

— Моля за извинение, мила, но трябва да вървя.

— Значи провинциалистката те чака. — Лили за миг показа зъбите си.

Той се намръщи и предупредително поклати глава.

— Внимавай, Лили.

Любовницата му кипеше от гняв. Сините й очи бяха замъглени, красивата уста разкривена в грозна гримаса. Но тя имаше достатъчно ум в главата си, за да го остави да си отиде недоволен. Усмихна се разкаяно и заяви:

— Моля за прошка, мили Джак. — Елегантната бяла ръка помилва рамото му. Ноктите й бяха дълги и грижливо оформени.

Джак си представи мазолестите ръце и черните нокти на Арабела и неволно се усмихна.

— Няма за какво да ти прощавам, Лили.

— Виждам, че си бесен. — Тя се усмихна с треперещи устни. — Толкова се радвах на новата ни среща. Толкова отдавна не сме били заедно… а сега… — Закръглените рамене се вдигнаха в жест, който съчетаваше извинение с чувственост. Джак видя движенията на гърдите й под дантеленото неглиже, но гледката изобщо не го развълнува.

Спомни си бегло някогашното привличане, но това беше всичко. Нямаше никакъв смисъл да остава тук по-дълго. Взе ръцете й и ги целуна.

— Ще говорим пак, Лили.

В следващия миг вече го нямаше. Тя чу стъпките му бързо да се отдалечават по коридора. След малко пристъпи към камината и скръсти ръце под гърдите. Нито за миг не беше помислила, че този брак по разум ще й отнеме любовника.

Когато разговаряха по този въпрос, той обясняваше съвсем естествено, че между тях нищо няма да се промени. Тя трябваше да види тази жена със собствените си очи, за да разбере дали е сериозна съперница… някаква си провинциалистка.

Лили провери как изглежда в огледалото над камината с рамка от позлатено дърво и остана доволна. Тенът й беше безупречен, очите й светеха небесносини. О, не, каза си сърдито тя, няма да търпя съперница. Днес беше допуснала няколко грешки. С Джак човек трябваше да се отнася много внимателно. Оттук нататък ще пипа с кадифени ръкавици. Открай време знаеше, че си е избрала труден любовник. Днес му бе показала желанието си. Желаеше го колкото с тялото, толкова и с ума си — финансовата му щедрост беше неоспорима.

 

 

Джак спря за малко пред къщата и вдъхна дълбоко свежия вечерен въздух. Макар че миришеше на въглища и на конски тор, той му се отрази благотворно. Крясъците на уличните търговци се смесваха с тракането на обковани с желязо колела и с пронизителните свиркания на скитниците, които обхождаха улиците. Градът беше шумен и миришеше ужасно, но все пак не на кръв, не се чуваше отмъстителен и триумфиращ рев от поредната глава на аристократ, паднала в коша под гилотината. Споменът го разтрепери и той се запита дали някога ще успее да го преодолее. Дали някога ще дойде денят, когато при мисълта за Шарлот няма да си представя кървави сцени? Денят, когато ще мисли за Арабела без сянката на Фредерик Лейси?

Огледа бегло фасадата на дома Уорт. Стъклата на прозорците блестяха, къщата беше прясно боядисана. Свежа е като бузите на Лили, помисли си с лек смях.

Проклятие! Имаше чувството, че е бил изтръгнат от корените си. Лили го възхищаваше, доскоро се наслаждаваше на тялото й и с удоволствие плащаше дълговете й на карти до последното пени. Защо днес се чувстваше съвсем различно? Изкусността и блясъкът на връзката им бяха загубили привлекателната си сила.

— Здравейте, Сен Жюл, чух, че сте се върнали в Лондон.

Дружелюбният поздрав го изтръгна от мрачните размишления. Джак се стегна и отправи любезна усмивка към граф Уорт, който идваше от конюшните зад къщата.

— Бях в Ричмонд — съобщи Уорт. — Чудесен ден за езда. За малко да се върна по тъмно — толкова приятно беше.

— Да, денят наистина е великолепен. — Джак се поклони церемониално. — Как се чувствате иначе, Уорт?

— О, чудесно. — Граф Уорт размаха камшика за езда. — Вероятно сте дошли да се видите със съпругата ми? — Нищо в изражението му не издаваше, че знае какво се разиграва под покрива на къщата му.

— Да — отговори просто Джак. — Лейди Уорт ме увери, че се чувства чудесно. — Сети се, че Уорт имаше наследници, и попита как са. Въпрос, който никога не би задал на Лили. Тя беше напълно лишена от майчински инстинкти.

За разлика от нея съпругът й беше добър баща и не криеше, че се радва на децата си. Изражението му веднага омекна.

— О, малките са прекрасни! Розови като ябълки и здрави като малки кученца. Благодаря, че попитахте. Малкият Джорджи докарва гувернантката до отчаяние… Страхотно хлапе.

— Радвам се да го чуя — рече Джак и се обърна да си върви, но граф Уорт още не беше свършил.

— Както чух, сте се върнали в Лондон с млада съпруга, драги? — Лицето му грейна. — Желая ви щастие. Сестрата на Дънстън, ако не се лъжа?

— Лейди Арабела, да. — Под топлината на граф Уорт се усещаше доброжелателство. Този мъж не беше и наполовина умен колкото жена си, но и той бе забелязал, че има връзка между самоубийството на Дънстън и женитбата на несъщата му сестра за мъжа, който го бе тласнал към смъртта.

— Да… бях забравил името й. Запознахме се, когато беше сезонът й в Лондон. Мило момиче… Сигурен съм, че сте направили добър избор, Фортескю. — Все още сияещ, граф Уорт се поклони и се запъти към вратата на дома си.

Джак се отдалечи, размахвайки бастуна си. Сети се, че Уорт се държи така доброжелателно, защото се надява любовникът на жена му да посвети вниманието си на собствената си съпруга, а не на неговата. Идеята беше абсолютно разумна. И имаше всички основания да се осъществи.

За свое учудване той забеляза, че е стигнал до къщата си на Кавендиш Скуеър. Беше толкова потънал в мислите си, че не бе забелязал накъде върви. Смяташе да прекара вечерта в „Брокс“, но явно съдбата бе решила друго.

Със самоиронично поклащане на главата изкачи стълбите до входната врата, която се отвори, преди да е почукал.

— В оранжерията ли е нейна светлост, Тидмут? — попита херцогът, докато сваляше шапката и ръкавиците си.

— Не, ваша светлост. Прекара там два часа в грижи за цветята си, а после изведе кучетата — отговори икономът, физиономията му отново изразяваше неодобрение. Джак смръщи чело.

— Къде отиде?

— Нейна светлост излезе сама… с кучетата, естествено. — Неодобрението се засили.

— Разбирам. Дайте ми шапката и ръкавиците, Тидмут.

— Да, ваша светлост. — Достойният иконом се поклони.

— Кога излезе? — Джак нахлузи кожените ръкавици.

— Преди около час, ваша светлост. — Тидмут му отвори вратата и го пропусна да излезе.

Джак обиколи площада, питайки се накъде е тръгнала жена му. Към парка, разбира се, но по коя улица? Вече беше почти тъмно, уличните пазачи обикаляха със запалени факли. Нощем паркът беше опасен — в някои гористи части дори денем, — а той не беше сигурен дали Оскар и Борис са достатъчно добра охрана. Въпреки дивия вид и убедителното ръмжене, когато бяха възбудени, той не можеше да се отърве от подозрението, че под застрашителната фасада са меки и добри.

Не само паркът е опасен нощем, размишляваше той с гняв, подхранван от страха. Улиците не бяха подходящо място за самотна и видимо заможна жена. Арабела беше заплашена от смъртна опасност! Защо си въобразяваше, че в Лондон може да се държи като в родното си село? Крачките му се ускориха, гневът прерасна в ярост. Зави по една улица и я видя в далечината. Кучетата го усетиха отдалече, разлаяха се възбудено и се втурнаха насреща му, за да го поздравят.

— На място — заповяда остро той, когато скочиха да оближат лицето му. — Арабела, какви са тези глупости?

Арабела, която беше тичала с кучетата, спря задъхано на метър от него. Бузите й бяха зачервени от студения въздух, косата разрошена от вятъра — от прическата на мосю Кристоф бе останал само спомен.

— Излязох на разходка — отговори просто тя. — Кучетата не могат да излизат сами, някой трябва да ги извежда два пъти дневно. Бяхме в парка.

— Не знаеш ли, че не бива да излизаш без придружител? — Облекчението увеличи гнева му.

— Нали кучетата са с мен? — Очевидният му гняв я учуди. — Те няма да допуснат никой да ме доближи.

— А не си ли помисли, че някой въоръжен с нож ще ги обезвреди за минута? — попита той с неприкрит сарказъм.

Арабела смръщи чело.

— Мислех, че смяташ да прекараш вечерта в „Брокс“?

— Сега говорим за друго — изфуча той. — Дори ако изключим опасността да се разхождаш без придружител в парка, поведението ти е в разрез с приличието. Жените в твоята позиция не ходят като циганки по лондонските улици.

— Виж какво, Джак, дори да бях склонна да се съобразявам с тези глупости, тук никой не ме познава. Аз съм анонимна и това е чудесно. — Тя се засмя тихо и вдигна глава към него. — Хайде, Джак, тази педантичност е толкова нетипична за теб. Забрави ли, че именно ти си мъжът, който настояваше да живее под един покрив с неомъжена жена без закрила?

Сега беше негов ред да се намръщи. Откъде й бе хрумнало да му напомня за запознанството им? Заради нея — и заради себе си — не искаше историята да се разчуе, а и по някаква причина вече не беше в състояние да се държи така безгрижно и лекомислено, както се беше държал тогава — и както се държеше сега Арабела. Тя беше права — наистина се превръщаше в педант, загрижен за спазването на обществените норми.

— Сега не говорим за това — повтори безпомощно той и се опита да мине по пътя на най-малката съпротива, макар че и той му се изплъзваше. — Би трябвало да ти е ясно, че ситуацията е променена.

Арабела го хвана под ръка.

— Добре де — проговори успокоително тя и закрачиха към дома си. — Обещавам, че от днес нататък ще бъда образец на почтеност. Всъщност не — първо трябва да ми ушият всички онези прекрасни рокли в стила на Директорията и да ми направят гръцка фризура, за да предизвикам фурор в обществото. Докато съм инкогнито, ще ходя, където си искам — и сама, и с кучетата.

— След като падне мрак, няма да излизаш без придружител — отсече той. — Разбрахме ли се, уважаема съпруго?

— Да, ваша светлост. Не, ваша светлост. — Арабела се закиска развеселено. Въпреки че беше гневен, съпругът й отново изглеждаше както по-рано. Очите му бяха топли и пълни с живот. — Защо не отиде да пропилееш богатството си на игралната маса?

Джак разбра, че днес няма да постигне нищо повече, и се примири учудващо бързо.

— Промених плановете си. Върнах се да вечерям с жена си. Надявах се да я заваря при орхидеите й. Вместо това я намерих да се скита в мрака по лондонските улици. Впрочем, как са орхидеите ти? Ще оцелеят ли?

Внезапно Арабела стана отново сериозна.

— Все още не съм сигурна — въздъхна и сведе глава. — През следващите два дни ще се реши дали някои ще умрат от шока на преместването. Трябва да ги наблюдавам внимателно.

— Разбира се — кимна той с подобаваща сериозност. — Да се надяваме на добър изход.

— Да се надяваме. — Арабела дори и не помисляше, че интересът му към любимите й орхидеи може да не е истински. — И защо промени плановете си? — върна се тя на предишната тема.

Джак се почувства пълен глупак.

— Доколкото си спомням, с теб трябваше да довършим едно нещо — отговори с привидна небрежност.

Арабела засия.

— Точно така, уважаеми съпруже.