Джейн Остин
Доводите на разума (4)

Глава 4

Въпреки че името беше същото, той не беше мистър Уентуърт — някогашният свещеник на Манкфорд, а неговият брат капитан Фредерик Уентуърт, който след битката при Сан Доминго^[1] бе начело на кораб и тъй като известно време след това бе освободен от пряко участие във военни действия, през лятото на 1806-та година бе дошъл в Съмърсетшир.

Нямаше родители и дом, където да отседне, затова половин година остана при брат си в Манкфорд. По онова време беше изключително хубав и умен млад мъж, с пламенен дух и ярка индивидуалност, а Ан беше все още момиче — много красива, скромна и нежна, с изтънчен вкус и деликатна чувствителност. Той не беше зает с нищо, а тя не се бе влюбвала преди и дори ако качествата на двамата бяха наполовина толкова блестящи, пак би било неизбежно да не се влюбят един в друг още след първата си среща. Малко по малко обстоятелствата се сведоха до това, че те трябваше да се срещнат, а след като се поопознаха, беше съвсем естествено много силно да изпитат взаимността на своята привързаност. Не е лесно да се установи кой от двамата смяташе другия за по-съвършен и по-щастлив в любовта — дали тя, която получи неговото предложение и обяснение в любов, или той, чиито чувства и намерения бяха изцяло приети.

Последва период на изключително щастие, за съжаление — много кратък. Скоро бяха изправени пред сериозни затруднения. Когато се обърнаха към сър Уолтър с молба за неговото одобрение, той не каза, че това никога няма да стане и дори не изказа категорично своя отказ, но несъгласието му с подобен брак беше изразено чрез огромно изумление, невероятна студенина, определено нежелание да говори по този въпрос и твърда решимост да не направи нищо, за да изпълни желанието на дъщеря си. Прецени този брак като твърде унизителен за дъщеря си, а въпреки че в горделивостта си лейди Ръсел бе доста по-скромна и това беше обяснимо, тя определи бъдещия съюз като много нещастен за Ан.

С всичките предимства на своя произход, ум и красота Ан, още на деветнайсетгодишна възраст щеше да се погуби, да се затрие толкова млада чрез годеж с някакъв младеж, който не можеше да й предложи нищо друго, освен себе си, и който едва ли някога щеше да забогатее. Не притежаваше друго, освен несигурността на своята професия, нямаше и връзки, които да му осигурят някакво бъдещо повишение — това ако не беше погубване за дъщерята на един баронет! Ан Елиът, толкова млада, така неизвестна в обществото, да бъде отмъкната от някакъв непознат без положение и пари — дори не отмъкната, а потопена от него в безизходицата на изнурителна, мъчителна бедност, която щеше да погуби младостта й! Такова нещо в никакъв случай не трябваше да се допуска и лейди Ръсел успя да го предотврати благодарение на тактичната си намеса като добра приятелка и като човек, който изпитва към девойката майчинска любов и има почти майчински права над нея.

Капитан Уентуърт не притежаваше никакво състояние. Все пак беше достатъчно късметлия да има професия, но не бе натрупал пари, тъй като харчеше съвсем свободно онова, което сам бе спечелил. Кой знае защо беше сигурен, че не след дълго ще забогатее — изпълнен с жизненост и плам, капитанът твърдо вярваше, че скоро ще командва кораб и ще придобие такова положение, което ще удовлетвори всичките му желания. Винаги му беше вървяло и той знаеше, че ще продължава да му върви. За Ан тази увереност беше напълно достатъчна, а и бе властно изказана чрез неговата пламенност и омагьосващо изразена чрез острия му ум, но лейди Ръсел виждаше нещата в съвсем различна светлина. Дръзкият ум и буйният нрав й въздействаха в съвсем противоположно направление и тя ги приемаше единствено като утежняващи обстоятелства и прояви на злото. Те представяха характера му най-вече като потенциално опасен. Беше блестящ и много упорит. Лейди Ръсел нямаше усет към блестящите способности на силния ум и се ужасяваше от всичко, което макар и бегло й напомняше за липса на здрав разум. Тя във всяко отношение отхвърляше подобна връзка като възможна.

Ан не би могла да се пребори с толкова могъщо противопоставяне. Беше още много млада и уязвима. Успя да се опълчи срещу волята на баща си, макар че не срещна подкрепа от сестра си дори с една дума или поглед, но с лейди Ръсел нещата бяха съвсем различни. Ан винаги й бе вярвала и я бе обичала, затова не можеше да допусне, че лейди Ръсел би я разубеждавала така упорито, макар и внимателно, ако нямаше сериозни основания за това. Ан повярва, че е извършила грешка с този годеж, че е сбъркала, като го е обявила открито и че е извършила нещо недостойно, което никога не би се увенчало с успех. Все пак тя не развали годежа, водена единствено от собствените си егоистични съображения за предпазливост. Едва ли би се оставила да бъде разколебана, ако не се ръководеше от убеждението, че прави всичко за негово добро в много по-голяма степен, отколкото в името на собственото си щастие. Тя вярваше, че проявява благоразумие и жертвоготовност именно заради него и при окончателната раздяла това беше единствената й утеха. А Ан се нуждаеше от всякаква утеха, дори и от най-малката, за да се пребори с болката, която й причиняваше той със своето несъгласие. Капитан Уентуърт беше непреклонен, непоколебим и се чувстваше измамен от този принудителен разрив. Не след дълго той напусна Англия.

Тази история се разви и завърши само за няколко месеца, но много повече време бе необходимо на Ан, за да я изстрада. Дълго време младостта й бе помрачена от несбъднатата любов и горчивите й съжаления и в крайна сметка тя загуби своята пламенност и жизнерадост.

Тази незначителна и болезнена история беше завършила преди повече от седем години. Времето я беше позаличило, бе поизтрило донякъде дори любовта й, независимо че Ан бе разчитала прекалено много единствено на времето, защото нямаше нищо друго, което да й помогне. Бе останала да живее на същото място (освен краткия престой в Бат скоро след раздялата), а и в средата, в която се движеше, не бе срещнала никой нов или по-различен от всички останали ухажор. В обкръжението й в Келинч не се бе появил никой, който да издържи евентуално сравнение със спомена за Фредерик Уентуърт. Единственият успешен, естествен и благополучен лек на тази възраст и в ограничения й кръг от познанства би могла да бъде една нова любов, която да пулсира в съзвучие със сърцето на Ан и да удовлетвори изтънчените й вкусове. На двайсет и две години беше изкушена да промени фамилното си име. Ръката й бе поискана от един младеж, който скоро след отказа й намери по-сговорчива другарка в лицето на сестра й Мери. Лейди Ръсел никак не одобри отказа на момичето, тъй като Чарлз Масгроув беше първороден син на човека, който по значение и размер на имотите си беше втори в околността след сър Уолтър, а и не беше никак зле по отношение на външен вид и характер, и колкото й да й се бе искало на деветнайсетгодишна възраст Ан да постигне нещо повече, на двайсет и две би искала да я види освободена от пренебрежението и несправедливостта на семейството й и задомена близо до собственото си имение. В този случай обаче Ан дори не се остави да бъде убеждавана, а лейди Ръсел не допусна да се разравя миналото и въпреки че, както винаги, бе удовлетворена от собствената си дискретност, сериозно се уплаши, че Ан едва ли някога ще бъде отново ухажвана от богат и способен мъж, който да й предложи достойно положение в обществото и всичко онова, което бе особено необходимо за обичливото й сърце и представите й за семейно щастие.

Лейди Ръсел и Ан не бяха обменяли мнения по този въпрос, нито знаеха до колко мненията им са претърпели промяна, затова не бяха обсъждали какво трябва да прави Ан при тези обстоятелства. Но на двайсет и седем Ан вече беше съвсем различна от някогашното деветнайсетгодишно момиче. Тя не обвиняваше нито лейди Ръсел, нито себе си, че се бе оставила да й повлияят, но беше убедена, че ако някоя девойка й поиска съвет при подобни обстоятелства, никога не би й препоръчала да изживее такава мъка в името на едно несигурно бъдеще. Беше убедена, че колкото и семейството й да не бе одобрявало подобен брак, въпреки всичките им страхове, разочарование и отлагане на сватбата заради несигурността на неговата професия, сега щеше да бъде много по-щастлива, ако не се бе пожертвала и не бе развалила годежа. Беше сигурна, че нейното щастие е много по-важно от всичките им притеснения и евентуални удари върху тяхното самочувствие. Дори нещо повече, ако това се беше случило, тя щеше да живее по-заможно, отколкото се бе надявала някога. Бяха се сбъднали всички очаквания на неговата възторжена самоувереност. Благодарение на своя ум и пламенност той бе предусетил възможността да определя сам хода на своя път в живота. Малко след развалянето на годежа го бяха назначили за капитан на кораб и се бе сбъднало всичко, за което й бе говорил някога. Капитан Уентуърт се беше отличил и повишението му изпревари и най-смелите очаквания, а беше натрупал и значително състояние. Единственият й източник на сведения бяха вестниците и флотският каталог, но тя не се съмняваше, че вече е богат, не се съмняваше и в постоянството на неговите чувства, тъй като нищо не й даваше основание да го смята за женен.

Колко красноречива и убедителна бе пред себе си Ан — поне в желанието си да противопостави своята първа истинска любов и някогашната си увереност в бъдещето, на сегашната тревога, напрежение и предпазливост, които й натрапваха по един много оскърбителен начин необходимостта да сдържа чувствата си. Сякаш обстоятелствата предизвикваха съдбата! На младини бе принудена да се придържа към доводите на здравия разум и едва на по-зряла възраст трябваше да осъзнае какво е любовта. Такъв бе естественият резултат от едно неестествено начало в живота.

При настъпилите промени, изпълнена с безброй спомени и чувства, тя не можеше да не съживи предишната болка, когато чу името на сестра му и разбра, че тя ще живее в Келинч Хол. Много разходки и въздишки й бяха необходими, за да потисне обзелата я възбуда. Ан си повтаряше, че е глупаво да се вълнува така и трябва да извика на помощ цялото си самообладание, за да не трепва при непрекъснатото споменаване на семейство Крофт. В това отношение много й помагаше съвършеното безразличие и явната неосведоменост на онези трима души, които знаеха тайната от миналото, но които сякаш бяха забравили тази история. Ан не можеше да не отдаде дължимото на възвишеността в мотивите на лейди Ръсел, когато ги сравняваше с тези на баща си и на Елизабет, не можеше да не се възхити от нейното хладнокръвие. За девойката беше много ценно, че всички бяха забравили за някогашното й увлечение, независимо от причините за тази забрава. Затова, когато адмирал Крофт се очертаваше като бъдещият наемател на Келинч Хол, за Ан беше истински късмет, че за някогашната история знаеха само трима от нейните познати, но те никога не биха изтървали и дума по този въпрос, а братът на капитана едва ли изобщо някога бе чувал за този краткотраен годеж. Свещеникът — много разумен и чувствителен човек — се беше преместил отдавна от техния край, а и по онова време още не беше женен, затова Ан се надяваше, че дори и да бе научил за годежа, едва ли щеше да го спомене пред някого.

По онова време сестрата на капитана придружаваше мъжа си и не беше в Англия, а пък Мери, по-малката сестра на Ан, още учеше и не живееше в имението, затова Ан допускаше, че не бе научила за този годеж, благодарение на деликатността или на гордостта на някои от посветените.

Окуражена от тази насока на разсъжденията си и от увереността, че лейди Ръсел все още живее в Келинч, а Мери на три мили разстояние от имението, девойката се надяваше да избегне всякакво чувство на неудобство при бъдещата си среща със семейството на адмирал Крофт.