Елизабет Лоуел
Най-силната магия (14)

14

Доминик и Саймън прекосиха салона и се отправиха към извитата стълба, водеща към една от четирите ъглови кули на крепостта. Тихият звън на златните камбанки в лявата ръка на Доминик се изгуби сред шума на слугите, които рендосваха и лъскаха дървения под на салона.

Над вече оголените греди се трудеха други слуги с кофи с вода, сапун и груби четки. Покрай едната стена бяха струпани овехтели рогозки в очакване да бъдат изгорени. Пламъците на огъня в голямата камина подскачаха буйно, поглъщайки лакомо поредната купчина вехтории.

Стюардът сновеше непрекъснато между слугите и ги подканяше да работят по-бързо и по-усърдно, за да задоволят новия стопанин на Блакторн.

— Поне стюардът знае кой е новият господар тук — измърмори Доминик.

— Всички знаят кой е новият им господар. Просто на някои им е по-трудно да го преглътнат.

— Бих ги посъветвал да не губят много време в дъвчене — каза Доминик, като се заизкачва бързешком по стълбата. — Има неща, които просто не понасям. Леността е едно от тях.

Смехът на Саймън отекна сред каменните стени на кулата.

— Твоите рицари знаят това твърде добре, Доминик. Не се съмнявам, че и жена ти ще го научи доста бързо.

— В това отношение лейди Маргарет няма какво да учи. Дъхът и тялото й са уханни и свежи като самата пролет. Чистотата в стаята й ме навежда на мисълта, че не тя, а Джон е виновен за състоянието на останалата част от крепостта.

Двамата продължиха по тясната стълба, тропайки ритмично с кожените си ботуши по каменните стъпала. Докато се изкачваха, Доминик не пропусна да отбележи, че ако някой решеше да превземе крепостта с щурм, щеше да бъде сериозно затруднен от факта, че всички рицари се обучаваха да държат меча в дясната си ръка. В резултат бе много по-лесно да браниш кулата, отколкото да я превземеш, защото при отбраната на стълбата каменната стена щеше да пречи на нападателите да размахват мечовете си. А за обърнатите с гръб към стъпалата защитници подобен проблем не съществуваше. Остриетата на техните мечове щяха да се движат свободно и да посичат и пронизват врага, вместо каменните стени на кулата.

Доминик превзе с един скок последните три стъпала и тръгна по коридора, който водеше към покоите на съпругата му. В коридора имаше още две врати, но той ги отмина бързо. Това бяха стаите, предназначени за компаньонките на господарката. И тъй като Едит заемаше само едната от тях, в другата бяха настанили Мари.

Никак не го блазнеше идеята да срещне която и да било от двете жени. Вече беше разбрал, че Едит е само една алчна кокетка, в която единственото хубаво нещо са чистите й ръце. Компанията на Мари също не беше кой знае колко приятна.

Това, че от Йерусалим насам бе престанал да й подарява злато и скъпоценни камъни, я караше непрекъснато да се цупи.

Сега си даваше сметка, че едно от нещата, които харесваше у Мег, бе пълната й незаинтересованост към съдържанието на ковчежетата, донесени от него в крепостта. Всъщност тя като че ли не се интересуваше от нищо, свързано с него.

Вълнуваха я само нейните проклети билки.

Спомни си как яростно ги бе дръпнала от ръцете му. Все още му беше трудно да повярва, че е вървяла пеша през блата и хълмове — и е рискувала да си навлече недоволството на своя съпруг — просто за да събере няколко странни зелени стръкчета. Но изглежда друго обяснение на случката от сутринта просто нямаше.

Любопитно му бе да види дали след няколкото часа, прекарани в мълчание, Мег ще е по-склонна да разговаря с него. Освен това се питаше дали златният накит в ръката му ще накара очите й да заблестят доволно, въпреки раздразнението й от факта, че не се бе оставил да го омагьоса, за разлика от останалите обитатели на Блакторн.

Вратата й беше затворена. Доминик потропа нетърпеливо.

— Отвори, Мег — подвикна той. — Аз съм, твоят съпруг.

Отговор не последва.

Доминик почука по-лекичко.

— Лейди Маргарет! Отвори вратата.

Отвътре отново не се чу нищо.

Този път юмруците му разтресоха страховито вратата.

— Отвори проклетата врата или ще я откача от пантите й!

Вратата се разтвори с трясък.

— Жено моя, ще трябва да се разберем по въпроса за някои основни прояви на любезност, които очаквам от…

В този момент Доминик млъкна, осъзнал, че вратата се е отворила от силата на неговите собствени удари, а не от нежните ръце на съпругата му, и пристъпи в стаята.

Тя беше празна.

— По дяволите! — изръмжа той, като захвърли звънчетата на леглото на Мег. — Вещицата не е тук!

Сетне прекоси стаята и влезе в съседната, която някога навярно бе служила за детска стая. Съдейки по вида й, Доминик реши, че тук съпругата му обича да сяда до прозореца и да бродира, заслушана в шетнята на слугите из двора.

— Празна е — каза той, преди Саймън да успее да попита. Обиколиха бързо и останалите женски стаи в крепостта, както и банята и клозета. Всички те бяха празни.

Без дори да се спогледат, двамата хукнаха като един обратно по стъпалата към входа на крепостта. Дежурният пазач изглеждаше — а и несъмнено беше — налегнат от скука.

— Минавала ли е оттук лейди Маргарет? — попита Доминик.

— Не — изненадано отвърна рицарят. — Нали ми казахте да не я пускам да излиза от крепостта, освен ако не е с вас?

Доминик изпъшка.

— А нейната компаньонка? — намеси се Саймън. — Тя минавала ли е оттук?

— Не. Минават само слугини, но и тях оглеждам най-внимателно.

— Не се и съмнявам — каза Доминик.

И двамата знаеха, че на рицарите още им държи влага от сутринта, когато ги бе смъмрил доста остро, задето са пуснали една от „слугините“ да излезе необезпокоявано от крепостта, без изобщо да забележат, че това всъщност е самата лейди Маргарет.

— Сега какво? — попита Саймън. — Може би трябва да потърсим Едит?

Доминик се намръщи. Колкото и да не харесваше тази жена с алчен поглед, тя беше най-вероятният човек, който можеше да знае къде е Мег.

— Откъде ще започнем? — попита той със скръбно изражение. — От крепостните стени или от гарнизона?

— Навън вали.

— Значи от гарнизона — заключи Доминик. — Колкото и да обича да флиртува с рицарите, Едит не би го правила под студения дъжд.

— Коя жена би? — попита Саймън.

В отговор брат му само изсумтя.

Двамата се отправиха в мълчание, натежало от кипящата у Доминик ярост, към рицарските помещения. Откакто Дънкан и рийвърите бяха заминали, Едит прекарваше по-голямата част от времето си на крепостната стена, където флиртуваше с поставените на стража рицари. При лошо време пък отиваше край кладенеца и се преструваше, че следи дали слугите внимават при ваденето на вода, докато всъщност просто се навърташе покрай казармените помещения, които бяха на същото ниво на крепостта.

Целият втори етаж се огласяваше от гръмките разговори на рицарите и техните валети и от монотонното припяване на слугите, които вадеха от кладенеца с голямо дървено ведро водата, необходима за нуждите на крепостта. Не беше трудно сред плътните мъжки гласове да се долови пронизителният женски смях.

Когато Доминик и Саймън се появиха откъм стълбата на кулата, първото, което видяха, бе Едит, която се беше залепила плътно до Томас Силния. От другата му страна бе застанала Мари. И двете жени очевидно се стремяха да привлекат шарещия поглед на рицаря… както и шарещите му пръсти.

— Може би трябваше да си спестиш парите, които даде за Мари и за другите като нея — каза Саймън.

— От този момент нататък Мари ще си изкарва сама прехраната като шивачка.

— А Едит?

— Някои жени са родени да бъдат уличници.

Томас чу приближаването на Доминик преди двете жени, обърна се, видя изражението му и разбра, че го очакват неприятности.

— Сър Томас — каза без всякакви предисловия Доминик, — оръжейната е пълна с ръждясали вехтории. Когато не сте зает да обучавате хората ми да се мятат на седлото и да си служат с меча с една ръка, ще се погрижите тя да бъде разчистена напълно.

— Да, господарю — кимна Томас, като неохотно отмести огромната си, месеста ръка от хълбока на Едит. — Кога ще наредите да започна?

— Веднага. Направете списък на това, от което ще се нуждаете, и ми го представете утре сутринта.

— Разбрано, господарю.

Томас завърза наметалото си, развързано от сръчните пръсти на Мари, намигна на двете жени и се отдалечи.

— Мари — обърна се Доминик към тъмнокосата жена, която го гледаше с очи, черни като очите на Саймън. Тя пристъпи грациозно към него. На лицето й бе изписана нескрита надежда.

— Да, господарю? Може би най-после желаете нещо от своята вярна Мари?

— Ти си доста сръчна с иглата. От днес нататък ще се грижиш за гардероба на моята съпруга. Всички коприни, които донесох от Йерусалим, са на твое разположение. Можеш да използваш и платовете от Нормандия и Лондон. Ако нещо ти липсва, незабавно ме уведоми.

Плътните устни на Мари се свиха недоволно, но единственото, което каза, бе:

— Да, господарю.

— Няма да имаш много работа — обади се Едит, когато норманката понечи да се оттегли. — Лейди Маргарет не се интересува от нищо друго, освен от своите градини и билки.

— Мари — повика я отново Доминик.

Не беше повишил глас, но Мари начаса се закова на място и се обърна към него.

— Вложи цялата си сръчност в шиенето и аз ще те възнаградя с прекрасни коприни — каза той.

Мари се усмихна доволно.

— Няма по-прекрасна коприна от устните на милорд върху моето тяло.

Доминик се засмя.

— Изчезвай, жено.

Погледът, с който го обгърна Мари, бе пълен със спомени. Тя наклони глава към него и заговори тихо, но не толкова, че да не бъде чута от останалите:

— Когато се отегчиш от своята градинарка, ела при мен. Моето тяло ще те посрещне с дъх на страст, не на пръст. А ако не харесваш мириса му, можеш да го окъпеш в своя.

— Върви — каза Доминик, но не грубо.

Сетне се загледа полуусмихнат след отдалечаващата се Мари. Фината й вълнена туника прилепваше плътно към тялото й, очертавайки пищните й женствени форми. При всяка нейна стъпка хълбоците й се извиваха в мълчалива, но недвусмислена покана.

— Ти — каза накрая той, като се обърна към Едит. — Къде е твоята господарка?

— Не знам, господарю — безгрижно отвърна Едит. — Нима успяхте пак да я изгубите? Толкова бързо?

Саймън трепна, поразен от глупостта на това момиче. Доминик наистина се отнасяше добре с хората си, но това съвсем не означаваше, че може да бъде вземан на подбив.

— Имаш ли някакви близки? — поинтересува се Доминик.

— В Блакторн?

— Да.

Едит поклати глава.

— А влече ли те църквата?

— Не — отвърна изненадано тя.

— Тогава предполагам, че ще трябва да продължа да плащам издръжката ти като акт на християнско милосърдие. От сега нататък ти, жено, ще надзираваш килерите и кухнята.

Лицето на Едит придоби шокирано изражение.

— Това ли иска Мег от мен?

— Откъде да знам? — небрежно сви рамене Доминик. — Нали постоянно я губя, както любезно изтъкна преди малко. От друга страна обаче няма никакво значение какво иска или не иска Мег. Щом става въпрос за крепостта, господарят съм аз.

Лицето на вдовицата пребледня като платно. В очите й се появиха сълзи.

— Прекалих, милорд. Простете ми. Последните дни бяха доста тежки — припряно заобяснява тя. — Смъртта на лорд Джон, сватбата, пропъждането на сър Дънкан, това, че норманците взеха да се разпореждат необезпокоявано тук, където…

Едит рязко млъкна, осъзнала какво казва.

— Трудно ти е да се примириш с мисълта, че имаш господар норманец — каза с равен глас Доминик, — защото баща ти е бил убит от норманците.

— Да, господарю — прошепна тя. — Съпругът и братята ми също. — Пръстите й играеха нервно със златната брошка, подарена й от Доминик.

— Войната свърши — заяви спокойно той. — Ако искаш да продължаваш да я водиш, ще трябва да си потърсиш друга крепост.

Едит изписка ужасено, свлече се на колене и сграбчи ръката му.

— Не, умолявам ви. Позволете ми да остана тук, докато… — Гласът й се прекърши.

— Докато?

— Аз нямам друг дом. Не искам друг дом. Моля ви, господарю. Нека остана тук. Ще ви докажа, че го заслужавам, каквото и да поискате от мен.

Първоначалният порив на Доминик бе да отдръпне ръката си от целувките, с които я обсипваше Едит, защото те бяха по-скоро сладострастни, отколкото смирени и умоляващи. Но се въздържа. Беше се научил, че поривите са твърде лош съветник.

— Каквото и да поискам? — тихо повтори той.

— Да — отговори тя, без да го поглежда.

— Тогава стани и ми кажи кои са любимите места на моята съпруга.

Едит остана на колене, притискайки ръката му до заоблената си гръд.

— Градината — започна тя, — птичарникът…

— Вътре в крепостта — прекъсна я Доминик, като отдръпна ръката си със зле прикрито отвращение.

— Билкарникът, параклисът и банята — каза Едит. Сетне добави: — Двамата с Дънкан особено много обичаха банята. Тя е много усамотено място, а и сапуните на господарката са меки като лебедов пух.

Изражението на лицето на Доминик бързо й показа, че с тези думи съвсем не печели симпатиите на новия си господар.

— Извинете, милорд — припряно каза тя. — Всичко е било съвсем невинно, сигурна съм.

— Върви в параклиса — изръмжа през зъби Доминик на брат си. — Вземи и Едит със себе си.

Преди който и да било от двамата да успее да се възпротиви на нареждането му, той се завъртя на пети и се отдалечи. Стълбата към билкарника беше тъмна и студена, защото той се намираше в задната част на крепостта, където постройката се сливаше с каменистия склон. Доминик грабна една факла и я поднесе към свещта, която гореше постоянно при входа към долните нива на крепостта. Факлата се запали и се разгоря с блед оранжев пламък, което свидетелстваше за немарливата й направа.

Въздухът беше студен, влажен и напоен с мириса на храна и билки. Доминик закрачи решително по тесния коридор, като се опитваше да овладее гнева, кипнал във вените му при мисълта за Мег и Дънкан и за сладострастните им игри в банята. Не ме интересува, каза си той, какво е правила, преди да стане моя съпруга. И в същия миг се сепна. Не можеше да повярва!

Шокът от тази мисъл пропъди гнева му. Мег е била сгодена за Дънкан. Кралят се бе противопоставил на брака им, както и на всички други женихи, предложени от Джон. При това положение беше напълно естествено тя да подири удоволствие в прегръдките на мъжа, с когото винаги са били толкова „привързани един към друг“.

Самият Доминик не беше чак такъв светец, та да обвинява съпругата си за това, че се е поддала на чувствената си природа. Ала всеки път, когато си представеше как Мег лежи в обятията на Дънкан и как шотландецът граби с пълни шепи от щедро разтворените пред него богатства на нейната женственост, в кръвта му закипяваше убийствена ярост.

За да я смири, той се насили да съсредоточи вниманието си върху помещенията от двете страни на коридора. За разлика от останалите стаи в крепостта те бяха чисти и подредени, и очевидно се поддържаха такива далеч отпреди да издаде своята заповед за привеждане на крепостта в ред.

Това е работа на Мег, обзалагам се. Тя е чиста като котка. Жалко само, че е и толкова независима. Неспособна е да се подчини и на най-простата заповед.

Доминик наведе глава, за да мине под ниския праг на билкарника. В мига, в който се изправи отново, до слуха му достигна гласът на Мег. Беше застанала с гръб към него и счукваше нещо в едно хаванче върху дълга каменна маса, която изглеждаше като поникнала направо от земята под краката й.

— Който и да си ти — каза тя без да се обръща, — остави факлата навън, защото вреди на въздуха в билкарника. Колко пъти трябва да го повтарям на всички в тази крепост?

— Навярно толкова, колкото аз трябва да ти повтарям да си стоиш в стаята — отвърна Доминик.

Мег се завъртя рязко. Очите й, осветени от трепкащия пламък на факлата, бяха огромни, стреснати. На светлината кожата й изглеждаше златна като камбанките, които Доминик бе захвърлил ядосано на леглото в стаята й.

— Ти! — възкликна тя. — Какво търсиш тук? Това е моето място!

— Не, мадам. Крепостта е моя, както и всичко в нея — остро каза той. — Добре ще е да го запомниш.

Мег му обърна гръб и отново се залови за работа. След миг хвърли поглед към водния часовник и започна да удря още по-бързо с чукалото.

— На теб говоря — каза Доминик, сдържайки гнева си с огромно усилие, свило устните му.

— Слушам те.

— Чу ли ме, когато ти казах, че не бива да напускаш покоите си, ако не съм с теб?

Мълчание.

— Отговори — изсъска той.

— Да, чух те.

— Тогава защо си тук?

— Билкарникът е част от моите покои — отговори тя.

— Не си играй с търпението ми.

— Как бих могла? — промърмори тя. — Ти нямаш такова.

Доминик, който винаги се бе гордял със своето търпение, внезапно установи, че е напълно изваден от него. С три широки крачки той прекоси помещението и сграбчи Мег за лакътя с една ръка.

— Стига с тези глупости. Ти се закле пред бога да се подчиняваш на своя съпруг. И в името на бога ще му се подчиняваш. Обратно в стаята, мадам.

— След малко — каза тя. — Трябва да се занимая още известно време с тези листенца.

Доминик не се опита да спори. Той просто се обърна и тръгна към изхода, влачейки Мег след себе си.

Тя също не се опита да спори. Дори не помисли. Страхът, който ръководеше всичките й действия откакто се бе събудила, я накара да се замята и да се задърпа като обезумяла в опит да се освободи от хватката на Доминик.

— Какво, за бога… — промърмори той.

Мег пусна хаванчето и заби ожесточено нокти в ръката му. Пръстите му обаче изобщо не се отпуснаха, затова тя се помъчи да ги отлепи от ръката си един по един.

Напразно. Доминик беше много по-силен от нея.

— Престани да се дърпаш, преди да си се наранила — строго каза той.

— Пусни ме!

— Не и преди да стигнем до стаята ти.

— Не! — прегракнало рече тя. — Трябва да си довърша работата!

Внезапно Доминик я вдигна от земята и Мег отчаяно размаха крака и ръце във въздуха, безпомощна като уловена в мрежа птичка. Обладана от една-единствена мисъл — че ако не приготви веднага скъпоценните листенца, те ще станат безполезни и не ще има с какво да ги замени, — тя отново се хвърли в яростна съпротива, която изуми Доминик не само защото бе толкова силна, а и защото беше напълно мълчалива.

При опита му да я усмири с една ръка пламъкът на факлата заподскача и запращя страховито, приближавайки се на милиметри от очите й, от косата й, от лицето й. Мег обаче изобщо не му обръщаше внимание. Кърпата за глава и диадемата й паднаха на земята и косата й се разпиля във всички посоки.

— По дяволите! — изръмжа Доминик. — Ще се подпалиш!

Мег, изглежда, въобще не го чу. Когато видя как пламъкът облизва китката й при отчаяния опит да забие нокти в лицето му, той изруга яростно, пусна факлата на земята и я угаси с ботушите си.

Сега, когато и двете му ръце бяха свободни, Доминик бързо сложи край на схватката. Преди да разбере какво става, Мег се озова прилепена към стената. Едната му ръка приковаваше китките й високо над главата, другата стискаше брадичката й, а краката му бяха стегнали нейните като клещи. Колкото и да се мъчеше, най-многото, което успяваше да стори, бе да диша.

Доминик се взря в почервенялото от гняв лице на своята съпруга, питайки се какво я е накарало да го нападне толкова ожесточено. Очаквал бе при настояването му да се подчини на неговата заповед Мег да спори или да моли, или пък да се мръщи и да се сърди цял ден. Но не и да се нахвърли върху него като дива котка.

Постепенно Мег притихна. Без да откъсва святкащите си зелени очи от него, тя отчаяно се мъчеше да си поеме дъх, притисната от мощното му тяло.

— Свърши ли? — попита Доминик с иронична вежливост. Мег кимна.

— Значи сега отиваме в твоята стая и… — Той млъкна, усетил как тялото й отново се изопва. — Ако те пусна, пак ще се опиташ да избягаш, нали?

Тя не отвърна нищо. Нямаше нужда. Напрежението в тялото й бе по-красноречиво от всякакви думи.

Доминик объркано впери поглед в своята съпруга, окъпана от светлината на ароматизираните свещи в билкарника. Мег беше победена в схватката помежду им и го знаеше не по-зле от самия него. И въпреки това щеше да продължи да се съпротивлява, ако я пуснеше.

Настъпи продължително, напрегнато мълчание. Доминик продължаваше да се взира в тревожните й очи. Изведнъж си припомни повода, от който бе започнало всичко.

— Да не би случайно да се занимаваш с ония листа, които събра сутринта? — полюбопитства той.

— Да — прошепна Мег. Сетне продължи припряно, с умолителен тон: — Моля те, остави ме да довърша работата си. Нямаш представа колко е важно. Трябва да ги приготвя, преди да са загубили силата си.

— Защо?

— Не зная — призна тя. — Знам само, че трябва да го направя, иначе с Блакторн ще се случи нещо ужасно.

Доминик вдигна глава, сякаш се опитваше да чуе вътрешния си глас. Но единственото, което чуваше, бе звукът на падащи водни капки нейде наблизо. Той се обърна и видя сребърна купа, окачена над друга купа от абанос. От първата към втората в равномерен ритъм се процеждаше вода.

— Това нещо друидско ли е? — попита Доминик, като се обърна отново към съпругата си, която с всеки изминал миг се превръщаше във все по-голяма загадка за него.

— Да.

— Старата Гуин ми спомена за някаква опасност тази сутрин. Каза, че усещала опасност. Каза, че ти навярно също си я усетила.

Мег кимна енергично.

— Опасност от какво? — попита той.

— Не зная.

Доминик изсумтя.

— Май знаеш твърде малко неща, друидска вещице. Или просто не искаш да ми кажеш?

— Аз… аз сънувах сън — каза тихо Мег. — Опасността беше там, макар че не можах да я определя. После видях листата на това растение и разбрах, че трябва да ги открия, за да предотвратя тази опасност. Моля те, лорд Доминик. Позволи ми да довърша това, което започнах. Откъснах всички листа, които намерих на могилата. Ако не ги приготвя сега, няма да мога да набера други поне още три-четири седмици. Моля те.

В погледа й се четеше искрено отчаяние и болка. Защото Мег знаеше, че и собствената й съдба, и бъдещето на Блакторн зависят от това дали суровият воин срещу нея ще прояви здрав разум, след като беше поставила търпението му на изпитание, каквото малцина мъже биха могли да понесат.

Усети неговия отговор още преди да го е произнесъл. Усети го по едва доловимото отпускане на мускулите му, по здравата му хватка, която без да се разхлаби ни най-малко, изведнъж стана по-скоро чувствена, отколкото яростна. По това, че внезапно започна да усеща мъжествените очертания на тялото му, притиснато към нейното.

— Тогава да направим сделка — предложи с приглушен глас Доминик. — Какво ще ми дадеш, ако те оставя да приготвиш друидската си отвара?

— Единственото, което искаш от мен, е син — отговори Мег, като се стараеше да прикрие горчивината в тона си. — А не е в моята власт да ти го дам.

Очите му се присвиха полугневно, полуразвеселено.

— Има и други неща, който един мъж може да иска от една жена — промълви той.

— Нима? Не си ми споменавал за тях.

— Не съм — бавно отвърна Доминик. — Там ми беше грешката.

— Какво искаш да кажеш, господарю? — попита учудено Мег.

— Името ми е Доминик — каза той, като допря лекичко устни до нейните. — Искам да чуя как го казваш.

— Доминик…

Шепнещата топлина на дъха й обля лицето му.

— Казваш го много хубаво, сладка вещице — промълви Доминик.

После бавно, с неохота отдръпна тялото си от нейното.

— Добре, ще ми дадеш каквото поискам и когато го поискам — каза той с подрезгавял глас. — Съгласна ли си?

— Да.

— Да? Не се ли опасяваш от това какво мога да поискам?

— Не — отвърна Мег и погледна тревожно към масата, където водата се процеждаше неумолимо в абаносовата купа. — Опасявам се единствено за листата. Ако не ги приготвя скоро, всичко ще бъде напразно.

— Тогава да скрепим сделката с целувка.

— Сега?

— Защо не?

— Защото когато свършим — заобяснява припряно тя, защото не знаеше колко време й остава, — ще бъде вече твърде късно, главата ми ще бъде замаяна, а пръстите ми ще са станали вдървени и несръчни. Ти целуваш по много смущаващ начин.

Когато смисълът на тези набързо избърборени думи достигна до съзнанието му, Доминик се усмихна лекичко и прокара палец по треперещата й долна устна.

— А Дънкан? — измърмори той.

— Дънкан? — Мег преметна объркано. — Какво общо има той, за бога, с целувките? Никога и с нищо не е успявал да ми замае главата.

— А аз?

— Ти — да — каза раздразнено тя. — Току-що ти го казах. И ако не престанеш да си играеш с устната ми ще те ухапя!

— Къде? Тук ли? — попита Доминик, като придърпа едната й ръка до устните си, захапа нежно палеца й и усети как дъхът й секва.

— О, стига — примоли се Мег. — Ръцете ми не трябва да треперят.

Доминик се опита да прикрие задоволството си от този отговор, но това се оказа невъзможно. Той се разсмя толкова гръмко, че каменните стени сякаш се разтърсиха, и я пусна.

— Довърши работата си, сладка вещице. После ще се качим в стаята ти, за да обсъдим условията на твоето пленничество.

Още не беше произнесъл тези думи, когато Саймън прекрачи приведен прага на билкарника и пристъпи вътре.

— Намери ли я? — попита той.

— Да — отговори Доминик. Смехът все още звънтеше в гласа му. — Ела, ще я изчакаме отвън, факлата, която носиш, замърсява въздуха в нейния билкарник.

Когато излязоха, Саймън изгледа брат си с любопитство.

— Явно тази жена наистина е вещица.

Доминик измърка доволно и го погледна въпросително.

— Когато те оставих, ти беше толкова ядосан, че се страхувах да не я одереш жива — обясни Саймън. — А сега се смееш като дете.

Усмивката на брат му го смути.

— Проблемът е сериозен — каза той.

— Защо? Нямам ли право да се смея като другите хора?

— Тя ти е направила магия — ужасено промълви Саймън. — Едит беше права.

— Да, сладка магия — измърмори усмихнато Доминик.

— Дявол да го вземе, ти наистина си омагьосан. Пази душата си, братко, или скоро Дънкан от Максуел ще получи чрез предателство онова, което не може да вземе със сила!