Елизабет Лоуел
Най-силната магия (24)

24

Саймън стоеше до портата и наблюдаваше многочисления поток от хора край голямата морава, на която се провеждаха погребалното пиршество и рицарския турнир в „чест“ на Джон от Карлайл, покойния господар на крепостта Блакторн. Предстояха последните двубои. До този момент блакторнските рицари бяха победили всички свои съперници-рийвъри с изключение на двама. Както можеше и да се очаква, и двамата непобедени шотландски бойци бяха рицари, завърнали се от свещения кръстоносен поход.

Шотландския чук все още не бе премерил силите си в турнира. Доминик льо Сабр също.

— Изглеждаш скептично настроен — каза Доминик тихо, така че да го чуе само брат му.

Саймън го изгледа изпод вежди.

— Ти пък изглеждаш самоуверен и доволен.

— Страхувах се да не би Дънкан да заподозре, че му се готви капан и изобщо да не се появи.

— А той не само се появи, ами и доведе всички рийвъри, годни да яздят коне.

— Да, но само трима от неговите рицари могат да се сравняват с нашите — каза Доминик.

— Дънкан сам се равнява на двама рицари.

— Така е.

Саймън проследи погледа на брат си, насочен към неравната арена. Четирима рицари стояха настрана от пъстрата шотландска сбирщина. Един от тях беше Дънкан от Максуел. Ако се съдеше по спокойните им, сурови лица, другите бяха все мъже, за които битките и смъртта не крият никакви тайни.

— Интересно, че Руфъс не е сред четиримата добри рицари — отбеляза Саймън.

Доминик сви рамене.

— Дънкан е хитър, мътните да го вземат. Той знае, че Руфъс му завижда. Затова се доверява само на онези тримата, които стоят до него.

— Руфъс е глупак — каза Саймън. — Жалко, че не той е водач на рийвърите. Можехме да го подмамим в някоя кочина и да го затворим вътре да се въргаля заедно с прасетата.

— Като говорим за кочини и прасета… виждал ли си напоследък свещеника?

— С агнешки бут в едната ръка, кана ейл в другата и сладка кифличка между зъбите — саркастично каза Саймън. — Да, видях го.

— Къде?

— Покрай Дънкан, къде другаде? Църквата изобщо не си прави труда да крие предпочитанията си. Трябваше да изпъдиш свещеника на север заедно с копелето на Джон.

Доминик се усмихна лекичко.

— Мислех да го сторя — призна той. — После обаче реших, че добрата стара църква може да ми бъде от полза, докато не хвана юздите на Блакторн здраво в ръцете си.

— И сега имаш нужда от свещеника? — попита с любопитство Саймън.

— Да. Войниците по местата си ли са?

— Както ми наредихте, господарю. Сега ще бъдеш ли така любезен да ми кажеш какво, за бога, си намислил?

— Нищо особено. Ще обвиня Шотландския чук в опит за отвличане на съпругата ми.

— Защо? Мислех, че целта на рийвърите е била да убият теб.

— Твърде е възможно, но това не би предизвикало никакво брожение сред народа. Обаче да отвлечеш нечия законна съпруга с цел незаконно плътско съвкупление…

Саймън присви очи. После устните му трепнаха в усмивка, мрачна като усмивката на брат му.

— Дори рийвърите не могат да се обявят публично в подкрепа на подобно деяние — продължи Доминик. — А църквата ще трябва да бъде още по-публично ужасена. Мислиш ли, че един отлъчен от нея би могъл да бъде водач на благоверни рицари?

— Ти ще убиеш Шотландския чук, нали? — попита Саймън след кратко мълчание.

— Ако трябва. — Доминик сви рамене. — А изглежда, че трябва. Рийвърите започват да стават твърде силни.

Усмивката на Саймън угасна.

— Това ще означава война.

— Може би. Но без Дънкан за водач рийвърите ще бъдат разгромени много по-лесно…

Доминик се поколеба, подбирайки внимателно следващите си думи.

Хладни тръпки полазиха по кожата на Саймън. В очите на брат му имаше тъмни сенки, каквито не бе виждал никога досега, дори след излизането му от мрачния султански зандан.

— Ако умра — поде Доминик, — погрижи се Мег да…

— Не! Ти няма да умреш! Аз лично ще пазя гърба ти. Томас Силния…

— Няма да прави нищо — прекъсна го Доминик. — Ти също. Аз ще обвиня Дънкан, че отвлича чужди съпруги. Той ще отрече. Въпросът ще бъде разрешен по начин, който никой няма да може да оспори — чрез свещения ритуал на единоборството.

— По дяволите! — ужасено възкликна Саймън. — Това е прекалено голям риск. Може някое камъче да препъне коня ти, или някой случаен удар да те изненада, или пък някой от рийвърите да…

Доминик вдигна ръка, за да го накара да млъкне. — Това е единственият начин, по който бихме могли да избегнем войната — каза рязко той.

Настъпи мълчание. Накрая Саймън въздъхна тежко.

— Така да бъде — каза той. — Но ако Шотландския чук те убие, аз ще направя от черепа му чаша, а от кръвта му — вино.

На устните на Доминик трепна лека усмивка.

— Не се и съмнявам, че ще го сториш, братко. Ти си дяволски бърз с този твои меч.

— А ти си дяволски силен.

— Шотландския чук също.

Саймън не оспори думите му.

— Върви да намериш свещеника, преди да се е напил толкова, че да не може да опрости греховете ни — каза Доминик.

— Няма нужда да го търся.

Доминик проследи погледа на брат си.

Наистина нямаше нужда да търсят свещеника. Беше застанал до Дънкан и бърбореше неспирно, като междувременно глозгаше голям агнешки кокал. Очевидно отегчен, Дънкан си даваше вид, че го слуша, но не откъсваше поглед от тълпата.

Когато Доминик и Саймън се приближиха, Дънкан тутакси усети, че най-после ще му се удаде възможност да изпита силата на кралския меч.

— Значи най-сетне се реши да участваш в игрите — каза той с нескрито задоволство.

— Донякъде — отвърна Доминик и се обърна към свещеника. — Достатъчно ли си трезвен, за да ни дадеш последно причастие?

Дънкан замръзна на място. Ясният му лешников поглед се премести от Доминик към Саймън, после обратно към Доминик.

— Откога рицарите трябва да се причестяват преди една обикновена игра? — попита тихо той.

— Отвличането на жени не е игра — каза Доминик. Гласът му бе студен и суров като погледа му.

— Отвличане на жени? — повтори слисано Дънкан.

Рицарите му се обърнаха и погледнаха двамата братя така, сякаш бяха извадили мечовете си.

— Да — мрачно кимна Доминик. — Отвличане на чужди съпруги.

— Кога?

— Преди няколко дни, когато бяхме излезли на лов.

Объркан, Дънкан погледна Саймън. Но ако някога бе открил в очите му шанс за приятелство, сега в тях имаше единствено мрачна враждебност.

— Не разбирам — тихо каза той.

Доминик се взря изпитателно в лицето на Шотландския чук и с неохота заключи, че Дънкан най-вероятно казва истината. Каквото и да бе станало в деня на лова, то не беше негово дело.

За съжаление това не променяше нищо. Шотландския чук беше твърде силен водач, за да го остави жив. Самото му съществуване бе заплаха за стабилността на Блакторн.

— Когато кобилата на Мег се умори от преследването на плячката — обясни Доминик, като извиси глас, за да надвика околния шум, — аз изостанах назад, за да бъда до нея. Скоро чухме друг ловджийски рог.

Дънкан понечи да каже нещо, но Доминик го прекъсна.

— Мег разпозна звука му — продължи той. — Беше твоят рог. Дънкан от Максуел. Освен това кучето, което се спусна да ни гони, също беше от твоите. Беше насъскано да преследва човешки дивеч.

— Не съм бил аз — решително заяви Дънкан. — Никога не бих преследвал Меги като престъпница, която трябва да се обеси.

Доминик се усмихна ледено.

— Нима? Аз пък мисля, че би го сторил, Дънкан. Мисля, че си го сторил. Ти знаеш, че Мег е ключът към предаността на хората от Блакторн. Който има нея, има и земята.

— Да — мрачно каза Дънкан. — По този въпрос съм напълно съгласен с теб.

— И тъй като двамата сте „привързани“ един към друг, ти се опита да откраднеш жената, която бог и крал Хенри дадоха на мен, с надеждата по този начин да ми откраднеш и Блакторн.

— Не е вярно!

— Можеш да викаш до довечера, пак няма да ти повярвам. Никой няма да ти повярва — спокойно заяви Доминик. — Имаш възможност да избираш, Дънкан от Максуел. Можеш да напуснеш тези земи завинаги…

— Не — прекъсна го Дънкан.

— Или да се изправиш срещу мен в честен двубой тук и сега.

Настъпи тишина, която се разпростря като вълна над цялото сбрано край моравата множество.

 

 

Мег, която разпитваше акушерката и старата Гуин за състоянието на Адела след раждането, вдигна глава. И тогава в необичайната, внезапна тишина отекнаха първите възбудени гласове.

Мечът.

Шотландския чук.

Свещеният ритуал на единоборството.

Кръвта се отдръпна от лицето на Мег. Тялото й се олюля.

— Не могат да го направят — прошепна тя.

Но знаеше много добре, че Дънкан и Доминик могат и ще се бият.

И един от двама им щеше да умре.

Мег хвана полите на дългата си смарагдовозелена рокля и се спусна към групата рицари. Хората й правеха път, предупредени от тревожния звън на златните звънчета.

Рицарите също го чуха и се обърнаха като един към друидското момиче, което тичаше към тях с развети като пламък коси.

Мег обаче имаше очи само за един от тях. Нуждаеше се от него повече от всичко на света, повече от слънцето и въздуха.

Без да обръща внимание на стоманената ризница и меча, които одраскаха нежната и кожа, тя се хвърли към него.

— Малка соколице — прошепна Доминик, като я улови нежно. Не можа да каже нищо повече.

Болката в очите й го порази. Без да го е грижа за хората, които ги гледаха, той я взе в прегръдките си и я притисна силно към себе си. Мег трепереше като лист, разтърсвана от нечовешко напрежение. Когато най-после усети, че тялото й се успокоява, Доминик внимателно я пусна.

— Всичко ще бъде наред — каза тихо той. — Който и от двама ни да победи, другият ще се погрижи за теб. Ти си ключът към заветния Блакторн.

Мег погледна съпруга си с очи, в който блестяха сълзи на страх и гняв, готови да се излеят всеки миг.

— Единият ще убие — прошепна измъчено тя. — Единият ще умре. Как можеш да кажеш, че всичко ще бъде наред?

— Блакторн ще оцелее.

Мег затвори очи. Две сълзи се спуснаха като неуловими лунни лъчи по бузите й. Опита се да каже нещо, но не можа. Очите й се отвориха. Треперещите й пръсти обходиха бавно чертите на мъжественото му лице, сякаш искаха да ги запечатат завинаги в паметта й.

— Земята винаги оцелява — каза задавено тя. — Само хората живеят и умират. И любовта.

После Мег вдигна ръце към шията си, свали припряно златната верижка, на която бе окачен старинния кръст на майка й, целуна кръста и го притисна към облечената в метална ръкавица длан на Доминик.

— Бог да те пази — прошепна тя.

Доминик свали ръкавицата си и стисна кръста в голата си ръка. Топлината на скъпоценния метал бе топлината на самия живот, защото кръстът бе лежал между гърдите на Мег. Той го целуна и го сложи на собствената си шия.

Дънкан наблюдаваше тъжно момичето, за което някога беше сгоден, и мъжа, когото съдбата бе направила негов враг.

— Меги, никога не бих те отвлякъл, нито пък бих опетнил честта ти — каза той, нарушавайки възцарилото се мълчание. — Вярваш ми, нали?

— Да — отвърна тя.

— Е, това поне е нещо.

— Но не е всичко — каза Мег.

Тонът й накара рицарите да се обгърнат и да я изгледат подозрително. Тя също гледаше тях и по-специално онези от тях, които стояха близо до Дънкан. Лицето й бе бледо като платно, с изключение на очите й, които святкаха като зелени огньове.

— Ако някой от вас извади меча си, преди официално да е обявен краят на двубоя — заяви Мег, като произнасяше всяка дума бавно и отчетливо, — ще разберете какво е да си навлечеш гнева на една друидска лечителка.

Дънкан се усмихна тъжно.

— Ах, Меги, ти не можеш да убиваш и много добре го знаеш.

— Така е. — На устните й се появи мрачна усмивка. — Но има и по-лоши неща от смъртта, Дънкан от Максуел. Погрижи се хората ти да не ги открият в своите сънища и да не ги преживеят наяве.

Когато Мег обърна гръб на Дънкан, свещеникът пусна оглозгания кокал на земята и се прекръсти припряно. Всички мъже изглеждаха смутени. Всички, освен Доминик. Цялото му внимание бе съсредоточено върху момичето, което пламтеше като кипяща пролет, извличаща живот от мъртвата земя. В съзнанието му отекнаха думите на Мег — думи, които едва сега започваше да разбира.

За да изцери зимните рани, пролетта най-напред ги отваря и промива, а това е болезнено и само най-силните създания на природата понасят обновлението.

Лекуването не е за мекушавите и страхливите.

Във възцарилата се тишина, нарушавана единствено от неясното, завадено дърдорене на свещеника, Дънкан и Доминик бяха причестени, изпълнени бяха и останалите ритуали. Когато и двамата воини бяха вече подготвени да се срещнат със своя бог, свещеникът млъкна.

Саймън взе от Джеймсън шлема на Доминик, нагласи го на главата на брат си и свали наметалото му. Макар че нито един от двамата мъже не промълви и дума, Мег усети ясно дълбокото чувство, което гореше в гърдите им, и сърцето й се сви от болка.

После тя погледна Дънкан, но видя в него не врага, а лешниковите очи и момчешката усмивка, които толкова често бяха повдигали духа й като дете. Сълзи изпълниха очите й, замъглявайки образа на мъжа, когото винаги бе приемала за свой брат.

Когато погледът й отново се проясни, Мег видя, че очите на Доминик, блестящи като ковано сребро, са вперени в нея и Дънкан. Копнееше отчаяно да отиде при своя съпруг, да го прегърне още веднъж и да бъде прегърната от него, но вече бе твърде късно.

Пронизителният звук на боен рог отекна над моравата и хората край нея застинаха като омагьосани. Приличаше на вой на вълк, вдигнал глава към кървава луна. Сред тишината, настъпила след последния, все още незаглъхнал тон, от двете противоположни страни на моравата бяха изведени два бойни жребеца — едрият, черен Крузейдър и мощният кафяв кон на Дънкан.

Без да кажат и дума, Мечът и Шотландския чук обърнаха гръб един на друг и отидоха при своите коне. Яхнаха ги едновременно и по еднакъв начин — с един-единствен тигров скок, сякаш железните ризници и шлемовете, ръкавици и гривните, мечовете и щитовете бяха направени не от тежък метал, а от ефирна лунна светлина. После взеха копията от ръцете на валетите си и ги насочиха напред в очакване на сигнала за атака.

Нейде иззад гърба на Мег долетя детски плач, сетне се чуха лай на куче и свиреп писък на сокол, само собственият й отчаян вик стоеше заседнал в гърлото й като буца.

Двата жребеца се изправна на задните си крака и изцвилиха предизвикателно. От гърдите на скупчените край моравата рицари се изтръгнаха окуражителни викове. Секунди по-късно жребците се спуснаха един срещу друг. Изпод огромните им копита хвърчаха чимове трева и пръст, а тътенът им огласи цялата морава. Двамата рицари на седлата летяха един към друг, вдигнали своите щитове и насочили застрашително копията си право напред.

При свирепия сблъсък на металните щитове и копия над моравата отекна оглушителен трясък. Конете залитнаха, сетне се изправиха отново и всеки препусна в галоп към противоположната страна на арената, за да тръгне оттам в нова атака. Земята отново затътна под копитата им. Отново се чу звън на метал и тъпия звук от сблъсък на мощни конски тела. Жребците отново се олюляха и отново се изправиха, готови за следващата атака.

После всичко се повтори още веднъж.

И още веднъж.

— Силите им са напълно изравнени — мрачно каза Саймън. — И конете им са еднакво мощни и обучени. Ако Дънкан не направи грешка или копието му не се счупи…

Трясък на строшено копие заглуши думите му. Но това не бе копието на Дънкан.

Беше копието на Доминик.

Макар че успя да отрази удара на Дънкан с щита си, внезапното счупване на копието свали Доминик от седлото. Той светкавично скочи на крака и се втурна към жребеца си, но Дънкан се завъртя рязко, за да блокира пътя му към Крузейдър.

Сетне конят на Дънкан се завъртя още веднъж, блъсна Доминик с хълбок и го събори на земята. Доминик се изправи отново, но Дънкан вече летеше към него с вдигнато копие. Ликуващите крясъци на рийвърите се смесиха с яростните викове и ругатни на блакторнските рицари.

Ужасена, Мег сплете пръсти в безмълвна молитва и потисна неистовия писък, който разкъсваше гърдите й. Огромният кафяв жребец на Дънкан се носеше неумолимо към Доминик. Копието на Дънкан бе насочено право към него. Ако Доминик решеше да се обърне и да побегне, щеше да бъде настигнат и стъпкан от коня. Ако предпочетеше да извади меча си и да се бие, щеше да бъде пронизан от копието на Дънкан или стъпкан на място.

— Не!

Никой не чу ужасения вик на Мег, защото цялата тълпа вече крещеше възбудено призиви и насърчения към двамата рицари. Саймън държеше своята снаха плътно до себе си, за да й попречи да се втурне към бойното поле. Тя се задърпа ожесточено от стоманената му хватка, после изведнъж притихна, осъзнала, че не може да направи нищо.

Доминик стоеше напълно неподвижно, сякаш бе решил да приеме смъртта си без съпротива. Всички рицари наоколо очакваха, че ще отскочи встрани в последния момент и така ще избегне и копието, и копитата на жребеца. Това бе обичайната бойна тактика в такива случаи, тактика, която даваше време на някой от другарите на останалия без кон рицар да му се притече на помощ.

Но днес никой нямаше да помогне на Доминик. Обичаят и законът забраняваха това. Не бързината и броят на приятелите, а божията присъда определяше оцелелия в един ритуален двубой.

Без чужда помощ Доминик щеше да отбягва ударите на Дънкан известно време, но рано или късно като всеки пешак щеше да остане без сили или да се препъне и да залитне. И тогава Дънкан щеше да се хвърли върху му и да го убие.

Кафявият жребец се носеше към Доминик все по-бързо и по-стремглаво. Доминик чакаше полуприведен, готов всеки миг да отскочи встрани. Предугадил намеренията му и твърдо решен да не го изпуска, Дънкан се надигна лекичко от седлото и замахна с копието. Лицето му се бе сгърчило в яростна гримаса.

За да избегне удара на стоманеното острие, Доминик трябваше да остане на място възможно най-дълго и да отскочи в едната или в другата посока чак в последния момент. Конят на Дънкан вече бе толкова близо до него, че пръстта изпод копитата му го обсипа като черен дъжд. И точно в мига, когато огромните подкови вече се спускаха към него, Доминик се хвърли встрани.

Мощен рев се изтръгна от тълпата — рев, който можеше да е както за, така и против господаря на Блакторн. Дънкан отново замахна с копието. Доминик отново отскочи встрани в последния момент. Тази игра на котка и мишка продължи още известно време. При всеки нов удар Дънкан се изправяше все по-високо на стремената, жадуващ да сложи край на неравния двубой.

При шестата атака Доминик отново скочи, но този път не встрани, а срещу Дънкан, сграбчи десния му крак и го дръпна с все сила. Тактиката му се оказа успешна — противникът му загуби равновесие и падна от седлото.

Още докато падаше, Дънкан пусна безполезното вече копие и посегна към меча си. Макар че се стовари тежко върху едното си рамо, той веднага се претърколи, както бе сторил Доминик преди малко, и скочи на крака като котка.

Преди обаче да се е окопитил, Доминик замахна и го удари зад коленете с плоската страна на меча си. Дънкан падна по гръб. Нямаше никакъв шанс да успее да се изправи или да използва оръжието си. Доминик светкавично промуши острието на своя огромен меч между брадичката и ръба на ризницата му.

Дънкан се вцепени, очаквайки всеки миг да бъде пронизан смъртоносно. Доминик се бе надвесил над него, задъхан от изтощение. Тънка струйка кръв се спусна от острието на меча му по шията на Дънкан.

— Преди време ти ми каза, че не прегъваш коляно пред никого, освен пред своя шотландски крал — каза Доминик с подрезгавял глас, който отекна над притихналата морава.

Дънкан мълчеше, все още очакващ фаталното пробождане.

— Давам ти възможност да избираш, Дънкан от Максуел. Можеш или да умреш веднага, или да ме приемеш за свой сеньор.

Над бойното поле се възцари пълна тишина. После Шотландския чук изруга, пусна дръжката на меча си и се усмихна накриво.

— По-добре твой васал, отколкото храна за червеите — каза той.

Доминик отметна глава назад и се засмя.

— Да, Дънкан. Много по-добре.

Доминик прибра меча си с невероятна лекота и протегна ръка, за да помогне на Дънкан да стане на крака. Но вместо да се изправи, Дънкан подви коляно и сведе глава. Така всички на моравата можаха да се убедят, че макар до шията му вече да не е опряно острие, водачът на рийвърите признава Доминик льо Сабр за свой господар.

— Стани — каза Доминик.

Когато Дънкан се подчини, Доминик вдигна меча му от земята и му го подаде.

— Ти ми даде думата си — каза той. — Не ми трябва друго свидетелство за твоята лоялност. А и един невъоръжен рицар не е полезен на никого, най-малко на своя сеньор.

Дънкан отмести очи от собствения си меч към прибрания в ножницата меч на Доминик, усмихна се и втъкна оръжието на пояса си. От тълпата на моравата се изтръгна дълбока въздишка на облекчение.

Доминик се обърна към чакащите встрани рицари и впери изпитателно поглед в скупчените един до друг рийвъри.

— Давам на Дънкан от Максуел едно обширно имение в земите на север, за които спорят шотландския и английския крал.

Дънкан се втренчи смаяно в него.

— Онези от вас, които следват Дънкан, имат право да избират — продължи Доминик. — Можете да си тръгнете необезпокоявано оттук и да не стъпвате никога повече в моите владения. А можете и да приемете Дънкан за свой господар. И чрез него — мен.