Елизабет Лоуел
Най-силната магия (6)

6

Доминик, който се обличаше с помощта на своя валет Джеймсън, чу, че брат му влиза в стаята, и вдигна глава. Беше се загърнал в наметало, за да се стопли, а току-що избръснатото му лице бе още мокро. Косата му беше подрязана късо, за да се побира под шлема, а брадата му я нямаше. Но без брада Доминик изглеждаше още по-страховит, защото сега неговите изсечени скули и сурово сключените му черни вежди изпъкваха още по-ярко.

— Привършиха ли всички приготовления? — попита той, докато подсушаваше лицето си.

— Параклисът е готов — отговори Саймън. — Твоите рицари те очакват, за да застанат заедно с теб пред бог и пред саксонската сган, а воините чакат с нетърпение сватбения гуляй, за да опитат от местните ястия и жени.

— А невястата? — попита Доминик. — Някой виждал ли я е?

— Не. Затова пък компаньонката й е навсякъде. Щура се като муха без глава и гълчи всички наред: перачките — заради някаква дреха, която не била изсъхнала, шивачката — заради някакъв зле зашит подгъв, обущаря — заради някакви обувки, които били твърде корави за благородни нозе.

Доминик изръмжа недоволно и се зае да търка тялото си с кърпата.

— Изглежда няма да се наложи да измъквам лейди Маргарет насила от покоите й — каза той.

— Надявам се, че ще се облече добре — измърмори Саймън след известно мълчание.

— Няма значение. Не се женя за дрехите й.

— Да, но булката трябва да бъде най-добре облечената жена на една сватба, нали?

Доминик вдигна въпросително черната си вежда.

— Мари се е нагиздила в алената коприна, която й подари — ухили се Саймън. — А на главата си е сложила златната диадема с рубините, която й даде в чест на падането на Йерусалим.

— Ако лейди Маргарет иска такива дрънкулки, ще трябва да се държи по-любезно със своя съпруг — измърмори под носа си Доминик и гневно захвърли кърпата на масата. — Много по-любезно!

Саймън се изкикоти.

— Може би трябва да я пратиш на обучение при Мари.

Доминик не му обърна внимание, а се обърна към валета си.

— Не това — каза му той. — Ще ми трябва по-солидно облекло. Облечи ме като за битка.

— Сър? — изненадано възкликна Джеймсън.

— Ризницата — нетърпеливо каза Доминик. Балетът го изгледа втрещено.

— За собствената ви сватба?

Погледът на Доминик накара голобрадото лице на момчето да пламне от смущение. То побърза да извади от скрина меките кожени долни дрехи на господаря си, а след тях и металните гривни, предназначени да предпазват глезените на Доминик от удари по време на битка.

С едно отсечено поклащане на главата Доминик отказа гривните. Джеймсън кимна с облекчение и отиде до скрина за кованата ризница. Тя бе разцепена отпред и отзад, за да позволява на Доминик да язди, и беше много тежка. При всяко движение преплетените метални халки пееха тихичко песни за битки и смърт.

— По дяволите — измърмори Саймън, докато наблюдаваше как валетът закопчава гъвкавата ризница върху здравото тяло на брат му. — Никога не съм чувал жених да е ходил на сватбата си облечен в ризница.

— Може да поставя началото на нова мода.

— Или края на стара — подметна Саймън.

Усмивката на Доминик проблесна като изваден меч.

— Погрижи се и ти да се облечеш по тази мода, братко.

— И в спалнята ли ще я носиш?

— Когато човек си има работа с аджамия — сухо каза Доминик, — предпазливостта му спестява доста неприятности.

Сравнението между бъдещата съпруга на брат му и млад, току-що уловен сокол, недокосван от мъжка ръка, разсмя Саймън.

— Трудно може да се каже, че невястата ти е новооперено пиле — каза той. — Тя е само няколко години по-млада от теб.

— Истина е. Но ти забравяш, че в лова ние използваме женски вместо мъжки соколи, защото женските са не само по-едри от мъжките, но и по-свирепи от тях.

Доминик намести ризницата с едно единствено движение на мускулестите си рамене, отработено в течение на десет години по бойните полета. Тежката гугла прилепна на главата му, а лъскавите й гънки засияха на плещите му.

— Свен казва, че доколкото е успял да разбере, лейди Маргарет не била толкова опасна — изтъкна Саймън. — Напротив, всички васали я обичали много заради добротата й.

— Соколите винаги са добри с онези, които познават.

— Шлемът ви, сър — намеси се валетът.

— По-добре не — каза Доминик. — Гуглата на ризницата ще ми свърши работа.

Джеймсън остави тъмния метален шлем настрана с видимо облекчение.

— Джон ще присъства ли на церемонията? — попита Саймън.

— Дочух, че му приготвяли специална носилка за църквата — отговори с безразличие Доминик.

— Мечът ви, сър — каза валетът, хванал тежкото оръжие с две ръце.

Изражението на лицето му недвусмислено подсказваше, че се надява господарят му да се откаже от меча, както се бе отказал от шлема и гривните за глезени.

Но надеждите му останаха напразни. С няколко резки движения Доминик затъкна меча в ножницата. Тежестта на страховитото оръжие от лявата му страна бе станала за него толкова обичайна, колкото тъмнината за нощта.

— Наметалото ми — каза той.

След броени мигове Джеймсън вече беше извадил от скрина богато извезано наметало от дамаска. Сред пищните гънки на тъканта проблясваха весело множество скъпоценни камъни и перли. Беше наметало, достойно за крале. И беше дар от султана за рицаря, попречил на своите войници да обезчестят петте му съпруги след превземането на султанския дворец.

— Не това — каза Доминик. — Черното. То приляга повече на ризницата и меча.

Джеймсън въздъхна и замени красивата наметка с простото наметало от черна вълна. Впрочем, макар това да не се забелязваше от пръв поглед, то бе не по-малко ценно, защото беше богато обшито с кожа от самури от далечните гори на Севера, на повече от хиляда мили оттук.

Доминик го наметна на раменете си. Тежките дипли от вълна и кожа обгърнаха тялото му и само продълговатото очертание на меча или случаен отблясък от металните халки на ризницата издаваха какво се крие под тях. Валетът закопча наметалото с простата желязна тока, която господарят му носеше по време на бой.

Саймън поклати глава полуразвеселено-полусъжалително. Дори гол Доминик представляваше внушителна гледка, а в дрехи като тези бе недвусмислено предупреждение към хората от областта, че имат нов господар.

Господар, на когото трябва да се подчиняват.

— Горката невяста ще припадне от страх, когато те види — каза Саймън.

— Надявам се — измърмори Доминик.

Каза го съвсем тихичко, за да не бъде чут. Не бе разказал на никого за срещата си с предрешената като ратайска дъщеря господарка на крепостта. Гордостта му все още бе наранена от лекотата, с която бе успяла да го заблуди.

Звънът на църковните камбани отекна над равнината, приканвайки населението на Блакторн на сватбената церемония. Преди още ехото им да е заглъхнало, Доминик вече бе напуснал покоите си в крепостта и се бе качил на коня си, който го чакаше, в двора.

 

 

Булката обаче далеч не очакваше сватбата с такова нетърпение.

— Едит, моля те престани да се въртиш наоколо като изгладнял сокол — каза Мег.

Въпреки строгите думи гласът й беше нежен. За пръв път непрестанното бърборене и щуране напред-назад на компаньонката й не я дразнеха, напротив — разсейваха я и отклоняваха мислите й от това, което предстоеше да се случи.

Дънкан, бъди мъдър, не само смел. Разбери, че така трябва да бъде. Приеми го.

Прости ми.

— Нали чухте камбаните — каза Едит. — Време е. Побързайте, господарке.

Мег погледна водния часовник на майка си. Купата от ковано сребро с абаносова поставка и легенче за оттичане на капките се предаваше от майка на дъщеря от незапомнени времена. А заедно с нея и умението да бъде използвана за отчитане на точното време за приготвяне на различните лекарства.

Струваше й се, че само преди миг бе напълнила контейнера до горе, че само допреди миг се бе наслаждавала на сиянието на водата, прилично на лунна светлина сред девствен лес. А ето че сега в купата бе останал не повече от един пръст вода.

— Не още — каза Мег. — Виж, има още вода.

— Вие и вашите друидски чудатости — измърмори Едит, клатейки глава. — Не знам за водата, но камбаните на църквата ми подсказват, че слънцето вече се вдига на небосклона.

Сякаш за да потвърдят думите й, камбаните зазвъняха отново. Мег сведе глава и докосна сребърния кръст, който лежеше между голите й гърди.

— Милейди?

В ръцете на компаньонката лежеше невероятната сребриста рокля, донесена от старата Гуин в деня, в който кралят бе обявил, че лейди Маргарет от Блакторн ще се омъжи за Доминик льо Сабр. Роклята не беше нова. С нея се бе омъжила лейди Ана, а също и майката на Ана. Подобно на водата в сребърния друидски часовник прекрасната дреха сияеше с меко сияние, сякаш бе изтъкана от лунни лъчи.

Мег погледна роклята и си припомни думите на старата Гуин: Да даде бог да родиш син.

Питаше се дали и сватбената рокля се е предавала като часовника от майка на дъщеря през всичките тези години и дали всяка дъщеря я е обличала с надеждата тъкмо тя да даде живот на жадувания друидски син.

Господи, моля те, дай ни мир.

— Лейди Маргарет, наистина трябва да побързаме.

Мег неохотно отмести поглед от капките, които се процеждаха отмерено в абаносовото легенче.

— Свещеникът винаги закъснява — разсеяно каза тя. — Той се облича по-старателно от която и да е булка.

— Поне от вас — със сигурност!

— Доминик се жени за Блакторн, не за мен. Дори да се появя облечена в парцали и посипана с пепел, той пак ще каже „да“.

— Въпреки това вие трябва да изглеждате по-добре от онази норманска уличница.

Мег откъсна мисли от неумолимото изтичане на водата от сребро към абанос, от капките, които се плъзгаха към черното легенче със същата необратимост, с която Блакторн се приближаваше към войната.

— Какво? — попита тя.

— Мадам Мари — измърмори Едит. Така наричаха норманката всички пленници на нейната хубост, които непрестанно се въртяха около нея и гледаха всячески да й угодят. — Мъжете не откъсват очи от нея — и норманските свине, и саксонските благородници.

— Щом са като гаргите, които се лепят за всичко ярко и крещящо, нека да вървят в бърлогата й.

— Те са псета, не гарги — отвърна Едит с горчивина. — Една усмивка на начервените й устни, едно намигване, едно уханно дихание, едно мигновено привдигане на полите, докато се качва по стълбите — и те търчат след нея като разгонени псета след кучка. А Дънкан води глутницата.

— Ако пипне някоя болест от нейния дълбок кладенец, от който пият мнозина — спокойно каза Мег, — аз имам лек, който ще го оправи.

Едит замълча.

Мег забеляза злощастното изражение на своята компаньонка и едва сега си даде сметка за копнежа на Едит по Дънкан.

— Така е по-добре — каза тя, като докосна нежно вдовицата по ръката. — Баща ти беше благородник. Съпругът ти също. Ти заслужаваш повече от това да си наложница на Дънкан.

Едит се усмихна накриво и раздипли сребристата рокля със сръчните си, силни ръце.

— Ако не беше толкова амбициозен, аз щях да стана негова съпруга — горчиво каза тя. — Но той жадува земи, богатства и власт, а аз не мога да му ги дам. Затова съм обречена да бъда съпруга на бедняк. Не! По-добре да съм наложница на богаташ!

— По-добре е да си неопитомен сокол, независим и от мъжете, и от златото.

— Лесно ви е да го кажете. Ей там в църквата ви очаква рицар, чието богатство в злато и скъпоценни камъни надминава три пъти теглото ви, и то с дрехите. Преди камбаните да възвестят края на този ден, вие ще бъдете една от най-богатите жени в цяла Англия.

— Това е първата блага дума за Доминик льо Сабр, която чувам от твоята уста.

— Щом човек е норманска свиня, то той трябва поне да е богата норманска свиня. Тогава свещениците ще бъдат добре заплатени за лъжите, които ще изрекат над трупа му. Дано го сполети ранна смърт, а гробът му да е дълбок като самия пъкъл!

Омразата в гласа й накара Мег да трепне. Едит така и не бе успяла да прости на норманците за това, че бяха убили съпруга й, баща й, братята и чичовците й, и че бяха отнели земите им.

Във възцарилата се неловка тишина отекна бавният ритъм на капещата вода. Звукът накара ръцете на Мег да настръхнат. Несъзнателно бе затаила дъх и бе започнала да брои безмилостните капки. Да можеше да ги спре!

Изведнъж настъпи пълна тишина.

Сребърната купа беше празна.

— Хайде — каза Мег и разпери ръце. — Да свършваме по-бързо с това.

След броени мигове тя вече беше облечена в приказната рокля, ослепителна като лунни отблясъци по речна повърхност. Едит стегна вървите на гърба й и роклята прилепна към тялото й. Лека като мъгла, сребристата тъкан обгръщаше нежно фигурата й, очертавайки меките й женствени извивки.

Когато Едит отстъпи назад, Мег се завъртя на пръсти. Полите на роклята се вдигнаха, сетне се спуснаха отново. Дрехата й прилягаше съвършено, сякаш бе направена специално за нея, а не за майка й или за нейната майка.

— Сигурна ли сте, че няма да сложите брошката, която ви подари лорд Доминик? — попита Едит.

— Преди сватбата си друидските девойки носят само сребро. А след сватбата — само злато. Ще си я сложа съвсем скоро.

Ако остана жива.

— Глупости — измърмори Едит. — Ще изглеждате съвсем безцветна в сравнение с норманската уличница.

Тя подаде на своята господарка много дълга, сложно изплетена верига от сребро и бистър кристал. Също като часовника, веригата бе предавана в рода й от поколение на поколение. Дебела колкото кутрето на Мег и гъвкава като вода, веригата обгърна талията й, кръстосана бе на хълбоците й и се спусна отново отпред като сияйна гирлянда.

Краищата й стигаха чак до долния ръб на роклята като два беззвучни, изящни водопада. И също като пръски във водопад вплетените в нея кристали превръщаха светлината в неуловими пъстри отблясъци, в мънички парченца от седемцветната дъга, които се появяват в миг и пак в миг отлитат.

Мег вдигна ръцете си, по които нямаше нито един пръстен, свали гребените, придържащи косата й и тя се спусна по раменете и гърдите й чак до хълбоците. На фона на ефирната сребриста рокля косата й пламтеше като огнена страст — страст, каквато Мег никога не бе изпитвала.

— Е — промърмори недоволно Едит, — ако не друго, поне косата ви изглежда блестящо.

С тези думи тя подаде на своята господарка простата сребърна диадема, която трябваше да придържа косата й изпъната назад. От вътрешната страна на диадемата бяха гравирани древни руни.

— Бих могла да забода брошката на… — започна Едит, но тутакси бе срязана.

— Не.

Мег събра косите си в дълга опашка, сетне, без да каже и дума, протегна ръка. Едит й подаде сребриста пелерина, помогна й да я облече и я прикачи за раменете й с две сребърни катарами. Наметката се спусна по снагата й и се разля по пода зад гърба й като тежка сребърна вълна.

С едно рязко движение Мег вдигна качулката на пелерината, скривайки косата си. Едит постави диадемата на главата й и огледа недоволно резултата.

— Няма да можете да засенчите уличницата — каза безцеремонно тя.

— Затваряй си устата — долетя откъм прага гласът на старата Гуин. — Ти нямаш представа колко по-важни неща са поставени на карта.

Мег се извърна към вратата. При рязкото движение по роклята й припламнаха сребърни отблясъци, а кристалите на веригата блеснаха, обагрени в цветовете на дъгата. Но това, което прикова вниманието на Гуин, бяха очите на Мег. Сред сребристия облак на пелерината тези очи горяха като зелени огньове.

Гуин си пое дълбоко дъх. И сведе глава в знак на почит пред друидската девойка, която стоеше пред нея, събрала в себе си толкова стародавни ритуали и надежди.

Преди обаче да успее да каже каквото и да било, църковните камбани звъннаха отново, призовавайки Мег на собствената й сватба.

И на война.