Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Persuasion, 1817 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Анна Елчинова, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 103гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и корекция
- Xesiona(2009)
- Сканиране
- ?
Издание:
Джейн Остин. Доводите на разума
Редактор: Силвия Великова
Оформление на корицата: ГЛИФ
Мърлин Пъбликейшън, 1996
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация
Глава 1
Сър Уолтър Елиът от Келинч Хол в Съмърсетшир не беше човек, който за собствено удоволствие би чел друга книга освен Хералдиката на баронетите — тя му осигуряваше занимание в миговете, когато го измъчваше безделие, и утеха, когато се чувстваше потиснат. Блажените размисли върху достолепието на предците със синя кръв изпълваха сърцето му с преклонение и дълбока почит, а неприятностите и огорченията в семейния му живот прерастваха съвсем естествено в снизходителност и презрение, докато четеше безкрайния списък на нароилите през последния век поколения. Ако всички останали страници не се окажеха достатъчни да го утешат, той отваряше книгата там, където се разказваше за собствения му род, и всеки път препрочиташе редовете с неотслабващ интерес. Любимият том винаги се отваряше сам на страницата, която съдържаше следното:
Елиът от Келинч Хол
Уолтър Елиът, роден на 1-ви март 1760 год.; на 15-ти юли 1784 год. се оженил за Елизабет, дъщеря на Джеймс Стивънсън — ескуайр от Саут Парк в областта Глостър, от която (починала през 1800 год.) се сдобил с Елизабет — родена на 1-ви юни 1785 год., Ан — ровена на 9-ти август 1787 год., мъртвороден син на 5-ти ноември 1789 год. и Мери, родена на 20-ти ноември 1791 год.
Това бе първоначалният текст, излязъл изпод ръцете на словослагателя, но за собствено сведение и за сведение на рода сър Уолтър бе усъвършенствал текста, като след рождената дата на Мери бе добавил собственоръчно: „Омъжена на 16-ти декември 1810 год. за Чарлз, първороден син на Чарлз Масгроув, ескуайр от Апъркрос в областта Съмърсет“, както и едно акуратно вмъкване на точната дата, когато бе загубил съпругата си.
По-нататък следваха обичайните редове за историята и възхода на стар и уважаван род — как се заселили в Чешир, как за първи път в хералдичната книга на Дъгдейл потомците му биват споменати като рицари в служба на Върховния шериф и представители на общината в три последователни парламента, и как още от времето на Чарлз Втори[1] след изброяването на всички Мери и Елизабет, за които се изпоженили, се прочули със своята вярност към родината и с достойнството, с което носели титлата „баронет“.
На Елиът бяха посветени две прекрасни страници малък формат, които завършваха с изображение на герба и добавката: „Главна резиденция — Келинч Хол в областта Съмърсет“, а накрая сър Уолтър отново бе увенчал текста собственоръчно със следните думи: „Вероятен наследник — Уилям Уолтър Елиът, ескуайр, правнук на втория сър Уолтър“.
Характерът на сър Уолтър започваше и завършваше със суетата — той бе суетен както по отношение на собствената си особа, така и на тема положение в обществото. На младини беше забележително красив, а и сега, на четиридесет и четири, бе все още много представителен. Едва ли някоя жена можеше да си представи мъж с по-хубава външност или камериерът на някой новобогаташ — по-достойна служба от тази да работи при човек с такова положение в обществото. Над преимуществото да си красив, сър Уолтър поставяше единствено благословеното положение да бъдеш баронет и вечния идол на най-сърдечното му преклонение и почит бе именно самият сър Уолтър, който съчетаваше и двете.
Хубостта и титлата му даваха възможност за свобода на чувствата и той успя да си намери съпруга, чиито достойнства далеч надхвърляха това, което той самият заслужаваше. Лейди Елиът бе прекрасна жена, чувствителна и обичлива и с изключение на онази проява на младежко безумие, в резултат на което бе станала лейди Елиът, тя бе способна на толкова трезва преценка и мъдро поведение, че никога след това съпругът й не съжали за своя избор. Тя го глезеше, скриваше или омекотяваше последствията от поредния му провал. Цели седемнайсет години бе подхранвала неговия авторитет и макар и да не се бе чувствала кой знае колко щастлива, в децата, приятелите и домакинските си грижи бе открила достатъчно смисъл на своя живот — и в мига, когато бог я повика при себе си, на нея не й беше безразлично, че ги напуска. Какво ужасно наследство за една умираща майка е да остави след себе си три дъщери, по-големите от които са на шестнайсет и четиринайсет години — това бе по-скоро обвинение, че поверява възпитанието им и ги оставя във властта на един глупав и самодоволен баща. Все пак тя имаше една много близка приятелка — достойна и здравомислеща жена, която от обич към нея се бе преместила в селцето Келинч. Така лейди Елиът изпитваше облекчение при мисълта, че може да се осланя на нейната мъдрост и доброта и че в нейно лице децата й ще получат възможно най-голяма подкрепа и най-добро възпитание като продължение на онези напътствия и обучение, които в дълбоката си загриженост самата тя се бе помъчила да им осигури.
Сър Уолтър и въпросната приятелка не се ожениха въпреки всички очаквания на своите познати. Тринайсет години след смъртта на лейди Елиът те продължаваха да си бъдат близки съседи и приятели, като единият от тях си остана вдовец, а другата — вдовица.
Дамата се казваше лейди Ръсел, беше на средна възраст и притежаваше добър характер. Материално беше доста добре осигурена и не й се налагаше да се жени повторно, нито да се притеснява от мнението на хората, които по незнайни причини са склонни да осъждат една вдовица по-силно, ако се омъжи, и не чак така сурово, ако не се омъжи повторно. Все пак трябва да разясним по-подробно обстоятелството, че сър Уолтър си оставаше вдовец. Трябва да се отбележи, че като добър баща (и след като тайно бе преживял едно-две разочарования след твърде неблагоразумни предложения за женитба) той се гордееше с намерението да не се жени повторно заради щастието на дъщерите си. Макар и да не бе подлаган на кой знае какви изкушения, той би се отказал от всичко най-вече заради едната от тях — Елизабет. На шестнайсетгодишна възраст тя бе наследила всичко, което бе останало от майка й, а и тъй като много приличаше на баща си по характер и външен вид, бе придобила и известно влияние над него. Затова живееха доста добре. Другите две дъщери не бяха толкова важни за него. Мери бе успяла да постигне известна, макар и доста изкуствена ценност, като бе станала мисис Чарлз Масгроув, ала Ан, която със своя възвишен ум и чудесен характер би била високо ценена в една по-интелигентна среда, за сестра си и баща си продължаваше да бъде човек без каквото и да е значение, думата й нямаше тежест и никой не се интересуваше дали се чувства добре. Тя си беше просто Ан.
Но за лейди Ръсел тя беше най-обичаната и високо ценена кръщелница — Ан бе нейна любимка и приятелка. Лейди Ръсел обичаше и трите дъщери, но единствено Ан можеше да приеме за въплъщение на майка им.
Ан Елиът не бе успяла още да разцъфти с цялата хубост на младостта, когато свежестта й повехна, и в мигове на най-добро разположение на духа дори баща й не намираше на какво да се възхити в нея (нежните черти на лицето и дълбоките й тъмни очи бяха толкова различни от неговите) — той не можеше да оцени външния й вид, особено сега, когато се бе стопила и помръкнала. Не че някога бе хранил надежди по отношение на нея, но вече дори не си и помисляше, че някой ден ще може да види името й на друга страница в любимата си книга. Всички очаквания за сродяване с равно по ранг семейство бяха съсредоточени върху Елизабет. Мери се бе омъжила в старо, богато и уважавано семейство от село, и с произхода си бе допринесла за авторитета му, но самата тя не бе получила обществена значимост. Затова бащата вярваше, че рано или късно, Елизабет би могла да се омъжи в подходящ род.
Понякога се случва една жена на двайсет и девет години да е по-хубава, отколкото десет години по-рано, а и в тази възраст човек не губи нищо от красотата си, ако не е преживял по-сериозни болести или тревоги. Така беше и с Елизабет — тя си беше все хубавата мис Елиът, каквато я знаеха отпреди тринайсет години, и можем да простим на баща й, че непрекъснато забравяше на колко години е вече, или поне да оправдаем част от глупостта му, която се проявяваше в неговата увереност, че сред останките от минала хубост у всичките им познати и роднини, нито той, нито Елизабет са загубили с времето нещо от своята красота. Ан беше мършава, Мери — загрубяла, лицата на всички останали погрозняваха от ден на ден, а бръчките на лейди Ръсел около очите и по слепоочията отдавна го стряскаха.
Елизабет далеч не бе така самонадеяна като баща си. Вече тринайсет години тя бе господарката на Келинч Хол, където властваше и управляваше с такава решителност и самообладание, които изобщо не допускаха да се предположи, че някога е била по-млада и по-неопитна домакиня. От тринайсет години носеше титлата господарка на дома, създаваше домашното законодателство, първа сядаше в теглената от четири коня карета и когато ходеше на гости, влизаше и излизаше от гостните и трапезариите веднага след лейди Ръсел. В мразовитите зими, година след година, все тя откриваше благотворителните балове, които можеше да си позволи недотам богатото общество в областта. Прецъфтяха тринайсет пролети, през които тя тръгваше с баща си за Лондон, за да се включи всяка година за по няколко седмици в развлеченията на изисканото светско общество. Не можеше да не помни тези неща, съзнаваше и факта, че на двайсет и девет години вече я обхващат някои съжаления и страхове. Радваше се, че е хубава както преди, но усещаше приближаващата опасност на времето и би била щастлива, ако до година-две можеше да се утеши със сигурността на един брак с баронет. Тогава, за разлика от сега, щеше да вземе в ръце Книгата на книгите със същата наслада, както в ранната си младост. Сега Хералдиката никак не й харесваше, защото Елизабет знаеше, че в нея ще види само датата на раждането си и никакви дати на женитба, освен тази на най-малката й сестра, затова неведнъж я бе затваряла и захвърляла някъде, когато се случеше да я види забравена от баща й върху най-близката маса.
Тази книга и по-точно статията за собствения й род, щеше да съхрани завинаги и спомена за нейното разочарование. То бе причинено от същия този предполагаем наследник, Уилям Уолтър Елиът — ескуайр, чийто права баща й бе обявил толкова великодушно.
Тъй като нямаше брат, който да наследи Титлата, още като младо момиче бе смятала за съвсем естествено да се омъжи за Уилям Елиът, още повече, че и баща й мислеше така. Не се познаваха от детинство, сър Уолтър потърси момчето едва след смъртта на лейди Елиът и макар че младежът не прие благосклонно ухажванията, той продължи да търси настойчиво неговата компания, като се успокояваше с мисълта за криворазбраната скромност на младите. Така успя да му натрапи и запознанството с Елизабет по време на едно от пролетните им гостувания в Лондон, когато тя тъкмо бе започнала да се превръща в девойка.
По онова време Уилям Елиът беше съвсем млад студент по право. Елизабет го намери за много симпатичен и това даде ход на всичките им планове, свързани с него. Поканиха го в Келинч Хол и през останалата част от годината непрекъснато го чакаха и говореха за него, но той не дойде. На другата пролет отново го срещнаха в града, отново го прецениха като много подходящ, опитаха се да го насърчат, пак го поканиха и зачакаха, а той така и не дойде, след което до тях стигна вестта за неговата женитба. Вместо да потърси щастието си като тръгне по предначертания за наследника на Келинч Хол път,
той бе откупил своята независимост чрез брак с богата жена с много по-ниско потекло.
Сър Уолтър бе обзет от негодувание. Смяташе, че преди женитбата си би било редно наследникът му да се посъветва с него като със старейшина на рода, още повече, че сър Уолтър бе направил покровителството си обществено достояние — невъзможно било да не са ги виждали заедно, отбеляза сър Уолтър — веднъж в Татърсолз[2], и на два пъти във фоайето на Камарата на Общините. Той изрази неодобрението си на всеослушание, но никой не му обърна внимание — мистър Елиът дори не се опита да се извини и прояви такова безразличие към благосклонността на семейството, че сър Уолтър го обяви за недостоен за нея. Оттогава отношенията им прекъснаха.
Няколко години по-късно Елизабет все още изпитваше гняв при спомена за тази неприятна история — бе харесвала мистър Елиът и заради самия него, но много повече като наследник на баща й. Силно изразената й семейна гордост можеше да види достоен кандидат за най-голямата дъщеря на сър Уолтър единствено в лицето на мистър Елиът. Чувствата й не биха приели с такава охота като равен нито един баронет, като се почне от А и се стигне до края на азбуката. Но той се бе държал толкова зле, че макар и Елизабет до ден днешен, (пролетта на 1814 год.), да си слагаше черна панделка заради смъртта на неговата съпруга, отдавна не го смяташе за човек, достоен да занимава мисълта й. Биха могли да преодолеят донякъде спомена за позорното петно от неговата женитба, ако той не бе направил нещо още по-лошо — от време на време, благодарение на добронамерени приятели, научаваха, че е говорил зад гърба им пренебрежително и без всякакво уважение, презирайки кръвта, която тече и в неговите вени, както и благородническата титла, която един ден щеше да му принадлежи. Това вече не можеше да му бъде простено.
Такива мисли и чувства занимаваха Елизабет, такива бяха грижите, които трябваше да поеме, и напрежението, което да потисне — еднообразието и блясъкът, процъфтяването и нищожността на своята дребна житейска сцена. Тези вълнения внасяха известно раздвижване в продължителното и лишено от събития съществуване на провинциалното общество, заглаждаха празнотите, които не можеха да бъдат запълнени нито от навика да бъдеш полезен за другите, нито от някакви заложби или интереси, които да осмислят вътрешния ти свят. Напоследък мислите й бяха заети с един нов повод за тревога — баща й започваше все повече да се притеснява от липсата на пари. Елизабет знаеше, че когато сър Уолтър вземе Хералдиката, иска да прогони мисълта за огромните сметки при търговците и неприятните намеци на своя адвокат мистър Шепърд. Имотът в Келинч бе хубав, но не достатъчно добър за разбиранията на сър Уолтър за стила на живот, който трябва да поддържа неговият собственик. Докато бе още жива лейди Елиът, домакинството се ръководеше умно и икономично, а разходите бяха умерени и се побираха в рамките на доходите им, но с нея си отиде и цялото благоразумие при воденето на сметките. Оттогава насам сър Елиът непрекъснато бе надхвърлял размера на постъпленията. Той просто не можеше да харчи по-малко — не би могъл да направи нищо освен това, което му диктуват властните пориви на един баронет в един или друг момент, но колкото и да се
смяташе за безупречен, това не му пречеше все по-дълбоко да затъва в дългове. Толкова често му говореха за парите, които дължи, че всякакви опити да го скрие от дъщеря си се оказаха безполезни. Още предишната пролет, докато бяха в Лондон, той й бе намекнал нещо по този въпрос, а сега се бе стигнало дотам, че се принуди да й каже: „Дали не можем да намалим разходите си? Къде, според теб, е възможно да се ограничим?“ Трябва да отдадем дължимото на Елизабет и да признаем, че още при първото лумване на тревога в женската й душа тя се зае със задачата да помисли задълбочено и в крайна сметка предложи следните два начина — да преустановят ненужната благотворителност и да не купуват нови мебели за гостната, а по-късно добави и щастливото хрумване да не изпращат подарък на Ан, както всяка година досега. Колкото и добри да бяха всички тези мерки, сами по себе си те се оказаха съвсем недостатъчни за истинските размери на бедата, и не след дълго самият сър Уолтър бе принуден да признае това. Елизабет не можеше да предложи нищо по-ефикасно.
Чувстваше се нещастна и измамена също като баща си, защото нито един от тях не можа да измисли нещо за съкращаване на разходите, без това да засегне представата им за достойнство или да накърни удобството им толкова, че да могат да го понесат.
Сър Уолтър все пак можеше да разполага с малка част от имотите, но дори и да бяха ипотекирани всичките му земи това нямаше да разреши проблемите му. Той благоволи да приеме ипотека, но никога не би се съгласил да продава. Не, никога не би опетнил името си с такъв позор. Имотът Келинч трябваше да остане непокътнат и цял, такъв, какъвто той го бе получил.
Помолиха за съвет своите верни приятели — лейди Ръсел и мистър Шепърд, който живееше в близкото градче, обитавано от търговци и занаятчии. И дъщерята, и бащата като че ли очакваха от тях някаква блестяща идея, която да ги освободи от притесненията и да намали разходите, без това да се отрази на възможността им да си угаждат и на представите им за изтънчен вкус.